Нелсън Демил
Златният бряг (28)

26.

Веднъж една възрастна двойка влезе в кантората ми и заяви, че не се разбирали от близо петдесет години насам и че искат да се разведат. Те изглеждаха на около деветдесет — спрете ме, ако сте чували тази история — и аз ги попитах:

— Извинете ме за въпроса, но защо сте чакали толкова дълго, за да поискате развод?

А възрастният джентълмен отвърна:

— Изчаквахме децата да умрат.

Има моменти, в които и аз се чувствам така. Със Сюзън отново се бяхме помирили, след като се извиних за намека, че произходът й по бащина линия е съмнителен и че майка й е блудница. Но дори и ако някога Шарлот лесно си е вдигала полата, какво значение имаше това? Оставаше обаче открит въпросът дали баща й е, или не е монументално дърво и т.н. Аз искрено вярвам, че е. Дори си нахвърлях още няколко описания за персоната му, в случай че отново го видя. Сюзън, разбира се, знаеше какво представлява той и затова не ми беше ужасно сърдита; но Уилям й беше баща. Може би.

Във всеки случай аз все още живеех в къщата на Сюзън, без да плащам наем, и ние отново си говорехме, но не с пълни или сложни изречения.

Съгласно предложението на мистър Белароса в понеделник вечер си лягах рано, във вторник сутрин ставах рано и отивах при него на кафе призори. Сюзън никога не ме попита за двете ми ранни разходки пеша до Алхамбра, а съобразно инструкциите на клиента ми аз не бях й казал за предстоящото му арестуване.

ФБР вече знаеха, разбира се, че аз съм адвокат на Франк Белароса, но клиентът ми не искаше да знаят, че очакваме посещение във вторник рано сутринта. По тази причина трябваше да минавам през задните морави на имението и да влизам в Алхамбра през задната врата, за да не могат да ме видят от наблюдателния пост на семейство Дюпо.

Между другото, няколко пъти случайно срещнах Алън Дюпо в града и поради абсолютната липса на нравствена смелост, характерна за предателите, доносниците и провокаторите по цял свят, той не ме заплю в лицето, а ме поздрави, като че ли все още бяхме приятелчета. Последния път, когато се натъкнах на него в един железарски магазин, го попитах:

— Вярваш ли на жена си, като я оставяш денонощно сама с толкова много мъже в къщата си? Не ходиш ли твърде често по работа в Чикаго?

Вместо да ми нанесе един свинг, той отвърна невъзмутимо:

— Те живеят в един фургон зад къщата ми.

— Хайде, Алън, обзалагам се, че винаги идват, да си вземат малко мляко назаем, докато те няма.

— Съвсем не е смешно, Джон. Правя това, което смятам, че е правилно.

Той плати за маслото за картечница, или каквото купуваше, и излезе.

Добре, вероятно той правеше това, което смяташе за правилно. Може би то наистина беше правилно. Но знаех, че той е един от членовете на клуба, които подаваха анонимни искания за отстраняването ми от него.

Във всеки случай по отношение на ранните вторнични утрини, дори ако ФБР пристигнеха за Франк Белароса в друг ден, аз бях готов всяка сутрин да скоча от леглото и за отрицателно време да бъда в Алхамбра. Това бе наистина вълнуващо.

Вече беше началото на август, време, когато би трябвало да съм в Ийст Хамптън. Но доктор Карлтън, който и по дяволите да беше той, беше в моята къща, с крака върху мебелите ми, наслаждавайки се на лятото в Ийст Енд и на почтеността на една шиндова къща от 18 век. Бях говорил веднъж с този психиатър по телефона, за да си оправим сметките за къщата, и той ми каза:

— За какво толкова бързате да прехвърлите собствеността, ако мога да попитам?

— Майка ми имаше навика да тегли пари от детския ми влог и никога да не ги връща. Малко е сложно, докторе. Следващата седмица, окей?

И така, трябваше да отида на тази среща в източната част на острова, защото ми трябваха пари за ченгетата, в същото време, обаче, другите ченгета, заели пост на срещуположната страна на улицата тук, искаха да спипат клиента ми и аз трябваше да оправям и тази работа. Не е за вярване, че само до март месец водех един улегнал и спокоен живот, който само от време на време биваше нарушаван от развода на някой приятел, или от разкрита изневяра, а понякога и от нечия смърт. Най-големият ми проблем беше скуката.

