Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (23)

Глава двадесет и трета

В нея любимият читател ще узнае — от разговора на поп Чира с госпожа Перса — какво се случи при негово преосвещенство епископа в Темишвар и как двете попадии приеха резултатите от този да го наречем темишварски мир

Никога, изглежда, двамата попове не са били очаквани с по-голямо нетърпение, отколкото този път. И двете загрижени попадии изживяха няколко тежки дни. Даже най-дългите летни дни не бяха им се стрували толкова дълги, както тези няколко къси есенни дни. А нощите? Как безкрайни се сториха на попадиите прекараните в размисъл нощи!

Госпожа Перса бе нетърпелива като годеница и яростна като фурия. В нейното сърце нямаше място за милост и прошка дори колкото за глава на топлийка. Тя гореше за мъст и все й се струваше далечен този желан ден, денят на правдата и сладкото отмъщение.

„Ах, как ще го насапунисат! — казваше си госпожа Перса. — Ах, как ще го обръснат, боже мой!“ — възклицаваше доволна тя, като тропаше из стаята с ботушите си. Как щеше да се зарадва тя този ден, когато щяха да обръснат поп Спира и на лицето му щяха да останат толкова косми, колкото на нейната длан. И само като си помисли за госпожа Сида. Нея да можеше да види през тия дни, как сладко щеше да й отмъсти за всичко! „Ох, божичко — говореше си тя, — нека доживея само да срещна оная дебелана. Веднага ще се спра да я попитам: «Извинете — ще кажа, — но много отдавна не сме се виждали и сега просто не знам вие ли сте това, уважаема госпожо Сида, или е вашият съпруг, господин Спира, оня, който едно време, много добре помня, имаше чудесна брада? Знаете ли, сега и двамата — каквото си е право, право, — и двамата сте голобради, знаете, като яйце, та дори човек не може лесно да ви разпознае! Ха-ха-ха! — сатанински се смееше в себе си госпожа Перса. — Ама рихтиг^[1]! О, извинете, къде ми бяха очите! Та вие нямате расо, значи сте госпожа Сида. Да, да, точно така! Господин Спира ще да е по-иначе облечен, макар че и той не носи вече расо! Ха-ха-ха!» — смееше се госпожа Перса, като се пляскаше по колената.

«Върви по дяволите, Персида, що за приумици ти пълнят главата! Това никак не е хубаво. Ха-ха-ха! О, жено, чумата да те тръшне!…»

Колко по-хубава бе картината в дома на поп Спира! Колко християнско търпение и смирение прояви госпожа Сида през тия дни! Още преди заминаването на попа тя естествено беше разтревожена и загрижена. Приготвяйки го за път, тя както всякога му сложи шунка и сирене в каруцата и го посъветва да се въздържа, да се отнася внимателно и любезно с оня, да го почерпи с шунката, защото — напомни му тя — той обича шунка и все хвали нашата и, разбира се, няма да се реши да откаже.

Докато поп Спира отсъствуваше, госпожа Сида по няколко пъти на ден прочиташе «Сънят на майката божия», от който десет-петнайсет екземпляра бяха пъхнати в подгъвите на роклите, между бельото в гардероба, зад иконата и в джоба на старото кожено палто, с което през студените дни покриваха тестото за козунака, тъй като големият зимен шал не беше достатъчен. Четеше тя «Сънят на майката божия», кръстеше се постоянно и наглеждаше кандилата, като им сменяше фитилите и досипваше зехтин. През тия дни, накъдето и да се обърне в къщата на поп Спира, човек можеше да види само кандила — и висящи, и ощърбени старомодни чаши, които преди шейсет години се донасяха като чеиз. Те горяха и пред иконата на свети Георги, домашния покровител на поп Спира, и пред иконата на светите неподкупни лечители Козма и Дамян, покровители на семейството на госпожа Сида, и пред други икони. Едно кандило гореше дори и пред картината с прекрасния Йосиф и жената на Пентефрий, макар че те бяха от Стария завет. Големият страх на госпожа Сида бе превърнал и тази картина в икона и навярно й беше подшушнал старата поговорка: «Добре е понякога да запалиш свещ и на дявола!»

Тия дни госпожа Сида се бе буквално преобразила. Станала беше олицетворение на благост. Мека като памук, тя никого не ругаеше, не ругаеше дори и Жужа, а само я съветваше. «С добро може повече да се направи, отколкото с викане и кавги!» — казваше тя.

