Нелсън Демил
Златният бряг (34)

32.

Прекарахме още няколко дни в „Плаза“, но нито Франк, нито аз засегнахме повече темата за това, че жена ми му е любовница. Въпреки това, по вида му можех да кажа, че този въпрос все още му тежеше, а по моя вид той можеше да каже обратното. Това не означава, че си играех с него; той не беше човек, с когото можеш да си играеш. Но явно и той имаше някакви човешки чувства като всички нас, простосмъртните, и усещах, че чувстваше, че е преминал границата дори на макиавелистичното поведение и е извършил истински грях. Е, отец… как му беше името, набързо ще го опрости по телефона: „Кажи два пъти «Аве Мария», Франк, като ти остане време. Ще се видим някой път.“

В един от тези дни в „Плаза“ обядвах с Джак Уейнстейн, когото бях започнал да харесвам. В друг ден се обадих на Алфонс Ферагамо, когато не харесвах. Но се държах учтиво с Алфонс, според нарежданията на клиента ми, и се договорихме с мистър Ферагамо да играем честно и чисто, но и двамата лъжехме.

Алфонс — не аз — повдигна въпроса за възможността клиентът ми да окаже съдействие на Министерството на правосъдието по други въпроси, които го интересуват, като в замяна то прекрати делото по обвинението в убийство.

— Той не е виновен в убийство — отвърнах аз.

— А ние смятаме, че е — осведоми ме мистър Ферагамо. — Но ще ви кажа какво ще направим. Ще говоря с Вашингтон за гарантиране свободата на Белароса, ако иска да проговори.

— А опрощение?

Ферагамо се подсмихна.

— Това е работа на свещеника му. Аз говоря за освобождаване от съдебно преследване в замяна на полезна информация.

Полезна информация ли? Каква информация очакваше този тъп кучи син от дона на доновете — да му каже къде се събират мошениците по конните състезания ли? Белароса разполагаше с много полезна информация; но просто не възнамеряваше да я даде на Министерството на правосъдието.

— Освобождаване от всичко, което заяви под клетва — каза Алфонс. Това обаче не беше съвсем същото като освобождаване от съдебно преследване в замяна на дадена не под клетва информация. Този тип играеше хитро. Замислих се за момент. В действителност, проговореше ли Франк Белароса, мафията в Ню Йорк щеше да бъде осакатена за дълго време, а може би завинаги. И вероятно само тази беше причината, поради която неговите paesanos искаха да е мъртъв. Просто той имаше твърде много информация и добра памет.

— Мистър Ферагамо — казах аз, — клиентът ми не знае нищо за организираната престъпност. Но дори и да знаеше, смятам, че той би говорил по-скоро с министъра на правосъдието, отколкото с вас.

Това малко пораздразни Алфонс. Хубавото на федералната форма на управление е, че при нея можеш да противопоставяш едно ниво на управление на друго. Това ме учеха в часовете, по гражданско право. Всъщност не го правеха, но би трябвало.

— Това не е добра идея, мистър Сатър — каза Алфонс. — Това няма да реши проблемите на клиента ви с американските власти.

— А сътрудничеството с вас няма да реши проблемите на клиента ми с властите на щата Ню Йорк.

— В такъв случай… можем да работим при съвместна гаранция за освобождаване. Това ще ви устрои ли?

— Може би. Имаме и шест акта за неправилно паркиране в града. Искаме и това да се уреди.

Когато чух как се насили да се разсмее, разбрах, че е в ръцете ми.

— Значи представете тази възможност на клиента си, мистър Сатър — каза той. — Изглеждате ми умен човек и вероятно ще успеете да убедите клиента си да направи един наистина разумен ход.

— Ще му предам разговора ни.

Трябва да разберете, че всеки прокурор в Америка мечтае да успее да реализира възможност като тази поне веднъж в живота си; да накара някое лошо момче от върха да пее в продължение на година пред магнетофонната лента И да издаде още хиляди лоши момчета. Да ви кажа право, това беше добра сделка за Франк. Ферагамо на практика предлагаше на Франк Белароса живота му. Но много малко от тези paesanos сключваха сделки, а Франк Белароса бе последният човек в Америка, който би преговарял с правителството. Но Алфонс правеше това предложение и моя грижа, да се уверя, че е сериозно, и да го предам по предназначение.

— Междувременно — казах аз на щатския прокурор, — наистина искаме делото да се разгледа в най-скоро време, мистър Ферагамо, в противен случай ще трябва да започна да изразявам недоволството си пред пресата.

