Нелсън Демил
Златният бряг (40)

38.

Беше януари и дните бяха къси и студени. Беше около четири часът следобед и дневната светлина вече преминаваше в дрезгавина, но на мен нито ми трябваше, нито исках повече светлина.

Предприемачът бе продал железните порти на Алхамбра и ги бе заменил със стоманени, които бяха вързани една за друга с верига, но пролуката между тях бе достатъчна, за да се промъкна през нея.

Мицах покрай вратарската къщичка, която сега служеше за канцелария на предприемача, но тъй като беше неделя, къщичката тъмнееше. Извървях дългата алея, загърнат във вълнената си шуба. Калдъръмът също бе продаден, така че алеята беше от замръзнала кал, хлъзгава на места, затова вървях, без да бързам. Цветята от двете страни на алеята ги нямаше, разбира се, но тополите бяха все още там, сега голи, сиви и сякаш по-високи.

Фонтанът в предния двор в края на алеята бе все още там, но някой бе забравил да го изпразни миналата есен и мраморът бе напукан и пълен с мръсен лед. А отвъд двора, там където някога се издигаше Алхамбра, сега имаше грамада отломки: натрошени камъни, червени кахлени плочки, бял гипс и греди. Наистина, булдозерите бяха минали през цялата къща, както Белароса бе казал, че ще направят. Но нямаше начин да узная дали това бе сторено от злоба, или предприемачът просто е искал да се отърве от белия слон.

Понеже бе неделя, строителните машини немееха и тук като че ли нямаше никой. Цареше пълна тишина, онази дълбока зимна тишина, когато долавяте скрибуцането на земята под краката си и скърцането на дърветата от студения вятър. Дори мога да ви кажа, че чух и призрачното тракане на копита, но такова нямаше, макар че си мислех за един друг зимен ден, когато със Сюзън бяхме излезли на езда.

Мислех също и за миналия януари, и за черния кадилак, който е бил или не е бил тук, и за мъжа, който бях или не бях видял. И ми дойде наум, че ако той не се бе заблудил в онзи ден и не бе видял това място, тогава днес нещата щяха да изглеждат по-различно, най-вероятно по-добре, тъй като не можех да си представя как биха могли да бъдат по-зле от това.

Що се отнася до смъртта на Белароса, все още изпитвах смесени чувства. Отначало бях облекчен, почти радостен, да си призная. Искам да кажа, че този човек ми бе причинил доста нещастия и бе прелъстил жена ми (дали пък не беше обратното?) и смъртта му разреши голяма част от проблемите ми. Дори когато го видях да лежи там на пода, полугол и целия в кръв, не бях се разчувствал много. Но сега, след като бе минало известно време, разбирах, че наистина ми липсва, че си е отишъл завинаги и че съм изгубил приятел. Но, както казах, все още изпитвах смесени чувства.

Близо до камарата отломки забелязах четири дълги сандъка и като се приближих, видях, че в тях лежаха четирите картагенски колони, готови за отпътуване, макар че не знаех накъде се отправяха този път. Със сигурност не обратно към Картаген, но може би към някой музей или към къщата на друг богаташ, или пък правителството ги бе обявило за продан и те завинаги щяха да останат да лежат забравени в някой склад.

Продължих разходката си, като заобиколих грамадата отломки и се насочих към задната част на парцела. Навсякъде около мен бяха натрупани строителни материали и съоръжения за копаене. Забелязах, че в земята бяха забити строителни колчета, свързани с въже, по което висяха бели парцалчета, земемерски колчета също, зидарски колчета и всякакви други неща, забити в пръстта като дисекционни карфици върху разпънатата земя.

Докато вървях, можах да видя, че повечето от около петдесетте основи бяха изкопани и излети, и макар че много от дърветата бяха запазени, земята бе безвъзвратно променена, покрита с водо- и газопроводни тръби и шахти, нашарена с електрически кабели и настлана с асфалт и бетон. Още неколкостотин акра се бяха превърнали от природен район в предградия, от първобитни в белязани от цивилизацията, и стотици хора отнякъде другаде пътуваха за насам, макар че още не го знаеха, като носеха със себе си грижите си и бъдещите си разводи, пропановите си грилове и пощенските си кутии с номера по тях и надеждите си за нов живот на едно по-хубаво място от последното. Американската мечта, както знаете, постоянно има нужда от нови пейзажи.