— Я, Жужа, дете мое, изтичай, ако не те мързи, и донеси малко картофи от мазето!“ — кротко нареждаше тя на Жужа.

През тия дни тя по цял ден си шепнеше молитви, дори и тогава, когато помагаше в кухнята на Юла и Жужа и белеше с тях картофи.

— О, боже, боже! — шепнеше си госпожа Сида. — Само сега ни отърви от тая беда и никога вече няма да се стигне дотам! Няма вече, господи, да ти досаждаме!

А Юла й помагаше и скришом поглеждаше загриженото й лице.

И Юла се измъчи през тия дни. Половината от мислите й бяха тук, край готварската печка, а останалата половина — чак през една улица, край оня дюкян, на който висеше бял пешкир и се поклащаше жълта ламаринена фирмичка. Читателите ще се досетят, че предмет на мислите й беше Шаца, както и тя беше предмет на неговите мисли.

Цяла седмица вече не бяха се виждали, защото госпожа Сида беше помолила Шаца да потърпи през тия няколко дни, да не идва и да не минава по улицата поне докато не си дойде поп Спира. Ето защо повече от седмица Шаца не беше идвал, макар че дъждът отдавна бе престанал и беше поизсъхнало. Обущарят беше поправил ботушите му, но него все още го нямаше.

Юла си мислеше само за него; през тия дни тя се сресваше така, както той я харесваше, и й беше по-леко. Пък и на Шаца му стана драго, като я видя такава. Той не можа да надвие сърцето си и да изпълни нарежданията на госпожа Сида и веднъж все пак мина по тяхната улица; съгледа я хубаво сресана, обади й се, тя му отговори мило и му показа прическата си. Това нещо толкова трогна Шаца, че той се почувствува блажен и прещастлив. Дълго, дълго мисли за Юла и до късна нощ прелиства песнопойката, чете и тананика разни песни. Тогава самият той изпадна в поетическо настроение и съчини една песен и като издебна момент да не узнае майката, предаде я на Юла.

В песента бе възпята неговата разходка и щастието, че я беше видял на прозореца. В нея той проклинаше злодеите, заради които не можеха да се срещат, но я утешаваше, че това няма да бъде за дълго; благодареше й, че се сеща за него и сресва косата си така, както му харесва. Особено хубав беше краят на песента, който гласеше:

На челото вий сте

къдри подредили,

сколуфи сте ситно

фино накъдрили.

Руси коси по вкуса ми

наресали!…

Ах, фрайла, златото

Ротшилдово що е,

щом помисля, че

това ще бъде мое:

сколуфи и къдри,

и лицето бяло,

розовичко то е,

ах, любезна Юло,

всичко ще е мое!

Юла се скри в килера, където няколко пъти прочете песента и още първия ден я научи наизуст.

И тя изпадна в някакво поетично и песенно настроение и постоянно декламираше на ум песента на Шаца или полугласно тананикаше познатата:

Мини, любе, щом сърце те тегли;

мини, любе, по нашия сокак,

мойта къща е тук, на сокака.

Тя постоянно си тананикаше тия стихове и не можеше да се освободи от тях. Те едновременно я натъжаваха и утешаваха.

А колко по-бодра и по-доволна се чувствуваше нейната доскорошна приятелка Мелания. Годеникът й по цял ден седеше при нея. Щом свършеше училищните занятия, той веднага отиваше у тях и прекарваше времето в кръга на бъдещото си семейство. Майката плетеше черги от стари пъстри парцали. Мелания шиеше монограма си върху салфетките, а Пера седеше и четеше нещо или пък им разказваше случки от ученическия си живот; разказваше им за интересни събития, за утрините, които са го заварвали над книгата, за изпитите и за трудностите при подготовката им или пък им разказваше преживявания, при които е стоял на ръба на пропастта и е бил на косъм от смъртта.

А те го слушаха със затаен дъх и си отдъхваха едва когато научаваха как се беше спасил. Молеха го да не им разказва вече такива страшни неща, защото и двете имали слаби нерви.

