Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поп Ћира и поп Спира, (Пълни авторски права)
Превод от сръбски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Глава първа

В която се разказва за двама попове, две попадии и две попски дъщери от едно банатско село, енориашите на което бяха толкова набожни, че мелеха безплатно житото им в мелниците си

Имаше двама попове, но те не бяха ония двама попове, които някога останали сами на света и всеки от които с горчивина си мислел, че много по-лесно би си живуркал, ако го нямало другия — не, разбира се, тия двама попове, а други двама, които живееха в едно банатско село. Няма да ви кажем кое е това село, та хората да не си чешат напразно езиците с него и да не му се присмиват, защото то ни най-малко не е виновно за всичко, което ще се разказва в тази повест. Пък и право да си кажем, то даже не е село, а паланка. Да знаете само колко е дълъг Големия сокак — от единия до другия край, а и още колко малки сокаци има — и всички са широки. Но затова нито един не е постлан с калдъръм, пък и никога не е бил постилан. Вярно, присмиват им се темишварци, че градските крави им изяли тротоарите, но това е само злостна шега, защото истината е, че тротоари селото никога не е имало. Когато завали дъжд и се разкаля, старателните жители постилат покрай оградите царевичак, колкото да мине човек; а кравите минали и като безсловесни същества навярно си помислили, че е поставен за тях, та изяли царевичака, който, както е известно на всички, им служи за храна. Видял това някога някакъв си темишварец и като всеки човек, раздрънкал се, та и сега не оставят на спокойствие хората, току ги закачат за лакомията на кравите им. А заради това какви ли не работи станаха. Имаше и побоища, а, разбира се, и счупени глави. И оттогава по-малко ги закачат. Особено в село никой за нищо на света не смее да спомене за това; нещо повече, сега даже хвалят селото, че било на сухо и отцедно място, та не му трябвали тротоари. А то съвсем не е така. Напротив, пред всяка къща има хендек, който винаги е пълен с вода; тъкмо позасъхне, по бечкеречкия „Велик календар“ от небето току се изсипе благословия и хендекът пак се напълня както преди, пък ако щеш, стой и му се любувай и дене и ноще. Денем из водата цамбуркат съседските дечурлига и си мокрят задниците, а нощем — да ти е мило да слушаш жабешкия хор. Някои певци вече са известни с гласа си на всички съседи. Така например един жабок от няколко години се дере с всичка сила. А има гласище като бик и се чува досред къра. Никой не го закача, дори и палавите дечурлига, които след дъжда с удоволствие шляпат из барата, не го закачат. По всяка вероятност тук той ще дочака дълбока старост и ще поеме пътя на предците си.

Селото беше голямо, а набожните енориаши толкова заможни, че можеха преспокойно да издържат не двама, а два пъти по двама попове заедно с попадиите и дъщерите им. Селяните бяха набожни хора и тачеха светците[1], а поповете режеха колачите[2] им и получаваха доста пари. В селото имаше добри ергени за женене и хубави моми за омъжване, а кьошета за срещи — колко празниците в годината. А всеки празник или неделя през крачка-две се люлееше хоро. И всичко живо се влюбваше до уши. И все пак най-често се събираха да играят хоро под яловата черница на мегдана пред Неда кръчмаря. Цяла година свирджията им свиреше и щом приберяха царевицата, си получаваше своето. Той нито сееше, нито копаеше и пак беше добре. Неговата царевица не беше застрашена от суша. Затова, когато някой нехаеше за нещо, из село казваха:

„Е, грижи се той за това, колкото Совра гайдаря за дъжд“ или: „Еня го е него за това, колкото Совра гайдаря за сушата!“

Той нарамваше гайдата и запитваха ли го: „Къде, Совро?, отвръщаше: Отивам да окопая царевицата!“ А дяволски хубаво знаеше да свири и да намига, макар че беше кривошиест. Когато гуляе — обикновено след изпращане на нови войници, — бечкеречкият нотариус не можеше без него. Веднага: „Доведете тука Совра, доведете нашата дясна ръка!“ — казваше господин нотариусът и залепваше половин десетачка на шапката му, а Совра като луд надуваше гайдата за останалата половина.

