Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (11)

Глава единадесета

В която се разказва за естествените последици от честите отивания и срещи на Юла в градината до оградата, които още повече заплетоха работите и доведоха до кавгата, за която се научиха чак в Темишвар. Накратко, цялата глава е пълна с много интересни неща: между другото тя завършва с дългичък монолог и един вълшебен многообещаващ сън на Нича, нощния пазач

Отдавна бяха се прибрали кравите от полето и всяка бе влязла в своя двор с напращяло от мляко виме; отдавна вече бяха ги издоили и домакините вече бяха се похвалили помежду си колко много мляко са надоили, толкова много, че нито една от тях не вярваше на другите. Над селото се спускаше тиха лятна нощ и както хубаво се изразяват поетите в подобен случай, обвиваше в тъмния си воал цялото село с къщите и градините, с хамбарите и дворовете, само високите геранила сякаш бяха пробили с върховете си този воал и стърчаха високо в звездите. Из попската улица отдавна бе минала и последната каруца и прахът, вдигнат високо над къщите, леко се спущаше и кротко се стелеше в пласт от две педи, който наесен щеше да се превърне в дълбока кал. Който имаше да върши и да купува нещо в магазинчето на гърка — свърши и си купи — и гъркът вече внесе всичко, което стоеше пред дюкяна му: и буците сол, и катрана, и лулите с чибуците, и камшиците, и дряновиците, и огнивата, и кремъците, и праханта в пакетчета, и дамаджаната с оцета, и огромния буркан с туршия, и завчерашните хлебчета, и парчето сланина от четвърт свиня, закачено на завидна височина, около което по цял ден обикаляха, гледаха и чаткаха със зъби комшийските котки, които мяукаха, докато не прегракнеха и докато очите им не посърнеха.

Жива душа не минаваше по улицата. Заглъхнаха постепенно и мъжките стъпки, и конският тропот, и дрънченето на каруците, и женската врява. Една по една се опразваха пейките под акациите пред къщите. След вечеря домакините седяха пред къщи и разговаряха за най-различни неща.

Говореха си за холерата, за големите войни и за топовните гюллета — колко големи са били в старо време и колко големи са сега; говореха за лунатиците, които се движат по висока двуетажна къща като по улицата, и по тоя повод споменаваха, че и Глиша, който прослужи дванайсет години като войник някъде из Буковина, е или лунатик, или крадец, или нещо подобно, защото, дори и да няма месечина, броди из селото; спомняха си и за гладните години, когато мелеха и ядяха царевични кочани и от тяхното брашно правеха коледни питки и василици^[1]; за скакалците и за плъховете, и за италианските майстори, които с някаква вълшебна свирка примамват плъховете от всички къщи и хамбари и ги водят подире си — плъховете тичат след тях като на задушница; майсторите не престават да свирят, докато не ги изведат до голямото блато извън града или до Тиса, а плъховете вървят един след друг и като хора скачат в блатото или в Тиса.

Пред друга къща пък приказваха за руснаците. Един разказва, че руснаците имат най-голямото царство, че воюват с всички и побеждават всички; а господ им помага, защото съблюдават всички пости, постят дори и на втория ден на Коледа, ако се случи да се падне в сряда или петък. Докато трае лятото, те се въздържат, мълчат си, но запомнят всичко и чакат зимата, защото разправят, че лете били отпуснати; а щом засвири севернякът и се надигнат виелици, цялата им сила се възвръща и тогава техният цар се прекръства с три пръста като нас, маха шапката си и пита другите царе от други вери (защото той е от сръбска вяра): „Кой иска да се бие с мене? Готов съм, нека ми излезе насреща!“ А те се спотайват като мишки.

Пред трета къща пък седеше баба Савка, една наперена баба, и разказваше на своята съседка, друга една баба, че снощи й се присъпил нейният покоен Лала. „Застана пред мене — разказва Савка, — но никак не мяза на Лала, докато беше жив. Кучетата на всички съседи лаят, та се късат, а аз ги разгонвам с ръжена и браня покойния си мъж. А той отслабнал, божичко, почернял в лицето, на главата му някаква разкъсана стара шапка, като че я е свалил от плашилото, опанджакът му целият в кръпки и като застанал, гледа ме и тъжно поклаща глава. Аз не мога веднага да го позная, а той се разплака и ми каза:

«Ех, който идва оттам, откъдето идвам аз, трудно го познават. Ето, вика, и мене дори моите не ме познават».