Често тримата се съветваха и чертаеха планове за бъдещата квартира и за подреждането на мебелите. Откъм улицата щяха да имат две или една стая, откъм двора също две (отначало и една щеше да им бъде достатъчна), сетне кухня и слугинска стая. От столовата щеше да се влиза в кухнята, а от нея в килера и в слугинската стая и тогава в къщата нямаше да могат да се вмъкват разни безделници. Още отсега започнаха да разместват из тези стаи мебелите: маси, столове, кревати, канапета, шкафове, етажерки и тям подобни неща.

Всичко в къщата бе добре подредено, макар и още мислено. Не знаеха само какво да правят с един широк, не много хубав на вид, но много удобен и практичен шкаф, който бе извънредно старомоден, едва ли не от времето на блаженопочившата Мария-Терезия: твърде възможно бе шкафът да помни и самото преселване на сърбите по времето на патриарх Чарноевич, защото за него се разказваше, че минавал ту в ръцете на Ракоцевите куруци^[2], ту у монастерлийските сърби^[3], докато накрая не намерил спокойствие у сръбския народ. Изглежда, че сега за девети или десети път той попадаше в списъка на нещата, определени за чеиз, и само бог знае къде не е бил досега и къде още няма да бъде! Защото, ако се съди по здравината и солидната му изработка, още много невести ще го закарат в новите си къщи; изглежда, че „зъбът на времето“ е безсилен срещу него, както старческият зъб — срещу костелив орех.

Беше твърде практичен и необходим, но груб и смешен и не можаха да го продадат, защото, вместо да попита за цената му, всеки, на когото го предложеха, се разсмиваше. Има предмети, от които човек не може да се избави, както Доситеевият багдадски търговец Абу Казем Тамбури не може да се отърве от старите си чехли. Затова годениците говориха най-дълго за него — къде да го сложат, та гостите да не го забелязват.

Точно за това си говореха в петък привечер, когато влезе поп Чира и внесе сандък и цяла купчина покупки.

— А-а-а! — възкликнаха едновременно всички.

— Е, как сте, как? Очаквахте ли ме? — попита ги поп Чира, който внесе в стаята вълна от свеж и хладен въздух. Цялата стая замириса на сено и оборски тор.

Всички се раздвижиха, Мелания тутакси остави работата, изтича към покупките и започна да рови из тях.

— Какво ми купихте, папа? Да не сте забравили нещо?

— Е, какво стана, Чиро? — нетърпеливо попита госпожа Перса. — Получи ли си оня заслуженото?

— Всичко, всичко купих по инструкциите — отвърна поп Чира на Мелания.

— Е? — отново попита госпожа Перса.

— После, после ще разбереш всичко.

— Получи ли удовлетворение? — запита госпожа Перса, която едва преди две-три седмици обогати своя и без туй богат речник с тази дума.

— Почакай де, чакай да си отдъхна! — каза й поп Чира. — Човек, дето се вика, от круша падне, па си почине, та какво остава за мен — толкова дълъг път съм пропътувал. Почакай…

— Ух, папа, ум готес вилен^[4] — каза Мелания, като разглеждаше оризовата пудра, — какво сте направили? Много е едра тази пудра!

— Е, сега, каквато е, такава е! Да не съм я случайно аз млял! Каквато ми каза и написа, такава ти купих.

— Не е, пиленце — каза и госпожа Перса, като я опипваше с пръстите си, — не е едра, ами кожата на лицето ти е много нежна, та затова така ти се струва.

— А за какво ти е това? — попита я Пера.

— Ех, не се меси в нашите работи! — отвърна му Мелания, като леко и нежно го удари по пръстите.

— Нима не е по-хубаво лицето да бъде естествено, такова, каквото го е създал бог? — каза Пера.

— Е, пък аз искам да съм ти и по-бяла, и по-хубава от всички жени! — отвърна тя и крадешком го помилва по бузата. — Всички мъже сте такива. Упреквате ни и се преструвате, че сте против това, но се обръщате, щом видите нагласени жени.

— А сега — каза поп Чира, като вадеше нещата от сандъка — ето и за тебе, майко, да видиш, че не съм те забравил; но чакай, я по-добре сама се сети какво съм ти донесъл! — каза той, като скри пакета.

— Ах, мама, иберашунг^[5]! А-а-а

— Да не си ми купил очила?… Дали защото зимата е пред прага, та се мръква рано, кой знае защо, започнах рано да оставям ръкоделието и едни очила ще са ми добре дошли.

