Нелсън Демил
Златният бряг (25)

23.

Няколко дни след „съвещанието“ във Фокс Пойнт отидох в яхтклуба, за да извърша някои дребни ремонтни работи по „Моргана“. Беше делнична сутрин и аз бях кръшнал от работа, както обикновено. Родителите ми не коментираха пряко продължителните ми отсъствия, отчасти защото ги очакваха през лятото, но също и защото приемаха, че съм съвестен и няма да проваля фирмата. Всъщност обаче грешаха: трупаше се несъвършена работа, телефонните обаждания оставаха без отговор и в кантората в Лоукаст Вели нямаше никой на кормилото. Но хората, така или иначе, работят по-добре без надзирател.

Макар да ми е приятно да се занимавам с лодката, още по-приятно ми е да плавам с нея. Но за да плавате с платноходка, трябва да сте най-малко двама човека на борда, а понякога трудно се намира екипаж в делничен ден. Каролин и Едуард ги нямаше, разбира се, а Сюзън не е много запалена по плаването, както аз по язденето, и тази сутрин изклинчи.

Може би някои от приятелите ми бяха тук през седмицата, но напоследък избягвах да се срещам с хора. Човек винаги може да си набере екипаж от няколко колежанчета, но понеже чувствах липсата на собствените си деца, не исках други деца да се мотаят около мен. Така че днес се задоволявах само с това да постегна малко лодката си.

Усетих стъпки от кожени обувки да приближават към мен по кея. Отливът беше в най-ниската си точка, затова трябваше да погледна над палубата и да присвия очи срещу слънцето, за да видя кой е. Който и да беше, бе облечен в костюм. Той се спря и каза:

— Мога ли да се кача на борда?

— Не с тези обувки.

И мистър Манкузо от Федералното бюро за разследване покорно свали обувките си и скочи на тиковата палуба по чорапи.

— Добро утро — каза той.

— Buen giorno — отвърнах аз.

Той се усмихна, разкривайки огромните си зъби, тип „Чиклетс“.

— Тук съм, за да внеса в живота ви малко тревоги и неприятности.

— Вече съм женен.

Добре се получи и той се усмихна още по-широко. Той не се смееше на всяка глупост, но оценяваше духовитостта ми. И правилно постъпваше.

— Ще ми отделите ли няколко минути? — попита той.

— За моята страна, мистър Манкузо, винаги бих отделил време. Но ви предупреждавам, че нямам пари и търпението ми бързо се изчерпва.

Отново се заех с работата си, която в момента беше да навия едно въже, дебело сантиметър и половина.

Мистър Манкузо постави обувките си на палубата и ме наблюдава няколко минути, след това се огледа наоколо.

— Хубава лодка.

— Благодаря.

— Хубаво място. — Той направи замах с ръка, обхващайки целия клуб. — Първокласна работа.

— Стараем се.

Навих въжето и разгледах мистър Манкузо за момент. Той беше толкова блед, колкото и последния път, когато го видях през април. Носеше добре скроен, светлобежов костюм от лятна вълна, хубава риза и вратовръзка и, както ясно видях, много хубави чорапи. Въпреки това лентата от къдрава коса и вълнестото кичурче на главата му все още ми бяха смешни.

— Тук ли искате да поговорим, мистър Сатър? — попита той. — Удобно ли ви е тук? Или искате да слезем в каютата? Или някъде другаде?

— Колко ще продължат няколкото минути?

— Може би половин час. Един.

Поразмислих малко, след това го попитах:

— Плавате ли?

— Не.

— Сега ще плавате. И, струва ми се, няма да имате нужда от вратовръзката и сакато.

— Може би няма.

Той си свали сакото, разкривайки кобур, в който имаше голям автоматичен пистолет, вероятно „Браунинг“.

Огледах близките лодки, след което му казах:

— Може би ще е добре да оставите това долу. Разбирате ли, вътре в лодката. — Посочих му къде; — Това се нарича долу.

— Разбира се.

Той слезе по стълбичката към кабината и след няколко минути отново се появи, вече без вратовръзка, бос, с навити крачоли и ръкави. Така изглеждаше още по-смешен. Застанах на щурвала и запалих двигателя.

— Знаете ли как да я отвържете?

— Разбира се. Това мога да направя.