«Ти ли си това, Лала? — викам му аз. — О, Лала, отде наде пък ти?»

А той ми отвръща:

«Е, Савке, Савке! Не ме питай — казва — откъде съм дошъл! Идвам отдалече, от чужда страна, от друг свят, където петли не пеят, нито камбани бият, където комини не пушат; аз, Сваке, идвам от оня свят — казва ми той, — където няма роднини за мене.»

А аз го питам:

«Какво искаш, мили, защо не седнеш?»

А той отвръща:

«Не ми е до сядане, нито до приказки, нямам време, страхувам се, казва, от петлите, но съм дошъл да те видя, да те нагледам и да ти кажа, Савке, добре да запомниш това: търси си другар, търси си стълб на къщата; с мен каквото станало, станало, поне ти не се измъчвай и не тегли на тоя ваш свят! — казва. — А аз, казва, ще изтърпя и ще те дочакам!»

А аз го питам:

«Гладен ли си, покровителю и спасителю мой; да ти приготвя, душко, гълъби с кашичка, ти много ги обичаше?»

А той ми отвръща:

«Не са вече тия неща за мене, упование мое, но ти направи, каквото ти казах; ти слушай само мене, аз винаги, казва, съм ти мислил доброто!»

А аз, сякаш не зная, че е умрял, пак му викам:

«А кой ще те гледа, мили, и кой ще ти чеше петите, ако аз, не дай боже, се омъжа за трети път, както ти ме съветваш?»

А той ми отвръща:

«Е, Савке, не ми трябва на мене жена! Там, казва, не зная мъж ли съм, или не! Ти се омъжи, че може, казва, и да не ми потрябваш вече!»

А сетне изведнъж изчезна и вместо него остана само някакъв опанджак — разперил ръкави и върви към мене. Аз трепнах и се събудих. И сега думите му не излизат от главата ми, та се пека на голям огън. От едно нещо не мога да се отърва: ако послушам него, така да се каже, неговия завет, ще разсърдя хората. А ако послушам хората, ще огорча пък него! А докато бе жив, винаги съм го слушала, мила моя, бива ли сега да не го послушам!? Ех, Лала, Лала! Тежко ми е без тебе, без своя, така да се каже, другар! Напразно е тук Арса, напразно е пълна къщата! Какъв ми е Арса? Зет! Зетят, дето викат, е чужда монета! Ех, Лала, Лала! Все твоите думи и твоето завещание бръмчат в главата и в ушите ми.

А пред четвъртата къща разказват, че някоя свекърва вампирясала, нахвърлила се върху снахата, скарала я с мъжа й и идвала всяка нощ; и докато била в къщи, отдалеч постоянно долитало тънко, несръчно свирене на гайди, а тя я душела и все й казвала: «Ти ме предаде на тия нечисти сили, казвала, и аз изгубих душата си!»; затичвала се от вратата към кревата, скачала върху гърдите й, решела се с гребен и я душела. И правела това всяка нощ, докато пропеели петлите, а после изведнъж изчезвала, сякаш потъвала в земята.

Пред пета къща се бяха насъбрали около един каруцар, който току-що се бе завърнал от Бечкерек, където бе закарал някакви евреи — прекупвачи на жито; той им разказваше много нови и странни неща. Разказваше им, че в Бечкерек чул от един господин, който бил прочел много книги, пък и сега по цял ден се занимавал с вестници, че неотдавна, лани или по лапи, някакви хора, някъде оттатък морето, в Америка, се готвели да стрелят с топ срещу месеца. И всичко изчислили с тебешир: колко голям да бъде топът, колко снаряди и колко барут ще им са необходими и за какъв срок снарядът трябва да стигне там и да експлодира върху месеца. И точно когато били готови да подпалят топа, един банатчанин, който бил май от Иджош и случайно попаднал там, се сетил, та свалил шапката си, махнал с ръка и рекъл:

«Моля, моля, господа! — рекъл. — Сега вие, така да се каже, тъй, като хора сте решили да стреляте горе в месеца. Всичко това е хубаво, чудесно и остроумно — казал иджошчанинът, — но правите ли сметка какво ще стане с ушите ни, когато тоя топ ревне като сто магарета; та няма да остане здраво ухо оттук до Иджош. За това нещо помислихте ли? Пък остави туй, по дяволите нашите уши, и магарето не е прокопсало с дългите си уши — казал. — Но какво ще правим без месечина? Колко конюшни ще се разбият и колко коне ще се изпокрадат, щом и на месечина човек едва опазва врания си кон от крадците? Ей туй ви питам аз!»