— Аз съм готов, мистър Сатър. Кабинетът ми работи по определяне на датата.

(Глупости.)

— Чудесно. Кога ще мога да говоря със свидетелите на правителството?

— Скоро.

(Глупости.)

— Благодаря.

Разберете, че не е обичайна практика щатските прокурори да говорят директно с адвокатите на ответника и когато го правят, те се държат малко високомерно и грубо. Но мистър Ферагамо вероятно четеше за Джон Уитмън Сатър във вестниците и сигурно бе останал с впечатлението, че имам власт в обществото, и се държеше учтиво с мен. Освен това, разбира се, играеше роля и фактът, че искаше от мен да накарам Франк да му се продаде. Но оставаше въпросът с моето лъжесвидетелстване, което сигурно му бе създало усложнения.

— Гледах ви по телевизията онази нощ, мистър Ферагамо — казах аз, — и не ми беше приятно да чуя намека ви, че съм излъгал за местонахождението на клиента си.

— Но аз не казах в действителност, че лъжете, нито споменах името ви. Казах, че проверяваме алибито.

— Което означава, че изпращате хора от Министерството на правосъдието сред приятелите и колегите ми, за да видите дали няма някой, който би могъл да ви каже къде съм бил аз на 14-и януари тази година. Това не ми харесва.

— Но аз не мога да процедирам по друг начин, мистър Сатър.

След това добави:

— А може просто да сте се припознали. Нали?

— Не съм се припознал.

— Е, щом така казвате и десет години затвор за лъжесвидетелстване не ви плашат, тогава значи знаете къде сте бил на 14-и януари. Това е денят, преди да заминете на почивка във Флорида, нали?

Mamma mia, първо СВП, сега и този тип. Защо всички бяха толкова навити да ме вкарат във федералния затвор? Сигурно отношението ми ги дразнеше.

— Губите времето си и парите на данъкоплатците, мистър Ферагамо — отвърнах аз. — Но уважавам вашата загриженост и усърдие.

— Благодаря. Моля ви, помислете си за това, което ви казах. Каквото можем да изработим за клиента ви, можем да го изработим и за вас.

Прехапах устните, езика си и един молив и отвърнах:

— Благодаря, че ми отделихте от времето си.

 

 

На следващия ден говорих с Джак Уейнстейн в кантората му в града, тъй като за тези неща не можеше да се говори по телефон. Предадох му в общи линии думите на Ферагамо и добавих:

— Знам какъв ще е отговорът на Франк, Джак, но вероятно това е последният му шанс да спаси живота си и да започне нов живот.

Уейнстейн помълча няколко минути, след това ми каза:

— Окей, Джон, да речем, че аз съм Ферагамо и съм те хванал в лъжесвидетелстване, поради което те чакат сигурно десет години във федерален затвор. Окей, това, което искам от теб, е цялата информация, която имаш, за приятелите, роднините и бизнеспартньорите си, която ще ги вкара на топло за данъчни измами, за машинации с Комисията по ценните книжа, за някое и друго пакетче кокаин и марихуана, което са продали вероятно от парични затруднения, и за всички други дребни чиновнически номера, за които си си затварял очите през годините. Окей, значи колегите ти отиват в затвора, семейството на жена ти отива в затвора, твоето семейство отива в затвора, старите ти училищни приятели отиват в затвора, а теб те освобождават. Какво ще кажеш, Джон?

— Ще кажа майната ти, Алфонс.

— Точно. А при тези хора нещата са още по-дълбоки, приятелю. Това е нещо като древно недоверие към правителството, някакъв стар закон за чест и мълчание. Capisce?

— Да, но светът се е променил, Джак. Наистина се е променил.

— Знам. Но на тези хора още никой не им го е казал. Иди и кажи на Франк, че светът се е променил, и му кажи да предаде и последния paesano, когото познава. Иди и му кажи това.

Станах, за да си тръгна.

— Щом Франк Белароса играе по старите правила, тогава, предполагам, успява да държи сплотен стария свят.

— Точно това е. — И добави: — Но ти му предай какво е казал Ферагамо. Този разговор няма да ти отнеме повече от две минути.

— И аз така мисля.

— Ей, как ти звучи комбината „Уейнстейн и Сатър“?

(Не особено привлекателно, Джак.) Но се усмихнах и отвърнах:

— А какво ще кажеш за „Сатър, Уейнстейн и Мелзър“?