Земята на Станхоуп Хол също бе унищожена, разбира се, и няколко от новите къщи бяха почти завършени — едни съвременни жилища от дърво и плексиглас, с много прозорци на покривите, огромни гаражи и централна климатична инсталация. Не е много лошо, признавам, но не е и много хубаво.

Голямата къща, бившата Станхоуп Хол, наистина бе продадена цяла на някаква японска фирма, но не виждам никакви теснооки бизнесменчета да се разхождат по пътеките или да играят гимнастика на голямата морава. В действителност къщата изглежда толкова пуста, колкото бе изглеждала в продължение на почти двайсет години. Местната клюка в кръчмата „Макглейдс“, където прекарвам твърде много време, твърди, че малките човечета щели да разглобят къщата камък по камък и да я изпратят в Япония, макар че никой в „Макглейдс“, изглежда, не знаеше защо.

Храмът на любовта също бе оцелял и предприемачът на Станхоуп бе използвал негова снимка в рекламата си, в която обещаваше разкоша и славата на Златния бряг, запазени за първите сто души, които могат да внесат долупосочените суми и ипотеки върху тракторните гаражи за половин милион долара, които строеше.

Свещената горичка бе унищожена обаче, тъй като никой не искаше десет акра умиращи сливови дървета в задния си двор. Но белведерът и лабиринтът от жив плет са част от голямата къща, затова може би ще оцелеят, макар че не препоръчвам лабиринта за „праволинейни“ азиатски бизнесмени.

И така, именията Станхоуп и Алхамбра са накъсани на парчета подобно превзетите земи при войните в древността, стените и портите им вече не могат да ги пазят от хората, а огромните им къщи са разрушени или се използват за спортуване или строителен материал някъде другаде. Но това повече не е мой проблем.

Продължих да вървя по замръзналата земя, докато стигнах до мястото, където бяха навремето изкуственото езеро и фонтанът на Алхамбра или където мислех, че бяха, но сега там имаше изкоп за основи и още непокрит път, който минаваше през мястото, където някога бяха класическата градина и римските руини на Алхамбра. Нептун и Мария си бяха отишли, вероятно възмутени.

Обърнах се и тръгнах обратно към камарата отломки, като вървях по пътеката, по която бе вървяла Анна, когато ме видя в онази великденска утрин, и на устните ми се появи усмивка. Продължих по пътеката и стигнах до задния двор, който бе все още непокътнат, макар че лампите и фурната за пици ги нямаше.

Прекосих двора и се загледах в разрушената къща. Половината от срутената маса бе извозена, но все още можех да различа повечето от стаите, особено централния вестибюл, и дори можех да видя мястото, където Франк Белароса бе лежал мъртъв.

От дясната ми страна бе кухнята и стаята за закуска, където семейство Белароса ни бяха предлагали различни забавления, а отляво беше балната зала, понякога наричана всекидневна, където леко бях настъпил Сюзън по крака. Зад тази стая беше оранжерията, сега срутена, една камара от счупени стъкла, поставки за цветя и глинени саксии.

Отвърнах се от къщата и в падащия здрач се запровирах внимателно между строителните съоръжения и материалите, докато не стигнах отново пред къщата, в предния двор, близо до напукания фонтан, където ягуарът на Сюзън бе стоял веднъж и където тя и аз бяхме стояли веднъж на идеалния за снимка фон, като за реклама на нещо хубаво и скъпо, и си представих как стоим там със Сюзън в очакване някой да отвори вратата в онази пролетна вечер.

Тръгнах обратно по дългата алея, сгърбен в шубата си поради вятъра. Над портите, на отсрещната страна на „Грейс Лейн“, видях къщата на Дюпо с огромните колониални прозорци, от които струеше светлина, една приветлива гледка, освен ако не сте в настроение за приветливи гледки.

