Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (12)

Глава дванадесета

В която, както се казва, ще се строши гърнето и ще се случи нещо, което никой не е очаквал и за което дори и най-простите селяни, ако го направеха, биха били укорявани

През тези няколко дни, докато с меховете на злобата и ненавистта попадиите постоянно раздухваха и разгаряха огъня на кавгата и раздора, нито един от поповете не беше в къщи — и двамата бяха на път. Ако не бяха отсъствували, кой знае дали щеше да се случи всичко, а едва ли щеше да съществува и самата тая повест. Може би нещата нямаше да се развият така печално. А тъй… Впрочем излишни са всякакви декларации — всичко се обърна наопаки и никой вече не можеше да спре нещата.

Всяка от двете попадии чакаше нетърпеливо завръщането на своя поп, за да си излее яда и да му се оплаче от своята довчерашна и така да се каже, най-добра приятелка. Пръв се върна поп Спира, а един ден по-късно — и поп Чира. Госпожа Сида беше успяла вече да подготви поп Спира, като му беше продънила ушите, оставаше само госпожа Перса да се постарае да не остане по-назад от съседката си.

— Ержа, Ержа ма! — извика госпожа Перса, щом чу, че пред портата спря каруца. — Остави това пиле, аз ще го оскубя, а ти тичай по-скоро да отвориш портата; господарят пристигна.

Ержа изтопурка боса и отвори портата; влезе каруцата, в която седеше поп Чира, потънал в прах, с някаква стара шапка, която беше купил още като семинарист.

— Добре дошли!

— По-добре заварил — отвърна поп Чира, като слизаше от каруцата. — Аз се позабавих. Е, какво да правиш — ха туй, ха онуй… и както виждаш, закъснях с цели три дена. Неслучайно казват: „В града, когато искаш, а от града, когато те пуснат!“ Внимавай, Ержа, по-лекичко… порцелан е, да не го счупиш! Измъчих се по пътя с него.

— Добре, че и сега се прибираш. Бяхме се закахърили къде си. А горката Мелания не можех никак да я успокоя.

„Ах, казва, дали не се случи на папа̀ нещо унангенем^[1]?“

„Не, миличка — отвръщам й, — бог е милостив!“

— Слава богу, не. Нищо лошо не ми се е случило, а навярно и на вас.

— Хм, както го вземеш. Ние сме здрави, но докато си отпочинеш, ще чуеш чудесии неща — кое от кое по-хубави.

— Е, какво де, какво? Защо не ми се похвалите как прекарахте тия няколко дни без мен? Какво ново има в село? Как сте у дома? Я, Персо, я ми подай пешкира — каза поп Чира, след като се уми. — Как прекарахте, как се развличахте?

— Как?! Никак! Като куче на синджир, дето казват селяните. Добре, че си дойде, че ако беше продължило още малко, щеше да ни търсиш по белия свят. По едно време ми идваше да оставя всичко и да бягам, където ми видят очите.

— Ето ти сега! — учуди се поп Чира. — Сериозно ли говориш?

— Е, то се знае, ти все не ми вярваш. А аз откога ти разправям.

— Какво ми разправяш? Кажи де, какво е станало? Да не се е случило някакво нещастие?

— А, напротив, всичко вървеше весело. Жалко, че те нямаше, може би щяха да направят и на тебе серенада — заядливо каза госпожа Перса.

— Нищо не разбирам — недоумяваше поп Чира.

— Че то не е и лесно за разбиране.

— Стига вече де, стига си ми… и без друго главата ми е бръмнала от пътя и от силното друсане.

— Бяхме като арестувани — продължи госпожа Перса. — Мелания се съсипа от плач. Горкото дете, толкова сълзи проля през тия дни, че за цял живот му стигат.

— Е, кажи де, какво е станало?

— Да си в собствената си къща и да не смееш носа си да покажеш през портата. Ето докъде я докарахме, Чиро. Сякаш сме последните в село!

— Ще кажеш ли най-сетне какво е станало?

