Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (19)

Глава деветнадесета

От нея читателите ще се убедят, че старите хора са били прави, когато са измислили златната поговорка: „Свой своего не храни, тежко му кой го няма!“

След половин час поп Спира тръгна да търси каруца. Пътем той за всеки случай се отби у всички селяни, които се занимаваха с кираджийство. Ходи и при Пера Боцкалов, и при Прока Циканов, и при Рада Карабаша, и при други, но никъде не намери покрита каруца, а там, където имаше, стопанинът беше заминал на път. Остана му само чорбаджи Пера.

Поп Спира влезе в чорбаджи Перовата къща и го свари под навеса да рони царевица.

— Помози бог, Петре, синко!

— Дал ви бог добро, отче! — отвърна Пера, който скочи от стола, извади бързо лулата от устата си и я сложи в един ъгъл, па свали шапка и целуна ръка на дядо поп.

— Е, какво правиш, как я караш? Работиш ли, трудиш ли се? — попита го поп Спира. — Че сложи си шапката на главата, Петре, синко, сложи я, сложи!

— Ами трудим се, отче, колкото ни позволяват силите и колкото, както се казва, е нужно! — отвърна чорбаджи Пера Тоцилов, като си помисли: „Аха, един след друг!“ — И дяволито смигна под шапката си. Защото същият чорбаджи Пера не беше някой друг, а добре известният ни от миналата нощ Пера Тоцилов, при когото Нича пазачът се отби и почерпи добре, както вече знаят от глава шестнадесета търпеливите читатели. Домакинът почерпи Нича, но трябва да признаем, че той си заслужи почерпката, защото беше дошъл нарочно при Пера Тоцилов. И докато жените пееха и се кикотеха, като разчепкваха перата, Нича разказа на домакина всичко и добави, че утре и двамата попове ще му дойдат на крака, дето се вика, за да се пазарят да ги закара. Налага им се да пътуват, а никой друг, освен него няма покрита каруца и такива коне.

— Па недей да излагаш прекрасните си коне да ги возиш без пари — съветваше го Нича. — Сега ти е паднало да бъркаш в меда. Опичай си акъла, както си правил всякога, и не изпускай случая! Нали знаеш как ни скубят, като изпаднем в неволя; например като се жени някой! Да ти кажа право, по̀ ми е сладък попският крайцер, отколкото търговския форинт! Помисли си колко струва на нас енориашите само тяхното „господи помилуй“ и „подай господи“ — поучаваше го миналата вечер Нича. Всичко това си припомни чорбаджи Пера Тоцилов, щом видя поп Спира в своя двор.

— Ето че се отбих за малко! — започна разговора поп Спира. — Видях те на двора, па си рекох: „Я да се отбия за малко при нашия чорбаджи Петър.“ А ти все работиш!

— Сполай… сполай ви, отче, задето се сетихте за мене бедния.

— Ех, синко, не си беден ти. Чорбаджия си, щом храниш коне за големство и за сватби.

— Ех, отче, де да беше, както казвате! Какво ли ми е големството. Кърпим, кърпим по малко! За какви сватби говорите, до тях ли ми е. Имаме малко нивички, малко свине храним, малко кираджилък и така връзваме двата края. Живуркаме, отче, а след италианската война и откакто излезнаха книжните сексери — още по-зле я караме; и докато мога, пак добре; но удари ли нож на кокал, ще си взема парцалите, дето се вика, па или през Тиса в Срем, или още по-далеч в Сърбия… А засега ще караме с малко кираджилък…

— Има ли поне файда от тая работа?

— Както ви казах, сполай на бога, че не сме по-зле! А за файдата, дето казахте… Ех, кой е прокопсал днес от работа? Никой! А селянинът пък хич!

— Поне добър каруцар ли си?

— Абе то, защо да говоря за себе си, по-добре питайте други хора, евреите и господата. Попитайте хората, които е возил Пера Тоцилов, и се поинтересувайте търсили ли са после друг каруцар!

— Чудесно, чудесно! Много ми е драго. А тъй като сега съм по-свободен, да си поговорим… Би ли искал например тия дни да пътуваш?