Той се разсмя.

— Мелзър ли? И кибритена клечка не бих разделил с този тип.

Напуснах кантората на Уейнстейн със съзнанието, че въпреки двойствените ми чувства за живота и свободата на Франк Белароса, бях си свършил работата.

Но за по-сигурно представих на Белароса предложението на Ферагамо. И съвсем не ми бяха необходими цели две минути, защото след първите 30 секунди Белароса каза:

— Майната му.

— Това окончателното ти решение ли е?

— Майната му и на него, и на кучето му. С кого по дяволите си мисли, че си има работа?

— Не го приемай лично. Той просто трябваше да опита, това му е работата.

— Майната му и на него, и на работата му.

Високомерието води до гибел. Нали?

 

 

Една нощ Франк, аз, Лени и Вини отидохме с колата в стрелковия клуб. Слязохме в сутерена заедно с друга шайка спортисти, всичките въоръжени с револвери и пистолети, и цяла нощ пихме вино и стреляхме по картонени мишени. Приятно забавление, почти като стрелянето по изкуствени гълъби на открито в Хамптън, само дето липсваха хубавият есенен пейзаж, възрастните джентълмени в туид, прекрасното шери и птиците. Но не беше зле за Манхатън.

Лени и Вини, както се оказа, бяха наистина добри стрелци, което вероятно би трябвало да предположа. Но аз го открих сам, след като загубих двеста долара в тяхна полза, обзалагайки се на мишените.

И ето ме мен в едно от стрелбищата на мафията, стрелям по картонени мишени с приятеля на жена ми и колегите му мафиоти и се чудя нямаше ли да е по-добре да отида на кино вместо това. Но сега бях тук, където погледите на всички ни бяха малко помътнели от виното, изстрелите ставаха по-неточни, а един от членовете на клуба подари на Белароса мишена във формата на силует, на която някой бе нахвърлял чертите на Алфонс Ферагамо. Портретът не можеше да се сбърка с картина на Микеланджело, но не беше лош и се познаваше, че е на Алфонс по ококорените му очи, орловия нос, тънките устни и т.н. Франк постави мишената и от шестте куршума, които изстреля от десет метра разстояние, четири попаднаха точно в сърцето й за най-голямо удоволствие на всички. Не беше лоша тази стрелба, при положение че бе изпил достатъчно вино, за да не се държи здраво на краката си. Но цялата тази случка ме накара да се почувствам малко неловко.

Следващите няколко дни преминаха в телефонни разговори и срещи, предимно в апартамента. Очаквах човек като Белароса да има приятелка или много приятелки, или поне да си взема някоя за през нощта. Но не забелязах никакви следи от непристойно държание, докато бяхме в „Плаза“. Може би беше верен на жена си и на любовницата си.

Що се отнася до моето непристойно държание, Белароса ми каза:

— Нямам нищо против да си водиш жени тук, но вече никакви репортерки. Тя просто се опитва да измъкне нещо от теб.

— Не, тя просто ме харесва.

— Абе, знам ги тези. Те използват путките си, за да напреднат. Такива няма да намериш в моя бизнес.

И наистина никой в бизнеса на Франк нямаше женски полови органи. Ако правителството не можеше да го осъди за убийство или рекет, вероятно щяха да могат да го приберат за дискриминация при набирането на работна ръка.

— Казвам ти, господин адвокат — продължи той, — бих предпочел да те видя да говориш с дявола, отколкото с някоя puttanesca, която се опитва да се прочуе чрез теб.

Е, какво можех да кажа сега? Че съм луд по Джени Алварез и че всичко е било съвсем лично? Искам да кажа, че ми беше трудно да се правя на голям моралист, след като бях замъкнал мис Алварез и бутилка уиски в стаята си. Разбирате ли? Но трябваше ли да слушам тази проповед на Франк Белароса? Може би трябваше.

— Мъжкият бизнес си е мъжки бизнес — продължи Епископа. — Жените не играят по същите правила.

— Нито пък мъжете — осведомих го аз.

— Аха. Но не и някои. Опитвам се моят бизнес да остане в семейството. Разбираш ли? При моите хора. Затова трябва да те направя почетен италианец. — Той се разсмя.

— А какъв ще бъда — сицилианец или неаполитанец?

Той отново се разсмя.

— Ще те направя римлянин, защото си голяма досада.

— За мен ще е чест.

