Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (25)

Глава двадесет и пета

В която са описани две сватби — първо, сватбата на Мелания, а след това сватбата на Юла — и между другото са разказани двете неприятни случки с фрау Габриела

Цялото село се беше научило за помиряването на поповете, преди още те самите да узнаят това. Още щом ги зърна един до друг в каруцата, фрау Габриела хукна и разказа на всички, у които се отби, че поп Чира се е помирил с поп Спира и че заедно са тръгнали да купуват неща за чеиз. Поп Спира, казваше тя, беше повел поп Чира на свои разноски, той да му избере нещата от дюкяна; каквото поп Чира купи за своята Мелания, същото ще купи и поп Спира за своята Юла, за да не би Мелания, която има „немско възпитание“, да изглежда по-благородна от Юла.

Фрау Габриела и нейната приятелка Цвечкенмайерка знаеха дори сумата (три стотарки), която поп Спира беше дал на поп Чира, за да се откаже той от тъжбата и процеса. Фрау Габриела и Цвечкенмайерка знаеха всичко и го разказаха на всички; фрау Цвечкенмайерка, като акушерка, беше научила също, че в бъдеще госпожа Перса щяла да кръщава внучетата на поп Спира.

Впрочем уважаемите читатели, които и досега вярваха само на автора и на никого другиго, ще разберат, че всичко това е само нелепа измислица и че нещата се развиваха съвсем иначе. Между поповете наистина бе установено нищожно и жалко status quo ante^[1], но попадиите не го приеха, и то по съвсем понятни причини. Госпожа Перса бе толкова близко до желания час на отмъщението и се чувствуваше права, та сега, когато научи как се бяха обърнали нещата, беше като поразена от мълния; а раната, която се отвори в душата й, все още зееше разтворена и кървяща. И как можеше тогава да се изисква от нея да протегне ръка или пък да приеме подадената й за помирение ръка, та дори тази ръка да беше ръководена от негово преосвещенство. В гнева си тя какви ли не думи каза за владиката! Поп Чира се уплаши и избяга чак през една стая, щом чу кощунствените думи на разгневената попадия. По същата причина и самият автор нарочно ги изпуска. Страшни думи! Щастие е, че никой друг не ги чу и че бяха изречени през втората половина на просветения деветнадесети век, когато няма нито инквизиция, нито анатемосване. Ако бяха казани против католически епископ по времето на някой папа Инокентий или Урбан, госпожа Перса щеше да бъде сполетяна от съдбата на Орлеанската дева.

А госпожа Сида премина от едната в другата крайност. До завръщането на поповете тя беше по-мека от памук, но щом научи как свършили нещата, отдъхна си и се почувствува без грижи. Срамуваше се за предишния си страх и поиска да си отмъсти за всички преживени тревоги през последните няколко дни; затова тя не искаше и да чуе за някакво помирение, макар че имаше много хубаво мнение за негово преосвещенство владиката, чието желание беше помирението на поповете да се разпростре и в техните семейства. Това неочаквано щастие възвърна предишната й храброст и старата й заядливост. След всичко това госпожа Перса ненавиждаше, а госпожа Сида се заяждаше, но и двете бързаха колкото може по-добре да притъкмят сгодените си дъщери.

На другия ден, щом се съмна, госпожа Перса уговори с попа да направят през следващата седмица годежа, а след Коледа и сватбата. По тоя начин щеше да си отмъсти на госпожа Сида, че я изпревари със сватосването и годежа. Така и стана. И започна усилено приготвяне на моминските дарове и на чеиза, в което не малко помощ им оказа фрау Габриела.

Фрау Габриела беше създадена точно за подобни случаи и услуги, а най-хубавото у нея беше, че не чакаше много да я молят. Често пъти идваше и неканена. Тя по цял ден беше из чуждите къщи. Щом срещнеше на улицата някоя жена, веднага я спираше.

— За бога, ум готес вилен, госпожа — или бульо, или каквото и да е друго обръщение, — какво сте направили от това прекрасно дете или фрайлица? Че къде ви бяха очите?! Я вижте: лицето, фигурата и маниерите й — същинска принцеса, а я вижте каква талия има роклята й! Ай-ай-ай! Изглежда като някакво карнавално плашило, а фрайлицата е същинска принцеса!

И насред улицата започва да гласи и разтърсва обезобразената принцеса.

— Че кой я уши? Кой, тя ли? А защо я дадохте на нея, когато всички знаят, че тя не умее да шие. Уф, уф! А, трябва да дойда да я поправя; та да видите как ще изглежда, когато я издокарам аз!

Напразно майката прави усилия да се отърве и й казва:

— Моля ви, не си правете труд!

Габриела крещи:

— А, не, не! Найн, найн! Непременно трябва да я поправя! А от желанието ви ще зависи дали ще дадете нещо, защото аз, като се амбицирам, и без пари работя, но никак не мога да търпя — в селото, където аз живея и шия, една такава хубава девойка — тя целува момичето — да носи такива, ама, казвам ви, такива безобразни, унпасент^[2] рокли! Недейте, моля ви! О, Йесус Мария! Со шьонес кинд унд со, со…^[3] А-а-а! Само се ядосвам! Ето вижте, фрайлицата се разплака! — казва Габриела, като сочи момичето, което, след като фрау Габриела му „отвори очите“, отчаяно и нещастно се оглежда. — Утешете се, фрайлице, не сте единствената, която сладката й майка е измамила и направила нещастна с една такава лъжешивачка! Ах, недейте, моля ви се… само ядове! — казва тя и си отива.

А на следващия ден, около закуската, слага в кошничката си две ножици — голяма и малка, напръстник и още някои инструменти и отива на обещаното място. И работата, която може да свърши за половин ден, тя я свършва за ден и половина. Където работи, там и обядва, и вечеря, защото домакините — щат не щат — трябва да я задържат на обед. А тя не се превзема много. Не чака, дето се казва, втори път да я канят; защото нейните съседи не помнят коминът на къщата й да е пушил дори зиме, а камо ли лете. Поканена по тоя начин, тя остава на обед. През лятото обича да яде цвечкен кнедли^[4], а през зимата — грундбирн нудли^[5].

