Нелсън Демил
Златният бряг (10)

8.

Лестър Ремсън се появи в кантората ми в Лоукаст Вели в понеделник следобед, за да се погрижи за десетте милиона на мисис Лодърбах. Според отдела му за изследвания действителната цифра към три следобед на този ден беше десет милиона сто тридесет и две хиляди петстотин шейсет и четири долара и няколко цента. В тази сума се включваха около шейсет години неплащани дивиденти, върху които за жалост не бе начислявана никаква лихва.

Мисис Лодърбах имаше час за фризьор и затова не можеше да дойде, но аз имах пълномощно и бях готов да подпиша от нейно име повечето документи на брокерската къща. С Лестър се качихме в библиотеката на втория етаж, която е служела за работен кабинет във викторианската къща на Бърч Хил Роуд. Разстлахме книжата върху масата в библиотеката.

— Това трябва да се запомни — отбеляза Лестър. — Мислиш ли, че ще се заинтересува от всичко това.

Свих рамене и рекох:

— Доста е възрастна.

Лестър се усмихна и се заловихме с досадната работа по документите, от която аз бях по-малко заинтересован, отколкото мисис Лодърбах. Като попривършихме, поръчах кафе. Лестър ми подаде някакъв документ и аз му подадох един. Той, изглежда, не можеше да се съсредоточи върху непосредствената работа, остави листа, помълча малко и после каза:

— Тя на колко години е? Седемдесет и осем?

— Беше, когато започнахме.

Лестър като не ли не усети шегата и попита:

— А ти си също адвокат по завещанието й?

— Точно така.

— Мога ли да попитам кои са наследниците й?

— Можеш, но аз не мога да ти кажа.

После добавих:

— Тя има три деца.

Лестър кимна и рече:

— Познавам едно от тях — Мери. Омъжена е за Фил Краули. Живеят в Олд Уестбъри.

— Точно така.

— Не съм знаел, че семейство Лодърбах имат толкова много пари.

— Нито пък те.

— Т.е. искам да кажа, че винаги са живели добре. „Буковете“ беше тяхно имение, нали? — Погледна адреса на мисис Лодърбах върху един от документите. — Но са се преместили да живеят в градчето Ойстър Бей.

— Да.

— Продали са „Буковете“ на някакъв ирански евреин, нали?

— Да, но не беше моя сделка. Получиха добра цена, а и новите собственици се грижат доста добре за имота.

— Ей, не ми пука, че са ирански евреи. — Той се усмихна. — За предпочитане е пред един дон на мафията.

„И пред двайсет лестърремсъновци.“ Между другото, при продажбата на „Буковете“ семейство Лодърбах използваха услугите на голяма адвокатска фирма, нямаща нищо общо с дворянството. Това се прави понякога, когато старото имение се продава на хора със странни фамилни имена. Мисля, че разбирам идеята зад всичко това, а тя е, че местните адвокати може да не желаят да се замесват в имотни сделки, които останалите им съседи и клиенти не одобряват. Това беше вярно по времето на Лодърбах, но напоследък Златният бряг ми напомня нация, която е на път да се предаде, и вече никой не се преструва, че всичко е наред; вместо това всеки заграбва каквото може и отпрашва към летището. Лестър попита:

— Нали не смяташ, че мистър Лодърбах е знаел, че притежава 10 милиона в акции?

— Не знам дали е знаел, Лестър. Но и аз не знаех, иначе бих го посъветвал да си открие сметка с теб. Имаше много други активи. Това беше без значение. За да изхарчи човек толкова много пари, ще му трябва цял живот. А времето на Ърнест Лодърбах свърши, преди да свършат парите му.

— Но дивидентите е трябвало да се, реинвестират. Те просто са си стояли там, без да натрупат дори цент. Все едно че е дал на „Чейс Манхатън“ и „Америкън Експрес“ безлихвен заем.

Невложените пари разстройват Лестър. Децата му никога не са имали детски влогове. Имаха направо сметки на паричния пазар.

Лестър прегледа завещанието на Ърнест Лодърбах.

— По това завещание нито Мери, нито другите две деца, Рандолф и Херман, наследяват нещо.

— Да, така е.