А те, казва, хванали ушите си, зинали и се замислили, пък сетне го попитали:

«Откъде си ти, приятелю?»

А той отвърнал:

«Аз съм от Иджош!»

«От Иджош ли?» — попитали го.

«От самия Иджош!»

«Че къде е това?»

«Иджош ли — отвърнал той, — нима не знаете Иджош?! Между Саян и Кикинда.»

«Е — казали му те, — благодарим ти и за ушите, и за лунната светлина. Няма да стреляме; само жалко, че толкова се охарчихме! Добре го каза; как се сети за това? Чули сме — казват те, — че всички иджошчани са умни като тебе! Да си жив и здрав!»

И оттогава — продължава разказа си каруцарят, — щом отидеш в Америка, кажи, че си от Иджош, па си накриви шапката, защото банатци спасиха за света лунната светлина и месечината остана на старото си място. И оттогава всеки иджошчанин минава без такса по всички каици и мостове, дори може да няма позволително, когато купува барут за скорци и зайци и не му се налага да пуши качак, нито пък му искат позволително, когато продава коне. Оттогава са иджошките привилегии.“

Така разказва оня, а хората около него са зяпнали и го слушат; някои остават дълго зяпнали от учудване, докато не им кажат да си затворят устата и да идат да спят. Така се прочул един наш банатчанин в далечния свят, а на иджончани обещали една камбана от оня топ.

Така си приказват за най-различни неща на пейките пред къщите. Отначало разговарят по-живо, а сетне, когато се уморят и разказвачът, и слушателите — все по-тихо и по-тихо; а започнат ли да им се затварят очите и да се прозяват, настъпват чести паузи. Лека-полека разговорът по цялата улица затихва и се заменя от кучешкия лай и жабешкия концерт от локвите пред къщите.

Само тук-там ще чуеш как иякой се прозява и говори:

— Ха-а-а-йде, хайде да си поспим, и утре ще има време за приказки!

— Лека нощ! — викат от една страна.

— Ваша по-лека! — отвръщат от друга.

— Нима толкова рано? Жалко, нощта е толкова хубава!

— Стига вече приказки, наситихме се, и без друго утре трябва да се става по-рано, ще ни дойдат изполичари — казва някой.

— Вярно бе! Ей сега и ние се прибираме. И ние трябва да ставаме рано — чува се пак нечий глас отсреща, — трябва да се ходи за тръстика в блатото, да покрием покрива, защото вече ме е срам, на нищо не прилича. Станал е чорлав и раздърпан като овчарска гугла! Лека нощ!

А след малко ведно с изчезването на силуетите пред къщите всичко се умълчава. Но из дворовете все още има живот, от време на време оттам се чува кудкудякането на кокошки, които се катерят по дърветата, или пък скърцане на геранила. Изваждат вода, за да си умие бащата краката и докато ги мие, той се кара и дава наставления за утрешния ден. След това се чува как се затваря портата и как рунтавото куче влачи синджира си из двора и от време на време лавва по навик, докато накрая не изчезне и това.

Мракът е притиснал и забулил всичко. Няма месечина. Пък и за какво е, щом тази вечер Шаца се готви за нещо велико и смело; а за това са достатъчни и малките звездички, които светят и дяволито намигат от небето на заспалото село и на будния Шаца. Той се е забързал нанякъде, но изведнъж се закова на място. Чу стъпки отдалече и се скри в сянката на акациите.