— Хубаво.

И в действителност всички в света на Франк бяха мъже, като почти всичките италианци, повечето от които със сицилиански или неаполитански произход, както семейството на Белароса. Това безспорно улесняваше спазването на правилата на поведение и бизнеса, но пък така не можеха да влязат много външни идеи в този затворен свят.

Макар че корените на Джак Уейнстейн явно не бяха от Южна Италия и вероятно той беше връзката на Белароса с външния свят. Научих, между другото, че двете семейства — на Уейнстейн и на Белароса — са се познавали в Уилямсбърг. Тази част от Бруклин, трябва да разберете, не е населена предимно с италианци, а по-скоро с германци, евреи и малко ирландци. Истински тигел, да използвам един неточен термин, тъй като там не се смесваха много, да не говорим за претопяване. При все това обаче поради близостта на други култури имигрантите в Уилямсбърг не живееха така изолирано, както имигрантите в някои други райони на Ню Йорк, които си бяха създали плътно затворени, малки светове. Така италианците в Уилямсбърг — такива като онези около „Санта Лучия“ например, ходеха на училище и дори се сприятеляваха с неиталианци. Тази информация получих от мистър Белароса, който не използва думите „близост“ и „изолирано“, но разбрах какво казваше. Във всеки случай той и Уейнстейн са били заедно от дълги години, което ми се стори интересно, и също като мен Джак Уейнстейн не искаше да бъде, нито пък някога би могъл да бъде според конституцията на мафията дон. Така Уейнстейн бе Хенри Кисинджър на Белароса, ако приемете тази аналогия! А къде беше моето място в престъпната фамилия на Белароса? Е, аз бях най-благородният римлянин сред всички тях.

 

 

Напуснахме „Плаза“ в неделя и се върнахме на Лонг Айлънд в ескорт от три коли, всяка кола натоварена с италианци и италианска храна. Аз бях в средната кола с Белароса, в която миришеше на сирене и пури. Не знаех дали ще трябва да си изваря дрехите след това, или да ги изгоря.

Що се отнася до Сюзън, тя вече не се обади; или поне на мен не ми се беше обаждала. Аз също не й се обадих, а и не можех, дори да исках, защото бях изхвърлил бележката с новия и телефонен номер. Така че, да ви призная, малко се притеснявах да се прибера вкъщи.

— Момичетата ще се радват да ни видят — каза ми Белароса.

Не отговорих.

— Сигурно си мислят, че добре сме се забавлявали в града. Винаги, когато излизаш по работа, те си мислят, че отиваш на бал. А междувременно ти си съдираш задника, за да изкараш някой и друг долар. Нали така?

— Така е.

— Но въпреки това Анна ще ми сготви довечера всичките ми любими неща.

След което започна да дърдори за всичките си любими неща с онзи напевен глас, който италианците използват, когато говорят за храна. Аз дори познах някои от нещата. Нали съм почетен италианец. Но от това говорене за храна той, изглежда, огладня, защото отвори едно пакетче biscotti и извади парче сирене, което миришеше на изпотени чорапи. След това взе от Вини един стилет и се зае със сиренето. Служебен обяд.

— Искаш ли? — попита той.

— Не, благодаря.

— Знаеш ли на кое се казва боклукчийски камион в италианските квартали?

— Не, не знам.

— На тези, които разнасят храна. — Той се разсмя. — Кажи ми един.

— Чу ли за оня тъп мафиот, който се опитал да взриви една полицейска кола?

— Не.

— Изгорил си ръката на фитила.

Този му хареса и той смъкна плексигласовата преграда и го разказа на Лени и Вини, които се разсмяха, но можех да се закълна, че не го разбраха.

Известно време пътувахме в мълчание и аз размишлявах върху сегашното положение на нещата. Въпреки неизказаните и неразрешени проблеми между Франк Белароса и мен, аз все още бях негов адвокат и ако можеше да се вярва на думите му, негов приятел. Бих им повярвал, ако не беше фактът, че аз бях също и алибито му и че чрез мен той защитаваше интересите си, което малко променяше нещата.