А на хорото току застане пред някоя чорбаджийска мома и засвири. Тя знае кой го е изпратил пред нея, сведе поглед встрани и заситни, докато под носа й не избият капчици пот, подобни на мустачки. Пък и сърцето някак по-инак лудува, когато свири Совра. А на хорото всички бяха влюбени; всеки си имаше изгора и не даваше друг да се хваща до нея, та всяка неделя се давеха като кучета.

А тия, които се залюбваха, най-често се вземаха. И стигнеше ли работата до сватба, доволни бяха не само момъкът и момата, не само те си получаваха своето, но и всички останали. И щом се забавляваше добре Глиша Сермияш, когото обикновено никой не канеше на сватба (защото, като се напиеше, а това му се случваше редовно, той караше всички да пеят песента:

Е-е-е, скъпи мой съседе,

искаш ли весел да си ти,

при нас ела и пий —

и наливаше във вратовете на хората вино — пък и иначе беше непоносим), то, боже пази, да не прекарваше хубаво дядо поп, когото канеха нарочно и му отреждаха най-почетно място на трапезата. Та нали от сватби е останала приказката: „Сватове триста без попа са нищо“.

А дядо поп се намества на челно място на масата, изпява едно „Глас господен на водах“ и след това само иска и благоволява. Яде ревностно и се налива още по-ревностно, а най-ревностно заръчва да му запазят от най-хубавото. Току ще рече: „Братко Мийо, не го разбирайте като заповед, ама я ми подайте, моля ви, трътката от оная чиния. Все се чудя какво ми липсва!“ Или като се обръща към Кипра нотариуса: „Господин домине[3], много ви моля, подайте ми някоя поничка от оная чиния там, струва ми се, че те са малко по-румени и по-бухнали!“ А всички попове толкова много обичат понички! Защо е така, един господ знае, но това е неоспорим факт, известен на всеки истински син на светата наша православна църква.

И двамата попове от селото, където се развива нашият разказ, можеха да изядат невероятно много понички. Просто да не повярва човек! За единия от двамата, и то ще да е за поп Чира, разказват, че на една сватба изял цял панер с понички, и то за краткото време, докато очаквал обеда и ухажвал домакинята. Домакинята стояла до огнището зачервена от горещината, развълнувана и доволна, че работата е нагласена и зетят е лапнал въдицата, изваждала поничките и ги мятала в панера зад себе си. И докато се занимавала с тази, която цвърчала в дълбокия чугунен тиган и я обръщала, попът вземал от панера другата.

— Ах, отче, какъв сте дявол! Че къде са поничките? — питала го учудено домакинята.

— Хе-хе! Изядох ги, уважаема!

— Не може да бъде, шегувате се! Къде ги скрихте?

— Ами изядох ги, уважаема!

— Ох, тежко ми! Нима толкова понички?!

— Хе-хе, нали е от вашите ръце, човек не знае насита!

Домакинята си замълчала, но какво му пожелала в ума си, разбира се, по-добре е да не знае смъртният човек. Това обаче никак не му пречеше (нито на него, на поп Чира, нито пък на поп Спира) да седне после на масата и заедно с останалите гости да яде подред: навярно, като добър пастир, той и тук не желаеше да се отделя от повереното му паство. Оставаше неподвижен на мястото си като стълб или маяк, докато всичко край него се люлееше като вълни на бурно море. На масата край него всички се сменяха, само той седеше непоклатим. Някой стане да поиграе, другиго отвеждат, а трети самичък, без ничия помощ, се смъква под масата. Сетят се за него и го намерят чак когато го потърси жена му: „Че къде се е дянал моят човек? — пита жената, докато не го открие под масата. — Ох, ти, тегло мое!“ — вика тя и го повдига. А дядо поп все си седеше. Може да стане веднъж в денонощието, да видел, казва, конете или хармана около месеца и накъде са обърнати рогчетата му, или какво ще бъде времето утре. А след това наново сяда. И пак се сменят чиниите, донасят чисти чаши и студено, току-що наточено вино. И така продължава до благата ракия на сутринта, когато дядо поп крадешком се измъква, да не би пияните сватове в знак на уважение да му натрапят Совра гайдаря да го изпраща чак до дома.