На другия ден след битката в „Макглейдс“ се бях обадил на Лестър Ремсън и му бяха казал:

— Продай малко хартии за двайсет хиляди долара и остави чека на секретарката ми в Лоукаст Вели.

— Моментът не е подходящ да продаваш каквото и да е — отвърна той. — Твоите хартии доста пострадаха. Задръж си позициите, ако можеш.

— Лестър, аз също прочетох „Уолстрийт джърнъл“. Направи каквото ти казах, моля те.

— Аз и без това исках да ти се обадя. Имаш изискване за увеличаване на първоначалния депозит…

— Колко?

— Около пет. Искаш ли да ти дам точната цифра, за да ми изпратиш чек? Или, Джон, ако имаш проблеми с парите, мога просто да продам повече акции, за да покрия това изискване.

— Продай каквото трябва.

— Добре. Портфейлът ти е малко несигурен.

Това на езика на Уолстрийт означава „направил си някои много глупави инвестиции“. С Лестър отдавна работим заедно и дори когато не си приказваме, говорим. Поне за акции говорим. Осъзнах, че не харесвам нито акциите, нито Лестър.

— Продай всичко. Веднага.

— Всичко ли? Защо? Пазарът е слаб. През септември ще се вдигне и…

— Говорим за акции от двайсет години. Не ти ли омръзна?

— Не.

— Но на мен ми омръзна. Разбираш, ли, Лестър, ако бях прекарал последните двайсет години в търсене съкровището на капитан Кид, щях да загубя по-малко пари.

— Това са глупости.

— Закрий сметката ми — казах аз и затворих телефона.

Както и да е, сега беше шест часът сутринта в първия вторник на август и аз размишлявах за това-онова. В действителност дори и ако доктор Карлтън не се беше настанил в лятната ми къща, аз нямаше да прекарам този август там, поради факта че клиентът ми от съседното имение искаше да бъда на разположение. Вероятно можех да се преместя в Алхамбра, за да съм съвсем на разположение, но не мисля, че донът би искал да съм там, докато оправя бизнеса си и общува с известни престъпници. А и аз със сигурност не исках да бъда свидетел на нищо от това.

И така, в мрачната утрин на онзи вторник аз излязох от къщата на Сюзън и се запътих пеша към Алхамбра в хубав костюм и с голямо куфарче в ръка, в което щях да сложа пет милиона долара в брой и книжа, с които да осигуря освобождаването му под гаранция.

Бях прегледал всички тези книжа една вечер в дома на Белароса, за да ги опиша и да се уверя във валидността им. Следователно видях едно малко късче от империята на дона. По-голямата част от това, което видях, бяха регистрирани нотариални актове, които съдът щеше да приеме. Имаше няколко облигации на приносител и още някои дребни неща на обща стойност около четири милиона, които щяха да покрият и най-раздутата гаранция. Но за по-сигурно Белароса бе изтърсил върху масата в кухнята си от една пазарска чанта един милион долара в брой.

Докато вървях към Алхамбра за трети пореден път, трета поредна седмица, птиците пееха и въздухът бе все още хладен. По земята между именията ни, на височина долу-горе на гърдите, се стелеше лека мъгла, която ме караше да се чувствам някак странно, като че ли отивах в уаспския рай, облечен в костюма си от „Брукс Брадърс“ и с куфарче в ръка.

Стигнах до изкуственото езеро, където статуите на Дева Мария и Нептун продължаваха да се гледат една друга, и някаква фигура се появи из мъглата и се насочи към мен. Беше Антъни, който бе изведен на разходка от един питбул. Той излая към мен. Кучето, имам предвид. Антъни каза:

— Добрутру, миста Сата.

Сигурно имаше проблеми със синузита си.

— Добро утро, Антъни. Как е донът тази сутрин?

— Ча’а ви. Ша въ завида.

— Сам ще отида, благодаря.

Продължих по пътеката към къщата. Антъни беше много мил, когато го поопознаеш малко.

Приближих задната врата на голяма къща и забелязах, че лампите за през нощта все още светят. Прекосих големия двор и дръпнах звънеца. Видях Вини през стъклената врата, който учтиво прибираше пистолета си в кобура, след като ме беше разпознал.

— Заповядайте, господин адвокат. Босът е в кухнята.

