Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (13)

Глава тринадесета

Която съдържа разказа или по-точно бюлетина на госпожица или госпожа Габриела, която винаги беше много добре осведомена и знаеше до последната подробност всичко, което беше станало (дори и това, което никога не беше ставало) на село; и която, разполагайки с достатъчно време, играеше ролята и задоволяваше нуждата на селски „Тагблат“^[1] или по-точно от „Интересантблат“^[2]

 

Срещата и разговорът между поповете се състояха, кажи-речи, към девет часа сутринта. Още същия следобед за това произшествие се разказваха странни и невероятни неща. А вечерта цялото село, и вляво, и вдясно от Големия сокак, знаеше и по всички къщи се разказваше за събитието. Заслугата за това принадлежеше изключително на госпожица Габриела. В село тя беше своего рода законодателка на модите. По-просветените хора я наричаха „селски телеграф“, а селяните — „селски глашатай“; и не току-тъй, за щяло и нещяло, я наричаха така, а защото много приличаше и на едното, и на другото. Каквото и да се случеше — добро или зло, хубаво или лошо — на единия край на селото, за миг се узнаваше във всичките му краища — от Швабската мелница чак зад пазарището. Тя знаеше добре немски и това способствуваше за разширяване на нейния обсег и поле на действие при събирането и разпространението на новините. Благодарение на тези свои предимства беше интимна приятелка на местната акушерка, госпожа Цвечкенмайерка, при която ходеше всеки ден на кафе, сложила ръкоделие в кошничката си. Тук взаимно си съобщаваха коя какво е научила, за да могат сетне съвестно и ревностно да разнесат новините из село.

Коя от тях се беше научила първа за това потресаващо произшествие, авторът не е в състояние да отговори, тъй като всяка от тях си приписваше тая заслуга, твърдейки, че тя се научила първа и съобщила на другата.

Щом обядва, госпожа Габриела (умоляваме читателите да ни извинят, че ще я наричаме ту госпожа, ту госпожица, защото и на село все така бъркаха) грабна кошничката с ръкоделието и хукна да разнася новината по къщите и улиците. Най-напред посети госпожа нотариусшата, след това чиновническите, оттам търговските, а сетне занаятчийските къщи и така нататък, по ранг.

— О, пардон, извинете! Нищо, нищо, обядвайте си — извини се госпожица Габриела, като влезе в дома на госпожа нотариусшата, — аз ще дойда след малко.

— О, нищо, нищо! — отвърна госпожа нотариусшата. — Ние днес малко закъсняхме, извинявайте и вие! Поне да бяхте дошли по-рано, имахме чудесна чорба от риба.

— Моля, моля — смути се госпожа Габриела. — Аз, както казах, мога да намина и малко по-късно. Моят стенен часовник показваше два часа.

— И не ви е излъгал — каза госпожа нотариусшата, — но ние малко позакъспяхме; а по другите къщи, разбира се, много отдавна са обядвали.

— Така си е, навсякъде различно! Кой както е свикнал! — доволно отбеляза Габриела. — А знам, че в дома на отец Чира днес не им е до обед…

— При отец Чира?! — рече любопитно госпожа нотариусшата и тутакси стана много любезна. — Че какво се е случило с тях, мила?

— Какво, нима не сте чули?

— Не, скъпа! Ама, моля ви, разположете се като у дома си.

— Значи, нищо не сте чули?! Ама нищичко ли? Възможно ли е това? — попита Габриела, като свали кърпата си. — А аз прескочих да узная, мисля си: като жена на чиновник, госпожата ще знае най-добре от всички, защото човек не може да се довери на селските клюкарки, гнедиге^[3].

— Нищо, мила! Аз съм тук като в пустиня.

— Как е възможно! Тас ист унмьоглих!^[4] Че цялото село само за това приказва.

— Кипро, ти не си ли чул нещо? — попита госпожа нотариусшата мъжа си.

— Аз?… Абсолютно нищо — отвърна господин нотариусът.

— Ех, моят съпруг е истински чиновник — отчаяно каза дебелата жена на нотариуса, — има лошия обичай от нищо, ама от нищо да не се интересува, мила, и нищо да не ми казва! Винаги от десето място се научавам какво е станало в село.

— Какво приказвате, уважаема!?

— Никак не се шегувам! Но заповядайте, не се стеснявайте.

— Моля, моля, никак не се безпокойте. Все едно че ме няма! Аз ще седна ей тука, на канапето! — каза Габриела и като седна на едно канапе зад гърба им, извади ръкоделието си.

— Ах, не, не — не й разрешаваше жената на нотариуса.