А всички, които се венчаваха в село, отлично знаеха какво правят: известни им бяха и задълженията, и задачите на брачния живот, и крайната му цел. И двамата попове имаха предостатъчно работа, а съобразно с това и приходи от кръщаването на новородените деца в село.

Едва ли минаваше ден да не дойде клисарят Аркадие при единия или при другия поп и да не започне приблизително така:

— Отче, молят ви да дойдете… Чакат ви пред църквата, за да кръстите новородения младенец от мужески пол на Неца Прекаец (Аркадие, както и поп Чира, мразеше Вук[4] и неговите реформи, поради които човек не може да се различи от селяндурите).

Дядо поп отива в църквата на кръщение, а след това се отправя към къщата на новороденото, където бащата го поканва на обяд. На вратата го посреща Неца, гологлав и малко позасрамен, целува му ръка и казва само: „Ех, както знаете, отче, грешни сме ние хората!“ А попът, като се нахрани добре, какво ли не занася у дома си: и пешкири, и кърпички, и пъстри торбички, и пари. Попът брои парите и се ухилва под мустак, брои и хвали детето, че било добър и истински християнин. А попадията е радостна и тъй обича попа, божичко, като че едва вчера са се взели, па си мисли: „Не бих се сменила аз и с вицегубернаторшата!“

Случва се понякога дядо поп да се позачуди, когато клисарят Аркадие дойде да го вика за кръщаване.

— За кого ми рече ти? — ще запита дядо поп понякога клисаря.

Аркадие покорно навежда глава, усмихва се, като лекичко търка ръцете си, сякаш ги мие от нещо, па казва:

— Хе… та… да дойдете, отче, да кръстите, такова… на Вуя Ирош… от мужески пол е… синче. Роди му се синче, хубаво като ябълка и здраво като дрян. Бабата, фрау Цвечкенмайерка, разправя, че през живота си не е виждала такова здраво и гласовито дете… Тежи, казва, тринадесет и половина фунта, а реве като биче… Чак от къщата на винаря се чува гюрултията им. Същинско чудо!

— Брей! Наистина чудо! Как толкова бързо? — учудва се попът.

— А че няколко дни, откакто е родено — бърза да заглади работата Аркадие.

— Знам, знам и все пак… Кога беше това? През януари… хм, а сега сме юли. Хе-е-е! — заканително върти глава дядо поп. — Я ги виж ти! А-а-а, мътните ги взели! Ако е Ирош[5], има за какво да му викат така! Нехранимайковци такива! Но нейсе! Каквото станало, станало. Можеше и по-лошо да се случи! — извинява дядо поп своите овчици.

— Хе-хе… деца… дяволи! Какво да правите! Чувал с бълхи, хе-хе! — казва Аркадие, като услужливо и покорно му подава шапката и бастуна, който има формата на протоиерейските бастуни. Този бастун му беше донесъл преди двадесетина години сладкарят-майстор Лек-са като подарък от един панаир.