Когато има такива ястия, тя, по собствените й думи, не знае мярка. Толкова много се навежда над чинията, че не вижда човека срещу себе си; яде и ги хвали, че само в тази къща могат да правят такива цвечкен кнедли и грундбирн нудли, та тя не може да им се насити. А, така умее да наглася работите, че в края на краищата става необходима на много семейства. Наистина отначало домакинята мърмори и я мрази, но сетне, малко по малко, всички в къщи свикват с нея и им е чудно, когато тя дълго не идва.

— Боже, отдавна не ни е идвала фрау Габриела, какво ли става с нея; къде се дяна тая жена?! — ще запита някой от домашните.

Към такъв живот беше привикнал и нейният пинчик — малко, бяло и зло паленце със синя фльонга между ушите. Щом се разкаля, то по цял ден стоеше на прозореца и джавкаше по минувачите. Когато времето беше хубаво, тя го водеше със себе си или му донасяше в къщи, защото много хора не понасяха куче да се храни в чиния, а умният пинчик пък беше така възпитан, че не искаше да яде от земята като другите негови селски събратя, а само в бяла порцеланова чиния. Освен фрау Габриела никой не можеше да оцени това същество, защото всички имаха големи рунтави кучета — червени, черни и тъй нататък.

— А защо не държите пинчик като мене — говореше често тя, — тогава няма да плащате глоби за разкъсаните наполовина опанджаци или кабаници. Щом си дойда и му кажа: „Пинчили, пинчили!“, той, малкият дявол, само души, киха и маха с опашка.

Съвсем друг беше котаракът й, наричан „Хер Катер“^[6]. Той не можа да се приспособи към такъв живот, защото, както всички от своя род, обичаше спокоен и тих домашен живот. Затуй, щом поукрепна и както се казва, стъпи на краката си, той остави и фрау Габриела, и фрау Габриелината къща, нещо, което става рядко с котараците поради консерватизма и силната им котешка привързаност към месторождението им; той се настани в една друга къща, където всички останаха доволни от него и го хвалеха като полезен член на семейството, който не чака наготово, а сам си изкарва хляба. Станал беше любимец на бабата и не искаше да знае за фрау Габриела и за нейния авантюристически начин на живот. По цял ден предеше, задрямал спокойно на пейката, и прекъсваше преденето само когато чуеше, че в кухнята тракат със сатъра и режат месо; след туй отново се връщаше на пейката при своя покровител — добрата баба — и продължаваше прекъснатото предене.

Но щом става дума за прекъснатото предене, да продължа и аз прекъснатия си разказ. И така, тия дни фрау Габриела най-често се отбиваше у Попчирови. Тук помагаше, обядваше и си отиваше чак след вечеря. От нея госпожа Перса научаваше много неща, тъй като често си говореха.

— А вие — попита я попадията един следобед непосредствено след Коледа, когато подготовката на чеиза беше в разгара си — не сте ли чули кога ще се омъжи тяхната маска за оня голтак? Насрочили ли са сватбата?

— Разправят, гнедиге, че ще бъде чак около Гергьовден.

— Хе, кой знае! Дето се казва, ожени мома, да не остане дома! Какво ще прави! Няма файда и от чакане! Сигурно няма някой барон да я поиска, я! Търколила се тенджерата, че си намерила похлупака!

— Разправят, че нямало да останат тук след сватбата.

— Какво, няма ли да открият тук бръснарница?

— А, нямало изобщо да откриват бръснарница.

— А какво?… Няма аптека да открият я!? — злобно добави госпожа Перса.

— Ах, не, боже господи, ум готес вилен! Но госпожа Сида казва, че щом се оженят, веднага щели да заминат горе, за Виена.

— Мале, мале, я ги виж ти аристократите! Значи, хохцайтсрайзе^[7]?!

— Ах, не, гнедиге, ами да следва хирургия. Нали знаете, че има свидетелство за завършен четвърти клас в гимназията.

— На гол корем пищови! — заядливо каза госпожа Перса. — А с какво? Да не го изпрати поп Спира на свои разноски! Таман!

— Оставете го, по дяволите! Не е беден той! Има някакви ербшафти^[8]. Пълен е той с пари! Разправят, че имал от две места наследство.

— Може и да е така! С това им остава да се утешават! — каза госпожа Перса, като наду устни.

— Госпожа Сида разправя, че щял да се върне оттам хирург и дентист, тоест цанарцт^[9], защото имал лека и опитна ръка и му казвали, че е грехота да закопае таланта си тук, в това разкаляно село — каза фрау Габриела.

Тук госпожа Перса съвсем млъкна. Навярно и самата тя се убеди, че може да е и така. А освен това, като сравни току-що получените от фрау Габриела данни с тия от преди няколко дни, всичко й стана ясно. Тя толкова много се ядоса, че дори не можеше хладнокръвно да си спомни за това, а сега думите на фрау Габриела удивително съвпадаха с думите на госпожа Сида и хубаво ги доизясняваха.

Преди няколко дни те случайно минаха една край друга тъкмо като излизаха от утренна. Госпожа Сида говореше с госпожа Сока гъркинята.

— Ах, нима се решавате да пуснете детето далеч от вас? — попита я Сока гъркинята.

— Какво да се прави — отвърна й госпожа Сида — щом се омъжи, тогава, дето се вика, където мъжът — там и жената!

— Ама, разбира се, че какво ще правят двама бръснари в едно село! — каза Сока. — И за един няма всякога работа. Пък и тия, които бяха войници, и те, дяволите, се научили да бръснат, та правят конкуренция.

— А, само живот и здраве да е, нашият Шандор няма да бръсне никого; той, сполай на бога, не мисли да живее от това!

— А от какво? — попита Сока гъркинята.

— Ще ходи във Виена да следва хирургия и зъболекарство! Да поправя зъби и челюсти и ако на някого потрябва изкуствен зъб — каза госпожа Сида, като наблегна по-силно последните думи тъкмо когато госпожа Перса минаваше, — той ще бъде майстор да слага зъби!

Госпожа Перса чу това и тутакси забърза, за да не слуша повече. Целия ден беше ядосана. Тогава тя мислеше, че това бе казано само така от злоба, за да чуе и да се ядоса, но сега разбра, че беше самата истина.

— Ех, мила моя фрау Габриела! Леко и е сега на нея да се перчи! — каза с въздишка госпожа Перса. — Ах, Чиро, Чиро!

