Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (20)

Глава двадесета

В нея се разказва за едно есенно пътуване и за един епизод в ханчето. Първата част на главата е забавна, а втората — поучителна; с други думи, за назидание на много читатели нарисуван е ужасният образ на един разрушен от алкохола организъм

В сряда, към десет часа, тъкмо когато господин нотариусът тръгваше на работа, портата на Пера Тоцилов се отвори широко и от нея излязоха коне и каруца; каруцата бе покрита с хубаво чергило, под което седеше Пера Тоцилов. Като се наведе и протегна шия, той поръча нещо на домочадието си, което бе наизлязло на двора. След това се прекръсти, изпсува калта и дъжда, който така усърдно се лееше, сякаш цяла седмица бяха правили пеперуди и молебени за него, шибна конете и подкара право към попската улица, към къщата на поп Спира. Като го взе в колата, той несъзнателно се прекръсти още веднъж, защото съзря кръстещата се на вратата госпожа Сида, пък свърна към къщата на поп Чира и спря пред портата.

— И мустаците, и брадата — долетя откъм двора, — всичко, всичко да обръснеш, всичко да махнеш на тоя дръвник чифликчийски, всичко, всичко! Нека да му се трупат хората като на мечка, нека…

И изведнъж замръзнаха и госпожа Перса, която говореше, и поп Чира, който се беше хванал за климията и бе метнал единия си крак на стръката, за да се качи на каруцата; и двамата застанаха като вкаменени, защото и двамата видяха как поп Спира, завит в големия зимен шал на госпожа Сида, се отместваше вляво и от уважение правеше място на поп Чира да седне отдясно.

— А-а-а — заекна от почуда поп Чира, — а-а-а, какво е това там, а, Петре? Каква е пък тази комендия?

— За каква комендия става дума, ваша милост? — попита Пера Тоцилов с наивно почтителен вид, както умеят селяните.

— Петре, синко, почтено ли е това от твоя страна, кажи ми? Аа ли пазарих каруцата и ти дадох капаро, или някой друг? А? — попита поп Чира, като застана до каруцата.

— А, моля ви, отче, и вие пазарихте, но и негово благородие пазари. И двамата пазарихте и съвсем честно, дето се вика, ми дадохте капаро, което аз, бедният човек, никога няма да забравя и за което съм ви благодарен. То вярно, Аркадие се пазари, а не вие. Но заповядайте в каруцата; заповядайте да се не мокрят бадева и конете, и хамовете.

— А, Петре, синко, така не може — укоряваше го поп Чира.

— Но почтително ви моля, отче, нали вие сам ми разрешихте да приема още един човек при себе си на капрата!? А отчето е също свещеник като вас, как ще го туря до себе си, пък и той ви оказва чест, отстъпва ви дясната страна; нали затуй ви возя за половин цена. А за десет форинта, дето се вика, не си струва да се впряга в такова време. Па нали и аз съм човек, дето се вика, нали и аз, бедният, трябва да изкарам някой крайцер за хлебеца, пък и конете имат душа, макар че са животни, дето се вика.

— Такива сте вие, селяните. Знаем ги вашите мошеничества! — намеси се госпожа Перса. — Боже, Николаевич, защо не си отваряш очите, кога пазариш каруца; нали ги познаваш селяндурите, чумата да ги изтръшка заедно с нехранимайковците! Божичко, та прилича ли ти на тебе да се возиш, с когото и да е! — продължи госпожа Перса позеленяла от яд. — Търси веднага друга каруца, каруци поне, слава богу, в село, колкото искаш!

— Има каруци, но не са покрити, уважаема — каза Пера Тоцилов. — Вижте само какво е времето! Грехота е дори куче да изгониш на улицата в такъв дъжд и такава кал.

— Мошеници сте вие всички, всички до един! Земевладелци ви трябват на вас, земевладелци!

— Ех, на кого ги разправяте, госпожа! Какви ти земевладелци! Та ние всички сме „земевладелци“, затуй се и караме. Ако бяхме истински земевладелци, и вие щях те да си имате каруца, пък и аз нямаше да лежа на туй ухо — другиго да возя, че да печеля. Пък то и земевладелците не са прокопсали кой знае колко! Ето например Раде Карабашев, той е поне земевладелец, пък е каруцар! Даже стигна дотам, да кара евреи, които закупуват пух. Аз поне карам преподобните отци! Но по-добре сядайте, та по-малко да се мокрим и ние, и конете!

