Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (2)

Глава втора

В която постепенно започва самата повест, макар че може да се вземе и като продължение на глава първа

Както си живееха попадиите, така хубаво живееха помежду си и поповете. Едва ли минаваше вечер поп Спира да не отиде при поп Чира или пък обратно. И на едните, и на другите им се струваше, че са пропилели деня, ако поне вечерта не се видят и не прескочат един до друг. Така беше и лете, и зиме.

Точно в петък вечерта, когато започва и нашият разказ, щом вечеряха, поп Спира се надигна, дограби големия зимен шал на попадията, с който обикновено си служеше цялата къща и с който напоследък започнаха да покриват и тестото за козунаците и поничките, и се запъти през улицата нагоре към поп Чира; след него тръгнаха попадията и дъщеря му Юца.

— Хайде — каза попът — да поседим малко; рано е още за лягане!…

— О-о-о! — разнесе се из къщата на поп Чира, щом гостите престъпиха прага. — Какво щастие, какво щастие — казва поп Чира, вдига се от масата, за да ги посрещне, и бърше брадата си от гозбата. — Добре, че се сетихте и се наканихте, а то, кажи-речи, бяхме задрямали.

„Кучка недна — мисли си госпожа Перса, — трябва навсякъде да завре носа си! Дошла е само за да види какво вечеряме. И как случи!“ — изяжда се отвътре госпожа Перса, но се усмихва и казва:

— Браво, също като по поръчка; много хубаво!

— А ние чакахме, чакахме няма ли да тръгнете към нас — казва поп Спира. — Па като не дойдохте вие, ето че дойдохме ние; сега може и да не ви е драго, но!

— И таз добра, отче Спиро, какво приказвате! Че ние с моя поп тъкмо си говорехме и му викам: „Ех, божичко, къде тоз късмет да се сетят, че да ни дойдат. Къщата ми се вижда глуха и пуста без тях!“ Че заповядайте де, седнете! Разположете се като у дома си! Юцо, душичко, седни тука до Мелания; знам, че има какво да си кажете.

Всички седнаха.

Поповете си попийват и играят някаква старинна игра фирциг^[1], а попадиите плетат или надплитат сини чорапи, от чиито горнища сетне много често се правят удобните и широко известни кесии за тютюн, които бичкиджиите занасят дори и в Сърбия.

А младите — фрайла^[2] Юла и фрайла Мелания — само се мляскат и разсмиват помежду си. Какво си приказват, един господ знае. Нешо си шепнат и се заливат от смях, облягат се една на друга, поклащайки се, и се кискат, докато мамичките не им напомнят, че това не е хубаво. А когато момичетата се разбъбрят, майките им удрят на сплетни и поповете на пиене, току-виж, превали среднощ. И се чуе някакво шумолене, покашлюване, някакво предсмъртно хриптене, а сетне нещо като удари. Стенният часовник бие. Всички броят, поп Спира дори на глас:

— Седемнайсет! Охо! — учудва се поп Спира. — Колко пъти удари?

— Седемнайсет, но всъщност са дванайсет… Винаги трябва да махате пет — казва поп Чира — и тогава се получава точният час.

— Нали прели махахте четири?

— Е, преди беше така, а от известно време се измени. Сега така започна, какво да го правиш! — казва поп Чира.​

— А защо не го дадете да се поправи? — пита поп Спира. — Добър часовник изглежда… би могъл още да служи.

— Да върви по дяволите! — казва госпожа Перса, като се прозява и закрива с ръка устата си. — Че какво ли не опитахме и къде ли не го пращахме — и пак нищо.

— Непоправим е! — казва поп Чира.

— Не може да се поправи, кара си своето: „Каквото баба знае, това си и бае“ — казва госпожа Перса. — Идва ми понякога да го грабна, че да го изхвърля на улицата!

А наистина беше особен този стенен часовник. Същинска антика, както казваха нашите. Беше малко по-малък от иконата на свети Георги (светеца^[3] на поп Чира), с неизменните рози между арабските цифри на отдавна пожълтелия циферблат. И тъй като сред компанията отдавна би настъпила гробна тишина, ако не се чуваше неговото цъкане, мисля, че няма да е излишно да кажа за часовника няколко думи като за едно, така да се каже, поне за тая вечер действуващо лице и да го запозная с читателите. Часовникът беше отколешен. Госпожа Перса го помни още от детските си години, когато го донесоха; оттогава те не са се разделяли. А в този дом тя го донесе като част от чеиза си. Тогава той все още бе здрав и работеше точно, а днес не можеш го позна — ни се води, ни се кара. Сега остаря, та се озлоби и подлудя; или се разсърди и замълчи като някоя зла свекърва, или се разбъбри и трака, както му дойде. Хрумне му и, кой знае за какво, се разсърди и млъкне, не бие по няколко дни наред; млъкне, сякаш се е изпокарал с всички в къщи. А има дни, когато започва така лудо да бие, че се забравя; чука като ковач в ковачница, бие като за тревога, сякаш селото гори.

— Какво има, старо? — пита го поп Чира. — Станал си приказлив нещо нощеска, а? Изглежда, че го е обхванало безсъние, та бие. Не знам само докога ще е в такова добро настроение.

— Докога? Докато не го прихванат пак! Човек не може да го разбере — казва попадията. — Цяла мъка е с него, а лек няма!