Лестър имаше право да прочете завещанието, за да установи правото на собственост на мисис Лодърбах върху цялото имущество. Баща ми бе оформил шестото и последно издание на завещанието на Ърнест Лодърбах преди десет години, но активите в акции и облигации бяха определени само като „ценни книжа и други парични документи, които притежавам в часа на смъртта си“. Очевидно никой, включително трите деца на Лодърбах, не е знаел точно какво се намира в касата в сутерена на къщата в Ойстър Бей. Бях сигурен, че все още не знаят, защото в противен случай досега и тримата щяха да са се свързали с мен — сами или с адвокатите си.

— Къде са Херман и Рандолф? — позаинтересува се Лестър.

— Херман е пенсионер и живее във Вирджиния, а Рандолф е бизнесмен в Чикаго. Защо?

— Бих искал да се заема с активите им в акции, когато ги наследят. Затова.

И двамата с Лестър знаехме, че всъщност в този разговор идеята му бе да стане така, че Рандолф, Херман и Мери да не наследят тези акции. Но въпреки това казах:

— Ще те препоръчам, ако съм доволен от начина, по който се справиш с тази сделка.

— Благодаря. Предполагам, че знаят за това? — той потупа една купчина удостоверения за акции.

Не обърнах внимание на въпроса й подтекста му и казах учтиво, но твърдо:

— Лестър, що се отнася до тази сделка, не участвай на борсата вместо мисис Лодърбах. Това тук са две съвършено валидни акции. Просто ги остави на мястото им и се погрижи тя да си получава чековете за миналите и бъдещите дивиденти. Ако са й необходими пари за данъците върху имота, ще ти съобщя и ще разпродадем малко акции за чичо Сам.

— Джон, знаеш, че не бих объркал сметките заради комисионите.

Лестър, в интерес на истината, е честен посредник, иначе не бих работил с него. Но професията му предлага такива изкушения, пред които и Исус Христос трудно би устоял. Такъв беше и настоящият случай — на махагоновата маса пред него лежаха 10 милиона. Почти виждах малкото дяволче на лявото му рамо и ангелчето на дясното, като и двете му шепнеха нещо. Не исках да се намесвам, но казах:

— Много добре знаеш, че няма значение кой знае за тези пари, кой има нужда от тях, кой ги заслужава или че на Агнес Лодърбах не й дреме за тях.

Той сви рамене и малко промени темата:

— Чудя се защо семейство Лодърбах не са останали в „Буковете“, ако са знаели, че имат толкова пари.

— Не всеки иска къща с 50 стаи и 200 акра земя, Лестър — отговорих аз. — Това е прахосване на пари, дори и да ги имаш. От колко бани имаш нужда?

Лестър се подсмихна и попита:

— Щеше ли да купиш Станхоуп Хол, ако имаше десет милиона долара?

— Искаш да кажеш пет милиона, съдружнико.

Той се усмихна глупаво и ми хвърли бърз поглед, за да разбере дали го будалкам, после наведе очи, които прошариха по обсипаната с книжа маса и се спряха на купа удостоверения.

— Или — щеше ли да купиш оная, осемнайсетметровата, и да отплаваш с нея към залеза? — попита той.

Съжалих, че се бях доверил на Лестър. Не отговорих.

— Или да изведеш Сюзън от къщата за гости и да я върнеш отново в голямата къща.

В стаята настъпи тишина. Лестър явно обмисляше какво би направил с 5 милиона долара, а аз, струва ми се, мислех какво бих направил с 10, тъй като нямах никакво намерение да смесвам престъплението с греха да споделя каквато и да е част от него с Лестър Ремсън.

Дойде ми наум, че Лестър е от типа хора, които са честни от страх, но му харесва да флиртува с мошеничеството, за да почувства какво значи да ти стиска, ако ме извините за израза. Освен това обича да гледа как другите хора реагират на неговите уловки.

— Ще бъде много лесно, Джон — каза Лестър, като че ли без никаква връзка, — след като вече видях документите и действителните удостоверения. А и сумата си заслужава. Дори няма да е необходимо да напускаме страната след това, ако всичко е направено както трябва. Когато старата дама умре, ти ще си се погрижил да не се споменава нищо за това в завещанието й.

Той продължи в същия дух, без да споменава неприятни думи, като избягване на федерален данък, кражба, фалшификация или измама. Слушах повече от любопитство, отколкото от необходимост да бъда обучаван от Лестър в криминално дело.