 

 

Пера беше уредил работите си. Предстоеше му да го направят дякон в близкия град Б. Той нае хубава, удобна квартира и изпрати всичките мебели в новата квартира. Фрау Габриела си предложи услугите да му подреди къщата, защото за такива неща имаше вкус, пък и много й идеше отръки. Тук ще бъде доведена булката да живее като дяконица, защото веднага след сватбата Пера ще стане дякон. Мястото харесаха всички, дори и самата Мелания, която беше създадена само за град, както често заявяваше фрау Габриела.

Отдавна очакваният и желан ден пристигна. Денят на венчавката на първобрачния жених Петър Петрович и девицата Мелания, дъщеря на уважаемия свещеник Кирил Николаевич дойде и отмина. Сватбата мина чудесно. Присъствуваха всички местни големци. Доведоха и градска музика за танци, а и Совра гайдарят не липсваше; само че той повече свири на гостите в кухнята и на двора, отколкото на тия в залата. Невестата беше хубава, малко по-бледа от обикновено, а младоженецът — малко по-стеснителен от обикновено.

Веселието и хора̀та продължиха толкова, колкото се полагаше на отбраното общество, т.е. до четири часа следобед. Тогава старият сват заповяда да впрегнат конете. Насядаха или по-точно, натрупаха се по шестима-седмина в каруца и потеглиха за къщата на младоженеца в Б. Другарките на булката запяха, госпожа Перса се разплака, поразплака се и булката, бършейки сълзите с крайчеца на носната си кърпичка. Старият сват даде знак, каруците полетяха из улицата и за миг се намериха извън селото.

Буйни конете, а кочиашите още по-буйни; и настана едно бясно сръбско надбягване и подвикване. Конете пощръкляха и се поизправиха на задните си крака, а женурята пищяха и се запровикваха, обхванати от лудост:

— Иху-ху-хууу!

Имаше и обръщания, и падания от каруците. Най-лошо си изпати фрау Габриела, която тръгна като другарка на булката, макар че това беше против принципите й, защото се боеше от надбягванията и ги наричаше „глупав рацки^[10] и кучешки обичай“. За свое нещастие тя седна в каруца, карана от един колар, който обичаше да обръща чуждите каруци и с това им беше станал борчлия. Още преди две години той беше обърнал каруцата на един човек, който се случи тук и беше твърдо решил да си отмъсти за по-ланшния случай. И намери удобен момент. Точно когато се бяха отдалечили на около четвърт час от селото, той подкара конете си край фрау Габриелините и опря климия в климията на другата каруца, но не можа да я обърне, а само я отблъсна встрани. А фрау Габриела се беше улисала в ухажванията на пияния господин асесор. И точно когато той я уверяваше, че заради нея е готов да забрави и изгони собствената си жена и да прибере нея, климията на другата каруца се закачи в тяхната; фрау Габриела изхвръкна от каруцата като някаква пухена възглавница и по тоя начин стана невинна жертва на стара омраза.

Падна горката и твърде неприлично се просна на земята. „Я вижте какво прави фрайлицата!“ — извикаха кочияшите-селяни от другите каруци. Но Габриелината каруца препусна с другите, като я остави в хендека, а господин асесорът продължи да ухажва една друга дама, защото толкова беше пиян, та дори не забеляза, че това не е фрау Габриела! Доброто в това нещастие все пак бе, че това се случи така близко до селото, та фрау Габриела можа тихомълком да се прибере пеш там, откъдето така тържествено беше тръгнала с каруцата.

Тя се завърна толкова разсърдена, че даже след една седмица не пожела да отиде с погачарите^[11] в Б., нито пък приемаше каквито и да било оправдания и извинения. На другия ден й се извиняваха, че в гоненицата и надбягването, както на всяка сватба, не били забелязали, че е паднала. Но това беше много плитко скроена лъжа, забеляза им фрау Габриела, защото тя много добре видя как лудешки й се смееше Цвечкенмайерка, когато нея, фрау Габриела, я сполетя бедата. Така се беше засмяла, че буквално беше паднала в скута на господин съдията-изпълнител, а той като възпитан и образован човек я подхвана, за да не изхвръкне и тя от каруцата. При това не само Цвечкенмайерка забеляза падането — и много други хора го видяха. Защото дълго още след това, когато станеше дума за тая сватба и за тая неприятна случка с Габриела, невъзпитаните селяни се смееха, засукваха големите си и рошави селски мустаци и смеейки се, подхвърляха:

„Ех, чудесно го направи тя тогава! Просто да й се ненагледаш!“

 

 

Това фрау Габриела никога не можеше да забрави. Тя намрази и Цвечкенмайерка, и госпожа Перса, и всичките им близки. Затова и отиде при госпожа Сида, стана близък човек в къщата й и усърдно й помагаше около приготвянето на даровете и другите неща; при това, както се казва, напълно премина на издръжката на Попспирови.

Помагайки им, фрау Габриела разказваше много интересни и неизвестни дотогава за госпожа Сида неща из живота в къщата на госпожа Перса. Госпожа Сида чу за пръв път много неща, даже и това откога точно Габриела е намразила фрау Цвечкенмайерка.

— Това, уважаема, стана още преди оная неприятност на сватбата — каза Габриела. — По-рано, много по-рано, гнедиге. А нима не са ви казали това нещо? Нима не знаехте това, уважаема? Намразих я още по времето, когато двете живеехме в Темишвар и когато умря мъжът й; още тогава видях колко е равнодушна и студена, сякаш беше умрял някакъв съдия-изпълнител, а не собственият й съпруг! Казвам ви мила — нищо, ама нищо; нито припадък, нищо, нищо! Само малко сълзи колкото за очи, за да може да извади кърпичката си, и то благодарение на хремата, която за свое щастие имаше по това време. Съпруга ли е тя! Тя! Тя!

— Какво приказвате! — каза госпожа Сида, която бе улисана в работата си, та много не я слушаше.

— Няма да се хваля, защото нямам такъв обичай, но трябваше в подобен случай, т.е. когато моят съпруг умря, да ме видите… Да, да!

— Ама недейте, моля ви! — каза госпожа Сида, като се прозяваше и учудваше.

— Е, това заслужаваше да се види! Тя трябваше да дойде мене да види! А знаете ли, тогава, в тоя ден, бях толкова скръбно настроена, че просто не мога да ви кажа! Насъбрали се бяха около мене жени и току ми викаха:

„Та успокойте се, елате на себе си, фрау Габриела! Напразно се съсипвате! Него, казват, не можете и не можете да го вдигнете, а на кого вреди всичко това, пак на вас!“

А аз им отвръщам:

„Никой не знае и не вярва какво загубих с неговата смърт!“

А те казват:

„Вярваме ти, мила, и ние сме така нещастни!“

— А аз, мила, просто не съм на себе си, ами от един припадък — в друг! Точно припадък след припадък! И то така страшно, че една се принуди да носи със себе си шише с оцет и все го буташе под носа ми, и тогава, знаете ли, по малко идвах на себе си!