Случи ли се пък някакво нещастие в село, да кажем, че умре някой — тогава за другите не зная, но дядо поп пак си е добре. Ако умре някой по-богат, бият всички камбани и го опяват и двамата попове, а ако е някой по-беден, разбира се, само единият поп. Отива и пее малко той, малко клисарят, малко учениците — на смени. Докато учениците и клисарят пеят, дядо поп мисли или разговаря за състоянието и имуществото на покойния, за завещанието и наследниците, за процеса и адвокатите или за нещо подобно. След погребението клисарят занася одеждите и требника, а попът угасява свещта и я увива в получената басмена или копринена кърпа. (Той получаваше различни кърпи, но най-много се радваше на копринените.) И още тук, на гробищата, купува всички кърпички и панделки от децата, които също са участвували в процесията — носили са кръста, свещниците, хоругвите: купува ги, кажи-речи, без пари, по четири крайцера едната. „Хайде, деца — казва им дядо поп, — дайте вие това на по, а дядо поп ще ви даде по грошче-две!“ Купува и ги изпраща в къщи. От тия неща след това подията избере, каквото й хареса, а останалото получава във вид на заплата някоя Жужа или Ержа (маджарка, разбира се), а сетне, като мине из улицата, пъстрее от панделките — да ти е мило да я гледаш! Минава тя и прави нещастни хората, и то най-вече слабичките и фризирани бръснарски калфи. Е, не може, от камък да е сърцето ти, ще се обърнеш след нея да „изплакнеш“ очите си. Шаренее се тя от ярките панделки като свободно международно пристанище от знамената на разни ескадри. Нека всички да знаят, че е попска прислужничка!

А дядо поп най-често не се прибира у дома, ами от гробищата — право в къщата на „усопшия“ на аупокойка. Тук са се събрали опечалените съседи и безутешните роднини — и тия, които са доволни от завещанието, и тия, които се готвят да започнат дело; за да го оборят, та по тоя начин да спасят душата на милия покойник от един такъв голям грях, какъвто е несправедливото завещание. И пак настаняват дядо поп на най-почетното място. Всички сядат и започват да ядат. Никой не говори: мълчат, ядат и пият опечалени, както подобава при истинска мъка и тъга. Пият за успокоение на душата.

— Ах, Проко, мой Проко (или както е името на покойника) — въздиша Глиша Сермияш и поднася опразнената чаша да му я напълнят, а ръката му трепери. — Проко мой — продължава Глиша, а от скръб главата му е увиснала на гърдите, — де това щастие ти да пиеше тъй за метека за успокоение на душата ми, а не аз за тебека! Че ти имаше писани още дни, защо ме остави да се мъкна по света без тебе, без своя най-близък, така да се каже, брат и приятел! Пък и тоя господ, боже прости, прибира най-доброто! Ето например ние с дядо поп още сто години ще живеем, да теглим! Проко, добри приятелю, къде си да видиш как се измъчва твоят Глиша! — въздиша той, изцежда до капка чашата и оборва глава на масата.

Всички поклащат натъжено глава и хвалят покойния. Изреждат куп негови достойнства, много от които никой от живите не е знаел досега. За тях най-много разказва някаква си швабка[6], някаква Вавика или Бетика, която някак си е попаднала тук и помага на обърканите домашни. Говори тя на своя изкълчен език и внася шеговитост и веселост в натъжената компания.

Пък и дядо поп казва на тръгване няколко добри думи за покойния:

— Честна дума — казва той, — дълго време в селото няма да се роди друг като него; това ще кажа: няма лесно да заменим Проко!

Ей така горе-долу си живееше дядо поп на село. И мисля, че досега не беше необходимо да се каже точно кой от поповете, защото отдавна е известно, че всички попове си приличат като две капки вода. Пък и правилата на „поетиката“ казват, че трябва да се събуди колкото е възможно по-голям интерес у читателите. Мисля, че в това отношение е постигнато достатъчно. И сега вече бих могъл да кажа как се наричаха двамата попове. Това са същите попове, с чиито почтени имена, във вид на заглавие, украсих повестта си: поп Чира и поп Спира. Но и двамата си имаха прякори: поп Чира се наричаше и поп Хала, а поп Спира — поп Кесия. Защо нарекоха първия поп Хала, вече чухте, а защо втория нарекоха поп Кесия — ще чуете.