И го направи. За няколко минути бяхме потеглили. Щурвалът на „Моргана“ представлява махагоново колело с ръкохватки по периферията, на което аз стоях и чувствах, че както никога, контролирам нещо. Бих предпочел да вдигна платната, но с екипаж като Манкузо сметнах, че ще е по-добре да оставя двигателя да ни измъкне безопасно от закотвените лодки и плитчините.

Насочих „Поманок“ към Плам Пойнт, заобиколих го и навлязох в залива Колд Спринг все още с пълна мощност, след това обърнах носа на север към Пролива и намалих скоростта. Продължавайки да стоя на щурвала, казах на мистър Манкузо:

— Вижте ли онази лебедка? Завъртете я и тя ще вдигне грота.

Той направи това, което му казах, и гротът се издигна нагоре. Лек бриз подхвана платното и „Поманок“ се заклатушка по водата. Изключих двигателя и му казах как да обърне платното срещу вятъра, след това го накарах да вдигне и кливера и започнахме малко по малко да се придвижваме напред. Горкият мистър Манкузо лазеше тромаво нагоре-надолу по палубата, търкайки хубавите си вълнени панталони, с които, опасявам се, беше свършено. В общи линии обаче, изглежда, му беше приятно това, което върши, а аз бях щастлив поради тази неочаквана възможност да плавам. Мистър Манкузо, разбира се, искаше да говори с мен за нещо, но сега-засега, изглежда, се задоволяваше с това, че е отвлечен на борда на „Поманок“.

Мистър Манкузо бързо схващаше, поне що се отнася до терминологията, и след по-малко от час можеше да различи утлегар от разширител, предните обтежки от задните и, както може да се предположи, задника от лакътя си.

Както казах, вятърът беше слаб, но духаше от юг и ни отнасяше право към Пролива. На около три мили от Лойдс-Нек му показах как да смъкне платната. Вятърът все още беше южен, а и приливът спадаше, така че ние леко се носехме по водата на безопасно разстояние от брега и плитчините. Въпреки това аз се върнах на щурвала и се правех на капитан.

— Хареса ли ви? — попитах мистър Манкузо.

— Да. Наистина ми хареса.

— По-забавно е през нощта при силен вятър и бурно море. Особено ако двигателят се скапе.

— И защо е забавно, мистър Сатър?

— Защото ти се струва, че ще умреш.

— Това наистина звучи забавно.

— Но, разбира се, целта е да не умреш. Затова вдигаш трисела и се опитваш да изпревариш вятъра И да стигнеш до безопасно място. Или смъкваш всичките си платна, пускаш двигателя на пълна мощност и се отправяш срещу вятъра. А понякога предпочиташ да пуснеш котва в открито море. Трябва да вземаш умни решения. Не е като да работиш на бюро, където на практика това няма значение.

Той кимна.

— Средно веднъж годишно ми се налага да взема решение дали да извадя пистолета си. Така че разбирам за какво говорите.

— Радвам се.

С това сложихме край на темата „и аз съм такъв куражлия, какъвто си и ти“ и аз слязох в кабината, налях от термоса две чаши кафе и излязох с тях на палубата.

— Заповядайте.

— Благодаря.

Стоях на щурвала в избелелите си дънки и тенис фланелка, едната ми ръка спокойно хванала кормилото, а другата — чашата с кафе. Наистина представлявах хубава гледка. Наблюдавах мистър Манкузо, облечен в глупавия си екип и с все така бледа кожа, който седеше върху един сандък.

— Не казахте ли, че искате да говорите с мен за нещо? — попитах го аз.

Той като че ли се замисли за това какво искаше да ми каже, сякаш то вече не беше от значение. Най-накрая каза:

— Мистър Сатър, аз работя във ФБР почти двайсет години.

— Сигурно е интересно.

— Да. По-голямата част от това време съм прекарал в борба с организираната престъпност. Мафията е специалната ми област на действие.

— Искате ли захар? Нямам мляко.

— Не, благодаря. Така че съм видял много от живота в подземния свят, мистър Сатър, и трябва да ви кажа, че в него няма нищо романтично.

— А той е казал, че има?

— Те причиняват болка на хората, мистър Сатър. Продават наркотици на деца, принуждават млади момичета да проституират, ограбват чрез изнудване честни бизнесмени. Подкупват професионални съюзи и политици…

— Не съм много сигурен кой кого подкупва в този случай.