— Че… оная там, Попспировица, чумата да ги тръшне! Но по-добре не ме питай. Не искам и да си спомням за това, а камо ли пък да ти разказвам.

— Е, какво се заядохте пак?

— Ами нали след оная закуска Сида бълва змии и гущери връз нас. Иде ми да потъна в земята пред оня млад човек! От него ме е най-вече срам!

— Охо! Значи, работата била сериозна!

— Ужасно ни изтормозиха тия дни; никога не бих повярвала, ако ми кажеше някой, че ще се стигне дотам.

— А какво разправя оня селяндур? — запита почти разсърден поп Чира.

— Та точно заради това се ядосвам. Насъска оная кучка, а той запраши нанякъде — нея остави да се разпорежда.

— Но ти не ми каза какво е направила.

— Откакто ти тръгна на тоя проклет път — започна госпожа Перса, след като се намести в стария фотьойл — нито аз, Чиро, нито пък Мелания имахме спокоен ден и спокоен сън. Казвам ти, нито денем, нито нощем бяхме спокойни от техните безобразия. Таман свърши едно, започва друго. През деня сложили някакво решето пред къщата, скимнало им да веят жито на улицата; и като се вдигнала една плява, една пушилка, сякаш не стига прахът по улицата; нощем, Чиро, някакви тамбураши, флигорнисти, някакви любовници, някакви серенади, сякаш сме в „Тиса махала“^[2].

— Охо, както виждам, става от хубаво по-хубаво.

— Че какво мислиш ти!? През целия божи ден като трака онова решето и все насам кара плявата; от прахуляк не можеш като човек да излезеш на улицата. През нощта пък се помъкнала една тайфа с някакви флигорни и латерни, цялата улица не може да мигне от тях.

— А на тебе вързана ли ти беше устата? Ти, слава богу, си устата, защо не им каза, че и други хора живеят на тая улица?

— Точно така направих! И мислиш, че ми помогна? Пращах Ержа да й каже, че не е хубаво да изнасят решетото на улицата, като имат толкова голям двор, защото пречат на всички и вдигат шум. То не беше тичане, не бяха крясъци — струва ти се, че ще я удари дамла. Като гумена топка подскача тая кучка зла, тая усойница отровна и заръчва по Ержа: „Поздрави, казва, своята уважаема тейшасонка^[3] и нека не си завира, казва, носа в моето домакинство; комуто е дал господ жито, той ще си го отвее. И кажи й, вика, че я поздравявам.“ И насмалко не набила горката Ержа, която нямаше никаква вина.

— А, такава ли била работата! — сърдито каза поп Чира, а попадията продължи да досипва масло в пламъка на неговия гняв:

— „По-добре — рекла на Ержа — тя — тоест аз — да наглежда своята принцеса — имала е пред вид, знаеш, нашата Мелания, — нека наглежда своята Генофефа, казва, докато селяните не са започнали да пеят за нея песнички по улицата!“

— Охо! — рече поп Чира и вдигна вежди чак до скуфата си. — Охо!

— Виж само, моля ти се, каква подлост и какво нахалство от страна на една усойница, виж какво се е осмелила да каже. Тя се намерила да се грижи за къщата ми; тя, и то за моя дом! Но аз не й останах длъжна — самодоволно каза госпожа Перса. — Поздравих я и й рекох, че ще бъде по-добре да пази своята дебелана да не избяга с някакъв дрипльо от хорото.

— А-а-а! Че дотам ли стигна работата? Не, не бива повече да се търпи.

— Още утре ще се увериш! И утре сигурно ще вдигнат шум по улицата. Оттогава и господин Пера ни поизостави, по-рядко ни посещава. Излезе клетият младеж с Мелания пред къщата, а думичка не може да каже или да чуе от онова проклето решето! Само ядове! Ще видиш.

— А, ще има да вземат! Нека само да се опитат! — люто се закани поп Чира.

— И аз мисля, че е крайно време вече ти, като баща… ех, да бях аз на твоето място, уверявам те, досега щях…

— Е, стига де, стига! И сам зная какво трябва да правя! — сърдито я прекъсна поп Чира. — Ще му прочета аз една молитва.