Всъщност аз не исках повече да бъда негов адвокат, приятел или алиби. Преди няколко дни можех да му го кажа, но след призоваването му в съда за мен стана неимоверно сложно да прекъсна връзките си с него. Като адвокат и следователно съдебно вещо лице, това, което казах в съда, беше лъжесвидетелстване, макар и да не говорех под клетва. И като адвокат, ако се откажех от това, което казах, вероятно ме очакваше лишаване от адвокатски права, да не говорим за куршум в главата. Съществуваше, разбира се, и тази друга страна на честта — да бъдеш почетен италианец. Тя не означаваше само вино и rigatoni^[1], а означаваше още и omerta — мълчание, — означаваше ние срещу тях, и означаваше, че съм дал някаква неизказана с думи клетва за вярност, приемайки Белароса за мой дон. Mamma mia, това не бива да се случва на високопоставен член на епископалната църква.

Белароса забоде парче сирене на върха на ножа и го поднесе под носа ми.

— Вземи. Дразниш ме, като ме гледаш как ям. Mangia.

Взех сиренето и отхапах от него. Не беше лошо, но вонеше.

Белароса ме наблюдаваше със задоволство.

— Как е?

— Molto bene.

Не само че бяхме съучастници — престъпници, но започвахме да говорим и да миришем еднакво.

След като помълча няколко минути, той се обърна към мен:

— Виж, знам, че си ядосан за някои неща, разбираш ли, неща, които си мислиш, че съм ти направил, като онази работа с Мелзър например. Но, както ти бях казал веднъж, понякога не можеш да си върнеш. Понякога трябва да понесеш удара и да се радваш, че не си успял да паднеш. А следващия път ще бъдеш малко по-твърд и малко по-умен.

— Благодаря ти, Франк. Не осъзнавах колко много си направил за мен.

— Аха. Сега вече знаеш.

— Не ми прави повече услуги. Окей?

— Окей. Но ето ти още няколко безплатни съвета. И ти не ми прави подобен род услуги. Не говори с хора като онази репортерска курва и дори не си помисляй да търсиш начини да изравниш резултата. Казвам ти го за твое добро. Защото ми харесваш и невинаги искам да ти се случи нищо лошо.

— Виж, Франк, аз не съм склонен да отмъщавам, както си ти. Приех удара и си взех бележка, както каза. Но ако реша да си отмъщавам за онази работа с Мелзър и за другите неща, гарантирам ти, че няма да разбереш откъде ти е дошло. Затова слагаме на миналото пепел, довършваме започнатата работа и се разделяме приятелски. Capisce?

Той дълго ме гледа, след това каза:

— Аха, ти си достатъчно умен, за да ме застреляш, но не си достатъчно твърд.

— Прецакай ме още веднъж, и ще видим.

— Така ли?

— Така.

Личеше, че не е много доволен от мен, но поразмисли върху това и каза:

— И понеже не възнамерявам да те прецаквам повече, значи никога няма да видим. Окей?

— Разбира се.

Той протегна ръката си и аз я поех. Стиснахме си ръцете, но не бях сигурен за какво, а вероятно и той не знаеше. Нито пък ми вярваше, че не искам да му отмъстя, а и аз не вярвах, че няма пак да ме прецака още първия път, когато има интерес да го направи. Но въпреки това, докато наближавахме изхода от шосето за бърз трафик към Латингтаун, Белароса каза в дух на помирение:

— Знаеш ли какво, ела довечера на вечеря вкъщи. Имаме много храна. Анна е поканила няколко души. Само роднини. Никакви хора от бизнеса.

— Нима с теб сме роднини?

— Не, но е чест да те поканят на семейно събиране.

— Благодаря — казах аз неопределено.

— Сюзън също е поканена. Мисля, че Анна вече е говорила с нея. — След това добави: — Ей, хрумна ми нещо. Защо не наречем това събиране за картината? Всички, които искам да я видят, ще бъдат там. Хайде да го направим.

Имах ясното чувство, че всички вече знаеха за това. В едно културно общество от предградията това би било нещо като приятелска хитрост, за да се съберат отново двама съпрузи. Но в случая Франк Белароса имаше още всякакви други съображения, както обикновено.

— Жена ти ще бъде почетен гост — каза той. — Какво ще кажеш?

Перспективата да прекарам вечерта на едно италианско семейно тържество по случай завръщането на дон на мафията, където отчуждената ми съпруга щеше да бъде почетен гост, не ми изглеждаше много привлекателна, както може да се досетите. Франк прекъсна мислите ми:

— Окей? Ще се видим към шест.

Вини внезапно избухна в смях и смъкна плексигласовата преграда. Извърна се към мен:

— Изгорил си ръката на фитила, а? Разбрах го.

По-добре да си бях хванал влака до вкъщи.