Докато вървях, си мислех за Сюзън последния път, когато я видях. Беше през ноември, в Манхатън. Във Федералния съд на „Фоли Скуеър“ се бе провело дело, на което аз присъствах, но не като адвокат или съпруг на Сюзън, а като свидетел за обстоятелствата около смъртта на един федерален свидетел, мистър Франк Белароса. Както се оказа, дори не се наложи да давам показания, а на колегията от съдии й трябваха само няколко часа, за да препоръча случаят да не се представя на предварителен съд, след като намери, че Сюзън Сатър, макар да не е имала право на подобна постъпка, не е отговорна за нея. Това ми изглеждаше малко мъгляво, но се чуваха разни приказки за намалени умствени способности и обещания от семейство Станхоуп да потърси професионална помощ за дъщеря си. Надявам се Уилям и Шарлот да нямат предвид уроци по рисуване или стрелба. Така или иначе, правителството се „гмурна“ в случая, разбира се, и лейди Справедливост не пометна: тя абортира. Но аз не обвинявам правителството, че провали този заплетен и деликатен случай, а съм щастлив, защото мястото на жена ми не е в затвора.

Бях се погрижил да пресрещна Сюзън по стъпалата на съда. Тя бе заобиколена от родителите си, трима от адвокатите им и двама психиатри на семейството. Уилям не изглеждаше много щастлив да ме види, неизвестно по каква причина, а Шарлот си вирна носа нагоре, в буквалния смисъл на думата, както го правят в старите филми. Но е опасно да се върви така надолу по стълбите.

Във всеки случай Сюзън се откъсна от охраната на Станхоуп и се приближи до мен. Усмихна се.

— Здравей, Джон.

— Здравей, Сюзън.

Поздравих я за успешното й явяване пред съда и тя беше весела и възбудена, което можеше да се очаква след освобождаване при убийство, на което са били свидетели около шестима федерални агенти, които за щастие, изглежда, не можеха да си спомнят инцидента точно.

Поговорихме малко, предимно за децата, а не за развода си. В един момент я попитах:

— Наистина ли си луда?

Тя се усмихна и отвърна:

— Само колкото е необходимо, за да изляза от този съд. Не казвай на никого.

Аз също се усмихнах. Съгласихме се, че и двамата съжаляваме за Анна, но че може би така е по-добре, което не беше вярно, и Сюзън ме попита дали съм ходил на погребението на Франк, което бях сторил.

— Аз също трябваше да отида, разбира се — каза тя, — но може би щеше да е нелепо.

— Вероятно щеше да е така.

След като ти го уби. Имам предвид, наистина, Сюзън. Но може би тя вече не свързваше този неприятен инцидент със себе си.

Изглеждаше много добре, между другото, облечена в сив копринен костюм от пола и сако, подходящ за явяване в съда, и с високи обувки, които вероятно с нетърпение очакваше да свали.

Не знаех кога или дали ще я видя отново, затова й казах:

— Все още те обичам, знаеш.

— По-добре завинаги.

— Да, завинаги.

— Аз също.

И така, разделихме се там, на стъпалата, тя, за да се върне в Хилтън Хед, а аз на Лонг Айлънд. Живеех във вратарската къщичка при Етел Алърд, която бе настояла да ме вземе при себе си, когато Сюзън продаде къщата за гости. С Етел сега се разбираме малко по-добре, отколкото в миналото. Карам я по магазините и на църква в неделя, макар че аз самият не ходя вече по магазини или на църква. Споразумението, изглежда, работи и аз се радвам, че мога да помогна на някой, който има нужда от помощ, а Етел се радва, че най-сетне й се е удал случай да прибере някой бездомник в къщата си. Отец Ханингс също одобрява постъпката.

Къщата за гости, между другото, където със Сюзън бяхме прекарали 22 години от съвместния си живот и където бяхме отгледали двете си деца, бе купена от една емоционална млада двойка, която бе дошла тук заедно с още няколко такива от Дюбък или Дулут, или някъде оттам, и която все още трудно се справя в лабиринта от коридори и стълбища. И двамата тръгват за Манхатън в ранни зори и се връщат по здрач. Не са много сигурни къде се намират в географията или обществото, но, изглежда, с нетърпение чакат да застроят парцелите в Станхоуп, за да имат компания и приятели и да си направят отбор по боулинг или нещо такова.

С Джени Алварез продължаваме да се виждаме от време на време, но сега тя ходи с една бейзболна звезда, играч на „Метс“ при това, макар че не й го натяквам, когато я видя.

Действително ходих на погребението на Белароса, както бях казал на Сюзън. Опелото беше в „Санта Лучия“, разбира се, и монсеньор Чиаро отслужи прекрасна литургия и каза хубави неща за починалия, така че, предполагам, чекът е стигнал.