Това бяха стъпките на селския пазач бай Нича, чиято служба беше да съобщава на селото колко е часът и да го пази от крадци, макар да го клеветяха и набеждаваха, че и самият той понякога им бил съдружник. Шаца чуваше как Нича лениво влачи краката си из улицата, как се прозява и удря с огнивото праханта, как пали лулата и псува евреина, че му дал ситен тютюн; а след това ругае някой чорбаджия, че имал зло куче, което драскало портата, щом мине той, и лаело срещу представителя на властта.

Пазачът вървеше из попската улица, свърна в друга, а след това и в трета и тук изсвири точно дванайсет пъти със своя рог; след четвърт час изсвири още веднъж и като открадна по тоя начин цял час, легна като всеки изморен човек, комуто всевишният е отредил нощта за почивка и сън. Захърка и не забеляза, когато Шаца зави по попската улица.

Шаца пристъпяше бавно все под акациите и така се приближи до къщата на поп Спира. Тогава сърцето му затупа по-силно, както се случва с всеки човек, колкото и смел да е той, когато се реши на дръзка постъпка. Той хвана тамбурата и отдалеч започна да дърпа леко струните и да свири добре познатата песен „Ти заспиваш, скъпа моя“, но така тихо, че нейните звучи можеше да долови само влюбеното ухо на Юла.

Както вече е известно на читателите от края на миналата глава, преди три дена Шаца и Юла се бяха спречкали край оградата в градината. Три дена Шаца не ходи в градината, зарече се да не стъпи вече там, да не я види и да се махне някъде. Но както се беше зарекъл, така и погази думата си. Колкото и да искаше, не можа да изтрае още три дена и ето, тръгна да се обади на Юла. От леля си бе научил, че Юла питала за него и му беше драго, че я измъчи с ревността си.

Малкото недоразумение се лекува най-добре с една серенада, а така изисква и логиката на събитията. От всички в къщата щеше да го чуе само Юла, защото баща й спеше чак в двора под мрежата, а тя и майка й в стаята откъм улицата, където обикновено спят с най-голямо удоволствие всички моми за омъжване. Майка й не можа да чуе тамбурата. Но Юла я чу и веднага скочи от кревата, изтича към прозореца и през редките капаци забеляза някаква фигура, в която тутакси разпозна Шаца; чу лекия звън на тамбурата и долови думите на добре известната й песен, макар че Шаца, като предпазлив и миролюбив бръснарски асистент, не се осмеляваше да я запее.

Той само леко подръпваше струните на тамбурата и те звъняха тихо като пролетно жужене на пчелите, а тя в себе си, разбира се, редеше думите:

Ти заспиваш, скъпа моя,

прегръща те сладък сън.

Лека нощ, о, Юло мила,

нека господ те закриля!

Да, това казваше любимият чрез звънливите струни и сухото дърво тамбурово. Ех! Какво би казала сега Юла, ако смееше, тоест ако не се страхуваше, че ще събуди майка си. Та нима в думите на Юла щеше да прозвучи по-малко поезия, отколкото в тези шаблонни стихове — сега, след полунощ, когато цялото село, заедно с пазача Нича, спеше, когато нощта бе така хубава, звездите така чудесно трептяха на тъмносиньото небе и кръвта клокочеше и кипеше в тези две будни влюбени същества!? Нима нейният отговор щеше да бъде по-слаба песен, стига да се осмелеше да си отпусне гласа? Сърцето биеше в гърдите й като пиян домакин, който думка по портата, биеше до изхвръкване. Затуй, изглежда, тя притисна с лявата ръка гърдите си, а с дясната повдигна леко завесата, заслуша се в песента и му прошепна през затворените капаци:

— Лека нощ, лека нощ!

— Юцо! — се чу гласът на госпожа Сида. — Юцо, мари!

— Ох, божичко, мама била будна! — прошепна Юла.

— Юцо!… Ти ли си?

— Аз съм, мамо! — плахо отвърна Юла.

— Какво правиш там по никое време? — попита я госпожа Сида, която се събуди от ухапването на комар и от собствената си кашлица.

— Ами… токова… горещо ми е…

— Какво е това вън?

— Ами оня, техният котарак, дошъл под нашия прозорец и вдига шум! Нахалник такъв…

— Каквито са те, такъв е и котаракът им — прозявайки се, каза госпожа Сида.

Настъпи кратка тишина.