— Седнете, мила, тук при нас. Заповядайте, вземете си от пъпеша, да знаете само колко е сладък, сякаш не е расъл на селски бостан, а го е правил сладкарин.

— Може едно парченце, колкото да не ви откажа! — отвърна Габриела и остави ръкоделието.

— Е, та какво, какво е станало, миличка? — попита госпожа нотариусшата.

— Минавам покрай къщата ви и си мисля; „Я да се отбия, казвам си, у тях, навярно господин нотариусът ще знае всичко…“ А вие дори не сте чули! И не знаете дори колкото мене!

— Моля ви…

— Че какво ли пък мога и да ви кажа?! Чух, но просто не повярвах на ушите си, пък и мразя сплетните повече от дявола. Вие, слава богу, ме познавате, не обичам после да ми се подхвърля.

— Вярвам, вярвам, мила, и аз съм такава.

— Зная, зная, гнедиге, поне аз не се нуждая от обяснения.

— Ех, каквото знаете, мила, каквото знаете! — настояваше домакинята. — Искате ли да ви сложа малко захар на пъпеша? Има най-различни вкусове. Моят Кипра например обича да поръси пъпеша с пипер или с емфие.

— Благодаря, гнедиге, аз обичам пъпеша съвсем натурален, без нищо. И на лицето си не слагам нищо, освен оризова пудра против изпръхване.

— А че вие и нямате нужда! Такава кожа!

— И така, слушайте!… Но ви моля, уважаема, да си остане между нас. Кой знае дали е истина и никак не искам…

— О, моля, моля, можеше и без уговорка. Ако тази риба на масата проговори — каза домакинята, като показа опашката на сома, — че и аз. Е…

— Е, слушайте! — каза Габриела и се поклони на господин Кипра нотариуса, който беше изпушил лулата си и се готвеше да си полегне, след като се разпореди да не вадят пъпеша от кладенеца, докато не се събуди. — И така, вие знаете, че съм приятелка и на госпожа Сида, и на госпожа Перса; просто не зная, гнедиге, коя обичам повече. Сякаш сме сестри или нещо подобно. Ако си спомняте, още преди две-три седмици аз ви бях казала, че те ще си оскубят косите. А когато аз забележа нещо — забелязано е. Още тогава забелязах, че има нещо. И всичко е заради оня момък, младия господин Пера, който сега е учител тук. Разбира се, съвсем естествено: и едната, и другата имат дъщери; а майката, като всяка майка, желае доброто на детето си. Та кой друг ще се погрижи, ако не нещастната майка?! Ах, аз просто се влюбих в тази ваша басма; приказвам, а очите ми все в нея! Откъде я взехте, гнедиге? Чудесна басма! — възхищаваше се Габриела, разглеждайки роклята на домакинята.

— От Бечкерек, на ъгъла при Пишкелесовица, третата къща от аптеката.

— Няма да се успокоя, докато не си купя.

— Да, много хубава басма! Не сте първата, която я е харесала.

— А остана ли още от басмата?

— Какво приказвате, юрна се отбраният бечкеречки свят и я разграби.

— Ах, гнедиге, не ме плашете, за бога! А по колко дават аршина?

— Трийсет и два крайцера, но човек трябва дълго да се пазари.

— Не думайте! Трийсет и…

— Оставете по дяволите басмата — прекъсна я нетърпеливо жената на нотариуса, — кажете по-нататък, по-нататък какво е станало…

— Ах, да, пардон, пардон! Та, значи, дотогава все някак се спогаждаха, но оттогава са на нож. Не могат да се гледат! Собствено те и по-рано не можеха да се търпят. Колко пъти госпожа Сида ми се е оплаквала от госпожа Перса, че била опака жена.

„Тръгне ли на църква Мелания, никога не отива сама, все вика и моята Юла, за да видят хората, че лицето й е бледо като на истинска госпожица, а моята Юла е здрава и румена, каквато господ я е създал. А сетне — казваше госпожа Сида — аз забелязах, че тя винаги ще направи нещо, за да се отличава от моята Юла. Ако Юла тръгне някоя неделя без ръкавици, пък и за какво й са по това време, Мелания непременно ще си нахлузи ръкавици, за да покаже, че е благородничка; а ако на другата неделя дъщеря ми си сложи ръкавиците, Мелания за нищо на света не ще ги сложи. Тогава пък иска да покаже, че ръцете й са бели и нежни, а мойта Юла ги е намъкнала, за да скрие уж попуканите си от работа ръце! И все оная дърта проклета кучка я подучва — казва госпожа Сида. — Дълго, казва, си бих главата, докато разбера подлостта й.“

— Така се одумваха и преди. А аз я утешавам и успокоявам, нали знаете, такъв ми е характерът, обичам всичко да е кротко, без кавги, па й викам:

„Че това може да е съвсем случайно, мила госпожо Сида; така ви се е сторило! Точно на вас мога да кажа откровено и мога да ви уверя, че, напротив, госпожа Перса, доколкото аз я познавам, обича вашата Юла като свое собствено дете. Лично на мене каза преди известно време, че ви завижда за такава работлива и здрава щерка…“

— „Ето“ — казва ми тя… Ах, мила, бих ви помолила за още едно парченце — вашият пъпеш сам се топи в устата.