— Ама как може да не се намери каруца в цялото село? — нареждаше госпожа Перса.

— Че то има каруци, уважаема, не искам да кажа, че няма, но там е работата, че не са покрити. Много добре го знаят и свещениците. Мислите ли, че те, толкова умни и учени хора, не са проверили, ама като видяха зор, дойдоха при Пера Тоцилов.

— Право казва нехранимайковецът селяшки! Ах, Аркадие, ти забърка цялата тая каша! Няма накъде? Каквото станало, станало! — тихичко каза поп Чира на госпожа Перса.

И тя разбра положението, съгласи се; и тихичко му пришепна на ухото:

— Па недей да отстъпваш, дръж здравата. Да не си посмял да говориш с него. Нито го питай, нито му отговаряй. Най-добре ще е още сега да се увиеш в кожуха. Скрий си главата, нахлузи шапката си над очите и спи. А ако не можеш да заспиш, престори се на заспал, това поне е лесно. До Темишвар да не се излъжеш да покажеш, че си буден! Дръж на своето, Чиро, ако обичаш децата си!

— Хе, лесно ти е на тебе! А аз все предусещам, че ще се отърве, знам го аз него! Хайде, сбогом! Отваряйте си очите в къщи! Ако дойде Лоренц чифутинът, кажи му, че в събота се връщам, нека да почака дотогава. Па рано затваряйте портата и веднага пускайте Трезор от синджира и внимавайте да не се вмъкнат скитници.

— Карай най-после! — каза поп Спира, след като поп Чира седна от дясната му страна.

— Е, сбогом! — викна поп Чира от каруцата.

— На добър път! — изпратиха го близките му — госпожа Перса, Пера и самата Мелания, която се бе съвзела от лекия припадък, който получи преди малко, като видя поп Спира в каруцата, в която щеше да пътува нейният папа!

— Хайде, бог да ни помага! — каза Пера Тоцилов и едва сега се сети да напълни лулата си.

— Така ви искам, това е хубаво! Шармант^[1]! Айсгецайхнет^[2]! Браво, отче Чира, браво! Моите уважения! Кис ди ханд! Така, това е чудесно! Защо трябва да се мразите и карате? Помирихте се, значи, не сте вече фаше^[3]; значи, „алте фройндшафт ростет ни“^[4], значи, пак постарому. И сега тръгвате на лустрайзе^[5]! Нали? Пътувате заедно? Браво! Е, щастлива съм, че видях това, което отдавна желаех. Мойте гратулации и майн грус^[6]! — извика фрау Габриела, която се показа и за собствена изненада видя, че поповете седят чинно един до друг. Кой знае откъде довтаса тя, цялата окаляна, тук, пред Попчировата къща, в момента, когато Пера Тоцилов пълнеше лулата си, чаткаше огнивото и псуваше и праханта, и кремъка, и огнилото, и евреина-търговец.

— Хайде, ще тръгнеш ли най-после! — извикаха в един глас двамата попове.

Каруцата тръгна.

— На добър път! — извика след колата, като махаше с бяла кърпичка, фрау Габриела. — Това е чудесно. Кой би повярвал! Е, сега, сега… как да ви кажа, много съм щастлива. Все ми се струваше, че нещо ми липсва, докато бяха фаше, просто бях като убита, гнедиге, повярвайте ми, буквално като убита! — продължи фрау Габриела, обръщайки се към госпожа Перса. — Е-е, кой можеше да допусне такова нещо! Още щом се събудих, с истински дешперат^[7] си помислих: божичко, какво ще стане с негово преподобие, вашия съпруг, с вас и с вашите! А то, какво да видя! Мамичко! Няма да ми повярват хората, като взема да им разказвам; пък да си призная и самата аз още не мога да повярвам на очите си. Отивам веднага да обадя на отчаяните приятели на вашия съпруг! Уважаема госпожо, кис ди ханд! Фрайлице… господин Пера, мойте уважения! — каза фрау Габриела и бързо се отдалечи.