Не знам защо аз съм честен. Предполагам, че съм наследил част от това качество от родителите си, които бяха образец на достойнството, ако не нещо друго. А когато растях, през петдесетте години, посланията от амвона, в неделното училище и в частното ми училище се отнасяха по-малко до световните злини и неправди и повече до това как да се държим коректно спрямо останалите. Това беше времето, когато се спазваха десетте Божи заповеди и, ако щете вярвайте, от младите жени и мъже се изискваше да имат личен девиз, според който да живеят. Моят беше: „Ще се стремя всеки ден да давам повече, отколкото получавам“. Не знам откъде го бях взел, но това е добър начин да фалираш. Макар че някога сигурно съм живял според този девиз, може би до осемнайсетата си година. А може и по-дълго.

Все пак много мъже и жени от моето поколение са възпитавани по същия начин и въпреки това някои от тях са крадци, а някои и нещо много по-лошо. Така че защо съм честен? Какво ме задържа настрана от десетте милиона и от полуголите дами на плажа Ипанема? Това искаше да знае Лестър. Това исках да знам и аз.

Погледнах купа удостоверения и Лестър прекъсна дисертацията си на тема как благополучно, да се откраднат десет милиона, за да ме информира:

— Вече никой не го е грижа, Джон. Правилата не важат. Не сме виновни аз или ти. Просто е така. Омръзна ми да ме прецакват, да се боря по правилата на маркиза на Куинсбъри^[1], докато получавам удари в слабините, а на рефера му се плаща, за да гледа в другата посока.

Не отговорих.

Съвсем доскоро една от причините за честността ми бе доволството от живота, който водя, от цялата социална матрица, в която бях включен и функционирах. Но когато решите, че дома няма да ви липсва, какво ви възпира да не откраднете семейната кола и да избягате? Погледнах Лестър, който за разнообразие ме погледна в очите.

— Както отбеляза веднъж — казах аз, — парите не ме блазнят. — Това си беше самата истина.

— Защо не те блазнят парите?

Погледнах го.

— Не знам.

— Парите са неутрални, Джон. В същността им няма заложено нито добро, нито зло. Приеми ги като индианските пари — морски раковини. От теб зависи как ще ги използваш.

— И как ще се сдобиеш с тях.

Лестър сви рамене.

— Може би в случая — казах аз — смятам, че да отнема пари от някаква смахната бабичка не е достатъчно предизвикателство и е под достойнството ми и професионалните ми умения да крада от изпечените мошеници. Намери нещо опасно и пак ще си поговорим.

После добавих:

— Ще изпратя акциите утре до офиса ти в Манхатън чрез куриер.

Лестър изглеждаше едновременно разочарован и облекчен. Събра книжата в куфарчето си и стана.

— Е… какво би бил животът, ако не можехме да мечтаем.

— Мечтай, но с хубави мечти.

— Аз го направих. Ти би трябвало да помечтаеш малко.

— Не бъди педераст, Лестър.

Той изглеждаше малко объркан, така че предполагам употребих думата на място.

— И не забравяй, че ми трябват легитимационните картички на мисис Лодърбах.

— Ще я видя утре, когато отива на срещата си за обяд.

Лестър протегна ръка и двамата си стиснахме ръцете.

— Благодаря ти, че ми повери тази сделка — каза той. — Дължа ти една вечеря.

— Ще бъде чудесно.

И той излезе, като хвърли прощален поглед на десетте милиона, които лежаха върху масата.

Занесох удостоверенията долу и ги заключих в касата си.

 

 

Остатъкът от седмицата, която беше Страстната седмица преди Великден, премина, както можеше да се предвиди. В четвъртък вечерта, Велики четвъртък, отидохме в „Свети Марко“ заедно със семейство Алърд, които бяха вече оздравели. Преподобният мистър Ханингс изми краката на дузина мъже и жени от богомолците. Тази церемония, ако не знаете, е пресъздаване на епизода, когато Христос измива краката на своите ученици и би трябвало да символизира смирението на великия пред дребния. Аз нямах нужда да ми мият краката, но очевидно Етел имаше и затова се отправи напред към олтара заедно с една група хора, които, струва ми се, предварително са били решили да се подложат на това, защото никоя от жените не беше с чорапогащи и никой от мъжете не носеше глупавите чорапи. Вижте, не искам да се подигравам на собствената си религия, но намирам тази церемония за изключително странна. Всъщност тя рядко се изпълнява, но на Ханингс, изглежда, му доставя удоволствие и аз се чудя защо. В някой Велик четвъртък, като събера достатъчно нахалство, ще отида доброволно при преподобния мистър Ханингс да ми измие краката и когато си събуя чорапите, от всеки нокът ще се усмихне по едно щастливо лице.