— Ще му прочетеш, разбира се — окуражаваше го госпожа Перса, — и то още как. Ех, да можех да ти дам моя език!

— И как още ще му прочета! Мигар е хубаво ние — съседи и свещеници — така да се мразим?! Аз ли съм му крив, или пък моето дете?

— Или аз? — добави госпожа Перса. — Нали той го улови пръв и го замъкна у дома си.

— Да го е вардил.

— А момините врати, както казват, са отворени за всекиго.

— Да не е случайно дете или малолетен, че да не знае какво иска?

— Или му трябва опекун, да го защищава.

— А, ще му кажа аз всичко туй! Я гледай, моля ти се, и в собствената си къща да не е спокоен човек! — каза поп Чира и започна сърдито да се разхожда из стаята.

— Ако започне да подхвърля нещо, ти му кажи, че всеки си търси прилика; кажи му, че момчето има очи и достатъчно е учено, за да различи портокал от цвекло.

— Не се грижи ти! Така ще му запуша устата, че докато е жив, ще помни нашия диспут.

— А може и това да му кажеш, че много късно се е сетил. Момчето вече приказва с мен, пък и Мелания ми се довери. Всичко е наред. На празна врата хлопат.

— Не се безпокой. Гледай си ти кухнята, на мен остави да се разправям. Още утре ще се видим с него. И без друго трябва да свършим някои работи.

 

 

На другия ден поп Чира и поп Спира се срещнаха и си поговориха по-дълго. Поздравиха се, разбира се, студено. Досега винаги се питаха за здравето си, дори и тогава, когато не бяха помръдвали от улицата, а сега и двамата се бяха върнали от път, но нито единият от тях не обели думичка за това. Когато започнаха служебната работа, те не се поглеждаха в очите, а този, който трябваше да каже нещо, казваше го, като гледаше в акта, въртеше молива, слагаше писеца в перодръжката или вършеше нещо подобно, колкото да се намира на работа. Свършиха и тази работа и по всичко изглеждаше, че поп Чира бе размислил, че няма намерение да започва какъвто и да било частен разговор и ще се разделят мирно. Поп Спира бе вече взел бастуна и шапката си и като я заглаждаше с ръка, готвеше се да тръгне, но изведнъж поп Чира заговори с гневен и треперещ глас и го спря.

— Вижте какво… отче Спиро, искам да си поговорим, ако с вас изобщо може да се говори.

— Така ли!? А отде накъде точно сега се сетихте, уважаеми съседе?! И защо изобщо да не можете да разговаряте с мен, както и досега, драги съседе и колега?!

— Ами знаете ли — каза поп Чира, като повдигна вежди и две строги бръчки се изрязаха край ноздрите му, — не зная дали правилно се адресирах и струва ли си, така да се каже, да се приказва с вас?

— Как странно произнесохте това „с вас“!? И после, по църковно-обществени въпроси ли искате да приказвате с мен? Ако е така, аз съм на вашите услуги; навярно, няма да приказвате за тях с моята Сида!

— Добре, че не казахте с вашата Жужа!

— Че какво ви пречи, стига тя да…

— Охо! — каза поп Чира.

— Охо! И още как! — отвърна поп Спира и остави бастуна.

— За семейни неща бих искал да си поговорим, уважаеми съседе, за семейни… ако вие, така да се каже, нямате нищо против.

— Моля, заповядайте! — каза поп Спира. — Какви са тия дълги предисловия!

— Та знаете ли, честнейши отче Спиридоне, мисля си, дали си струва да започвам с вас разговор, защото не зная кой е чорбаджия във вашата къща, вие или тя… вашата, вашата съпруга?

— Аз, аз съм, пречестнейши отче Кириле! А какво бихте желали? Хайде, стига сте обикаляли като котка край топъл суджук!