Влязох в къщата откъм задната страна на вестибюла и докато прекосявах това огромно пространство, забелязах Лени, шофьорът, който седеше в плетен стол до една от колоните и пиеше кафе. Той, както и Вини, бе облечен в хубав костюм в очакване на посетителите и заради евентуалната разходка до Манхатън. Лени стана, докато приближавах, и измърмори някакъв поздрав, който аз го накарах да повтори по-ясно. Беше забавно.

Продължих сам през тъмната къща, като минах последователно през трапезарията, утринната стая, килера и най-накрая влязох в приличната на пещера кухня, която миришеше на току-що сварено кафе.

Кухнята бе изцяло преправена, разбира се, и донът ми бе казал точно колко му е струвало да внесе половината миля италиански кухненски шкафове, половиния акър италианска подова настилка и мраморните плотове. Кухненските уреди, естествено, бяха американски.

Донът седеше на челото на продълговата кухненска маса и четеше вестник. Беше облечен в син копринен костюм на тънки райета, светлосиня риза, която е по-добре от бялата за пред телевизията, и виненочервена вратовръзка в тон с кърпичката, която се показваше от джобчето на сакото му. Вестниците го бяха нарекли донът — денди и сега разбирах защо.

Белароса вдигна погледа си към мен.

— Сядай, сядай.

Той ми посочи един стол и аз седнах от дясната му страна, близо до челото на масата. След това ми наля кафе, продължавайки да чете вестника си.

Отпих от черното кафе. Предполагам, че никога няма да видите кръгла маса в къщата на истински италианец, защото около кръглата маса сядат равни. Продълговатата маса има чело, където сяда най-главният. А в случая аз седях до дясната му ръка и се чудех дали това изразява нещо или просто твърде много се вживявам в тези неща.

Той вдигна очи от вестника си.

— Е, господин адвокат, днес ли ще е?

— Надявам се. Не обичам да ставам толкова рано.

Той се разсмя.

— Аха, не обичаш значи. Но не ти отиваш в затвора.

(И не аз нарушавам закона от 30 години.)

Той остави вестника.

— Мисля, че днес ще стане. Предварителният съд заседава три седмици. Това е достатъчно дълго време за убийство. Виж, ако се захванат с онзи боклук RICO, може да отиде и година, докато се ровят в бизнеса ти, опитвайки се да открият какво притежаваш и откъде е дошло. Парите са сложно нещо. Убийството е просто.

— Вярно е.

— Ей, обзалагам се на петдесет долара, че днес ще стане.

— Дадено.

— Знам какво си мислиш. Ти си мислиш, че няма да ме подведат под отговорност. Мислиш, че си уредил това с Манкузо.

— Никога не съм казвал подобно нещо. Казах ти, че съм му казал това, което ме помоли да му кажа — за Ферагамо. Знам, че Манкузо е човек, който ще предаде това на Ферагамо, а може би дори и на шефовете си. Не знам какво ще излезе от това.

— Ще ти кажа какво ще излезе. Нищо. Защото тази отрепка Ферагамо няма да отстъпи, след като е вдигнал такъв шум пред предварителния съд. Иначе ще изглежда като истински gavone^[1]. Но се радвам, че си говорил с Манкузо. Сега Ферагамо знае, че Белароса знае. Но май не е трябвало — продължи Белароса — да му казваш, че си ми адвокат.

— Как можех да говоря в твоя защита, без да му кажа, че ще те представлявам?

Той сви рамене.

— Не знам. Но вероятно ако не му беше казал нищо, той можеше да ти разкрие някои неща.

— Това е неетично и незаконно, Франк. Какво искаш — един покварен адвокат или един скаут?

Той се усмихна.

— Окей. С теб ще играем честно.

— Аз сам ще играя честно.

— Както и да е.

Известно време продължавахме да пием кафе и донът ми даде вестника си. Беше издание на „Дейли нюз“ от същата сутрин, което някой сигурно му бе донесъл още топло от печатницата в Бруклин. Прегледах набързо заглавията, но нямаше никакви намеци или изявления на Ферагамо за предстоящ арест.

— Тук няма нищо за теб — казах аз.

— Аха. Тази отрепка не е толкова глупава. Аз имам свои хора във вестниците и той го знае. Ще изчака първото дневно издание, около полунощ. Ще го получим довечера. Това дърво обича вестниците, но повече обича телевизията. Искаш ли нещо за ядене?

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си? Ще извикам Филомена. Хайде, не се притеснявай, хапни нещо. Дълга ще е тази сутрин. Яж.

— Наистина не съм гладен. Наистина.