Както и да е, след службата поканихме вкъщи Джордж и Етел с чистите крака за това, което Сюзън нарича Последната вечеря^[2], имайки предвид, че ще е последното ядене, което възнамерява да готви до понеделник.

Петък беше Разпети петък и през последните години съм забелязал, че тук поне хората са възприели европейския обичай да не се работи на този тържествен ден. Дори фондовата борса беше затворена, а следователно и „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“, чиято кантора на Уолстрийт е в маршова стъпка с борсата. Не знам, пък и никой не казва, дали този нов почивен ден е резултат от религиозното пробуждане в страната или от желание за тридневен уикенд. Във всеки случай още от началото на седмицата обявих, че кантората в Лоукаст Вели ще бъде затворена на Разпети петък, а след това изненадах служителите и раздразних партньорите от Уолстрийт, като им казах, че кантората в Лоукаст Вели ще уважи също и Светлия понеделник, както правят европейците. Опитвам се да започна една традиция.

Сюзън и аз, заедно с Етел и Джордж, отидохме в „Свети Марко“ за литургията в три часа, времето, когато според преданията небето притъмняло, земята се разтресла и Христос издъхнал на кръста. Помня един Разпети петък от детството си. Беше ясен слънчев ден и наистина, докато се изкачвах по стълбите на „Свети Марко“, изведнъж се появиха буреносни облаци и притъмня. Спомням си, че със страхопочитание се взирах в небето, предполагам в очакване да се разтресе земята. Няколко възрастни се усмихнаха на това, а после майка ми излезе от църквата и ме въведе вътре. Но този ден беше слънчев, без никакви драматични геоложки или метеорологични явления, а ако нещо подобно се беше случило, щяха да го обяснят в бюлетина за времето в 18 часа.

Църквата бе пълна с добре облечени хора и преподобният мистър Ханингс, който сияеше в пурпурната си великденска мантия, се залови за работа, а именно — смъртта на Исус Христос. В проповедта нямаше никакви социални послания, за което благодарих на Бога. Между другото на Великден, а обикновено и на Коледа, Ханингс ни дава малко почивка от проповедите за вината, макар че тогава се увлича малко на тема материализъм и комерсиализъм.

След строгата служба със Сюзън изоставихме семейство Алърд, паркирахме ягуара и дълго се разхождахме из имението, като се наслаждавахме на времето и новия цъфтеж. Мога да си представя как е изглеждало това място в разцвета си — множество градинари и хора от разсадника са сновели насам-натам да садят, подрязват, окопават и плевят. Но сега изглеждаше запустяло: твърде много сухи клони и пластове листа, които есента бе трупала в продължение на двайсет години. Мястото не е съвсем подивяло, но парковете и градините, както много неща тук — включително и моят живот — са в онова преходно състояние между реда и хаоса.

Тази година Едуард и Каролин нямаше да се върнат вкъщи за Великден, тъй като щели да пътуват някъде с приятели, и ние със Сюзън подобно на много съпружески двойки, които са открили, че децата им са поели по своя път, си припомняхме времето, когато децата бяха деца и празниците бяха семейни тържества.

Докато се изкачвахме по алеята към Станхоуп Хол, Сюзън каза:

— Спомняш ли си, когато откривахме голямата къща и организирахме търсене на великденски яйца?

Усмихнах се и отвърнах:

— Бяхме скрили сто яйца за двайсет деца, а само осемдесет яйца бяха намерени. Значи тук някъде все още се разлагат двайсет яйца.

Сюзън се разсмя:

— И едно дете бяхме загубили — Джейми Лърнър. В продължение на половин час пищеше от северното крило, преди да го намерим.

— Нима сме го намерили? Мислех, че е все още там, хранейки се с великденски яйца.