— Убиват хора…

— Убиват други отрепки. Те не убиват ченгета, бизнесмени, съдии или хора като вас и мен, мистър Манкузо. Разбирам какво ми казвате, но обикновеният гражданин повече се тревожи и възмущава от произволното насилие по улиците, от изнасилвачите, джебчиите, крадците на коли, въоръжените кражби, кражбите с взлом и от наркоманите маниаци, които се мотаят навсякъде. Аз лично познавам хора, които са имали нещастието да се срещнат в живота си с такъв вид престъпници, а и вие също. Но не познавам никой, който да е бил жертва на мафията. Capisce?

Той се усмихна на тази дума, след това кимна в знак на съгласие.

— Да, разбирам това, мистър Сатър. Но трябва да признаете, че организираната престъпност и рекета вредят на цялата нация по един коварен начин, който…

— Добре, признавам. И ви казах, че бих искал да съм съдебен заседател, когато се разглежда дело срещу мафията. Това е повече, отколкото голяма част от гражданите биха направили. И знаете ли защо? Защото се страхуват, мистър Манкузо.

— Ето това е, мистър Сатър. Хората наистина се страхуват от гангстерите. Хората…

— Разбира се, че ще се страхуват, ако трябва да бъдат съдебни заседатели. Но това е далечна възможност. Това, от което хората действително се страхуват, е да вървящ нощем по улиците.

— Работата на ФБР не е да патрулира по улиците, мистър Сатър. Вие говорите за нещо съвсем различно.

— Добре тогава, нека да поговорим за мафията. Защо обикновеният гражданин се страхува да бъде съдебен заседател или да дава показания, когато се разглежда дело срещу организираната престъпност? Ще ви кажа защо: защото вие не си вършите работата.

За пръв път мистър Манкузо изглеждаше докачен от думите ми. В действителност той бе проявил завидно търпение в този случай, а и въобще напоследък, но сега чувствах, че наистина го бях обидил. Всъщност аз само се заяждах и исках той да ми каже, че те владеят положението, че републиката е в безопасност и че ще мога да вървя спокойно по улиците на Ню Йорк само след няколко седмици, най-много месец. Но случаят не беше такъв. Въпреки това обаче той ми каза някои обнадеждаващи новини.

Той остави чашата си на палубата и стана.

— Всъщност, мистър Сатър, ние си вършим работата — каза той. — Всъщност, сър, ние печелим войната срещу организираната престъпност.

— Казахте ли това на мафията?

— Те го знаят много добре. По-добре, отколкото американското общество, на което се сервират предимно лошите новини. Но нека да ви дам едно заглавие на хубава новина: Мафията бяга.

Усмихнах се, но нищо не казах.

Мистър Манкузо продължи:

— От 1984 година насам, мистър Сатър, Федералното правителство успя да осъди стотици престъпници по силата на Закона за борба с рекета и организираната престъпност — закона RICO. Конфискувахме милиони долари в имущество и в брой и разрушихме или разстроихме сериозно почти всички от двайсет и четирите фамилии на организираната престъпност в тази страна. В Америка остана само една крепост на мафията и тя е тук, в Ню Йорк. А четири от петте стари престъпни фамилии в Ню Йорк са осакатени от съдебни преследвания, смъртни случаи или ранно оттегляне на членовете им. Всички стари легендарни донове вече ги няма. А на останалите шефове калибърът е много малък. Само една фамилия остава силна и само един шеф вдъхва респект.

— Кой ли може да е той?

Мистър Манкузо, облекчен след направения монолог, се усмихна:

— Вие знаете кой.

— Накъде биете? — попитах го аз.

— Ами, очевидно към Франк Белароса и вашите взаимоотношения е него.

— Разбирам.

Мистър Манкузо ме бе заинтригувал и ми хрумна идеята, че той би могъл да ми отговори на някои въпроси вместо обратното.

— Колко е богат мистър Белароса? — попитах го аз.

Той се замисли за момент, след това отговори:

— По приблизителните ни изчисления брутните доходи от нелегалната му империя възлизат на шестстотин милиона долара годишно…

— Шестстотин милиона? Mamma mia, мистър Манкузо!

Мистър Манкузо се усмихна:

— Да. Но не знам колко от това е печалба и колко задържа лично за себе си. Знаем, че има четиринайсет законни предприятия…

— Шестнайсет.