— Върви по дяволите, троши си главата — подхвърли сърдито след нея госпожа Перса. — Нищо не може да се скрие от тази швабска клюкарка и кречетало! Навсякъде си пъха мутрата, господ да я убие! Сякаш из земята изниква! Виж я ти, моля те — каза госпожа Перса, като гледаше подир нея, — цялата е в кал, сякаш бикове са я гонили, Света Богородице! — кръстеше се госпожа Перса. — И каква страст е това, да газиш калта, без да има защо! Е, това е същинска божия напаст за селото! — добави тя, като продължаваше разсеяно да гледа подире й. — Хайде, деца, ще изстинете! Мелания, дъще, пак ще бълнуваш нощеска, като се простудиш в тази тънка рокля.

Портата се затвори след тях, а от двора отново долетяха страшните думи: „И брадата, и мустаците — всичко, всичко… всичко на нахалника чифлигарски!“

 

 

Каруцата мина през селото, остави го след себе си и удари през пазарището. Как пусто и печално изглеждаше това място сега, а колко весело и оживено беше преди седем седмици по време на тридневния панаир. Шест дни Рада Карабаша се черпи под една от шатрите с джамбази от Бачка за прекрасния жребец, който си купи; жребецът струваше двеста форинта, а само изпитото вино, счупените бутилки и глави му струваха седемдесет и пет форинта.

Колко пъстър свят се беше насъбрал, колко много неща се продадоха и откраднаха през тия панаирни дни! А сега беше пусто! Тишина. Не се чува ни говор, нито викове и писъци под шатрите, нито подвиквания и песни на хорото, нито удари на сопа по гърба на някой крадлив циганин, нито обясненията, па някакъв си Неца или Прока пред комисаря, че продавал собствения си кон и че няма разрешително, защото неговите врагове му откраднали първо документите, а сетне щели да се опитат да откраднат и коня, та затуй сега го продавал по-евтино.

Както караше през пазарището, на Пера Тоцилов му домъчня; спомни си за миналия панаир и за един вран жребец от мартоношкото или башахидското хергеле, за който се пазари, но го изпусна! Ще умре и няма да си прости, че не го купи или открадна. Затова бе сега тъжен, лулата му изгасна и погледът му блуждаеше по пустото пазарище. Той позна мястото, на което стоеше враният жребец, заобиколен от тълпата хора — сега то бе пусто, никъде жива душа, само мокри гарги и гарвани грачеха и прелитаха от салкъм на салкъм. Пера Тоцилов се сепна, мушна угасената лула в ботуша си, наметна пелерината и шибна конете.

Само след миг зад тях останаха и пазарището, и гробището, и черничевите дървета; поеха по шосето. От двете страни на шосето — ниви. Пред всяка нива имаше по две черници, които служеха за межда. Всичко бе мрачно — и нивите, и дърветата. По пътя нямаше жива душа, по нивите — също, черничевите дървета бяха голи, а мокрите им клони се чернееха. Тук-таме по тях се виждаше гарга или опашка от детско хвърчило, долетяла кой знае откъде и заплетена в клоните. Листата бяха окапали отдавна, а опашката беше останала да краси голото дърво и щеше да остане чак до другото лято, когато зелените листа и безбройните плодове щяха да я скрият. Чак тогава може би щеше да я свали някой гладен скитник, който ще се покатери на черницата и без да избира зрелия от незрелия плод, ще утоли глада си и ще събере сили за по-нататъшното ходене пеша. Той ще свали опашката, ще завърже с връвта й панталоните си и ще продължи да върви край черниците, по същия път, по който днес нашите пътници не срещаха жива душа.

Пера Тоцилов подкарваше конете и си говореше с тях, защото поповете упорито мълчаха. Поп Чира по всяка вероятност спеше, а поп Спира подрямваше, доколкото грижите му позволяваха. Пера ободряваше конете, подкарваше ги и все им напомняше за врания мартоношанин; като ги засрамваше с него, те теглеха по-добре. След тричасово пътуване каруцата спря пред килнато, разнебитено ханче.