Минахме покрай голямата къща, хванати за ръце, навлязохме в задната морава и седнахме в стария белведер. Известно време никой не проговори, после Сюзън каза:

— Как отминаха годините.

Свих рамене.

— Нещо не е в ред ли? — попита тя.

Този въпрос е пълен с всевъзможни опасности, ако го задава съпругата. Отговорих:

— Не. — Което в отговора на съпруга означава „да“.

— Друга жена?

— Не. — Което, казано с правилна интонация, означава „не, не, не“.

— Тогава какво?

— Не знам.

— Чувствам те много отдалечен.

Сюзън понякога е толкова отдалечена, че трябва да набирам специален шифър, за да стигна до нея. Но такива хора не обичат, когато ситуацията се обърне. Отвърнах с шаблонния отговор на съпруга:

— Не е свързано с теб.

Някои жени биха се успокоили от това, дори да не е истина, но Сюзън като че ли не възнамеряваше да се ухили и да се хвърли на врата ми. Вместо това рече:

— Разбрах от Джуди Ремсън, че си казал на Лестър, че искаш да плаваш около света.

Ако Лестър беше тук щях да му разбия носа. Отвърнах саркастично:

— Така ли?

— Да. Искаш ли да плаваш около света?

— Тогава изглеждаше добра идея. Бях пиян.

Но това изглеждаше неубедително, затова в интерес на истината добавих:

— Но съм мислил за това.

— Аз включена ли съм в тези планове?

Сюзън понякога ме изненадва с леки пристъпи на несигурност. Ако бях човек, който обича да манипулира останалите, щях да поддържам тази несигурност като средство да си осигуря вниманието й. Знам, че прилага този метод към мен. Попитах:

— Ще се съгласиш ли да живееш в къщата ни в Ийст Хамптън?

— Не.

— Защо не?

— Защото тук ми харесва.

— Но ти харесваш Ийст Хамптън — отбелязах аз.

— Приятно място за прекарване на част от лятото.

— Защо не отплаваме около света?

— Защо ти не отплаваш около света?

— Хубав въпрос.

Мръснишки, но хубав. Удобен момент да засиля несигурността:

— Може и да го направя.

Сюзън стана:

— А още по-добре, Джон, защо не се запиташ от какво се опитваш да избягаш?

— Не започвай да ме анализираш, Сюзън.

— Тогава нека да ти кажа какво те тормози. Децата ти не се прибраха за Великден, жена ти е мръсница, приятелите ти са идиоти, работата ти е скучна, не харесваш баща ми, мразиш Станхоуп Хол, семейство Алърд ти лазят по нервите, не си достатъчно богат, за да управляваш събитията, и не си достатъчно беден, за да престанеш да се опитваш. Да продължавам ли?

— Разбира се.

— Отчужден си от родителите си, или обратно, твърде често вечеряш в клуба, младите красавици вече не приемат на сериозно флиртуването с теб, животът е без предизвикателства, без смисъл, а вероятно и без надежда. И няма нищо сигурно освен смъртта и данъците. Е, Джон Сатър, добре дошъл в средната възраст на американската едра буржоазия.

— Благодаря.

— А, и да не пропусна. Някакъв дон на мафията току-що ти стана съсед.

— Това може да е единственото светло петно в картината.

— Може и така да е.

Спогледахме се със Сюзън, но никой от двамата не обясни какво искаше да каже с последното изречение. Станах:

— Сега се чувствам по-добре.

— Радвам се. Просто имаше нужда от духовна клизма.

Усмихнах се. Всъщност почувствах се по-добре, навярно защото ми беше приятно да открия, че със Сюзън все още не сме загубили връзката помежду си.

Сюзън метна ръка върху раменете ми, което ми се стори твърде мъжки жест, но някак си по-интимен, отколкото ако ме беше прегърнала.

— Щеше ми се проблемът да е друга жена — рече тя. — Бих го решила страшно бързо.

Усмихнах се.

— Някои млади красавици ме приемат на сериозно.

— О, за това съм сигурна.

— И си права.

Напуснахме белведера и тръгнахме по една пътека, водеща към една гориста падина на юг от къщата.

— Ти невинаги си мръсница — казах аз. — И не че не харесвам баща ти. Мразя нахалството му.

— Още по-добре. Той има същото отношение към теб.

— Чудесно.