Мистър Манкузо ме изгледа изпитателно, след това продължи:

— Четиринайсет или повече законни предприятия, от които миналата година представи облагаем приход от пет и половина милиона долара.

— И си е платил данъците?

— О, да. Дори е платил повече. СВП са му върнали около двеста хиляди долара. Преди няколко години имаше сериозен проблем с данъците си, заради който стоя на топло деветнайсет месеца. Затова сега много внимава с данъците си от законните си предприятия. Няма да се изненадам — добави мистър Манкузо, — ако в един момент ви помоли да се заемете с данъците му.

Не отговорих, но попитах:

— Защо смятате, че не се задоволява с петте милиона законни долара на година?

— В случая играят и други фактори, мистър Сатър — информира ме мистър Манкузо. — Белароса е уникална личност. Той не взема решенията си, както ги вземаме, ние с вас. Този човек премахна всички препятствия по пътя си към върха на най-голямата престъпна фамилия в Ню Йорк и е убил или е наредил да бъдат убити поне девет човека, за които е смятал, че представляват опасност за него или наистина са представлявали опасност за него, или просто са стояли на пътя му към императорската корона. Такива личности съществуват, разбира се, и историята е пълна с тях. Франк Белароса се опива от властта, парите са между другото. Разбирате ли?

— Разбирам.

— Разберете също, че той обича да живее на ръба. Може би ви е трудно да го повярвате, мистър Сатър, но по своя примитивен начин той се наслаждава да бъде прицел на убийците. Враговете му не могат да му направят по-голям комплимент от това да се опитват да го убият. Capisce?

— Capise.

— Не, трябва да кажете Capisco. Аз разбирам. Capisce?

— Capisco.

— Много добре. Но поработете върху произношението. Разбрах, че жена ви говори малко италиански. Тя може дв ви помогне.

Не отговорих. Всъщност и двамата мълчахме известно време. Докато „Поманок“ дрейфираше, осъзнах, че трябва в един момент да съобщя на мистър Манкузо, че съм адвокат на човека, който бе тема на разговора ни. Но понеже той не попита, а и досега не бяхме обсъждали нищо поверително, оставих това настрана. Исках да науча повече неща за клиента си и тъй като клиентът ми дори не признаваше, че мафията въобще съществува, да не говорим за това, че той й е император, реших, че мистър Манкузо е най-добрият ми източник на информация.

— Колко голяма е тази империя всъщност — попитах аз. — Не като пари, а като хора.

Мистър Манкузо ме изучава известно време, след това отвърна:

— Ами, това отново са приблизителни цифри, но смятаме, че Белароса ръководи дейността на около три хиляди човека.

— Това е голяма компания.

— Да. И ядрото на тази организация са триста човека от тези, които наричаме „твърди“ мъже. Мъже, които са твърди като желязо. Знаете ли какво означава това?

— Опасявам се, че да.

— И всички тези железни mafiosi са италианци, предимно сицилианци или неаполитанци.

— А вие от кои сте, мистър Манкузо?

— Въобще не съм от тях, мистър Сатър. Аз съм истински римлянин и по бащина, и по майчина линия.

— Интересно. А мистър Ферагамо?

Той се усмихна.

— Доколкото знам, прадедите му са от Флоренция. Те са много културни там. Защо питате?

— Просто се опитвам да разбера подтекста, мистър Манкузо.

— Уверявам ви, мистър Сатър, че няма никакъв подтекст.

— Може и да няма. Но все пак разкажете ми за тези сицилианци и неаполитанци. — Той се поколеба за миг, след това отвърна: — Предполагам, че може да се окаже от значение къде са корените на престъпната фамилия Белароса, в смисъл че има исторически и семейни връзки, които трябва да вземем под внимание и да разберем, за да можем ефективно да преследваме тези хора.

— Разбирам. Значи има едно ядро от триста железни мъже и около три хиляди други.

— Да. Асоциирани членове. На върха е Франк Белароса. Той има помощник бос, един човек на име Салваторе Д’Алесио, известен още като Сали Да-да, който е съпруг на балдъзата на Белароса. Нещо като негов баджанак. Семейните връзки са много важни при тези хора. Ако и това не става, тогава се обвързват чрез кръщелници. Тези връзки са важни, защото те са свикнали да изискват вярност и да я засилват. Верността и уважението са номер едно и номер две в дневния ред. След тях следва всичко останало. И затова е така невероятно трудно да се проникне сред тях и са така преуспяващи в продължение на цял век.