— А, не, майко! За какво са ти очила? Когото е трябвало да видиш, видяла си го преди много години. Ха-ха-ха!

— Да не е молитвеник?

— Не, не е и това, хайде да не те измъчвам — каза поп Чира и й показа купените ботуши.

— Я, ботуши! Ще ме топлят зимъс! А за колко ги взе? — запита го тя, като ги мереше. — Педя и три пръста дълги, пет широки. Добре. А колко струват?

— Три и половина.

— Банкноти?

— Какви банкноти!

— Форинти! Олеле, мамичко! Излъгал те е, нехранимайковецът чифутски! Аз, разбира се, щях да ги купя по-евтино; не умееш да се пазариш, Чиро.

— Може да ги върнем, търговецът каза, че ще ги приеме…

— А, не, каквото станало — станало! — отвърна госпожа Перса и доволно погледна новите ботуши, като ги сравняваше със старите на краката си. — А от кого купи този фланелен плат?

— Е, отде ще зная. Не погледнах фирмата.

— Я да видя дали не те е излъгал. Колко аршина взе?

— Двадесет и седем.

— Ти ли държа аршина?

— А, само това ми оставаше. Стига ми, че си отварях очите на четири, а с аршина мереше едно еврейче. Даже пусна малко повече от двадесет и седем.

— Я да видя! — каза госпожа Перса, па взе аршина и измери. — Какво ти думам!… Двайсет и шест и една трета. Казах ли ти аз! Един аршин по-малко ти е измерил, нехранимайковецът.

— А толкова внимавах.

— Трябваше ти да държиш аршина. Хайдуци са те; всички до един са хайдуци! Ще те гледат в очите и ще откраднат. Само на мен не ми минават тия.

— А, не минават! Когато иска да открадне, и сто очи да ококориш, нищо няма да направиш! Но я кажи да приготвят една крем-супа, че съм намръзнал.

— Хайдукът чифутски, под носа ти да ти открадне две-трети от аршина! Това е, когато мъже се месят в нашите работи! Нито умеете да се пазарите, нито знаете къде да отидете, нито пък внимавате да не ви окрадат! Нехранимайковецът неден чифутски — ядосваше се госпожа Перса, — точно от попската фланела намерил да направи на чифутчетата си чифутски антерии!

— Хайде, Мелания, върви приготви в кухнята една крем-супа за татко — каза поп Чира, — от път се връщам, та съм понамръзнал.

— А вие закъде се готвите? Останете за вечеря — възпираше Пера госпожа Перса.

— А, не, ще дойда веднага след вечеря — отвърна Пера.

— Е добре, но непременно.

Мелания и Пера излязоха, а от кухнята след малко се чу едно „ах“.

— И тъй? — стана от стола госпожа Перса, която през цялото време седеше като на тръни. — И тъй, какво стана? И оня ли си дойде?

— Дойде си — каза поп Чира и пребърса челото си с ръка. — Ето го там, в къщи си е.

— Дойде си?! — попита учудено попадията и седна.

— Дойде си здрав и читав.

— Е, тогава…

— Е, тогава… тогава, значи, нищо не стана.

— Ами като не е станало нали ще стане? — каза госпожа Перса, като стана и започна нервно и без нужда да подрежда и мести покупките.

— Каквото стана, стана; комуто се полагаше, него „насолиха“.

— Ама насолиха ли го?

— Да, както всякога насолиха твоя прекрасен съпруг.

— Не те разбирам! А той?

— Той се измъкна. Както всякога аз си го отнесох, а той се измъкна. Сега разбра ли ме? — попита поп Чира, стана и започна да се разхожда. Попадията също стана и започна да се разхожда — той в една посока, а тя — в обратна.

— Не ги разбирам аз твоите ребуси; я ми разкажи простичко, поред как стана всичко.

— Добре, слушай тогава! Когато седнахме в каруцата, направих точно така, както ти ми каза. Нахлупих шапката, мушнах се в кожуха и си мълчах чак до ханчето. Щом той слезе от каруцата, аз си показах главата да поема малко свеж въздух. Не е шега да издържиш три часа в тази парилия! Щом се върна той, аз отново се мушнах като костенурка в кожуха и стоях така до Ченей. Тук вече не можех да остана в каруцата, ами самият дявол ме измами — исках да икономисам и не отидох, както си бях намислил, в хана, ами и аз останах у ченейския поп.