— О, че кажете! Заповядайте, моля, заповядайте!

— Много ви благодаря! Покойният ми мъж никак не обичаше пъпеши. Винаги ги ядях скришом в кухнята, със слугите. Не можеше просто да ги понася.

— Вярвам ви, разни хора — разни вкусове…

„Ето — казваше госпожа Перса, — разказвам, знаете ли, на госпожа Сида, че моята Мелания от време на време кашля. Че хайде вари туй, вари онуй. Много е нежна, казва, като криле на пеперуда! Всичко трябва да върша аз, жал ми е за детето; какво да се прави, когато е родена за нещо повече, казва. А госпожа Сида от ден на ден пълнее; Юла й върши цялата работа. Това се казва девойка — хвали я госпожа Перса. — Тръгне ли, земята трепери под нея! А моята сякаш е ветрило за бал: да я духнеш, ще се закачи някъде на тарабите или на акацията — толкова е лека. Никаква тежка работа не е за нея. А госпожа Сидината Юла само да сложи зеле в кацата — стига им за цяла година, пък нашето се свършва около Сретение и трябва да купуваме от пазара.“ — „Ето виждате ли — казвам на госпожа Сида — какво разправя госпожа Перса!“

— И какво мислите — обърна се тя към домакинята, — че я успокоих ли? Пази боже! — продължи Габриела. — Като кипна, че като заподскача, като се развика. А аз я успокоявам, защото никак не обичам, знаете, кавгите: искам всички да живеят хубаво помежду си. Моля ви, мила, аз просто станах безсрамница, но вие сте виновна, че сте избрала такъв сладък пъпеш.

— О, моля, моля, с удоволствие. Заповядайте — каза госпожа потариусшата, като хвана ножа в ръка и сложи пъпеша на скута си. — Все пак послушайте ме! Вземете малко захар и поръсете резенчето.

— Хайде, да не ви огорчавам. Ама само една лъжичка! И така я успокоявам. Обичам всичко да става с добро; с добро, мила, може да се направи всичко. Така, значи, я успокоявам и дето се вика, кърпя дружбата! Но и това не помогна! Докато ме слушаха и докато можех, все някак се уреждаха работите. Но откакто пристигна оня момък, нито едната, нито другата ме слуша. Заради това се стигна до скандала.

— До скандал ли?! Моля ви, само по-скоро, какво е станало? — каза госпожа нотариусшата, като отряза и на себе си парченце от пъпеша. — От любопитство просто огладнях. Е?

— Малко повечко търпение, гнедиге! Та, както вече ви рекох, щом пристигна новият учител, веднага му се нахвърлиха и едните, и другите. Единият го хванал за ръкава и го мъкне на обед, другият за другия ръкав и яката и го влачи на закуска и вечеря. А горкият младеж, за да не обиди никого, ходи и у едните, и у другите, като някаква комисия. Те хвалят дъщерите си, а той се обръща ту към едната, ту към другата. Момъкът, разбира се, има очи — той избира и преценява. А госпожа Персината Мелания, нали си умее, веднага му взе акъла. Пък знаете ли, не е много и за учудване: тя, както се казва, цял живот с туй се е занимавала! А и немското възпитание… което отдавна препоръчвам, но кой ме чува! Ето и тук се показа! Убедена съм, че госпожа Сида ще си спомня думите ми, но каква полза от това!? Откога й казвам:

„Госпожо Сида, ако сте истинска майка и мислите добро на детето си, не я оставяйте сляпа и без образование; изпратете я в пансиона на фрайла Нимфидора да се научи да плете жартиери, да везе с мъниста торбички за клечки за зъби и да говори немски! Ще доживеете детето ви да ви проклина! Каквото щат да си приказват, но само немският език е създаден за любезности, мила!“

— И не приказвам така, защото майка ми беше немкиня, а защото си е така. Нали? Аз говоря на сръбски само когато трябва да се карам или да псувам някого, той е някак по-удобен за това; но за фини неща, пак повтарям, е само немският език! Само немски, мила моя! Ядосва се сега госпожа Сида, а когато я съветвах да даде своята Юла някъде вън от къщи, в пансион, тя цяла позеленя, взе да подскача, за малко не ме удари и ми каза:

„Докато съм жива, казва, не давам детето си в швабска къща; в едно и също корито, казва, и хляб месят, и бельо перат, и децата си къпят, поганци такива!“ — Така й се пада сега.