— Ще си починем ли малко? — запита Пера, който не обичаше да минава като край турско гробище. Неговият принцип беше известен надалече, като популярна поговорка: „Минеш ли край какъвто и да е кръст, прекръсти се, а минеш ли край кръчма, каквато ще да е, отбий се!“

— А? — попита той по-високо седящите в колата. — Ще дадем ли малка почивка на клетите коне?

— Няма да е лошо! — отвърна поп Спира, защото искаше да се освободи от натрапчивите мисли, които го бяха обхванали в каруцата, и да се подкрепи малко.

Каруцата спря. Поп Спира и Пера слязоха. Пера покри конете с чулове, разпрегна ги и влезе с поп Спира в кръчмата, а поп Чира остана в каруцата, като се преструваше на заспал.

Ханчето — стара къщурка, килната на една страна — беше празно, само един пъдар с подпухнало лице седеше на една дълга чамова маса и надничаше от кьошето като мишка от дупка. Пред него стоеше шишенце с ракия. Той си попийваше и разговаряше с кръчмарката, която гладеше в кръчмата някакви везани фусти. Тъкмо й разказваше нещо за добрите стари времена, за някогашните големи и сегашните нищожни пъдарски заплати. Разказваше й — макар че тя не го слушаше, защото сто пъти бе чувала тия неща и ги знаеше наизуст — как преди тридесет години, когато бил ергенин, си струвало човек да бъде пъдар и свинар, защото чорбаджиите и търговците закарвали свинете си на пазара чак в Пеща, та покрай тях и свинарите се разхождали и виждали свят.

— Ей, кръчмарино! — тропна по масата Пера Тоцилов. — Свещеникът те вика.

— Хайде, донеси нещо на Пера — поръча поп Спира, — па донеси и на мене.

— Ракийка, ракийка донеси! — каза Пера. — Много е хубава за такъв студ.

— Сега, ей сега! — каза кръчмарката — все още красива жена, с превързани бузи, и като прекъсна работата, целуна ръка на поп Спира и донесе ракия — на поп Спира в по-малко шишенце, а на Пера в по-голямо.

— Къде е мъжът ти? — попита я Пера Тоцилов.

— Отиде вчера в Темишвар по работа, господине. Приготовляваме се!… Ще имаме в неделя малко гости, веселие! — доволно отвърна кръчмарката.

— Какви гости? — поинтересува се Пера.

— А че… нямахме си друга работа! — срамежливо каза кръчмарката, като излизаше.

— Значи, вие — намеси се в разговора седящият в ъгъла пъдар с дълги засукани мустаци, когото гостите едва сега забелязаха и който бе същинска развалина, — вие искате като пътници да знаете какво ще стане в неделя у нас. Е, то аз мога да ви обясня туй-онуй. Нали съм един вид роднина на кръчмарина, който е сега в Темишвар. Той, знаете ли, ще се жени, та в неделя ще му бъде сватбата.

— Е, това е чудесно — каза поп Спира, като започна да яде от шунката, която донесе от каруцата.

— Ще се жени за тази, която досега беше тук и излезе — продължи пъдарят, като посочи с чибука си към вратата, откъдето излезе кръчмарката. — Такава, знаете, честна душа е, та, дето викат, по вестниците да беше търсил, нямаше да се случи такава — не е жена, а душичка! — продължи пъдарят, като стана и бързо си наля ракийка в шишенцето. — Аз съм тука, знаете, един вид роднина, та затуй много-много не се превземам, а сам се обслужвам. Това е за мене мехлем и така да се каже, единствената ми наслада. Помагам им като на свои, защото ги има и такива, които искат да пият, а не щат да плащат; но аз не им давам, следя ги като роднина и дето се вика, пазя това имущество като свое.

— Е, много хубаво от твоя страна! — каза поп Спира, като закусваше и подаваше и на Пера.

— Тя е влахиня, пък моят Миша е сърбин, какъвто съм и аз, и всички от моята вамилия. А тя се казва Тинкуца, с една дума, Тинка. Живее тя с Миша вече единайсет години, откак той изгони тотицата^[8], която по-рано бе тук. А сега го подгониха от окръжното и му наредиха да я вземе, защото в противен случай ще я закарат по етапен ред в Лугош, откъдето беше дошла.