— Юцо, още ли стоиш на прозореца?

— Да, мамо!

— Отвори за малко капаците! Стаята е като пещ, горещо ми е. И запали малко оман, ще го намериш, ей там е, на шкафа до ръкоделието, нека поопуши малко. Тези проклети комари хапят като кучета — непременно са от блатните. Преди малко един ме ухапа толкова силно, че ме събуди от най-дълбокия сън, негодникът неден!

По това време зави кучето на поп Чира, което, както всички свои събратя, не можеше да понася музиката.

— За господаря си! — пошепна Спировица.

Юла охотно послуша майка си, разтвори широко прозореца и протегна белите си пълни ръчички на тихо промъкналия се Шаца, който (не мислете, че авторът преувеличава, макар че това става на село) ги обсипа обилно и галантно с целувки.

— Лека нощ… стига вече, ще ни видят! — прошепна Юла и издърпа ръцете си, които Шаца беше сграбчил като удавник и не пускаше; и той й отвърна шепнешком.

— А ти какво стоиш все там? — попита госпожа Сида, която пак се събуди, този път от кихането на Юла.

— Нали ми казахте да отворя за малко прозореца!

— Господи, дете! Защо веднага не го затвори?

— Чаках да ми кажете.

— Та нима оттогава все стоиш?! Ех, дете, дете! Хайде, затваряй, стига толкова, пак ще се насъберат комари.

— Ей сегичка, мамо.

— Да не си изстинала, душичке? Да ти дам ли моето боне?

— Благодаря, мамо! Много ми е горещо — рече Юла, затвори прозореца и легна на кревата, но не мигна цяла нощ. Пък и за какво й трябваше да спи, щом будна мечтаеше по-добре.

Скоро се прибра в къщи и Шаца. Преизпълнен с блаженство, той така леко летеше с крилете на щастливата и удовлетворена любов, че просто не усещаше дали докосва земята. За щастие по пътя си не срещна никого, освен бай Нича пазача. Нахлупи бързо шапката до очи и ускори крачките, но острото око на пазача все пак го позна.

— Добрутро, бръснарино! — закачливо му викна бай Нича и многозначително се изкашля.

— Лека нощ, бай Нича! — бързо и тихо му отвърна Шаца, мушна тамбурата под сакото си и забърза с всички сили.

— А къде сме били нощес, племеннико, а? Че кой е тоя, дето се бръсне ноще в потайна доба, а?

— Никой! — отвърна Шаца отдалеч.

— Хе-хе! — засмя се Нича. — „Все в тъмнина, да му се не случи беда!“ Ааа, племеннико, не ти е чиста работата!

— Я не вдигай много врява, съобщавай си там времето, щом ти плащат за това! — долетя отдалеч гласът на Шаца.

„Хайде, хайде — продължи Нича вече за себе си. — Ще си намериш и ти майстора! Само после да не крещиш, като те заловят някъде, че «бръснеш» и изпишат с вила по гърба ти буквата «ш»! Хе-хе! — продължи Нича, като се наместваше върху пейката пред една къща. — Само да не крещиш после, ти казвам, като започнат да те налагат с някоя климия. Търсите си белята нощем — продължаваше Нича, като се намести удобно на пейката, — а после бай Нича ви е крив, като започнат да играят вилите по гърба ви; бай Нича ви е крив, той не пазел града, като че аз получавам началническа заплата. И ако не пада нещичко от тия, които влизат в клопката и — «бай Нича, ти баща, ти майка» — трябваше да пуша качак като последния селяндур! Да ми беше потръгнало, че да се ценя пъдар или пазач на лозе, еха! Как щях да си живея сегичка! А аз — не, на държавата ще служа; приискало се на Нича да става «чиновник», макар че нито прадядо ми, нито пък никой от рода ми някога е ял държавен хляб! Но каквото търсих, намерих си го; така ми се и полага! Сега едва скърпвам за тютюна и сланината!“

„Аа-а-ха-ха, а-ха-ха! — прозяваше се Нича и си мърмореше. — Я да пална едничка“ — рече той, напълни и запали лулата и като всмукна и си плюна простичко, по банатски, унесе се в размисли.