Продължихме да се разхождаме из гористата падина и ръката на Сюзън продължаваше да е върху раменете ми. Обикновено нямам навика да се самосъжалявам и самоанализирам, но понякога се налага да спреш и да се замислиш за някои неща. Не само заради себе си, но също и за да не нараняваш останалите.

— Между другото — казах, — Епископа се отбил тук миналата неделя. Джордж му казал, че не приемам посетители.

— Джордж е казал това на епископ Ебърли?

— Не, на епископ Франк.

— А… — тя се разсмя. — Този ли епископ. — Замисли се за момент. — Той пак ще дойде.

— Мислиш ли? — После добавих: — Какво ли е искал?

— Ще разбереш — отвърна тя.

— Не говори така зловещо, Сюзън. Смятам, че просто иска да поддържа с нас приятелски съседски отношения.

— За твое сведение, обадих се на семействата Елтън и Дюпо — и те нито са го виждали, нито са го чували.

Семейство Елтън са собственици на Уиндъм — имението, което е от северната страна на Алхамбра, а Дюпо притежават не точно имение, но една голяма колониална къща с десет акра земя точно срещу портите на Алхамбра.

— Тогава, изглежда, мистър Белароса е избрал нас за проява на съседските си чувства.

— Ти си го срещнал. Може би си го насърчил по някакъв начин.

— Едва ли.

И все пак се питах откъде знаеше кой съм и как изглеждам. Това ме тревожеше.

От дърветата излязохме на едно място, където имаше тясна пътечка, постлана с обрасли с мъх камъни. Насочих Сюзън към пътечката и за момент почувствах отказа й, но след това се поддаде. Тръгнахме нагоре по каменната пътека, която бе покрита със стари трейажи^[3] за рози и свършваше пред обгорелите руйни на курабиената къщичка за игра. Останалите греди и мертеци служеха за подпора на увивен бръшлян, който бе пропълзял нагоре над каменния комин на камината. Самата камина не беше разрушена и някакъв огромен черен чайник все още висеше на дръжка от ковано желязо. Съвсем в духа на приказките около тази симпатична малка къщичка имаше, а и е имало, както си спомних преди пожара, нещо зловещо.

— Защо искаше да дойдем тук? — попита Сюзън.

— Реших, че след като анализира моето съзнание, аз бих искал да знам защо ти никога не идваш тук?

— Откъде знаеш, че не идвам?

— Никога не съм те виждал да се разхождаш тук, а и не съм виждал отпечатъци от конски копита около мястото.

— Тъжно ми е да го гледам такова.

— Ние никога не сме идвали тук преди пожара, никога не сме разигравали театрите си тук.

Тя не отговори.

— Мисля, че разбирам нежеланието ти да се любиш в къщичка за игра, свързана с детските ти спомени.

Сюзън нищо не каза. Изкачих се до това, което някога е било входна врата, но Сюзън не ме последва. Можах да различа някаква саксия, която бе паднала от перваза на прозореца, парченца цветно стъкло и разтопено олово и обгорелия скелет на някакво легло, което бе изпаднало от втория етаж заедно с пружината. Попитах:

— Е, спомените хубави ли са или лоши?

— И двете.

— Разкажи ми хубавите.

Тя направи няколко крачки към къщата, коленичи и вдигна от земята някакво чирепче. После каза:

— Понякога прекарвахме летните нощи тук. Около дузина момичета, оставахме будни цяла нощ, приказвахме си, смеехме се, пеехме и приятно изтръпвахме при всеки шум, който идваше отвън.

Усмихнах се.

Тя приближи до къщата и огледа почернелите дървета, които все още издаваха миризма вече десет години след пожара.

— Имам много хубави спомени.

— Радвам се. Хайде да тръгваме — хванах я за ръката.

— Искаш ли да знаеш лошите?

— Не съвсем.

— Слугите имаха навика да идват тук понякога да се забавляват. И да правят секс.

Замълча за миг и добави:

— Разбрах, че е секс, когато бях на около тринайсет години. Те обикновено заключваха вратата. Повече не легнах в това легло.

Не отговорих.

— Искам да кажа — това беше моята къща. Място, което смятах, че ми принадлежи.

— Разбирам.

— А… един ден… бях на около петнайсет години, дойдох тук и вратата беше отключена, влязох вътре и се качих по стълбите, за да взема нещо, което бях забравила в спалнята… А там спеше гола двойка.