— Знам го, дето жена му се казва Тина, Тининия Акса. Как да не го знам.

— Не е Тинин, ами Луциферов, подлецът неден! Чакай само да видиш комендията. У него вечеряхме и пренощувахме; и не друг, а той, докато съм спал, е откраднал моя corpus delicti — зъба.

— Откраднал зъба! — повтори госпожа Перса, като скочи от стола и плесна с ръце. — Стига, стига вече! Не ми разправяй, не искам да те слушам! По-добре главата да ти бяха откраднали! Не искам, не искам да слушам вече!

— Добре де, щом не искаш, толкова по-добре.

— А забеляза ли? Попипа ли се на сутринта?

— Вятър забелязах! Пипнах се и ми се стори, че нищо не липсва!

— Ух, ух, ух! — викна госпожа Перса и се заудря по челото. — Остави ме, не ми разправяй! Отивам в кухнята; когато работя, забравям, та поне не се ядосвам.

— Че върви де! И без това ти най-добре знаеш да правиш крем-супа.

— Боже, Чиро — рече госпожа Перса, като разпери ръце и ги дигна по подобие на древните пророци, — и на туй отгоре ти се яде? Ух-ух-ух! Отивам, отивам! — каза тя и тръгна, но се спря. — А какво стана после? Значи, с празни ръце отиде при владиката?

— Де да беше така; лошото е, че не стана така. Да бях отишъл с празни ръце, щях само да загубя; а така хем загубих, хем се посрамих! Да видиш само как ме наредиха!

— Олеле, майчице, нима се случи и нещо по-лошо?!

— Слушай само! Когато отидохме при негово преосвещенство, той ни прие любезно. Започна да ни съветва и така нататък, не искам да те отегчавам, виждам, че се въртиш като на тръни. Когато ме запита как се стигна до това, аз му разказах как се счепкахме и как той в яростта си ме замери с дебелия „Пентикостар“^[6] с твърдите корици и така лошо ме удари, че ми изби зъба. „А че всичко е така, казвам, ваше преосвещенство може да се увери от приложения corpus delicti.“ И взех, че му предадох възелчето със зъба.

— Видя ли, значи, у теб е би зъбът…

— Ама чакай, моля ти се! Не бързай толкова. Имах зъб, но нямах ум и колкото същинския притежател на този зъб! И така, извадих пакетчето и го попипнах. Усетих между пръстите си нещо твърдо и си помислих: „Добре е, тук е!“ и както бе загънато, предадох го на владиката.

Негово преосвещенство взе възелчето, разгъна го и го погледна. Не видях какво извади, защото ние със Спира седяхме на канапето, както сега седим с тебе, а владиката зад бюрото, колкото оттук до оня шкаф там. Гледа… гледа. Извади очилата си, сложи ги на носа си и взе да се усмихва, после пак го гледа и ме пита мой ли е зъбът.

А представяш ли си какво ми беше — ту ме втрисаше, ту ме обливаше пот. Не зная какво е, но вече предчувствувам, че лошо ми се пише. След това той извика своя секретар — един млад и хубав дякон — и му каза:

— Я, млади приятелю, казва, вие сте по-млад, имате много по-силно зрение, вижте това, моля ви…

Дяконът го взе и също го разглежда, че и той се засмя! Смее се той, смее се и негово преосвещенство; смеят се и двамата, а негово преосвещенство така силно се друса, че му падна кепето. „За какво ли, по дяволите, се смеят“ — си мисля, а негово преосвещенство ме попита:

— Ама това ваш зъб ли е, отче Кириле?

— Да, ваше преосвещенство — поклоних се и му отвърнах аз. — Мой собствен. Служил ми е безукорно почти половин столетие. Мой собствен!

— Кой дявол ме накара да повтарям! Когато му казах това, негово преосвещенство буквално падна във фотьойла, хвана се за корема, който бе опнал пояса му, и така се разсмя, че взе да се тресе. Всички се разтърсваха от смях, че и оня, и той се смееше, само по-тихо.

— Мамичко — подскочи госпожа Перса, — че какво беше туй?

— Та това е конски зъб, отче Кириле — каза владиката. — Я по-добре вижте какъв е; навярно и оня, така нареченият „зъб на времето“, не е по-голям от него.

— Боже господи! Че отде накъде пък конски зъб?!