Знаете отношението на тези хора към яденето и те действително се сърдят, когато отказвате предложената ви храна, и се чувстват щастливи, когато ядете. Защо придават такова значение на това, ми е непонятно.

Белароса посочи една дебела папка върху масата:

— Това се нещата.

— Добре.

Сложих папката, съдържаща нотариалните актове и другите документи, в куфарчето си.

Белароса измъкна изпод масата една огромна пазарска чанта. В нея имаше сто пачки от стодоларови банкноти, по сто банкноти във всяка пачка, което общо правеше един милион долара. Гледката не беше лоша.

— Внимавай да не се изкушиш по пътя към съда, господин адвокат — каза ми той.

— Парите не ме изкушават.

— Нима? Така казваш. Но я си представи, отивам аз в съда и разбирам, че си пречукал Лени и си изчезнал с парите ми. И аз отивам в затвора, а ти ми изпращаш картичка от Рио с посвещение: „Майната ти, Франк.“ — Той се разсмя.

— Можеш да ми вярваш. Аз съм адвокат.

Не знам защо, но това го накара да се разсмее още по-силно. Както и да е. Аз имам онова голямо куфарче, почти куфар, което адвокатите използват, когато трябва да замъкнат в съда двайсет килограма документи плюс обяда си. Прехвърлих книжните банкноти в това куфарче заедно с четирите милиона в книжа. Книжа, книжа, книжа.

— Нали прегледа онзи ден нотариалните актове и другите документи? — попита Белароса.

— Да.

— Значи си видял, че съм законен бизнесмен.

— Моля те, Франк. Не ми говори глупости толкова рано сутринта.

— А? — Той се разсмя. — Виждаш ли, сега Станхоуп Хол е в това куфарче. В него има още един мотел във Флорида, един във Вегас и земя в Атлантик Сити. Земя. Това е единственото нещо, което има значение на този свят. Не можеш да създадеш повече земя, господин адвокат.

— Не, не можеш, освен в Холандия, където…

— Имало е едно време, когато не са можели да ти отнемат земята, освен ако не я спечелят в битка. А сега просто пишат някакви документи.

— Вярно е.

— Те ще вземат шибаната ми земя.

— Не, тя ще бъде само като допълнителна гаранция. Ще си я получиш обратно.

— Не, господин адвокат, когато видят този боклук в куфарчето ти, ще тръгнат след него. Следващото нещо, което Ферагамо ще направи, е да започне разследване по закона RICO. Те ще замразят всичко, което имам, и един ден ще го притежават цялото. А това, което имаш там вътре, улеснява работата им. Заради тази глупост с убийството се изпари доста от имуществото ми.

— Вероятно си прав.

— Но майната им. Майната им на всички правителства. Те искат просто да заграбят собствеността ти. Майната им. Там, откъдето е дошла, има още.

И аз така мисля, ако Манкузо беше прав. Още много.

— Абе, казах ли ти, че направих предложение за Фокс Пойнт? Девет милиона. Говорих с онзи адвокат, за който ми беше казал, че се занимава с имуществото на собствениците тук. — След това ме попита: — Ще поемеш ли тази сделка?

Свих рамене и отвърнах:

— Защо не?

— Добре. Ще ти дам един процент. Това са деветдесет бона.

— Да видим първо дали ще се съгласят на девет. Не забравяй за иранците.

— Майната им на иранците. Те не са собственици. Те са купувачи. Аз работя само със собственици. Показах на този адвокат, че най-изгодното за мен предложение е най-изгодно и за клиента му. Така че той ще накара клиентите си да разберат това. Клиентите му няма да чуят повече за никакви предложения от иранци. Capisce?

— Без съмнение да.

— И сега ще има къде да плуваме. Ще позволя на всички по „Грейс Лейн“ да продължават да ползват плажа. И никой не бива да се притеснява, че шепа пясъчни негри ще се разхождат наоколо, завити в чаршафите си. Capisce?

— Не можеш ли да избягваш да употребяваш тази дума?

— Capisce ли?

— Не, другата.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Няма значение.

Той сви рамене.

— Във всеки случай можеш да разчиташ на деветдесет бона след няколко месеца. Радваш ли се, че дойде?

— Засега. — След това му казах: — Ти явно не се притесняваш много от обвинението в убийство, предстоящото обвинение по закона RICO или за евентуалното ти убийство.

— О, всичко това са глупости.

— Не, Франк, не са.