Тя бързо ме погледна и промълви:

— Мисля, че това ме е травматизирало.

Насили се да се усмихне и продължи:

— Не знам дали днес едно петнайсетгодишно момиче ще се травматизира от подобно нещо. А и как би могло? По телевизията непрестанно дават голи хора, които го правят.

— Права си.

Но не можех да повярвам, че това все още я тревожи. Имаше нещо друго и усещах, че ще ми го каже.

Тя помълча известно време, преди да промълви:

— Майка ми идваше тук с някого.

— Разбирам.

Чудех се дали майка й е била в леглото й с кого.

Тя прекоси разхвърляните по пода дъски и спря до обгореното легло.

— Освен това тук загубих девствеността си.

Не отговорих.

Тя се обърна към мен и тъжно се усмихна.

— Забележителна къщичка, а?

— Да тръгваме.

Тя мина покрай мен и излезе на пътеката между розовите храсти. Приближих се до нея.

— Ти ли изгори къщичката? — попитах.

— Да.

Не знаех какво да кажа, затова отроних:

— Съжалявам.

— Няма защо.

Обгърнах я с ръка и казах с по-свеж тон:

— Разказвал ли съм ти някога за онзи Разпети петък от детството ми, когато небето изведнъж притъмня?

— Няколко пъти. Разкажи ми как си загубил девствеността си.

— Казвал съм ти.

— Разказвал си ми три различни версии. Обзалагам се, че съм ти била първата.

— Може би. Но не и последната.

Тя ме сръга в ребрата:

— Остроумник.

Вървяхме мълчаливо обратно през падината и като погалих с ръка бузите й, разбрах, че плаче.

— Всичко ще се оправи — уверих я аз.

— Твърде стара съм, за да вярвам в приказки — осведоми ме тя.

По предложение на Сюзън се насочихме към сливовата градина, така наречената свещена горичка, и се отправихме към римския храм на любовта. Повече от половината сливови дървета бяха мъртви или умираха и всяка пролет цъфтяха все по-малко, но въпреки това въздухът бе изпълнен с аромата им.

Излязохме на сечището, където се намираше кръглата мраморна постройка на храма; изкачихме се мълчаливо по стълбите и аз отворих голямата месингова врата. Слънцето беше ниско на хоризонта и влизаше под ъгъл през отвора в куполовидния покрив, осветявайки част от еротичните резби по трегерите. Сюзън прекоси мраморния под и застана пред голите фигури на Венера и огромния римлянин. Тези статуи от розов мрамор бяха поставени върху гладка плоча от черен камък и макар че бяха полупрегърнати, готови да се целунат, голотата от кръста надолу се виждаше фронтално. Мъжът бе забравил смокиновото си листо и пенисът му бе във възбудено състояние. Както казах, това е било доста дръзко за 1906 година, а дори и днес възбуденият пенис в изкуството се смята от някои за порнография.

Във всеки случай възможно е една жена да седне в скута на този полов атлет и той да проникне в нея. Всъщност в древния Рим, по време на тържествата в чест на Сатурн, девиците действително са отнемали девствеността си по този начин, като са използвали, предполагам, статуята на Приап, чийто член е винаги в готовност.

Не забравяйте, че тези статуи и храмът на любовта били поръчани от прадядото на Сюзън — Сайръс Станхоуп, а смятам, че в някои семейства буйният полов нагон се предава по наследство. Без съмнение Сюзън е наследила някакъв все още неидентифициран ген за суперактивно либидо и от двете страни на семейството си, чиито членове според повечето сведения, изглежда, не са можели да си държат панталоните вдигнати или полите смъкнати.

Казах ви също, че със Сюзън си правим някои интересни сексуални упражнения в този храм на любовта, макар различни от гореспоменатата римска практика на скулптурно изнасилване, ако ми простите тази игра на думи. Трябва да ви кажа също, че двете статуи са малко по-големи от естествените размери и следователно инструментът на римския джентълмен е малко по-дълъг от моя, но не чак толкова, че да ме кара да ревнувам.

Но както и да е, ето ни сега в този езически храм в един Разпети петък, току-що сме се върнали от църква, казали сме си някои истини в белведера и сме преживели емоционални разкрития в къщичката за игри. И да си призная, от това натрупване на събития се чувствах неловко и ми се струваше, че времето и мястото не са най-подходящите за романтични изживявания.