— За бога, къде го намерихте такъв? — пита ме владиката. — Заповядайте да се уверите сам!

— Ух, ух, ух!

— Аз се приближих, погледнах го и какво да видя! Конски зъб, съвсем конски, и при това много голям. Толкова голям зъб, какъвто аз, Персида, през живота си не съм виждал! Впрочем виждал съм само веднъж такъв зъб, който висеше на фирмата на един зъболекар, за да се вижда отдалече!

— Ха-ха-ха! — смееше се негово преосвещенство. — Та как можахте да го намерите такъв?

— Ама, моля ви, ваше преосвещенство, изслушайте ме! Нито съм го търсил, нито съм го намирал — извинявах се аз, а всичко около мене се въртеше, като че играе полка. И-и-идваше ми в земята да потъна.

— Уф, уф, уф! — развика се госпожа Перса. — Защо поне не потъна, та да не узная за този позор! Ух, ух! А оня вагабонтин?

— Добре го каза — точно вагабонтин. Вагабонтин е. Чак там се уверих, че е вагабонтин. Прави се на светец гледа учудено отдалече и се намесва:

— Така е! Този зъб съвсем не е, да кажем, на някакво кръстено същество — нито на светско, а камо ли на духовно, казва. Аз, казва, добре познавам цялата фамилия на моя за съжаление сегашен противник. Истина е, че те до дълбока старост имаха здрави и силни зъби, но чак такива зъби не са имали, казва, това нещо, ваше преосвещенство, не ми е известно! Напълно сте прав, това е, както благоволихте да отбележите, типичен конски зъб! Но, разбира се — добави той и раздуха повече огъня, — когато потъва човек, както казват, и за сламка се хваща. Но аз, ваше преосвещенство, му прощавам и единственото ми утешение, казва, е в думите на миропомазания псалмопевец, който казва: „Да постидятся и посрамятся ишчущие душу мою и да возвратится и постидятся мислящи ми зла.“

— Е, кажи ми, как да не побеснее човек! Персо, той… поп Спира… събра кураж, па като започна да декламира пред негово преосвещенство псалми на славянски език, а аз, аз се уплетох и не можах да обеля думичка дори на сръбски; в тоя момент не можех и името си да кажа! Е, можеш да си представиш какво ми беше! Мислех си: „Отвори се, земьо!“

— Ух, ух, ух! Как не можа да разбереш, че зъбът е по-голям?

— А как да разбера! И тук ме изиграха вагабонтите! Аз бях загънал малкия зъб в голямо парче хартия, а те загънали голям зъб в малко парче хартия! Кой дявол ще го познае! В туй се крие целият им майсторлък и цялото мое нещастие и беда.

— Ех, хубаво се нареди и ти, че и ние покрай тебе.

— А след Попспировия псалм негово преосвещенство се разсърди, та насмалко не излязох аз виновният, като че умишлено съм искал да излъжа. Насмалко мене щяха да обръснат!

— Това — каза намръщен негово преосвещенство — е или преднамерена лъжа, или дебелашка шега с мен! А и едното, и другото никак не ми харесват, отче Кириле!

— Чиро, Чиро!

— … Напразно се оправдавах, че не съм, че бях понесъл собствения си зъб и че това е нечие воистина сатанинско и пъклено дело, благодарение на моята доверчивост към хората; че съм невинна жертва на всичко това и че някой ми е сменил и подхвърлил зъба! Нищо не помогна, негово преосвещенство държеше, че съм искал да го излъжа, и щял да ми повярва, само ако пред него си подадем ръка, ако забравим взаимните обиди и се помирим.

— Уф, уф, уф! Да се помириш!

— Какво да правя; нали виждаш какъв съм, слава богу, кутсузлия. Ще ме изкарат на туй отгоре и виновен… и… подадох си пръв ръката. А той, вагабонтинът, уж не знае къде да сложи оня проклет зъб и както държех протегната ръката си, взе, че бутна зъба в ръката ми и така се ръкувахме и помирихме!

— Помирихте се! Уф, уф! Щастие е, че не съм дебела като оная пепелянка, щях да получа удар!

— … И се целунахме — завърши поп Чира доклада си, — целунахме се по искане на негово преосвещенство. А зъбът остана у дякона. Ти знаеш вече за какво го взе.