И наистина кой ли не беше го поправял и нагласявал, но безрезултатно! Поправя го и пъдарят Лала, който беше научил занаята като войник в Италия, и ковачът Нова, който знаеше и тази майстория, тъй като всичко му идеше отръки, и един пътуващ часовникар от благодарност към поп Чира, който го спаси от бой в затвора, където беше попаднал заради кражба по време на просия. А на няколко пъти и селяните го носиха чак в Темишвар, когато отиваха на житния пазар; пък и всички в къщи го нагласяваха, но нищо не ставаше. Ето и сега — висят по него безброй джунджурии, само да работи като другите порядъчни часовници. Всички тия неща са закачени върху двата му топуза. Какво ли няма тука! И рамо от стара ножица, с която някога са подрязвали крилете на гъските, за да не прелитат у съседите, и два огромни пирона, и чукче от хаванче, и парче от подкова, и половин ютия — и нищо не му помага, той все си знае своето. Когато го прихванат дяволите, млъква; сякаш девизът му е: „Всичко или нищо“, та звук не издава, дори към всичките му тежести да прибавиш и госпожа Перса, както тя самичка толкова пъти казваше отчаяно: „Идва ми да се окача до ютията, та да му се намести сърцето, да видя тогава ще лавне ли негодникът неден!“

А щом изпадне в добро настроение, той първо започва да хрипти, сякаш се готви да кашля. Колко пъти нощем е лъгал поп Чира.

„Вие, майко, пак не пихте чай от трици и сега ще кашляте цяла нощ!“ — упреква загриженият Чира попадията, която спеше спокойно. А това, което поп Чира е чул, идва от часовника, който се готви да бие. Когато пък забие, вдига такава врява, че всички кокошки из двора се разбягват коя, накъдето види.

„Ето го, пак се дере дъртото магаре!“ — ядосано казва попът.​

Така направи и тая вечер. Четвърт час след като удари седемнайсет пъти, той отброи още седемнайсет — и млъкна. И сега само махалото стържеше като дърводелец, който рендосва нещо.

Всички се изсмяха, а след това отново настъпи тишина.

— Боже, дванайсет часът! Време е да си ходим — каза поп Спира. — Хайде, ставайте да си ходим.

— И таз хубава! — възпира ги госпожа Перса.

— Та нали виждате, че вашият часовник ни подсеща. Седемнайсет часът! Ако и това не е късно — здраве му кажи!

— Я го оставете него! — казва госпожа Перса.

— Трябва, миличка — казва госпожа Сида. — Утре трябва да станем раничко, имаме голямо пране; толкова се е насъбрало, че не зная откъде да започна… днес нали не можахме заради петъка.

— Тогава по-добре беше да не бяхте идвали! — натяква й госпожа Перса.

— Знам, мила — брани се госпожа Сида, — но дойде ли човек у вас, вие се забравяте; просто го хващате в плен! Хайде, деца, стига вече бърборене, оставете нещо и за утре — прекъсва тя разговора на девойките, които точно си шепнеха за Шаца-хирурга, за дяволития му поглед и контешката му фризура. „Мине ли, цялата улица се размирисва на фини цигари и ароматен сапун“ — казва фрайла Мелания.

— Довиждане, довиждане — казват си те. — Лека нощ! Приятни сънища!

— А нощес като че ли ще валне дъждец; виждате ли как се е стъмнило откъм Бачка? Черни облаци пълзят — казва поп Опира.

— Тъкмо за царевицата, като по поръчка — казва госпожа Перса, като се прозява и повдига свещта. — Внимавайте, отче Спиро, да не се спънете в греблото. Да пукне дано тая мързелива мома, пак го е оставила тук. Докато се обърнеш, наопаки са обърнали къщата тия слугини!​

— Е, хайде, лека нощ! — казват си девойките и се целуват, като че ли утре няма да се видят пак.

— Мелания, приятни сънища! — казва Юца. — Само да не сънуваш нещо страшно, знаеш… дето си говорихме…

— Е де, е де! Стига вече, кречетала такива! — скарва им се поп Спира. — Хайде, лека нощ!

— А, тъкмо детето спомена за сънища — казва госпожа Сида. — Да знаете какво сънувах нощес, още не мога да дойда на себе си. Чудя се отде наде да сънувам такива неща. Хайде да беше сънувал моят поп, хич да не ми е чудно.

— Че какво толкова сте сънували? — пита я госпожа Перса и излиза чак на улицата.

— Ах, оставете, знам, че ще ми се подигравате. О, света Богородичке, представете си само, цяла-целеничка нощ сънувам, че играя на кегли, и то все с някакви слуги и прислужнички. Отде наде пък аз да играя на кегли, милинка?!

— На кегли сте играли?! — учудва се госпожа Перса и започва така да се смее, че изгася свещта.

— Гледам на сутринта в съновника (госпожа Сида всяка вечер скришом от попа слагаше съновника под възглавницата си), а то и за игра на кегли, и за слуги и прислужнички — все едно и също пише: „Ще те посети някой отдалеч“ или: „Ще имаш гости.“ Както виждате, все едно и също. Па си мисля, божичко, кой ли ще ни дойде на гости и кому е до гости по това, време, в най-усилната работа!

— Ха-ха-ха! — смее се госпожа Перса. — Какво ме избива на смях. Просто си представям и ви виждам как вие, такава дебелана, хвърляте топките! Ах, жена, жена!

— Сънища — глупости! Ще ти дойде утре Глиша Сермияш да се поразшъта из мазата. Ето ти гости! — казва поп Спира.

— Е, лека нощ!

— Лека нощ!