— О-о-о! Горката фрау Габриела! Горката жена!

— Там трябваше да бъде, че да види, никаквицата недна, как се жали съпруг и мъж. При мене, знаете ли, при мене всичко излезе така сполучливо, че на другия ден сама си се удивлявах, хвалих се и се поздравявах, че съм могла да бъда толкова трауриг^[12]. Знаете ли, това понякога излиза чудесно!

Фрау Габриела имаше намерение още да разказва за скръбта си, но суеверната госпожа Сида я прекъсна и обърна разговора на друга тема и фрау Габриела продължи работата си.

От ден на ден работата се приближаваше към края си. А какви неща бяха приготвени! Просто не се решавам да ги изброя, защото се страхувам, че никой няма да ми повярва, пък и ако започна да изброявам сега всичките тия неща, тая глава ще заприлича на търговски ценоразпис. Може би никога попска дъщеря не е била приготвяна така, както попската Юла. Един господ знае колко каруци ще потрябват, за да закарат всичката прикя! Защото и самата госпожа Сида работеше денонощно и приготви толкова много неща, че поне през първите двадесет години младоженците не ще трябва да купуват нещо. Само колко пелени, шапчици и камизолки беше приготвила! И всичко това не фигурираше в списъка на чеиза, а бе приготвено и оставено в шкафа, за да се намира, щом потрябва. Само за пелени предвидливата госпожа Сида, която бе голяма оптимистка, бе дала да се поръбят около седемдесет аршина. По това читателите могат да съдят колко много и какви бяха другите неща, така че не е необходимо да се изброява всичко. Достатъчно е да ви кажа, че Шандор (така всички в къщи наричаха Шаца след сватосването) остана предоволен, когато му показаха точния списък на всички предмети и когато му казаха, че след една седмица ще получи и това, което не е вписано, но което е най-важното — самата Юлиана! А то ще стане много скоро, след някой и друг ден.

Идваше Гергьовден, в който ще се венчеят Юла и Шандор. Всичко беше уговорено и със сватовете. А те бяха такива хора, че Шандор можеше само да се гордее, като виждаше сред какви хора е попаднал. Стар сват щеше да бъде Кипра нотариусът, кум — господин докторът, бъдещият колега на Шаца, а шафер щеше да бъде един студент по право от Стари Бечей, който се позапъна на изпитите и сега като патавариста (второкурсник) практикуваше при един адвокат. По-малко се занимаваше с практика, а повече с лов на бекаси или на шарани и друга риба, която по цял ден ловеше в Тиса или в блатото. На бомбето си носеше огромно перо от чапля и щом излезете извън града, сваляше ботушите си и ги премяташе отзад на тояжка. Той беше другар на Шаца от детинство; заедно учиха в основното училище и до средата на латинската гимназия и още тогава си бяха обещали, че този, който се ожени по-рано, ще покани другия за шафер.

Дойде и денят на сватбата. Блесна хубавият гергьовденски ден. Дворът на поп Спира ухаеше на люляк, цялото село по случай празникът беше накитено със зеленина, люляк и върбови клопки.

През последните няколко дни Попспирови просто не знаеха какво е сън. Поп Спира беше истински сърбин и не жалеше нищо, щом трябваше да развърже кесията и да покаже какво значи попски дом. „Нека се харчи, нали за това е печално! — казваше той. — Всеки ден не стават сватби! Ако нямам аз, ще има евреинът Лоринц!“ И както в подобни случаи изискваше от енориашите да има всичко в изобилие, така беше приготвил всичко за деня на Юлината сватба. Той бе един от горещите почитатели на Доситей, макар че малко го четеше; и все пак не беше съгласен с неговите викове против охолството, музиката, игрите, пиенето и веселията и му се сърдеше, че той, Доситей, иначе толкова учен и умен човек, пишеше и говореше така за сръбските сватби и за другите весели и хубави обичаи. „Никога не се е женил — извиняваше го поп Спира, — та не бива и да му се сърдим, че е писал така. Докато съм жив аз, така ще бъде и в моята къща, и в село!“

И наистина какво ли не бяха приготвили. Голямата стая и двете странични бяха опразнени и всички мебели бяха занесени в бараката. Стаите бяха опразнени, та на Гергьовден да се изпълнят с трапези, богато отрупани с разни пития и лакомства. Старото вино в мазето беше проверено и предназначено да се точи, докато желае последният от гостите. А веселбата щеше да продължи през целия ден и през цялата нощ, защото младоженците оставаха в къщи и чак след няколко седмици щяха да потеглят на път, за да се учи Шаца.

Сватовете и младоженецът пристигнаха. Шаца беше чудесен зет, същински чорбаджийски син! По изисканото му облекло личеше, че беше свършил няколко класа в латинската гимназия. Облеклото му беше скъпо и красиво. И душанката, и жилетката, и панталонът му бяха от тънко бяло сукно, богато обшито със син гайтан. По жилетката бяха наредени трийсет сребърни копчета, на врата му — червена копринена връзка, върху която беше изшит със сърма сръбският герб — беше го извезала неговата Юла, като непрестанно си мислеше за него. Под полуразкопчаната му жилетка се белееше риза от тънко сръбско платно, извезана отпред със сърма, изработена и изпратена от сестра му Яна. Беше обут в лачени ботуши със златни розетки и пискюли, а на главата си носеше шапка със стръкче коило, което беше разцъфнало на топлото гергьовденско слънце, та покриваше цялата шапка на годеника.

Зад каруцата на младоженците се беше проточила цяла върволица от каруци. Чак от Бачка снощи бяха пристигнали с лодка девет, а тази сутрин седем каруци роднини на Шаца. А още толкова пристигнаха по сухо! Каруците задръстиха улицата, която и без друго бе препълнена от любопитни канени и неканени хора. Свиреха гайди; на няколко места в двора и на още два пъти по толкова по улицата се виеха хора. От къщата излизаха помагачки, роднини на булката или на младоженеца, раздаваха варакосан бръшлян на сватовете и тънки пешкири за конете — и даже и на конете им беше драго, и те влизаха „в крак“ и танцуваха по гайдата; най-добре потропваха конете на Раде Карабаша.