— Така ли? — каза поп Спира.

— Тя удари на плач, а на него, разбира се, му дожаля. Толкова години, дето се вика, живяха като венчани, какъв мъж ще бъде, ако сега направи такова нещо! И казва: „Е, няма да стане, както иска окръжното, а както искам аз!“ И както ви казах, тая неделя ще се венчават. Сега глади за сватбата. Приготвя се, горката, и се радва — не е за приказване! Пък и той вече цяла седмица не я е бил поради венчаването.

— Така трябва, така трябва! — каза Пера Тоцилов, както ядеше. — Хора са, трябва да се венчеят; не са например добитък, да живеят, без да са венчани. Та от какво ще живеят например поповете, ако никой не се венчаваше. Дето викат: „Ръка ръката мие!“ Всекиму е оставил господ по нещичко и дето се вика, предназначил е какъв да бъде. Ето например ти обслужваш гостите, аз съм каруцар, те се женят, а поповете, те пък венчават. Е, така си е, всеки си има работа и така да се каже, припечелва. Не може един човек да прави всичко.

— Ще станем за смях и чудо — продължи пъдарят, като плахо си наля още едно шишенце ракия, — ще станем за смях, ако дотогава не й спадне бузата! Отече й, както виждате, и я върза. Боли я зъб, та изглежда, че са я били. А тази седмица не я е закачил с малкия пръст, дето се вика. Това аз зная много добре, нали по цял ден съм тука, дето се вика. Ех — дълбоко въздъхна пъдарят и надигна хубаво шишенцето, — няма го вече онуй време, кога пъдарят се разхождаше до Пеща и виждаше свят; седя си тук без работа, а никак не ми е по сърце, нали съм човек работник. Кога съм носил тия пъдарски опинци? Само ботуши и през лятото, и през зимата, и то подковани с талери. А сега виж какъв съм. Цъфнал съм като опашката на стар камшик! — завърши пъдарят и надигна докрай шишенцето. — Моето тегло никъде го няма; ако започна да разправям…

— Е, ще тръгваме ли, Перо? — попита поп Спира и стана.

— Може, отче — скочи Пера и извика кръчмарката, която влезе.

— Какъв е пътят до Ченей?

— Лош, отче. Та щях ли аз да седя и да се измъчвам тук като в арест — отвърна пъдарят.

— Хайде, изпий това да не стане зян — каза поп Спира и му даде своята ракия. А и от Перовата ракия беше останало малко. — А кога мислиш, че ще можем да стигнем, щом пътят е такъв?

— Благодарим, ваше преподобие. Бог да ви поживи. Покрай вас и беднотията може да живурка — поблагодари пъдарят и изпи предложената му ракия. — А че още два часа и ще стигнете. Още по видело ще стигнете в Ченей.

Платиха на кръчмарката ракията и виното. Кръчмарката и пъдарят поблагодариха и целунаха ръка на поп Спира. Те излязоха, кръчмарката ги изпрати и срамежливо им пожела добър път…

— А ти, пещенски търговецо, ти пак си се почерпил, докато бях навън — каза кръчмарката, щом излязоха пътниците. — Пак си си сипал, а?

— Не съм сипвал, защо да сипвам! Да не е сливова? Една долнокачествена пърцуца!

— Сипвал си си! Познавам аз! Сливова искаш, значи, а? Сливова, да ти пукне главата.

— Защо да сипвам и кому да сипвам, нали едвам изпих туй, което доброволно ми отстъпиха! Сипвал! — мърмореше пъдарят. — Все аз виновен, само аз сипвам и пия! Хем искате да продадете, хем пак да ви остане.

— Мълчи си, мълчи, знам те аз тебе.

— Че какво, какво пък знаете? Насила изпих и оная. Та нали знаете колко се дърпах. Просто да не ви оскърбя, дето се вика, взех и я изпих. Нима не се дърпах?

— Е, дърпал си се! Ти ще се дърпаш! Намери кой да се дърпа!