Кимнах и рекох:

— И затова безлични хора като мен са склонни да им слагат ореол и да ги виждат в романтична светлина.

— Вероятно.

— Но вие ги виждате по-ясно, мистър Манкузо.

— Надявам се да е така.

— Добре. Значи има помощник бос. А къде е мястото на consigliere?

— Той е следващият по ред. Тяхната йерархия е уникална в това отношение. Този доверен съветник понякога има повече власт от помощник боса. Той е този, който дава инструкции на capos^[1], които поемат грижата за гангстерите. Защо искате да знаете това?

— Просто се опитвам да получа една представа за съседа си. Къде е мястото на човек като Джак Уейнстейн?

— Уейнстейн ли? Адвокатът на Белароса?

— Да. Къде е неговото място в йерархията?

— Ами, ако адвокатът не е италианец, а струва ми се Джак Уейнстейн не е, тогава той стои някъде в склада. В конкретния случай Уейнстейн избави Франк Белароса от две сериозни обвинения в углавни престъпления, преди Белароса да стане бос. Следователно Белароса ще е благодарен и вероятно уважава Джак Уейнстейн, както вие или аз бихме уважавали някой хирург, който два пъти ни е спасил живота. Разбирате ли?

— Да.

— Защо питате за Джак Уейнстейн, мистър Сатър?

— Професионално любопитство. А освен това малко ми омръзна да се занимавам с данъци.

Манкузо се усмихна, но това беше тъжна усмивка.

— Всичко това е абстрактно, мистър Сатър — каза той. — Нека да ви разкажа една история за мистър Белароса. За него има много, но ще ви разкажа една, за която мога да се закълна, че е истина. Когато Белароса бил capo, извикал някакъв човек на име Вито Посилико на среща в светския им клуб на Мот стрийт. Франк Белароса поръчал кафе и те седнали на масата да разговарят. Тогава Белароса обвинил Посилико, че си е присвоил част от парите, изтръгнати от някакъв предприемач строител. Предприемачът, в случая един честен бизнесмен, платил на Посилико петдесет хиляди долара срещу гаранцията, че ще бъде осигурен мир, докато строителят работел върху някакъв голям обект. Белароса бил получил своята половина от Посилико — двайсет и пет хиляди долара, — но сега твърдял, че Посилико е измъкнал от предприемача сто хиляди долара. Посилико отрекъл това, разбира се, и предложил няколко начина на шефа си да му докаже това. Но Франк Белароса не желаел да се докаже, че не е прав, особено пред други хора. Това, което искал, било Посилико да покаже уважение, да си признае, да пълзи и да моли за милост. Или, ако продължавал да твърди, че е невинен, да го направи по начин, който показва, че се страхува. Но Вито Посилико имал твърде развито чувство за вътрешното си „аз“ и макар че наистина се държал почтително, твърдо отказвал да се признае за виновен.

— Ще ти доведа тук предприемача до петнайсет минути, Франк — казал той. — Можеш да говориш с него.

След това Посилико вдигнал чашата с кафе към устата си, за да отпие, а Франк Белароса извадил отнякъде една оловна тръба и с един замах размазал пръстите, чашата и зъбите на Посилико. След това станал и продължил да троши почти всяка кост по тялото на човека. Давам ти само един пример.

Уау. Пуснах кормилото и се облегнах на релинга. Да, лесно можех да си представя как Белароса, с пура в уста, размахва оловна тръба и троши костите на човек, когото е заподозрял в някаква измама. Всъщност Белароса би счупил и ръката на стария Ричард, задето искаше да му вземе салатата, ако бяхме в неговия, а не в моя клуб. И това беше мъжът, който Сюзън харесваше. Наблюдавах как кормилото се завърта насам-натам, докато усилващият се вятър и течението отнасяха лодката още по-нататък. Злото и жестокостта, помислих си, могат да се възприемат напълно само в анекдотна форма. Да чуеш, че някой е убил девет безименни човека, за да се добере до върха, е доста тъжно, но да чуеш в подробности как е размазал с оловна тръба лицето и зъбите на Вито Посилико, е просто ужасяващо.