— Но бъдете така добра…

— А господин Пера се влюби до уши във фрайла Мелания и всеки ден е у тях, носи й немски книги — сантиментални и пълни с неща, които разплакват. И сега казва, че нито една секунда не може без нея, тоест без Мелания; а ако, не дай си боже, с нея се случи нещо, от отчаяние, казва, щял да стане калугер в манастира „Месич“.

— Оле, горкият младеж!

— А фрайла Юла остана с празни ръце и от мъка се влюби в Шаца, не може да не го знаете, оня младия, якия и хубавия бръснарски асистент. Как да не го знаете?! Оня, който винаги носи отстрани на брадата си изрязан като бенка левкопласт, че уж го боляло и имал пъпка; всъщност нищо му няма — носи го просто от суетност, за да изглежда по-красив. А майките не могат, да се гледат, само се дразнят заради бъдещия зет. Е, питам ви, кой е виновен сега, че Юла изпусна такъв хубав и изгоден случай?

— Но, мила — напомни й госпожа нотариусшата, — нищо не можах да чуя.

— Ах, пардон, пардон, уважаема! Ядосах се, съжалявам горката Юла, сякаш ми е родна сестра. Значи, дотам стигна работата, че заради този младеж, хер лерера^[5], се развалиха отношенията им. Госпожа Сида е свикнала вечерно време да си поседи пред къщи, но не може да гледа, когато фрайла Мелания излиза да се разхожда с господин Пера, и изтълкува, че това се прави напук на нея и Юла. Тогава тя изкара решетото да отвява жито, а Попчирови не можеха да излязат пред къщи по работа, камо ли пък за развлечение. Тогава госпожа Перса започна да кани господин Пера на вечеря и след вечеря, а от двора на госпожа Сида, за да не останат длъжни, почнаха да мятат картофи в двора на госпожа Перса. Тогава госпожа Перса подучи прислужничката си — буйната Ержа, дето я припяваха за младия аптекарски субект, да дразни госпожа Сида… Излезе уж да помете улицата пред тях и запее с цяло гърло селяндурската песен:

Прати, боже, мълниите свои,

че изтръшкай съседите мои,

което се отнасяше за Попспирови. И какво мислите? Кога бихте се сетили за такова нещо! Госпожа Сида уж отвърнала: „Щом ти ме ядосваш с песен, аз ще те ядосвам с музика! Да видиш как зная!“ И една вечер същият този, за когото преди малко споменах, довтасал с цяла банда от духови инструменти, гайди и други инструменти и вдигнал улицата на главата си; срещнала го и добре го видяла, както аз ви виждам сега, фрау Цвечкенмайерка, която се връщала от една родилка на арепдаторската улица. Когато поповете се завърнали (те и двамата отсъствували по това време от къщи), попадиите ударили на плач, а съпрузите, вместо да уредят и изгладят отношенията, взели, че се изпотрепали! И поп Спира, казват, нападнал отец Чира; замерил го с пясъчницата, че му изкъртил един зъб, ляв кътник, точно на тази страна, от която дъвчел поп Чира, защото с дясната си страна не си служел — зъбите му били развалени и слаби.

— Какво приказвате! — запита слисано госпожа нотариусшата.

— Че какво си мислите! Отец Чира е възпитан човек, а оня е селяндур, макар че е чорбаджийски син! Можете ли да си представите! Нима не сте чули какво е претеглил бащата на поп Спира, докато го е заставил да се учи? Той е чифликчия. Три пъти, казват, бягал от училище в чифлика, като се защищавал с нож. Не искал да седи на чин. И на четвъртия път баща му го вързал с юлар, а с връв го прикрепил за задните ритли на каруцата и така го закарал в училище; и едва тогава се съгласил да учи.

— Не думайте!?

— Че какво си мислите!? Още от детските му години си личало, че ще стане грубиянин — завърши Габриела и сложи в кошничката ръкоделието, което беше извадила след третото резенче пъпеш.

— Ама как…

— Извинявайте, уважаема — отвърна Габриела, като се обличаше, — но аз се позабавих повечко, отколкото трябва! На вашите услуги! Моите уважения, гнедиге! Само ви умолявам — никому нито думичка! Тук да си остане! Не искам, знаете ли, после да ме гледат накриво. На услугите ви!