В стаята, където обличаха булката, се суетяха; всяка минута там влизаха и излизаха жени.

Когато Шаца слезе от каруцата и тръгна към къщата, девойките бачванки, всички Шацови роднини, запяха:

Стягай се, стягай, братко Шандоре!

Че да потърсим за теб невяста,

за теб невяста, за нас прислуга;

тебе да люби, нам да помага!

— О-о-о-о! — посрещнаха го близките на Юла. — Заповядайте, заповядайте. Ниска стряха, висок годеник! — казаха те и го въведоха в къщата; почерпиха роднините му, доведоха гайдаря и заиграха хоро в коридора, очаквайки булката, около която се бяха насъбрали безброй нейни другарки и роднини, които е голямото си усърдие и услужливост повече пречеха, отколкото помагаха.

От стаята се чу сватбарската песен, която девойките пеят, когато сресват булката:

Щом друга започне да плете,

разплита и чужда ръка коса да навива,

ти ще заплачеш, тогава, Юло,

и ще си спомняш за свойта майка:

„Ох, майко моя, щастие мое!“

— Хайде, шафере, давай златния пръстен! — извика едно хубавичко, весело лице през открехнатата врата на булчината стая.

Шаферът скочи от каруцата и тръгна да изведе булката. И той беше облечен хубаво. На шапката си носеше голямо перо от чапля, както подобава на един юрист. Изведоха булката и я доведоха до каруцата, в която бяха впрегнати най-хубавите и най-буйните коне. Булката беше прекрасна. Очите и синееха както гергьовденското небе, а погледът й грееше тържествено и красиво, както днешният сватбен ден.

И докато роднините си шушукаха и се суетяха около каруцата и търсеха някакви игли за коса и фуркети за Юла, придружаващите я жени и селските моми запяха през сълзи тъжната песен:

Не се ядосвай, Юло девойко,

не се ядосвай, не рони сълзи!

Майка ти утре ще те оплаква,

щом дружките ти за вода тръгнат,

за вода тръгнат, под пенджера спрат

и теб извикат, Юло девойко:

„Хайде за вода, Юло девойко,

хайде да идем, вода да вземем!“

Що ще отвърне твоята майка?

Дали ще каже: „Замина Юла!“

Или ще каже: „Наточи вода?“

Или ще каже: „Заспала й Юла?“

Твойта ще майка порти отвори,

порти отвори и ще ни каже:

„Ей ви, девойки, Юлини менци,

мойта е Юла вода донела,

вода донела — на чужда майка,

няма я Юла с вода студена!“

И изведнъж се напълниха със сълзи очите и на старо, и на младо, а най-вече на Юлините другарки. Те се смееха, а сълзите се търкаляха по белите им лица. Плачеха и Юла, и госпожа Сида, и баба Макра: всички бършеха и нос, и очи. А Нича пазачът — в ботуши и обшита с гайтани антерия, закичен с варакосан бръшлян — утешаваше девойките и им казваше:

— Че защо плачете! Ще дойде и вашият ред! Да плачат бабите и старците, защото на тях вече няма да им се случи такова нещо, а вие ще чакате до първия кукуруз. Останаха, слава богу, още ергени!

А девойките се смееха през сълзи.

Булката се качи в каруцата и седна до шафера. Старият сват се разпореди да тръгнат. Заплющяха камшици и каруците полетяха една след друга и една до друга. Така бясно се втурнаха, че от улицата избяга всичко живо — кокошки и гъски се разлетяха на всички страни пред това множество от сватбени каруци и селски ергени на коне. Като вихър прелетяха по улицата и в миг изчезнаха и каруците, и конете, и ергените, и момите, и цветята, и перата, и коилото — за миг всичко изчезна в далечината. В последната, най-кротко карана каруца седяха двете свати — госпожа Сида и леля Макра, и двете облечени в копринени рокли. Госпожа Сида беше с някакъв капишон, какъвто авторът отдавна не е виждал, дори и на старите щампи, а леля Макра — с копринена кърпа; те седяха, плачеха и взаимно се утешаваха. Нищо не говореха, само проливаха и бършеха сълзи: още не избърсали едните, ето че извираха други.

— Не плачете, сватя — утешаваше я баба Макра, — ето че и мен ме разплакахте, а аз съм с кораво сърце; та това трябва да стане. Веднъж трябва да стане!

— Ах-ах, мила сватя — вайкаше се Сида.

— Ето и ние, дето казват, сме се омъжили и какво ни липсва? Слава богу, останахме здрави и читави. Така и те…

— Ах, сватя, лесно ви е на вас да приказвате така; вие не омъжвате дъщеря! Но да знаете какво ми е на мене! Отгледала съм я, дето казват, от толкава, а сега… — и сватята Сида отново се разплака.

— Та не отива при турчин ами, както се казва, пак в християнско и съседно семейство! — утешаваше я сватята Макра.

— Ех, мила сватя, нали плача от радост!?

И двете свати отново заплакаха, тоя път от радост.

Венчавката свърши и сватбарите се завърнаха, като минаха отдалече, по обиколен път; върнаха се по-бясно, отколкото отидоха.

На хорото се залови и канено, и неканено; по-младите играеха, по-старите се черпеха поред със сливова, която беше на Юлините години, а Нича пазачът хем пиеше, хем играеше. Започна обядът. Насядаха всички и заеха пет маси, две като глагол^[13], а три като покой^[14], поставени в къщи и на двора. Самия обед няма да описвам, защото признавам, че е по-лесно и по-хубаво да те поканят на обед, отколкото да го описваш. Ще спомена само, че госпожа Сида беше направила всичко, каквото прави омразата и любовта на една домакиня — омразата към госпожа Перса и любовта към гостите и сватовете, — за да мине всичко по-добре. Разпита до последна подробност как е било у госпожа Персини и се постара да направи така, че всичко у тях да бъде още по-хубаво и повече — и каруци, и коне, и пешкири, и гайдари, и наредени трапези, и ядене, и пиене. „Сербский кувар, трудом Иеротея Драгановича общежителнога м. Крушедола йеромонаха, сабран и довольним изкуством правилно изпитан“ беше проучаван и постоянно прелистван. И така днешният чудесен и богат обед, който всички гости — и селяни, и чиновници — превъзнасяха до небето, беше резултат от съчетаването на теорията с практиката — теорията на йеромонаха Крушедолски Иеротей и практиката на госпожа Сида. По време на обяда се вдигнаха и няколко наздравици.