— Да не пия случайно от удоволствие? Ей тъй… пия, че все още ми се живее по малко. Това ми е единствената наслада. Па си викам: „Добър е господ, той няма да се откаже от своите пъдари.“ Все се таи някаква надеждица, защото същински мехлем е за мен, щом си гаврътна малко.

— Мехлем!… Всичко, което дращи проклетото ти гърло, всичко за тебе е мехлем, само да дращи.

— Е, дращи! Отде наде пък дращи, нали се хлъзга като зехтин! Самичко се вмъква! — каза пъдарят.

— Хлъзга се, разбира се, че се хлъзга. Затуй ти и казвам, че си си сипвал и пил, сюнгер такъв.

— Не съм, заклевам се в слънцето! Не съм, бог ми е свидетел! Хич не съм се помръдвал, а камо ли да съм сипвал и пил. Хайде, да беше поне сливова, та да речеш, че ме е подмамила, а то една пърцуца.

— Ти би си пийнал и шайтвосер^[9]!

— Не си грешете душата! Не ме оскърбявайте напразно, булка! Не ме винете и не ми се карайте, и без друго господ достатъчно ме е наказал! — роптаеше новият „Йов“ от ханчето.

— Ще изгориш, глупчо! Ще те изгори тая пуста ракия!

— Ех, ще изгоря! Че кой в нашия род е изгорял от ракия?! И таз добра! Сега пък и рода ми не оставяте на мира!

— А бе за рода ти не знам, но ти ще изгориш…

— Кой, аз да изгоря от ракия? — защищаваше се пъдарят. — Е, да не съм случайно хартиен фишек, та да изгоря. Няма да успея да се запаля, а камо ли да изгоря. Само ме разхлажда, като я пия. Да не е от петдесет градуса, та да ме изгори! Не искам пред чуждите да я коря, нали сме роднина, но това ракия ли е като ракия?! Да беше някоя хубава, щях да се потрисам, кога я пия. А то, блага като божа росица, можеш да я лочеш като свиня от локва, нищо не усещаш! Аз ли не знам: нали я кръщавахме заедно с моя Милош! Виках му: „Имаш ли съвест, стига вече, много е!“ А той ми отвръщаше: „Още малко“ и продължаваше да я кръщава.

— Я го виж, куче неблагодарно! — изненадана каза кръчмарката и от удивление остави гладенето. — Пък и избира!

— … ами ти, ей така, все искаш да ме клъвнеш… А аз се съсипвам да те хваля пред дядо поп, че си работна и добра…

— Че съм добра, добра съм, ама ти си лош! — отвърна кръчмарката и продължи да глади.

— Пак аз лош, все съм лош! Та щом съм толкова лош, по-добре да ме няма!

— Откога съм ти казала! — отвърна кръчмарката, като продължаваше да глади.

— Защо не ме прибере тоя господ, та да се отърва!

— Не бой се, няма скоро да те прибере! Не му трябват на него боклуци, на нас ги оставя, ние да теглим.

— … да се не мъча и да не тегля на тоя свят, щом на всички тежа и им преча! — оплака се пъдарят, па се примъкна и изпи и това, което беше останало в шишето на Пера Тоцилов. — Ех! — въздъхна той дълбоко. — Ако не беше и тоя мехлем, щях да намеря някакъв крив клон, че да…

— Да се обесиш, нали?

— Не — прекъсна я бързо пъдарят, сякаш искаше да избяга от кривия клон, — ами да скоча във водата, защото там смъртта ми е сигурна.

— Ти да скочиш във водата! Виж го само как лъже. Ти бягаш от водата като бясно куче.

— Ех — въздъхна отново бившият пъдар. — Приказвате си вие, че си огрешавате душата. Ама нали не знаете защо е така. Та на мене в Хороскопа ми пише, че ще пострадам, и то не от друго, а точно от вода, затуй аз и до ден-днешен малко пия вода.

— Е, щом в хороскопа пише така — каза кръчмарката и сложи върху дъската друга фуста, — такава ти е, значи, съдбата. Пък аз не знаех. Е, тогава скачай…

— Знам, знам, че само това чакате, ще ви олекне на сърцето! Ех, не ме огорчавайте, булка! Че защо ли не се смили бог най-сетне над мене, нещастния! — вайкаше се той.