Поп Спира получил отдавна този нещастен прякор, от който се оплакваше така, както се оплакваше и поп Чира от своя. Ако можеше да се вярва на Попчировица, която е близка приятелка на Попспировица (а това авторът чу от собствените й уста и го записа), той е получил прякора, защото на времето, като млад поп още, пренебрегнал расото и сана си и се смесил с тълпата, която обикновено връхлита върху колата на кума и крещи: „Куме, празна ти е кисията!“ И което е най-страшното и същевременно най-странното в цялата тая история, разправяха, че той се блъскал юнашки, когато кумът на няколко пъти хвърлил сред множеството по пълна шепа крайцери, грошове и дори няколко сексера. Много силно полетял върху един от хвърлените сексери и така блъснал човека пред себе си, че нещастникът полетял в някаква баричка и забил глава в нея като праз-лук. Тогава, казваха, му турили прякора поп Кесия, та и до ден-днешен го наричат така зад гърба му, макар че отдавна е станал друг човек.

И единият, и другият поп отдавна живеят в това село — още от женитбата си; а ожениха се, щом завършиха семинарията в Карловци, която пък завършиха преди повече от двадесет години. Жените им бяха от същото село, където попуват и до ден-днешен. Поп Чира взе попската дъщеря, а поп Спира — дъщерята на църковния настоятел, но нито един от тях не се ожени по любов. В обявената ваканция за енорията имаше много други условия, но за това — за женитбата — чуха едва когато се кандидатираха.

И двамата бяха вече навлезнали в години — бяха станали коскоджамити брадати семинаристи. Те приеха и това условие, което им беше съобщено устно, и се ожениха, защото дори и клисарят, предшественикът на днешния клисар Аркадие, знаеше, че енорията ще се даде само на тия, които ще склонят да се оженят за двете хубавици. И какво друго оставаше на завършилите семинаристи и кандидати, освен да се оженят за тях. Девойките хубави, хубави и енориите — взеха ги и не се разкаяха.

Оттогава си живееха прекрасно. Много неща се промениха през това време, само тяхната съпружеска привързаност си остана същата, старата. Както виното от мазата на поп Спира или ракията от мазата на поп Чира ставаха по-хубави с течение на времето — така и вниманието и любовта съпружеска ставаха по-трайни. И все пак някои неща се промениха. Промениха се телесно и поповете, и попадиите. Когато преди двадесет и повече години завършиха семинарията и дойдоха на село, и двамата бяха постали като богословско подаяние, а сега и двамата затлъстяха като народни фондове. Не можеш разбра кой е по-дебел — попът или попадията. И едната, и другата попадия са ниски, широки и масивни като фигурата, в която господин нотариусът държи тютюн. Тя стои върху масата на господин нотариуса и прилича на някаква жена — широка, но ниска; горната й половина се вдига, а в долната стои тютюнът и се запазва влажен.

А как бяха угоени поповете! Расото едва не се пукваше под мишниците им, а поясът по никакъв начин не можеше да застане върху шкембето, все бягаше под брадата и към врата. Понякога някой от по-близките познати се осмеляваше да закачи например поп Спира за това и ще му рече:

— Отче, защо поясът ви не си стои на мястото?

— Хе-хе! Защо? Как защо? — отвръща му поп Спира. — Че къде да стои? Мястото му е точно тук, дето го виждате. Не шкембето ми е отличено, че на него да стои поясът, а мойто чисто сърце е наградено, затова така е отскочил, сърцето ми да покрие и отличи. Нали медалите висят на гърдите; видели ли сте някой да ги носи на шкембето си?

А наистина беше награден поп Спира, защото носеше червен, докато поп Чира имаше само син обикновен пояс. И това беше истинската „ябълка на раздора“ между поповете и особено между попадиите. Защото мъжете, както вече е известно и не се нуждае от доказване, могат и да се въздържат и да се отнасят „политично“ един към друг, но жените, жените, честна дума, не могат! Колко пъти само Попчировица казваше, когато й споменяха червения пояс на поп Спира.

— Червен пояс! Ух, целият ми изглежда червен, като го видя, както и тоя, дето го споменава. Та кой ли още няма да получи червен пояс!