Сюзън, обаче, изглеждаше по-сигурна в това какво иска.

— Люби ме, Джон — каза тя.

Тази молба в такава форма означаваше, че няма да разиграваме театър, а ще се любим като съпруг и съпруга. Тя означаваше още, че Сюзън се чувства несигурна или може би потисната.

Затова я взех в прегръдките си, целунахме се и продължавайки да се целуваме, седнахме на широкия ръб в основата на статуите, несъзнателно имитирайки тяхната поза. Хвърлихме обувките си и като продължавахме да се целуваме, отстранихме дрехите си, като всеки помагаше на другия да се съблече, докато накрая останахме голи. Легнах по гръб върху хладния мрамор и Сюзън ме възседна със свити колене, след това се надигна и се нахлузи върху мен. Движеше таза си нагоре-надолу и се поклащаше напред-назад със затворени очи, леко отворена уста и тихо стенеше. Протегнах се, наведох я към себе си и я целунах. Тя изправи крака и изпъна тялото си върху моето. Прегърнахме се и продължихме да се целуваме, докато бедрата й се издигаха и спускаха.

Тялото й се стегна, след това се отпусна и тя продължи да движи бедрата си, докато отново се стегна, а после отново се отпусна. Направи това три или четири пъти и дишането й стана тежко, но продължи, докато не получи още един оргазъм. Можеше да продължава така докато припадне, както и стана веднъж, но аз си позволих да свърша и това беше последният й оргазъм.

Тя легна върху мен и зарови глава в гърдите ми, а дългата й червена коса падна на дипли по раменете ми. Чух я да прошепва, поемайки си дълбоко дъх:

— Благодаря ти, Джон.

Беше ми приятно да лежа така, със Сюзън върху себе си, чувствайки слабините ни топли и влажни. Играех си с косата й, милвах я по гърба и дупето и триехме краката си един о друг.

През отвора на покрива можех да видя, че навън слънцето залязва и всъщност сега в храма бе по-тъмно. Но точно над мен виждах мраморните статуи, застинали във вечната си прегръдка, и погледнати от такъв ъгъл, изражението на лицата им, а и позата им въобще изглеждаше по-топла и страстна, като че ли деветте десетилетия въздържание щяха всеки момент да избухнат в изблик на сексуално безумие.

Сигурно сме заспали, защото, като отворих очи, в храма беше тъмно и ми беше студено. Сюзън се размърда и почувствах топлите й устни по врата си.

— Хубаво е — казах.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя.

— Да — отговорих. — А ти?

— Да. — После добави: — Обичам те, Джон.

— И аз те обичам.

Тя се изправи на крака и каза:

— Стани.

Станах, а Сюзън взе ризата ми, облече ми я, закопча я, после ми сложи вратовръзката и я завърза. След това дойде ред на гащетата ми, чорапите и панталоните. Закопча им колана и затвори ципа на панталона. Да ме съблича жена е много възбуждащо, но единствено Сюзън ме е обличала след полов акт, което намирам, че е много нежна и любяща постъпка. Обу ми обувките и ги завърза, след това изтръска сакото ми и ми помогна да го облека.

— Ето — каза тя, като пооправи косата ми, — изглеждаш като че ли току-що си излязъл от църквата.

— Само дето слабините ми лепнат.

Тя се усмихна, а аз я погледнах, застанала пред мене съвсем гола.

— Благодаря — казах.

— За мен беше удоволствие.

Опитах се да я облека, но обърнах чорапогащника наопаки, а и закопчалките на сутиена ми създадоха известни проблеми.

— Джон — каза тя, — някога ме събличаше в тъмното с една ръка.

— Това е различно.

Най-накрая напъхахме Сюзън в дрехите й и тръгнахме в мрака обратно към къщата, хванати за ръце.

— Права си, знаеш ли. Имам предвид анализа, който направи на това как се чувствам. Не искам да се чувствам отегчен и неспокоен, но е така.

— Може би — отвърна тя — ти трябва предизвикателство. Сигурно мога да намеря нещо, с което да те предизвикам.

— Добра идея — казах аз.

Впоследствие това се оказа най-голямата глупост, която някога съм изричал.