Самото погребение беше в едно старо гробище в Бруклин и личеше, че е мафиотска работа по стотината черни лимузини и огромното количество цветя върху гроба — толкова много, че покриха още дузина гробове във всички посоки. Сали Да-да беше там, разбира се, и си кимнахме един на друг; Джак Уейнстейн беше там и се разбрахме да обядваме някой път заедно. Антъни също беше там, пуснат под гаранция по едно или друго обвинение. Дебелият Поли беше там и някакъв тип, чието лице бе наполовина разядено от киселина, който вероятно бе кръстникът ми Аниело, а имаше и цели лица, които разпознах от събирането в „Плаза“ и от „Джулио“. Анна не изглеждаше особено добре в черно, а и въобще не изглеждаше особено добре. Тя бе заобиколена от толкова много ридаещи жени, че изобщо не успя да ме види, което бе за предпочитане.

С Анна, разбира се, бяха и тримата й синове — Франки, Томи и Тони. Познах Франки, тъй като беше най-големият, нещо като огромен пън, който изглеждаше по-скоро благ, отколкото опасен, Томи, студентът в „Корнел“, изглеждаше като всяко американско дете, което накрая ще започне работа в компанията „Фортуна 500“. Тони, този с когото се бях запознал, беше в униформата на „Ла Сал“, с много строг вид, спретнат и ниско подстриган, но ако махнехте униформата и прическата, щяхте да видите Франк Белароса. Щяхте да видите едни очи, които преценяват всеки и всичко. Всъщност той ме гледа известно време, като че ли преценяваше колко струвам, и приликата с баща му беше толкова поразителна, че трябваше да премигна няколко пъти, за да се уверя, че не виждам призрак. В един момент от службата на гроба видях, че Тони е забил поглед в чичо си Сал, известен още като Сали Да-да, и ако аз бях на мястото на чичо Сал, щях да държа под око това дете.

Мистър Манкузо също присъстваше на церемонията, но тактично бе застанал малко настрана с четирима фотографи, които запечатваха събитието за поколенията или поради други причини.

Спомних си какво бе казал на гроба монсеньор Чиаро, цитирайки Тимотей: „Нищо не сме донесли на този свят и положително нищо не можем да отнесем отвъд.“ Което беше най-добрата новина, която бях чул от „По този път минаваме само веднъж“.

И така, размишлявах аз, докато вървях между величествените тополи, които така бяха впечатлили Франк Белароса, има приливи и отливи в човешките съдби, има съграждане и разруха, има магически моменти в историята и в краткия живот на мъжете и жените, има съмнения и скептицизъм, има сънища, които се сбъдват, и такива, които не могат да се сбъднат.

А и имаше едно време, знаете, не толкова отдавна, всъщност времето на собственото ми детство, когато всеки вярваше в бъдещето и с нетърпение го очаквате или се втурваше да го посрещне. Но сега почти всеки, когото познавам или познавах, се опитва да забави хода на времето, тъй като бъдещето започва да изглежда все повече и повече като място, където не искаш да бъдеш. Но може би това не е културно или национално явление, а само черногледството на средната ми възраст, настоящото състояние на духа ми, комбинирано с тази мрачна зима.

Но след зимата неминуемо настъпва пролет. Нали? И съм хвърлил око на една употребявана шестнайсетметрова „Алайд“, която мога да взема на безценица през зимните месеци, ако успея да накарам престижната си адвокатска фирма да се помири с мен. А Каролин и Едуард ще ми бъдат екипаж за едно пробно плаване през великденската ваканция и до лятото ще съм готов да отплавам с децата си, ако искат да дойдат, или с всеки друг, който иска да бъде екипаж на борда на „Поманок II“. Ще се отбия в Галвестън да видя Емили, а след това, ако успея да отвлека нея и Гари или въобще двама-трима души, които са достатъчно навити, ще направим околосветско плаване. Ей, защо не? Веднъж се живее.

Промуших се през портите на Алхамбра и тръгнах нагоре по „Грейс Лейн“ към вратарската къщичка и неделното печено на Етел.

А може би, помислих си, когато се върна в Америка, ще се отбия в Хилтън Хед да видя дали завинаги означава завинаги.