— То, знаете ли… — провлече Пера, почесвайки се — и сами виждате какво дяволско време е! Та право да ви кажа, не съм много мераклия в такова време. Виж, лете е по-друго.

— Разбира се, че лете е друго. Лете човек може и пеш да върви. А за колко например возиш лете?

— Като… кого например?

— Когото и да било… Не е ли все едно? Лете например колко взимаш за ден?

— А че осем форинта^[1].

— Скъпичко. А зиме?

— Зиме двойно — шестнайсет форинта.

— Охо! Соленичко, Петре, синко! А през есента?

— Както през зимата, шестнайсет.

— Скъпичко е, ей богу, скъпичко…

— Какво да правите, есен е, кално е, по-лошо, отколкото през суха зима по снега.

— Знам, знам, Петре, синко! Но летният ден е по-дълъг от зимния, а за зимния искаш двойно! Хайде да бяха десет, пак добре.

— Е, ама вие забравяте колко е дълга зимната нощ. Конете цяла нощ ядат, а нощта се проточила като гладна година; конете искат храна, иначе няма да можеш да караш. Какво е една десетка! Отива си, както казват, само за зобта — десетницата в зобницата!

— Скъпо е, скъпо!

— Ами според кесията, отче, и според сана. То, знаете ли, дето казват, пътуващия майстор човек може да прибере и без пари в каруцата, но той е скитник, а не господин. А колкото повече плаща господинът, толкова по-добре за него; чест му прави. И конете в талигата са горди, какво остава за стопанина им.

— Аз, знаеш ли, тия дни се стягам за път; ей така, хрумна ми да се поразвлека малко. Та, рекох, я да отида и да попитам първо нашия Петър.

— Е, благодаря, благодаря, отче. И аз, дето се вика, ви почитам, както и всички домашни; никой не ви вика другояче, освен „нашият отец“.

— Та, колко, значи, искаш?

— Ами, казах вече, шестнайсет форинта.

— Осем, Петре.

— Малко са, малко, отче, сега не е лято.

— Ще се оправи! Непременно ще се оправи времето! Ето, моята жаба предсказва, че ще настъпи промяна, ще настъпи хубаво време.

— Ама каква жаба, отче! Какво говорите? Сто жаби да ми крякат и писмен документ да ми поднесат, пак няма да повярвам. Никаква жаба не минава пред мене! Ще вали още цяла седмица, отче! Познавам аз по себе си — по-добра жаба не ми трябва! — На времето Пера Тоцилов беше сякъл дърва в някаква спахийска гора, че го надупчили със сачми и оттогава предсказваше времето по-точно и по-сигурно дори от Вечния календар.

— Нали ти казвам — уверяваше го поп Спира, — ще се оправи.

— Ех, отче, не ми давайте акъл, имам си аз достатъчно, затуй така приказвам. Куче да стана, ако се излъжа! Още покойният ми баща, бог да го прости, ми казваше: „Синко, Перо, казваше, щом дъждът пробие зората, ще пробие и кожуха.“ И не ме е излъгал! Много добре съм запомнил това! Дълго няма да видим хубав ден, отче! Ами дайте четиринайсет форинта и утре призори, ако е рекъл господ, да потеглим.

— Ама ти, Петре, така се пазариш, като че си единственият каруцар в село.

— То, отче, кажи-речи, така си е! Иска ли някой закрита кола, ще ме потърси. Защото всички закрити коли от селото са на път.

„Виж го ти мръсния селяндур, всичко знае. Така си е, какво да правиш!“ — каза си поп Спира и добави, гласно:

— Осем, осем, Петре. Достатъчно са ти осем форинта. Пък може да се случи и друг да вземеш в колата.

„Защо пък да не взема!“ — помисли си Пера Тоцилов и добави гласно:

— Четиринайсет, отче… Хайде, дайте дванайсет и като взема още един човек, ще изкарам поне шестнайсетте форинта. Хайде, намерете вие някого и ще ви закарам не за осем, а за шест форинта!

Замисли се поп Спира и най-сетне след дълги размисли, колебания и пазарлъци склони. Отстъпи и Пера и се съгласиха за десет форинта.