Мистър Манкузо прекъсна мислите ми:

— Защо човек като вас ще общува с човек като този?

— За какво сте тук, мистър Манкузо — да вършите работата на правителството или да спасите душата ми?

— И за двете, мистър Сатър, тъй като те съвпадат.

Той ме разгледа за момент, след това каза:

— Аз не ви познавам, но зная много за вас. Знам, че редовно ходите на църква, уважавате закона, имате семейство, знам, че сте преуспяващ и почтен адвокат, уважаван член на обществото и ветеран от войната. Франк Белароса е едно злокачествено образувание в обществото, жесток престъпник — един човек, чиято душа ще гори в пъкъла вечно.

Това, последното, ме изненада и сигурно ми е проличало.

— Няма да споря с вас — отвърнах аз. — Давайте по същество.

— Бих искал да ми помогнете.

— Как?

— Имаме съдебно нареждане да подслушваме телефоните на Белароса. Но той знае това, разбира се, и не казва нищо по телефона, така че…

— И сте подслушвали моите разговори с него?

— Да. Знам за специалното разрешение, за конюшнята и за молбата му да се разходите до Фокс Пойнт. Между другото, имате добро чувство за хумор. И се радвам, че не е започнал да ви заплашва. Той търпи доста от сарказма ви и се чудя защо.

— Смятам, че просто го пропуска покрай ушите си, мистър Манкузо, без да го разбере.

— Може и така да е. Знаем също, че с жена си ходихте една вечер там на гости, разбира се, и аз имам ваши снимки като ни махахте, а също и като се разхождахте с Белароса към Фокс Пойнт. Знаем също, че вечеряхте с него и жена му във вашия извънградски клуб и това ви създаде известни неприятности с приятелите ви. Освен това чухме жена ви да говори по телефона с мисис Белароса и дори няколко пъти с мистър Белароса. — Той ме погледна за момент, след това добави: — Жена ви прекарва доста време в Алхамбра. Разбрахме, че рисува къщата. Вярно ли е?

— Жена ми е професионална художничка. А художниците, писателите и проститутките работят за всеки, който има пари в брой.

— А адвокатите не, така ли?

— Зависи от парите.

— Жена ви не е поискала от семейство Белароса пари за картината.

— Откъде знаете?

— Има неща, които знам и бих се радвал да споделя с вас, мистър Сатър, ако ми направите няколко услуги.

Не отговорих.

— Искаме да сложите три или четири микрофона в къщата на Белароса — каза той. — Един в кабинета му, един на входа, може би един в оранжерията му, където сме го виждали да говори с приятелчетата си, и определено един в кухнята, където вероятно върши по-голямата част от бизнеса си, защото е италианец.

Мистър Манкузо разкри всичките си „чиклетс“.

— А в спалнята му?

— Не правим това. А и без друго там не се върши кой знае колко.

Той тръгна към мен по клатещата се палуба и ме хвана за ръката, като че ли да се подпре.

— Можем ли да разчитаме на вас?

— Не.

— Защо?

— Защото… аз съм му адвокат.

Той отстъпи крачка назад, сякаш бях казал, че съм заразен.

— Сериозно ли говорите?

— Да, съвсем. По-специално, той иска да го представлявам в делото за убийството на Хуан Каранза.

Изучавах лицето на мистър Манкузо и видях, че то не беше с щастливо изражение.

Той отиде до страничния парапет и известно време съзерцава океана. Осъзнах, че бях направил тактическа грешка, казвайки му това, ако Белароса действително искаше то да остане в тайна до момента на арестуването му, призоваването в съда и молбата за пускане под гаранция. Но това беше малка грешка и щях да направя още няколко такива, просто защото аз се занимавам предимно с данъци, завещания и прехвърляне на имоти. Освен това Белароса бе поискал от мен в един момент да поговоря с Манкузо за Ферагамо, така че всъщност аз не издавах поверителен разговор между адвокат и клиент. Обърнах се към Манкузо:

— Искате ли да знаете защо се съгласих да го представлявам?

— Мога да поразмишлявам малко, мистър Сатър — отвърна Манкузо, без да се обърне, — и ако го направя, бих казал, че това няма нищо общо с пари в брой.

— Не, няма. Всъщност аз му връщам една услуга. Но главната причина е в това, че вярвам, че Белароса не е извършил това престъпление.