Той дълго смука лулата и мисли за нещо, а сетне отново започна своя монолог:

„Много съм любопитен да зная при кого ли е било нощеска това бръснарче! Колкото и да премислям, не мога да се сетя! При кого може да е бил дотолкова късно, скитникът неден?!… Сигурно при жената на Ачим?! Вчера преди разсъмваме Ачим откара някакви евреи за Темишвар; едва другиден може да се завърне. А неговата Криста е дявол жена! Хубаво го поучавах и му казвах: Ачиме, бре, Ачиме, я ме послушай ти мене! Не съм по-стар от тебе, ама съм по-умен! Всичко това е минало през главата ми и дето се вика, повече свят съм обиколил от тебе. Ачиме, Ачиме! Не взимай млада жена, що ти трябва на баир лозе, Ачиме, магаре такова! За тебе ли е млада жена, минало ти е времето! Ще стане тя като оная, дето я пее свирджията Гига бачванинът:

Седем невести,

а кавалери двеста!

А той не ме послуша, искаше да се пише по-умен от мене. Ех, Ачиме, Ачиме! По-добре да си седиш в къщи и да си пазиш жената, и без това господ ти е наспорил всичко. Що ти трябва да се разкарваш натам-насам по белия свят.“

Така завърши Нича своя монолог и пак продължи да мисли; напълни отново лулата, секна огнивото и я запали. И пак запуши, пак заплюва и се замисли, а от многото мисли го заболя глава.

„Дали пък не беше при попа?… Хе-хе, него го няма в къщи, на път е — каза Нича, поклащайки глава. — А защо ли пък си бия главата. В такава хубава нощ никак не е чудно! Чудно щеше да бъде, ако не бях срещнал никого. Ех, да не бях по служба, макар че съм дърт, и аз бих поскитал… Хе-хе! А какво ми пречи?! Не се дава Нича на разни мижитурки! Но ме е убила моята беднотия, та не съм за нищо! Виж, друго щеше да бъде, ако накривях копринена шапка над дясното си око и набрани в голенищата ботуши на краката и ако пушех с лула от морска пяна с дълъг до търбуха чибук. Щяхге да видите вие тогава чичо си Нича! А то така, с тая омаслена шапка и с опанджака, нямам желание дори да погледна някого. Но и такъв, какъвто съм, все се случва някоя да се загледа в мене. Ето например оная от Татичевата улица, Арсовата дебелана, май че ми е хвърлила мерак; защото, мина ли край нея, тя веднага започва да си гласи забрадката и сколуфите, кипри се и ме стрелва с очи, а щом отмина, се поизкашля и ме запитва:

— Как я караш без жена, Нича?

А аз й отвръщам:

— Също като тебе без мъж.

Тя пак се изкашлюва, а аз си викам: каквото търсиш, такова ще си намериш! Хубава жена, няма какво, пък и чевръста! Жалко само, че не е в моята «енория»! Затова съм намислил да се сменя със своя приятел и колега Мича; тя е в неговата «енория», в неговия участък. И да видиш тогава веселба!

Да ме пита човек защо си бъхтам главата заради Шаца бръснарина! Чудо голямо станало! Ами сега ако не поскита, кога друг път! Нима аз бях по-добър на неговите години?! Господ да го убие! Та ако не бях скитал ноще, щях ли сега да съм пазач и като куче да се зъбя и да лая за чуждото имане и за чужда файда? Де да си имах имотец! Но нищо! — махна с ръка Нича. — Ех да си беше останало старото, нямаше да се съглася да стана пазач и в самата Виена, около царските палати, а камо ли в това кално село! Но каквото станало, станало — да благодарим на бога, че не е и по-лошо!

Ха-хаааа! — прозина се той и продължи: — Просто ме заболя глава от толкова мисли. Я да си полегна малко и да подремна, че и петлите пропяха!“ — каза Нича, взе рога и духна три пъти — макар че беше два часът след полунощ, — мушна лулата в каиша на десния си цървул, легна върху пейката и като се облегна на дясната си ръка, затвори вечно будните си очи и повторно заспа.