— Добре! — каза поп Спира. — Десет, десет, но щом ти плащам десет, искам да караш както трябва.

— Не се безпокойте, като железница!

След един час Аркадие доприпка у Попспирови и завари попа у дома.

— Какво добро те носи, Аркадие? — запита го попът.

— Всичко е наред! Разпитах! Поп Чира е пазарил Пера, оня, Тоциловия, да го кара утре.

— И таз хубава! Че и аз го пазарих! Ще стане една, не е за приказване!

— Значи, заедно ще пътувате! Чудесно! Отлично! По-добре от туй здраве му кажи!

— Какво добро те е патило?! Тъкмо така не бива!

— Не, не, само така! „Е, слава богу — помисли си Аркадие, — сега ще стане работата!“ — А след това каза високо: — Много добре се нагласиха работите!

— Защо мислиш така?

— Ами ето защо! Сега много лесно ще се доберете до зъба.

— Как?

— Ето как мисля да стане. Ако тръгнете утре в зори, вечерта ще стигнете в Темишвар и тогава няма никаква надежда. Затуй недейте тръгва сутринта, а към обед. Ще се наложи да преспите в Ченей у свещеника, у оня, когото селяните наричат Олуя^[2], вашия и негов приятел. А аз ще подшушна на Тоцилов да не впряга в зори, нека намери някакво оправдание, ще му кажа, че вие не можете да тръгнете преди обед.

— Е, добре де, но аз все пак не разбирам… А по-нататък?

— А сега, моля ви, кажете ми само това: на кого е по-голям приятел този поп Олуя, на вас или на поп Чира?

— Поп Олуя! На мене, разбира се! Много близки приятели сме ние с него, и то отдавна! Още от първи клас! Като деца заедно коледувахме: аз играех царя Валтасар: а той Пера от Старо село Кера. Нямаше по-луд от него в училище! Приятел ми е, много добър приятел!

— Чудесно! Щом е така, вие можете преспокойно да му се доверите; тогава гледайте да ви помогне да измъкнете зъба. Знаете как се пътува… времето е есенно, влажно… човек изстива… Сетне вечеря, приказки, винце!… Разбирате ме вече… Има възможност… удобно е…

— Но как, как? Нали казват, че той го пазел като очите си. Всяка минутка поглеждал и пипал дали е на мястото си. Да речем, че го докопам, ами като види, че го няма, а?

— И за туй си има лек, не се безпокойте! За всичко съм се постарал. Ето, вземете това загънатото. И щом приберете зъба, сложете му това нещо — отвърна Аркадие, като му подаде нещо загънато. — Сигурно няма да го разгъва по пътя.

Поп Спира го взе, разгъна го и като видя какво е, силно, сладко се изсмя.

— „Сей ден, йегоже сотвори господ!“ Аркадие, човече, ти си ми спасител за втори път! Ех, отърва ли се и сега, няма да те забравя, докато съм жив. Ех, Аркадие — каза поп Спира и доволно повдигна веждите си, — ти, ти си… същински мошеник! — потупа го той доволно по рамото.

— Ха-ха! — малко смутено се засмя Аркадие.

— Ама как можа, дявол да те вземе, да се сетиш за това нещо? Та нали никакво училище не си учил!

— Е — отвърна Аркадие, като потриваше смирено, по попски, ръцете си и срамежливо протягаше врат, — учил съм, отче, колкото съм могъл. Учил съм, и още как! Завършил съм, отче, тринаесетото училище! — гордо заключи Аркадие. — Освен това всички Провлакови са майстори за такова нещо, пък и аз, право да си кажа, трябва да се казвам Провлаков!

— Ах, ненапразно казват: „Дори и триста без попа са нищо!“ — възклицава доволен поп Спира. — Ако досега никой не е направил това, аз ще поправя поговорката, та отсега да се казва: „Дори и триста без клисаря са нищо!“ А, право ли казвам, както вика нашият пазач Нича? Така си е! Прави са били старите хора, като са казвали: „Свой своего не храни, тежко му кой го няма!“