След обеда хорото продължи отново.

По-старите не станаха от масите, а младежите се заловиха на хорото. Свиреха петима гайдари: двама в стаите, двама в широкия двор и един на улицата пред къщата. Имаше и шести, но той още до обед така жестоко се напи, че го заведоха в бараката да си поотспи, а децата грабнаха гайдата му, мъкнеха я по двора и я надуваха.

След обед народът се трупна на сватбата на попската Юла, така че който искаше, можеше преспокойно да обере цялото село. Кой ли не беше дошъл на сватбата и кой ли не се напи и налудува през тоя ден! Дошла беше дори и Попчировата Ержа, неканена, но негласно изпратена. Грабнаха я от улицата и я вмъкнаха на хорото в двора, макар че се дърпаше и казваше: „Нем тудом^[15] и не знам нищо!“ и искаше да я пуснат в кухнята, за да помага на Жужа. Нищо не й помогна, уловиха я на хорото между Нича пазача и Прока месаря. Ержа се срамуваше, но играеше и постоянно се извиняваше на Прока, че не знае да играе, а Прока й отвръщаше скокливо:

Аз съм малка, разберете,

до огнището ме вий сложете,

там готвачи огъня разгарят и

към мен ръце разтварят!

Иху-ху, иху-ху!

Вие се хорото, звънтят сабите на кавалеристите-руснаци и пендарите по врата на селските моми, развяват се басмените им фусти; окуражи се и Ержа, заситни до Нича пазача, та разгорещи и него, и той й изпя своята:

Тропай, тропай, щом се хванеш,

и без рокля да останеш!

Иху-ху, иху-ху!

Хорото растеше, ставаше все по-голямо и по-голямо. Вътре, сред голямото хоро на Нича, образуваха друго, по-малко, на което се хващаха разни търговски калфи и фрайли с шапки. Поканиха ги на голямото хоро, те учтиво им благодариха, но отказаха, искаха, види се, да бъдат отделени като зехтин над водата. Това нещо обиди Нича, който вече се намираше в състоянието, в което човек става откровен; тъй като и без друго се чувствуваше много добре, той започна:

Ах ти боже, в небеса

не си виждал чудеса:

как търговци хоро водят,

а селяни до тях ходят!

До голямото хоро на Нича и малкото хоро на търговчетата вътре образува се и едно трето, също от селяни. На него уловиха и някакви шваби от другия край на селото, между които бяха мелничарят Сепъл, жена му Бетика и дъщеря му Кредла. От уважение към поп Спира, като лоялен шваба-кореняк, Сепъл подари на младоженците торта. Внесоха я тържествено: най-напред вървеше Кредла с тортата, след нея, като носеше огромен щирийски чадър, вървеше Бетика, а подир тях кривокракият Сепъл с огромна лула и отпусната долна устна. Той се извиняваше, че дори сръбски не знае да говори, а какво остава да играе, но туй не му помогна. Принудиха швабата да играе, макар че не му се играеше. Гледаше го Нича пазачът от голямото хоро, гледаше как смешно играят и Сепъл, и Сепловица, и останалите шваби и швабкини, па запя:

Ситнят шваби и швабкини,

на гърба им пелерини;

по-добре играят пелерините,

отколкото швабите с швабкините!

Виеше се хорото, пищяха гайдите, а децата търчаха наоколо, гонеха се и се провираха между играчите, хвърляха шапките си в хорото и ги изритваха навън или пък се трупаха край огъня. Там стояха клисарят Аркадие и неговият помощник — най-тъпият някога ученик в училището, комуто старият учител предричаше, че от него никога нищо няма да излезе и че няма да видят полза нито черквата, нито общината. Но той горчиво се излъга, защото ученикът му беше стигнал до помощник-клисар и гърмеше с църковните фишеци. Децата се бяха натрупали и чакаха Аркадие да запали един фишек. Но те имаше много да чакат, защото фрау Габриела беше помолила Аркадие да не гърми, докато тя е на двора, защото имала много чувствителни уши.

— Нали няма да гърмите с топа? — попита фрау Габриела.

— Няма, няма, госпожа…

— Много ще ви моля! Ама нали не се шегувате, нали… не, не, моля ви, не вдигайте това желязо! — извика фрау Габриела и бързо запуши чувствителните си уши. — Знаете ли, много съм нервозна!

— Няма, няма, госпожа, може ли! — засмя се Аркадие.

— Много ще ви бъда задължена! — поблагодари му фрау Габриела, която също присъствуваше на сватбата (както и нейната доскорошна приятелка Цвечкенмайерка) и ту влизаше вътре, ту излизаше на двора.

По време на обеда фрау Габриела отлично се развличаше. Беше в чудесно настроение, защото я ухажваше един възрастен франт. Тя не пожела, пък и не можа да отговори и на един твърде деликатен негов въпрос и затова разчувствувана, разгорещена и зачервена излезе на двора, като се разхлаждаше с носната си кърпичка. По лицето й бе изписано блаженство, а устата й — полуотворена, сякаш леко духаше в нещо — подобно на домакиня, която разчупва току-що извадения от фурната горещ картоф; картофът се оказва чудесен и неговата ароматна пара се вдига към устата на домакинята — тя усеща миризмата и цялото й лице изразява неописуема сладост и умиление.

Изпитвайки подобно чувство, щастливата и разнежена фрау Габриела излезе на двора, готова да прегърне целия свят. Тя искаше да покаже на хората, че не страни от селяните, да се покаже плебейка, затуй се хвана на селяшкото хоро, което се виеше на двора сред подвиквания. Хвана се точно между двама хубави на вид и добре облечени чорбаджийски момци, които в село наричаха „пайташи“^[16]. Трудно беше да се каже кой от тях е по-строен и по-хубав и със своя избор фрау Габриела наистина показа, че е добра модистка и че има вкус. Като обърна главата си вляво и заби срамежлив поглед в земята, тя заигра леко, като момиченце.

— А защо не ме ухажвате? — запита изведнъж съседите си фрау Габриела, на която дотегна мълчанието. — Какви кавалери сте вие, щом оставяте дамата до вас да задреме! Какви играчи сте вие! Че кажете нещичко де!

— Ама ние, знаете ли, се страхуваме да не сбъркаме — отвърна й единият пайташ.