Той се извърна към мен.

— Наистина ли? Защо вярвате в това?

— Освен другите причини Белароса ме убеди, че щатският прокурор, мистър Алфонс Ферагамо, му приписва това убийство. Всъщност не само скалъпва това обвинение срещу него, но и го поставя в такова положение, че да бъде убит от колумбийците или от собствените си хора, за да запазят мира с колумбийците.

Наблюдавах мистър Манкузо внимателно. Той има много изразително лице, което не е добре за едно ченге, и по него можах да прочета, че не намираше това твърдение за абсурдно. Белароса беше прав за изражението на лицето, когато отправя това обвинение. Обърнах се към мистър Манкузо:

— Ще ви разкажа какво ми каза Белароса.

И в следващите десет минути направих точно това. Завърших с думите:

— Белароса каза, че сте честен човек. И ако наистина сте такъв, кажете ми честно, това звучи ли ви правдоподобно?

Цяла минута той гледа втренчено палубата, а след това, без да вдигне погледа си към мен, отвърна:

— Един щатски прокурор не би рискувал кариерата и свободата си заради лично отмъщение.

— Преди три месеца и аз мислех така, но… — преминах на италиански акцент, — но сега вече разбира вас, paesanos, миста Манкузо, и аз мисли, че може би миста Белароса знае какво е в глава на миста Ферагамо. Capisce?

На мистър Манкузо, изглежда, не му беше забавно.

— Спасете душата на мистър Ферагамо, мистър Манкузо — добавих аз, вече с нормално произношение. — Напомнете му, че отмъщението е грях. Ако той се оттегли, и аз ще се откача от въдицата. Кажете му да измисли нещо по-добро от това да натопи Франк Белароса. Кажете му да играе честно.

Мистър Манкузо не отговори.

Погледнах часовника си, след това се обърнах към мистър Манкузо:

— Ще ви покажа как да промените курса. Вдигнете първо грота.

И така, ние вдигнахме платна към къщи, обръщайки срещу вятъра и борейки се с прилива, който все още се отдръпваше. След около час в такива условия бяхме напреднали съвсем малко и изтощеният мистър Манкузо се позаинтересува:

— Не може ли просто да включите двигателя?

— Можех, но плаването срещу вятъра е много поучително. Това е изпитание за уменията и търпението. Алегорично е.

— Това са безполезни усилия — заяви екипажът.

Като заобиколихме Плам Пойнт, вятърът се обърна в по-благоприятна посока и ние напредвахме по-бързо. Мистър Манкузо бе коленичил на фордека и се бе хванал за перилата. Изглежда, му харесваше да слуша свистенето на вятъра в платната и да гледа носа на лодката, който пореше вълните. Посъветвах го да си сложи спасителен пояс или да се върже със спасително въже, но той ме увери, че е добър плувец. Извиках към него:

— Вашите хора ли ме тикнаха в ръцете на СВП?

Той се извърна и ме погледна, а след това извика:

— Не. Но знаем за това.

— Сигурен съм, че знаете.

— Не съм го направил аз — добави той. — Имате честната ми дума.

— Може би не вие, но някой от кабинета ви — извиках аз, надниквайки шума на вятъра и водата.

— Не. Ние не си играем със СВП. Не е законно, а и ние им нямаме доверие.

— Значи, не можехте да ме измъкнете от ръцете им?

— Бихме могли да кажем някоя добра дума за вас, но нищо не мога да ви обещая.

А Франк Белароса и мистър Мелзър можеха безусловно да ми обещаят много неща. Колко отчайващо и покваряващо.

— Бихте ли искали да кажа някоя добра дума за вас? — провикна се той към мен.

— Разбира се. Кажете им, че ходя на църква и че съм добър моряк.

— Ще стигне. Искате ли да сложите няколко микрофона заради мен?

— Не мога да направя това.

— Разбира се, че можете. Но трябва да се оттеглите като негов адвокат. Трябва да сте етичен.

Мистър Манкузо разбираше от етика.

— Смъкнете кливера — извиках му аз.

— Кое?

— Платното над главата ви.

Той смъкна кливера, след това стаксела и грота и аз пуснах двигателя. Когато плаваш с неопитен екипаж, най-добре е да влезеш в пристанището с работещ двигател, за да избегнеш някои неудобни положени, като например да забиеш нос в някоя закотвена лодка, докато хората си пият питието на верандата на клуба.