А ако може да се вярва на Попчировица, по странен начин ще да го е получил. Тя казва, че поп Спира бил награден, защото веднъж, сред малка компания, в която бил и негово преосвещенство дядо владика, пял и свирил на тамбура някакви „светски“ песни. Пял, казва, „Вино пие Дойчин-Петър“ и „Катице чудесна, на света известна“. Поп Спира майсторски свиреше на тамбура, а и сега, след толкова години, имаше прекрасен глас.

— Ето това е пял — казва Попчировица. — Никакви други заслуги няма! Пял пред негово преосвещенство някакви песни, такива, знаете ли, за „спуснати перденца“, а те се харесали на преосвещенството и когато се завърнал в резиденцията си, той му изпратил червен пояс. Вместо да му натрият мутрата, както толкова пъти си е заслужил, те го наградиха!… Но можеш ли да очакваш нещо друго от преосвещенството! — ядосано казва Попчировица и бърше ъглите на устата си.

Така тя приказваше често, сърдеше се и добавяше, че невероятно много му върви на тоя поп Спира. Каквато и беля да го сполети, все ще му намери колая. Тя имаше пред вид оня случай, когато негово преосвещенство владиката обикалял своята епархия и не заварил поп Спира в църквата.

А това станало така.

Една неделя съвсем неочаквано в село довтасал дядо владика. Отишъл направо в църквата на утренна и макар камбаната да била ударила отдавна, попа го нямало. Влязъл дядо владика в олтара и почнал да служи. Клисарят Аркадие слязъл от камбанарията и като видял кой е в олтара, вцепенил се човекът, също както тогава, когато му се явил насън свети Никола и му заповядал да каже на Яни гърка да купи трети полилей за църквата и да му повиши заплатата. Аркадие беше виждал най-различни чудеса: с покойници беше разговарял, познаваше няколко вещици от селото и околните места, беше посредник между божи угодници и грешни хора, но такова чудо за пръв път виждал!… Съвзел се тутакси и помолил стария ковач Орестие да го замести за малко на клироса, докато се върне. Орестие, който пееше извънредно хубаво и при пеенето вдигаше веждите си чак до темето, с удоволствие се съгласил, а Аркадие полетял като луд към Попспировата къща, която е наблизо, и още от дворната врата се развикал:

— По-скоро, отче, беля… нещастие, голямо нещастие!…

— Не думай! Какво нещастие? — изтичал поп Спира. — Какво, какво се случи? Да не се е откъснал езикът на камбаната, та да изпотрепе нещастните дечица?

— Не — задъхвал се Аркадие, — нещо по-лошо! Дойде негово преосвещенство дядо владика… Влязоха в самия олтар и започнаха богослужението, сами започнаха да служат утрешна.

— Вла-вла-владиката! Ами сега! — едва изрекъл поп Спира и се вкаменил с опулени очи. Кьосавият католишки свещеник Инокентий от Темишвар да беше пуснал брада и мустаци и да си беше метнал калимявка по предписанията на ордена „Свети Василий“, пък да застанеше пред него и да го помолеше да го покръсти и преведе в нашата православна вяра, поп Спира не би се зачудил повече. Гръм, същински гръм от ясно небе!

— Побързай, отче, побързай! — подтиквал го Аркадие и хукнал обратно към църквата, а поп Спира — след него. И двамата тичали право към църквата.

— Така е, предчувствувах си аз — пухтял поп Спира и тичал след Аркадие, като придържал с ръце шкембето си, за да не му пречи. — Ах ти, нещастен Спира, ами сега? Отиде ти брадата, все едно че не си я имал! Отидоха и брадата, и мустаците!

— Бог ще се смили, може и да се размине! — утешавал го Аркадие.

— Ех, лесно ти е на тебе, ти не зависиш от него. Но я ми кажи какво да правя аз?! Кажи ми, ти сега си по-умен от мене!

— Нищо не знам! От страх и името си забравих, отче — отвърнал Аркадие. — Но все нещо може да ми хрумне из пътя — добавил той и изпреварил попа.

— Ами сега какво ще правим, братко Аркадие? Помогни, за бога — силно задъхвайки се, казал поп Спира, когато стигнали в църковния двор.