— А, абер майн гот^[17], какво объркване! — окуражи го развеселената фрау Габриела, като му стисна ръката, за да го поопитоми и поокуражи.

— Че такова, може! Хайде, Севере, ти по-добре умееш — каза пайташът на другия пайташ.

— О-о, разбира се, разбира се — каза фрау Габриела, па взе, че поокуражи и Север, както момъка от лявата си страна. — Да се похваля на ония вътре със своя успех и със своите кавалери.

— А може ли, госпожа, да подвикнем малко тъй, по нашенски, „опашато“, дето се казва, ако нямате нищо против? — попита Север.

— О, на драго сърце! Их бите си! — моля ви! — рече фрау Габриела, която не разбра нищо друго, освен думата „опашато“, и започна да ситни още по-буйно.

Но когато нейният партньор й изпя един такъв куплет, какъвто фрау Габриела през целия си живот не беше нито чула, нито пък чела — тя само извика по швабски: „Ха!“ Извика с такъв глас и с такъв израз на лицето, сякаш огромна гъсеница беше паднала на врата й. Пусна се изведнъж като опарена от хорото и тръгна с отпуснати ръце като човек, чиито ръце са мокри и търси пешкир. И как се случи, срещна на вратата не някого другиго, а пак фаталната Цвечкенмайерка!

— Йесус Мария! — извика като гръмната фрау Габриела. — Фрау Цвечкенмайер!

— Ха, боже господи, така ви се пада! — поздрави я тя.

— О, моля, моля! Това може и на вас, и на всеки друг да се случи.

— Да, ако фрау Цвечкенмайер беше толкова лекомислена, че да се бута там, където не й е мястото.

— Когато стана на вашите години, драга хебаме^[18], тогава навярно няма да бъда толкова лекомислена, а практична като вас…

— А, прощавайте! — прекъсна я Цвечкенмайерка. — Аз мога да стигна вашите години, но вие моите, разбира се, никога… Никога, мила!

— Ха! То си личи по… Лесно ви е да приказвате, след като Бонапарт изгори всички протоколи и регистри в империята!

— А за вас нито една сватба не минава без приключения! Няма ли произшествия, просто не можете да живеете! — каза фрау Цвечкенмайерка, като очевидно поомекна. — Така ви се пада; много се радвам! — рече тя, мъчейки се да изрази, че никак не й е радостно; и като я дръпна настрана така тайнствено, както съзаклятниците от трагедиите правят на сцената в третото действие, приятелски започна да я кори полугласно, за да не чуе никой:

— Ах, за бога, мила, какво правите със себе си! Та нима не познавате тия луди рацки селяни, тия диваци, които само това знаят! Ако ние не бяхме дошли от империята, и до ден-днешен нямаше да знаят какво е това семпрезл^[19] и покенес! Още това ненаучили, пък искат да се сравняват с благородниците!

— Е, моя е грешката, признавам! — отстъпи фрау Габриела, зарадвана и доволна, че приемайки укорите и съветите, изглеждаше по-млада от Цвечкенмайерка.

— Много, много се радвам! Господ да прощава! Така ви се пада, щом избягвате нас и търсите селяндурите!

Това дълбоко съчувствие трогна фрау Габриела и тя се помири с фрау Цвечкенмайерка.

— Хайде, мила! — каза й фрау Цвечкенмайерка. Хванаха се под ръка и като оставиха пълния със селяни двор, влязоха в къщи сред отбраното общество, където им бе мястото.

Не по-малко се веселяха и в голямата стая, където влязоха двете помирили се дами от висшето общество. И тук непрекъснато пиеха, вдигаха наздравици и играеха. Но точно когато влязоха двете, всички замълчаха. А замълчаха, защото Юла се стесняваше; тя се стесняваше, защото старият сват, който днес беше на особена почит, я помоли да му изпее неговата песен, песента, която той и пиян, и трезвен най-много обичаше да слуша и която днес много подхождаше на Юла да я изпее. А булката, като всяка булка, се срамуваше и казваше, че няма глас. Младоженецът я съжаляваше, защищаваше я и казваше да я извинят днес, защото няма глас, но другарките й я уличаваха в лъжа и казваха, че тя пее най-хубаво от всички тях.

— Пей, лудо, щом ти заповядва старият сват! Ех, пусто, защо не съм аз на твойто място, щях да пея, ако пожелаеше и десетият сват, а камо ли старият сват! — казваше й една.

— Нали знаеш, че си булка — пошепна й друга. — Булката трябва да пее, дори и да няма глас, а камо ли, когато има, като тебе! И тази, която никога през живота си не е пяла, на днешния ден трябва да пее!

— Ще имаш време и за сълзи — пошегува се старият свят, — а сега пей!

— Ех, нима не знаем какво е пеенето на булката! — окуражаваше я бащата. — Хайде, пей, пей, Юло!

Юла се колебаеше още, но щом другарките й започнаха да я молят по-настойчиво: „Трябва, трябва, Юло! Ако ние бяхме булки, нямаше да оставим да ни молят!“, тя запя с хубавия си и звънък като сребро момински глас. Запя старата трогателна песен:

Радвай се, млада булке,

твоите черни коси

миртов венец краси,

зелен венец от мирта.

 

Китени сватове пеят:

счупи се вито клонче

от нашия люляк син.

От клончето падна цвят.

Тук Юла искаше да завърши, защото, докато пееше, цялата изгаряше от срам, даже се беше изпотила около носа и под очите. Но сватбарите упорито настояваха и тя трябваше да продължи:

Върни се, булке, върни —

нима сестрите мили

не бяха те пленили?

Къде отиваш? Върни се, хей!

 

Момчето чуждо нима

е по-скъпо от майка,

която за теб се вайка,

проклинайки живота свой?

Тук Юла отново замълча, защото, като пееше този куплет и погледна майка си, тя забеляза, че госпожа Сида се разплака. Разплака се и Юла и гласът й изневери. Сватбарите не настояваха повече да пее, тъй като и те се бяха трогнали. Като дъжд се посипаха хвалби от всички страни; хвалеха и песента, и поета, и певицата.