Приближихме пристана и аз изключих двигателя, докато мистър Манкузо майсторски метна въжето на кея. Завързахме „Поманок“ и двамата слязохме в каютата да си приберем нещата.

— Вие няма да защитавате Франк Белароса само заради убеждението си, че не е извършил това убийство, мистър Сатър — каза ми мистър Манкузо, докато си слагаше вратовръзката и пистолета. — Всеки адвокат би могъл да стори това. Струва ми се, че просто си играете с огъня, защото се наслаждавате на опасността. Както при плаването в бурна нощ. Знам, че животът понякога е скучен, мистър Сатър, и хората, които разполагат с пари и време, често изпитват нужда нещо да раздвижи кръвта им. Едни играят на хазарт, други карат коли или лодки, трети изкачват планини, някои завързват любовни връзки, а някои правят всичко това.

— Едновременно ли?

— Но, мистър Сатър, за тръпката се заплаща. Има последствия. Да се играе, е опасно.

— Знам това, мистър Манкузо. Къде сте получили юридическата си диплома, ако мога да попитам?

— В Джорджтаун.

— Отлично. Мога ли да удвоя заплатата ви, мистър Манкузо? Имаме нужда от католик. Ще ви признаем 20-те години във ФБР.

Той се усмихна.

— Аз не броя годините, мистър Сатър. Искам да довърша тази работа. Ако трябват още двайсет години, за да се разбие мафията в Ню Йорк, тогава, ако даде Бог, аз все още ще работя там.

— Моля ви, не забравяйте предложението ми. Това е сериозно предложение.

— Оценявам идеята. Съблазнителна е. Но това, което искам да ви кажа, мистър Сатър, е, че злото е съблазнително и…

— Какво казахте?

— Злото е съблазнително. Разбирате ли?

— Да…

— А добродетелта е отегчителна. Злото изглежда по-примамливо от добродетелта, но добродетелта, мистър Сатър, сама по себе си е награда. Знаете това.

— Разбира се, че го знам. Аз съм честен човек.

Не правя нищо нечестно с Франк Белароса.

Мистър Манкузо облече сакото си и взе чорапите и обувките си.

— Но да се забъркате с Франк Белароса е неетично, неморално и неблагоразумно. Много неблагоразумно.

Той се приближи още повече към мен в малкия камбуз, където стояхме.

— Чуйте ме, мистър Сатър. Забравете, че ви помолих да поставите микрофони в къщата на Белароса и че вероятно той не е извършил това убийство. Този човек е самото зло. Харесвате ми, мистър Сатър, и искам да ви дам един добър съвет. Кажете на Франк Белароса да се махне и да стои настрана от вас и жена ви. — Сега всъщност ме бе сграбчил за ръката и бе наврял лицето си в моето. — Аз съм гласът на истината и реалността. Вслушайте се в този глас. Този човек ще погуби и вас, и семейството ви. И това ще стане по ваша вина, мистър Сатър, не по негова. За Бога, кажете му да ви остави на мира.

Той беше съвършено прав, разбира се, затова казах:

— Благодаря. Харесвате ми, мистър Манкузо. Вие ми връщате вярата в човечеството, но почти в нищо друго. Ще помисля върху това, което ми казахте.

Мистър Манкузо пусна ръката ми.

— Благодаря за разходката, мистър Сатър. Приятен ден.

Той се изкачи по стълбичката и изчезна на палубата.

След минута го последвах и го видях на кея да нахлузва обувките си. Там вече имаше и някои други хора и те всички наблюдаваха този костюмиран човек, който бе слязъл от лодката ми. Поне няколко от тези хора вероятно си помислиха, че мистър Манкузо е приятел на мистър Белароса — какъвто беше и Джон Сатър — и че Сатър и този мафиот току-що са хвърлили, няколко тела в океана.

Извиках на мистър Манкузо:

— Ферагамо и Белароса са за една килия. А ние с вас трябва да поплаваме някой път пак.

Той ми махна с ръка и се скри зад една голяма шестнайсетметрова, закотвена на пристана „Алайд“, която бих купил, ако имах триста хиляди долара.

Извадих от сандъка малко полир и излъсках един месингов кнехт, докато заблестя на слънцето.