 

 

Не след дълго бай Нича започна да се усмихва насън. Блажена усмивка потрепваше под мустаците му, които бяха подстригани по банатски и приличаха на стряха от гъст и добре подравнен тръстиков покрив. Това беше усмивката на праведник, който спи и сънува, че получава награда. Сънят започна да уплита в тънката си мрежа хъркащия пазач Нича и бързо издигна край него прекрасна солидна къща, без грошче данъци и дългове, голяма, просторна къща, пълна с всичко. Чудесен сън сънуваше Нича в ранната утрин.

Сънуваше, че е женен за същата тая Арсова дебелана — Савка, и че са вече мъж и жена. Станал Нича чорбаджия и всички в къщи го уважават, работят, а на него нищо не му дават да пипне, само му викат: „Недейте, бай Нича, оставете, ще свършим това сами, без вас!“

Впрочем той много-много не настоява и по цял ден си почива. Не става нужда дори сутрин да нахлузва ботушите си — само се премества от кревата на миндера, който е досами кревата, и по цял ден лежи тук по корем и босоног. А миндерът е малко твърдичък — бай Нича усеща твърдите дъски и недоумява как е възможно да има толкова твърд миндер в такава чорбаджийска къща. Но и така не му е зле. Лежи си по корем, пуши и плюва, без да вади от уста късичката си лула, защото бай Нича, макар и да е станал чорбаджия и да може да запали като околийски началник лула от морска пяна, не се възгордява, а продължава да си пуши със своята евтина лула. Пуши си и се разпорежда. А Савка, сегашната му жена, меси в нощвите хляб и се е обърнала гърбом към него. И току се извие, погледне го ласкаво и продължава да меси пъргаво и чевръсто, а телесата й се тресат; Нича я наблюдава доволен и си мисли: „Колко е работлива.“ А тя отново се обръща, гледа го с умиление и го пита:

— Искаш ли, надеждо моя, да ти направи Савка питка?

А той й отвръща:

— Че защо не, само я намажи с повечко мас; сложи й два пъти повече, отколкото слагаш в светилника. Пък ако искаш да ми опечеш на жарта и малко сланина, няма да е зле за проклетата ми кашлица. Че и малко кожичка, нали знаеш, че всички от нашия род с удоволствие си похапват изпечена кожичка.

— А колко голямо парче да ти опека, перзекуторе мой? — пита го Савка.

— Че колко… колкото за един цървул — отвръща Нича. — Няма да е лошо, ако е и повечко. Нека и да остане; не е лошо в къщи винаги да има опържена кожица. Пък и за мишките ни трябва; навъдили са се тия поганци, току-виж, носа ни отгризали. Ще я набуча на мишеловата, нали знаеш, че малките налитат на печена кожица, както власите на риба — казва Нича и се обръща на гръб, малко да си почине. А тя все го попоглежда и му отвръща:

— Всичко ще стане, както благоволи да наредиш, мой повелителю! Непременно, упование мое. На кого ще намажа повече, ако не на тебе, за какво сме се оженили тогава?! Моят покоен Лала работеше от тъмно до тъмно спечели достатъчно, така че сега ти можеш да не работиш. Ти, Нича, само се разпореждай! За тебе ще има, дори и да не стигне за Арса, защото ти си най-близкият ми човек.

А на Нича, боже, толкова му е приятно, като я гледа как меси, как се грижи за него, как се е надвесила над нощвите и цялата се тресе. Приятно му е, затова непрестанно я гледа и се усмихва!

Ах, утринни сънища, дяволски, неспокойни сънища Какви чудни и възторжени, какви пъстри и мили картини рисувате призори и как измамвате с тях това слабо същество — човека! Вижте само как е пленен и очарован от тях щастливият и доволен Нича; как се усмихват мустаците му в очакване на горещата, посолена и мазна питка, на печената сланина и препечената кожичка, която всички от техния род с удоволствие ядели; с какво удоволствие гледа своята едра и закръглена Савка, която чевръсто меси и цяла се тресе!

И след малко всички тези чудесни видения за миг ще се изпарят и ще изчезнат! Ще изчезнат като тютюневия дим и пепел, когато бай Нича духне в лулата; тази чудесна, пъстра картина ще се разкъса като тънката паяжина, през която прелетява бръмбар, щом сутринта край спящия Нича мине първият селянин и му подвикне:

„Добрутро, бай Нича!“