— Е, аз се сетих, но не знам дали ще помогне — рекъл Аркадие. — Какво ще стане, отче, ако кажете, че уж аз съм болен и съм закъснял — нали и без това не завися от негово преосвещенство и имам с него вземане-даване, да ме простите, колкото вятърът с опакото на шубата — и че вие не сте ме заварили в църквата, та сам сте се качили на камбанарията и сте били за утренна!

— Ах, господ да те поживи! — отдъхнал си поп Спира. — Чудесно, така ще кажем.

Така и направили.

И поп Спира се измъкнал благополучно от клопката, а бил, кажи-речи, издъхнал. Не е шега, владика е това, пък и какъвто е строг!

Владиката го изслушал и му повярвал, а на туй отгоре и го похвалил за неговата смиреност и за старанието му в служба на олтара и камбанарията. Дори го нарекъл „стълп на православието“. И сетне при всеки удобен случай хвалел добрия селски пастир отец Спира. Веществено доказателство за неговото задоволство и благосклонност беше червеният пояс, срещу който Попчировица толкова много викаше.

— Заради песните, за нищо друго — казваше госпожа Чировица, щом станеше дума за пояса. — За нищо друго, мила моя. Колкото съм заслужила например аз червен пояс, толкова и поп Спира! — завършваше шепнешком тя.

 

 

Въпреки че говореше попадията така, грях му на душата, ако някой помисли, че те се мразеха. Живееха си много добре, както в края на краищата подобава на попски семейства, които трябва да служат за пример и на останалото стадо, и на енориашите.

Живееха си, както вече казах, много добре. Когато поп Спира заколи прасето и устрои „диснотор“ (което ще рече за помен на свинята), първо изпраща на поп Чира и кожичка, и масчица, и наденица, и кървавица от закланото прасе, а понякога и пача, макар и съвсем малко парче. Точно така постъпва и поп Чира. А примера на своите съпрузи следваха и домакините. Когато в едната къща приготвеха нещо точено, пращаха от него и в другата със забележка, че не е станало точно така, както са искали, и с молба искрено и безпристрастно да оценят харесва ли им козунакът, тортата, щруделът, кексът и тям подобните специалитети.

— Ах — ще възкликне, сияеща от щастие, госпожа Чировица, редейки в чинията козуначеното руло, за да го изпрати на госпожа Спировица, — знам, че ще се пукне от мъка госпожа Сида само като види колко е хубава моята мая! Пък козуначеното руло е бухнало и меко като душа! Виж само как е отхвръкнало, като пружина в канапе. Ах, че е хубаво! Божичко, ще ми се сама да го занеса, за да видя какво лице ще направи, като го зърне! А нейният козунак от миналата неделя беше сплеснат като просеник, сякаш беше печен на месечина. Ей толкоз ще подскочи от завист кучката дебела само като го види — казва госпожа Чировица, сочейки необикновената височина, до която Попспировица ще подскочи от злоба, и подава на дъщеря си чинията да я занесе у съседите.

А веднага след обеда отприпква отсреща, за да ги завари на масата и с очите си да види ефекта, който е предизвикала със своя козунак.

— Искам за нещо да ви помоля, мила госпожа Сида, дори да ми се разсърдите — ще рече госпожа Перса, нежната половина на поп Чира, обръщайки се към другата попадия, — все се каня да прескоча някога за половин ден до вас, че да ми покажете как правите вашите прочути маслени понички. Чудно хубаво ги правите и надалече сте се прочула с тях. А на мене, дявол знае защо, никак не ми се удава. Какво ли не правя и все не ги улучвам! Не ги улучвам нали виждам!

— Ами, ами, отде пък го измислихте! — скромничи госпожа Сида.