— Це-целунахте се! „И се целунахме“ — цитираше госпожа Перса, позеленяла от яд. — С покойния си баща да се целунеш, с Аверкие, дето виси на стената!

— Ама, Персида, чакай, чакай, моля ти се!

— Чакай! Какво да чакам? Чакай ти! Ти какво чакаш… ти, ти…

— Какво чакам? Питаш ме? Нищо не чакам — избухна и поп Чира — или по-добре да кажа, всичко очаквам. Нищо няма да ме изненада.

— Уф, уф! — затюхка се госпожа Перса.

— Навикнах вече!

— Виждам! — каза тя.

— На тоя човек му помагат и дяволът, и бог! Защото, когато и да е направил някаква беля, вместо да получи заслуженото наказание, получава незаслужена награда! И на туй отгоре ме питаш какво чакам! Какво чакам?

— Да, какво чакаш? Какво още чакаш? — крещеше госпожа Перса.

— Когато още като дякон се наддърпваше с въже и се бореше със селяните, вместо да го накажат, направиха го поп. А когато закъсня за утренна, вместо да му наложат епитимия^[7], наградиха го с червен пояс. Върви, че се разправяй с него! Ти ме питаш какво чакам!

— Да, питам те, Чиро, какво още чакаш? — още по-силно извика госпожа Перса позеленяла.

— Какво чакам? Какво чакам аз! Искаш ли пък да ти кажа?

— Да, поне докрай да чуя позора ни.

— Какво чакам! Както е тръгнало, чакам и това чудо и позор — да чуя, че ето този поп Спира е станал протоиерей, прота; да, протоиерей Спира.

— Какво? Сида презвитерка! Чумата да ви тръшне и тебе, и нея! Стига! — изкрещя госпожа Перса, тресна вратата след себе си и хукна като фурия в кухнята.

— Е, щом пък толкова искаш да знаеш как беше, тъй беше! Ако беше ти на мое място — продължи поп Чира, останал сам в стаята, — и ти щеше да извикаш заедно с мен: „Сполай на бога, дето само с туй мина, и владиката не остана с убеждението, че умишлено съм искал да го излъжа…“

— Помирили се и се целунали! Помирявай се ти с дядо си, мамалиго банатска — госпожа Перса беше от Бачка, — но аз не се помирявам! — чу се откъм кухнята яростният глас на госпожа Перса. — Какво търси тука това гърне, като не му е мястото тука?! Само да се мръдна от кухнята, веднага се превръща на пазарище!

И в същия миг се чу страшен трясък и парчета от хвърленото гърне полетяха на всички страни из кухнята. Мелания избяга в стаята, а уплашената Ержа, знаейки от опит, че второто гърне може да се стовари върху главата й, изтича право към купата слама, за да наскубе слама за печката. Даже Ержиният улански ефрейтор, по прякор „Все едно“, който отдавна киснеше в тъмнината до портата и който според кавалерийския устав трябваше да посрещне безстрашно поне десетина пехотинци — и той избяга от страшния вик и гръмотевицата в кухнята; избяга, сякаш го преследваше самият Бонапарт. Скри се от опасността, от която би избягал и цял ескадрон; офейка, защото му опротивя всяко удоволствие тази вечер.

Всичко живо се разбяга, далече наоколо не остана жива душа. Разярената госпожа Перса остана самичка да приготвя крем-супата, тъй като тя я правеше най-добре. Но какви страшни изрази не се изрекоха по повод на крем-супата! Самичка край огъня, тя приличаше на една от трите вещици в Шекспировия „Макбет“. Всичко мина през „огъня й“, дори и негово преосвещенство не остана незасегнат.

— Крем-супа! Искаш крем-супа! — крещеше госпожа Перса, като бъркаше с дървената лъжица запръжката. — Мишеморка да ти дам, а не крем-супа, това заслужаваш! Тя презвитерка преди мене! Под носа ми да се измъкне! Така си е: „Прати лудо за вода, да ти счупи стомните!“ „Насмалко мене не обръснаха!“, казва, мамалига недна банатска… Ех — с болка извика госпожа Перса с вдигната лъжица и заприлича на Исус Навин, когато спирал слънцето да не залязва, — ех, защо нас, жените, не ни е направил господ попове, та така, каквито ни е създал господ, да си поговорим с тия техни владици и да видим кой кого ще обръсне!