— Стига, стига се преструва и примигва като католически поп, ами я вземи, че нарони царевица на свинете и им сложи!

— Сега, ей сегичка! Само не ме огорчавайте повече, булка…

— А щом им сложиш да ядат — напътствуваше го кръчмарката, — чеши жълтия по гърба, докато яде. Той е ненаситен, току си бута зурлата навсякъде и граби от другите, а щом го почешеш малко, по-плахите се вреждат да хапнат.

— Знам де, знам! Не за пръв път му чеша гърба! Толкова години с търговия съм се занимавал, дето се вика, сам-самичък… И сребърни копчета, и шубка с токи, и ботуши, и копринена мъхната шапка съм носил… Ех, булка, де да ме познавахте тогава и де да бяхме така свои…

— … а щом го чеше някой по гърба — продължи кръчмарката, без да го слуша, — той става по-учтив и не граби от другите. И без това е най-тлъст…

— … Какъв бях аз тогава, а сега докъде я докарахме… Погледнех ли някоя — моя беше. За която исках, можех да се оженя!

— Знам, известни ми са твоите буйства и грехове! Слушала съм колко са ти коствували ботушите и антериите на маджарките в Кун-Сент-Мартон, които по цяла нощ са ти играли чардаш. Затуй си стигнал до туй дередже.

— Ама, па и бях гидия, ей, дявол да го вземе! — каза той и удари с ръка по масата. — Не се страхувах, дето се вика, от ни едно бачванско конте, на малкия си пръст ги слагах! Ех, де да ми е сега тоя хал и сегашният акъл!

— Хайде сега, върви! Па заколим ли го, ще закачиш и ти. Ще ти дам сланинка със зеле, пък и мехура, да си направиш кесия за тютюн, а аз ще ти я обшия с червена панделка. Хайде, лудесийо моя!

— Хубаво! Всичко ще направя, както ми кажете, само не ме корете за ракийката, защото това е моята сладост, моят мехлем! Ракията ми е, така да се каже, единствената наслада! А на вас така не ви ли е студеничко, булка? Няма да е лошо да има така да се позагрее човек с нещо отвътре.

— Нали одеве каза, че те разхлаждала, а сега пък казваш, че те грее?

— Добър ли е човек като мен, всичко му върви добре.

— Да ти дам тогава — засмя се Тинкуца и му даде шишенце ракия, което той наведнъж опразни. — Помогни ми, нали виждаш, че тия дни не съм на себе си от много работа и от гладене на фусти.

— Ех — спря се пъдарят и въздъхна, — дето викат:

Я глади се, фусто извезана,

в събота ще има…

— Излизай навън, та да изтрезнееш! — сопна се Тинкуца. — Виж го ти!

— Ех! — въздъхна пъдарят на излизане. Въздишката му беше изпълнена с меланхолия, която е така характерна за всички страстни обожатели на ракията. — Виждам, мина времето, когато пъдарите и свинарите ходеха в Пеща и виждаха свят; няма ги вече ония пазари и черпни; сега и без нас могат, имат си железници. И кой ги измисли! Мамицата му швабска!…

 

 

— Дий! Шарга, Пирош! Хайде момчета! Хайде хубавци мои! Хайде, още малко ще пошляпаме в калта! — долетя гласът на Пера Тоцилов, камшикът изплющя и каруцата остави ханчето зад себе см.

Поп Спира се намести до поп Чира, който, завит в кожуха, все още се преструваше на заспал. И единият, и другият поп се попипваха: поп Чира, за да види дали зъбът е на мястото си, а поп Спира — дали не е загубил загънатото от Аркадие.

„Подлец такъв селяндурски — мислеше си поп Чира, — мен ме вози за десет, а него за пет сребра.“

Същото си мислеше и поп Спира:

„Чифутин такъв, той се вози за пет, а аз за десет. Все той евтино минава.“

Така си мислеха и двамата попове. А Пера Тоцилов пушеше и през чибука си говореше с конете. Доволен беше, та обещаваше и на Шарга, и на Пирош нови „ботуши“ от спечелените двадесет сребра.