— Не, не, сериозно ви казвам. Колко пъти съм плакала заради това. Вечно ми подмята моят съпруг. Даже веднъж, когато започна да ми подмята, че не мога да ги правя като вас, сериозно се разсърдих и му казвам… това нещо искам и вие да го знаете, мила госпожо Сида, дори и да се засегнете: „А тогава ти защо — казвам му аз — се ожени за мене! Да беше взел госпожа Сида, щом като толкова те боли сърцето за нея. Таман щеше да има кой да ти прави тулумбички… пък тя е и по-хубава, и по-дебела от мене.“

— Маслени понички навярно искахте да кажете? — поправи я госпожа Сида, поразсърдена, че се споменава дебелината й.

— Та, разбира се, маслени понички, дявол да ги вземе, прости ми, господи! Ядосана съм, миличка, и не зная какво говоря. Отде ще зная всичко; като не ми е дадено от бога да правя маслени понички. Че така де, какво се е пък нахвърлил върху мене? А на него очите му се напълнили със сълзи, току намества пояса и скуфата си и ми вика: „Е де, е де — казва, — накъде я откара пък ти? И през ума, казва, не ми е минавало такова нещо, Персо, съпруго моя. Обичам те аз повече от всички маслени понички в света!“ А на мене тогава ми дожалява, че така съм го огорчила, та проклинам и себе си, и тулумбичките.

А на госпожа Сида й е толкова драго, та току се намества на стола; шкембето й се тресе от удоволствие и тя утешава гостенката си:​

— Ех, госпожо Перса, така е на този свят. Всекиго е надарил господ с по нещо; и в маслените понички не е всичкото щастие. Но щом сте се толкова амбицирали и сте рекли, че аз ги правя по-добре от вас, заповядайте, когато на вас ви е удобно. Елате например една неделя преди обед, пък вземете със себе си и Мелания. И тя е вече голяма: днес-утре ще й се яви някакъв случай… трябва и тя да знае, и нея ще я науча. Но, миличка, за услугата — услуга: искам и вие да ми се отплатите с нещо.

— Моля, моля, да чуя.

— Ще ви науча, ако ми покажете как се прави мелшпайзето[7], дето му викат „медена пита“, защото вие, трябва да призная, в туй отношение сте истински майстор. А моят поп само това обича; обича го, като че ли е, прости ми, господи, швабско дете.

— Хе, миличка моя — гордо отвръща госпожа Перса, — не е то на всеки подадинѐ. За такова нещо трябва добър учител, а аз го имах! Моята покойна майка, бог да я прости, беше такъв майстор, че правеше всякакви теста и мелшпайзета. Когато направеше „медена пита“, можеше, дето се казва, да нагости и самия цар! Когато господин Еротей Драганович написа прочутата си „Готварска книга“, на нея искаше да я посвети. Така де!

— Вярвам, миличка.

— И както мене ме учеше майка ми, така сега аз уча моята Мелания.

— Миличката! И моята Юца е същата. Всичко знае. Ама повярвайте ми, скъпа моя, само веднъж да види как се прави нещо, веднага ще изтича в къщи, миличкото ми, да опита. Има една книга, цялата е изписана. Кориците й са красиви и на тях пише Poesie. Подари й я за спомен господин Шандор, юрист от Кикинда, а вътре само бели листа — няма нищо напечатано. А тя, сладкото ми дете, седнала, че записала всички рецепти за сосове, ястия и десерти. Изчертала и изписала цялата книга, кукличката ми. Пише като някакъв канцеларист — също като баща си! Който я вземе, миличка, ще знае поне, че е случил добра домакиня.

— Знам, миличка, знам. И аз, скъпа моя, никога не я деля от моята Мелания. Винаги й казвам само с нея да дружи и от нея да взема пример.

Ей така разговаряха попадиите.

Бележки

[1] Всяко сръбско семейство има свой покровител-светец, когото най-тържествено чествува.

[2] Специални питки, които се приготвят за деня на „слава“.

[3] Господин (лат.).

[4] Вук Стефанович Караджич (1784 — 1864) — най-значителният сръбски филолог и реформатор на литературния сръбски език и правопис на основата на тяхното сближение с живата народна реч.

[5] Конте, женкар (сръб.).

[6] Немкиня (сръб. простов. презр.).

[7] Десерт от тесто (нем.).