Старият сват разказа на кума първо за автора на песента, Васа Живкович, негов съученик, а след туй за песента, или по-точно защо той обича тази песен повече от всички други, и по-нататък как например той благодарение на нея се оженил за сегашната си съпруга. Старият сват разказваше нашироко, че и свещи запалиха, и вечеря сложиха, а той още не свършваше. Неговата сегашна жена пеела като мома тази песен в една компания; тя имала чудесен глас, а песента била нова, непята и неслушана дотогава в компании, та възхитила всички, а него възхитили и песента, и певицата. Тогава всички гости настояха тя да продължи и изкара песента, започната от Юла. След известно противене и извиняване жената на стария сват запя петия куплет:

Нима, където отиваш,

слънцето по-ярко блести

и цветето по-добре кълни?

Ела, върни се, снахо!

 

Виж, дружките ти носят

подарък — гнездо прекрасно

и в него гукат гласно

две сиви гургулици!

 

Хубава Юла нехае,

с бяла си ръка помахва.

След нея, коня яхнал,

върви женихът неверен.

 

О, върви, красна булке,

където щастието те води

и песента да те проводи

на твоя шафер близък.

 

Където зълва цвете бере,

във нови отиваш двори

и друга майка постила

от тънко платно пътека.

 

Хай, сбогом, мила моя,

щастлива навеки бъди.

И в близките сърца звъни

ехото: „На добър път!“

Гласът й леко потреперваше, но тя наистина пееше хубаво. Докато пееше, гледаше пред себе си, а след завършването на всеки куплет тихо се молеше да я извинят и се оплакваше, че гласът й не е същият както на младини. В смущението си тя събираше от покривката трохите от ореховата пита и ги слагаше на купчина. И нея похвалиха и й благодариха, като завърши последния куплет.

Чак когато свършиха всичките тия церемонии, беше поднесена вечерята, на която бяха задържани много гости, а останаха и още толкова непоканени. Вечеряха в стаите и в кухнята. В стаите отбраното общество, а в кухнята — „плебеите“, към които за тази вечер причисляваме и Нича пазача, макар че той минаваше за чиновник. Наистина Глиша Сермияш го подкани да отиде в стаите при господата и чиновниците, но Нича се извиняваше с това, че там нямало да се чувствува свободен. Той казваше, че не смята яденето за ядене, ако не се облегнел на единия или на другия си лакът, а такова нещо в стаите не можеше да се прави. Затова до късна нощ той остана да яде и пие в кухнята. Когато му напомняха, че трябва да иде на работа, той не искаше. Всеки час изпращаше някой от по-младите да свирне с рога на всеки кръстопът, а той продължаваше да яде и пие. Вдигаше страшна врява, когато искаше да отиде с пълна чаша в стаята и да се чукне с домакина и младоженците, а хората в кухнята не му даваха, ами постоянно го караха да върви на работа.

— А защо да отивам и за кого да отивам!?… Право да си кажа, никой не ме е викал на сватба, но никой, ето, слава богу, не ме и гони! Че защо да си ходя? Кажете де, защо? Бяга ли някой от доброто си?

— Трябва да пазиш селото — гракнаха всички в кухнята.

— Та откакто са изкопали първия кладенец в село, не е имало по-добър пазач от тая вечер! Нали тая нощ самият светец свети Георги пази селото! Виждали ли сте колко е голям маждракът му, като на някакъв улан! Крадци няма, защото днес всичко живо си отиде пияно оттук, все едно че са били на сватбата на великия цар Стефан! Кой ще краде на днешния свети празник! Пък и да има крадец, викам си, нито той може да бяга, нито аз, както съм се натряскал, бих могъл да го гоня и настигна. Нали и двамата сме, както казват, от един дол дренки! Ха-ха-ха! А, право ли го казвам? Ами я дайте тази бъклица насам. Ако съм чиновник, поне да съм чиновник; като съм се ценил, не съм, дето казват, побеснял.

И прав беше Нича пазачът. Всичко живо беше пияно — и в стаите, и в кухнята, и на двора, и в село. Чак на разсъмване стихнаха песните и музиката, стихна врявата и сватбарите се разотидоха от уважение към уморените младоженци и утрешната кисела чорба.

Кумът, старият сват и шаферът бяха изпроводени от гайдаря, с когото по-късно и Нича пазачът продължи да изпълнява по улиците служебните си обязаности. Тази нощ, съпровождан от гайдаря, веселият Нича духна хиляда и няколкостотин пъти в своя рог. За щастие цялото село спеше като заклано, та никой не можа да проследи работата му и да го обади на другия ден за несъвестно изпълнение на длъжността. Накрая и гайдарят го остави, зави в друга улица, отиде да спи, защото ще му трябват нови сили, когато утре отиде на благата ракия и на киселата чорба, с която заедно с останалите гости ще пъди сутрешния махмурлук. Може би и самият Нича се готвеше за такова нещо, затуй и той легна на първата пейка, покри се с ямурлука и по навик започна да брои звездите на небето, за да заспи по-скоро; преброи седем-осем звезди, па захърка юнашки и тоя последен мохикан от днешните сватбари.

 

 

Така приключи и тази сватба, но цяла седмица още в ушите на махмурлиите селяни бръмчаха гайдите и с години се разказваше за сватбата на Юла.

Шаца живееше ту в едната, ту в другата къща, оградата, между които беше съборена още от деня на самата сватба; един ден той стоеше у леля Макра, а другия у Попспирови. Тук всячески му угаждаха. Всяка сутрин го питаха какво обича да яде най-много и му го готвеха. Шаца и Юла ходеха по цял ден заедно като същински котета. Но с най-голямо удоволствие те стояха в градината под бъза, макар че за тия, които не са влюбени, бъзът не е особено поетично дърво.

— А, вие сте били тук! — казваше им госпожа Сида, щом ги съгледаше някъде. — Човек не може никъде да ви открие, сякаш сте пропаднали в земята! — доволно казваше майката.

Доволни бяха и младите. Все по-голяма и по-голяма ставаше любовта им и все не можеха да повярват, че са женени и че ще бъдат все заедно.

Подир два месеца Шаца замина за Виена заедно с Юла, за да завърши там хирургия и зъболекарство. Преди това отслужи панихида за покойната си стринка и настани леля Макра при тъста си. Гледана и искоено уважавана на стари години, тук баба Макра спокойно очакваше смъртта си, като тършуваше по шкафа, проветряваше дрехите си и често нареждаше в какво да я погребат и какво да купят за успокоение на душата й.

Пера и Мелания отдавна бяха напуснали селото. Той беше станал дякон в Б. На село останаха поповете и попадиите; поповете се търпяха, но попадиите не можеха да се гледат.