— Е, щом чорбаджията в къщи сте вие, както казвате, то бих ви помолил да се отнесете снизходително към молбата ми и да наредите на ония там, на вашите де, да оставят на спокойствие къщата ми. Знаете ли, нямам никакво желание да се карам с вас, нито пък да намесвам епархията. Ето, това исках да ви кажа. Искам — повиши глас поп Чира, сякаш диктуваше, — искам отсега нататък да съм спокоен пред собствената си къща, отче Спиридоне.

— Ако питате лично мен, отче Кириле — прекъсна го поп Спира, — то вие, ако пожелаете, сте свободен дори да застанете на глава пред своята къща!

— … и решетото да се постави в двора, а не на улицата — продължи поп Чира. — Изнесли сте го сред улицата, като че улицата ви е бащиния, не може човек да излезе пред собствената си къща от тракането, праха и плявата.

— Аз управлявам домакинството си така, както умея!

— Да! Вие управлявате домакинството, както вие си знаете; вашата съпруга — както тя си знае, а пък вашата мила дъщеричка — както тя си знае! Кой през деня, кой през нощта — стигна се дотам, че на порядъчните съседи им идва да се изселят от вашето хазяйничене.

— Охо, охо! Ама вие, отче Чиро, много така…

— Да, ние така, а вие и така, и иначе.

— Охо! — викна учудено и обидено поп Спира и остави шапката си. — Като че само вашата къща е за пример в село.

— Слава богу, така е.

— Вярно, има с какво да се гордеете, както котаракът с обгорялата си лапа!

— Само от вас няма да взема пример!

— Е, за това няма и да имате възможност вече, защото вчера забраних на Юца да приема вашите у дома или пък да идва у вас. Надявам се, че госпожица Мелания ще ни пощади.

— Не се страхувайте, няма и прага ви да престъпи, дори и да я викате.

— Та, разбира се! Тя има доста развлечения и у дома си. Слава богу, оня по цял ден не излиза от къщата ви. И наистина, уважаеми съседе, откога пък станахте наемодател и започнахте да давате под кирия? — попита поп Спира.

— Че какво, той поне идва през деня, когато са в къщи и родителите! А у вас става иначе, както пеят селяните: „Все в тъмнина, да ми се не случи беда!“

— Това е лъжа! — избухна поп Спира.

— Благоволете да се осведомите от Нича пазача. Той, както ви е известно, най-добре знае тия неща.

— Охо! — викна поп Спира.

— Може да викате „охо“, колкото си искате, но е така. Вечер човек не може да се разхлади и да проветри стаята си от гюрултия и музика; дигнали улицата на главата си!

— Е-ее! Не чувствувате ли, уважаеми съседе, че много надълбоко забраздихте? — пламна поп Спира, който, изглежда, чак сега разбра накъде биеха язвителните думи на поп Чира. — Бих помолил да обясните кого имате пред вид, като приказвате тъй!

— Вашата прекрасна дъщеричка Юца — язвително каза поп Чира, — да ви е жива и здрава!

— Отче Чиро — заповеднически викна поп Спира, — оставете на мира дъщеря ми! Не си плакнете с нея устата! Нея оставете на мира!

— Нека тя остави на мира къщата ми, или по-точно, нека остави на мира селските ергени, тогава и моята къща ще бъде пощадена!

— А какво общо има това с вашата къща?

— Общото е това, че улицата не мирясва от разни серенади. Прозорците треперят от разни флигорни.

— Да не е моята къща единствената в тая улица?

— А, сигурно на баба Тина правят серенади?

— Та както е сляпа днешната младеж, всичко става.

— Че щом серенадите са за баба Тина, какво ще тогава на прозореца вашата Юца, вашата невинна и кротка дъщеричка?! Сигурно се е посветила на астрономия и звездоброене — язвително каза поп Чира — и гадае ще има ли война и кой ще изяде боя.

— Ще има и война, и бой — ревна като разярен бик поп Спира и се нахвърли върху противника.

Какво стана миг след това, читателите ще научат в следващата глава от една добре запозната с всички подробности на произшествието госпожа.