— И к’во да напрая? Да се свия в черупката си и да пукнали? Имаш възможност за сделка, правиш я. Едното няма нищо общо с другото.

— Напротив, има.

— Глупости.

— Просто исках да ти го кажа.

Налях си още кафе и наблюдавах слънцето, което се прокрадваше през мъглата зад кухненския прозорец. „Имаш възможност за сделка, правиш я.“ Спомних си една приказка, която трябваше да прочета веднъж за урока по история, когато учех в „Св. Пол“. В тази приказка се разказваше за двама знатни римляни, които стояли на крепостния вал, с който бил защитен градът им, и преговаряли за цената на парче земя, което се виждало в далечината. Продавачът превъзнасял добрите качества на земята си — плодородието й, овощните градини, насадени там, и близостта й до града. Потенциалният купувач правел всичко възможно да намери някакви недостатъци на земята, за да смъкне цената. Най-накрая сключили сделка. Това, което никой от двамата не споменал нито по време на преговорите, нито след това, било, че някаква чужда армия лагерувала върху въпросната земя, приготвяйки се да нападне Рим. Поуката от тази апокрифна приказка за римските ученици, а вероятно и за съвременните подготваци в „Св. Пол“, за които се предполага, че са синове на американската управляваща класа, е следната: знатните римляни (или знатните подготваци) трябва да показват пълна увереност и смелост дори пред лицето на смъртта и разрухата; човек си върши работата без страх и с постоянна вяра в бъдещето. Или, както биха казали моите прадеди: „Горе главата.“ Обърнах се към Белароса:

— Не знаех, че сте прехвърлили собствеността на Станхоуп Хол.

— Аха. Миналата седмица. Ти къде беше? Нима не вършиш юридическа работа за тъста си? Що за зет си ти?

— Мислех, че ще се получи сблъсък на интересите, ако представлявах него в онази сделка и теб в този случай.

— Аха? Ти винаги се съобразяваш с тези неща. — Той се наведе към мен. — Абе, мога ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Малко трудно се работи с тъста ти.

Внезапно ме осени тази абсолютно безразсъдна мисъл; можех да накарам Белароса да пречука Уилям. Сделка. „Това е от зет ти, кучи сине.“ БУХ! БУХ! БУХ!

— Ей, слушаш ли ме? Питах те как се разбираш с този тип?

— Той живее в Южна Каролина.

— Аха. Това е хубаво. Ей, искаш ли да видиш картината?

— Ще изчакам, докато я окачите.

— Аха. Ще съберем малко хора тук. Сюзън ще бъде почетен гост.

— Добре.

— Как е тя? Вече не я виждам много.

— Така ли?

— Аха. Днес тук ли е? Ще може ли да направи компания на Анна?

— Предполагам. Не се осведомяваме взаимно за плановете си.

— Тъй ли? Имаш съвременна жена. Това харесва ли ти?

— Как е Анна?

— Започва да свиква с живота тук. Всичките й смахнати роднини й завиждат и тя вече си придава важност. Донна Анна. — След това добави нехайно: — Съвзе се от онези глупости за призраците. — Усмихна ми се неприятно: — Не е трябвало да й разказваш онази смахната история.

Прокашлях се.

— Съжалявам, ако я е разстроила.

— Аха? Страхотна история. Хлапетата да се чукат. Madonna. На много хора я разказах. Но не бях сигурен дали съм я разбрал правилно. Тогава я разказах на моя човек, Джак Уейнстейн. Той е умник като тебе. Каза, че е от книга. Че си прочел тази история в някаква книга. Тази история не е за Алхамбра. Защо го направи?

— За да забавлявам жена ти.

— На нея не й беше забавно.

— Тогава, за да забавлявам себе си.

— Така ли? — Той не изглеждаше много доволен от мен. — И още нещо — каза той, — Анна смята, че ти си бил онзи тип, който изръмжал срещу нея. Ти ли беше?

— Да.

— Защо го направи?

Представих си се на дъното на изкуственото езеро с бетонни пантофки на краката, в случай че нямах по-добър отговор от „за да се забавлявам“.

— Виж какво, Франк — казах аз, — това беше преди месеци, забрави го.

— Никога нищо не забравям.

— Вярно. Тогава приеми извинението ми.

— Окей. Така става. — И добави: — И това е повече, отколкото обикновено правя.

Той се втренчи в, мен, след това се чукна с пръст по челото:

— Ти sei matto.^[2] Capisce?

Помага, като използват ръцете си.

— Capisco — отвърнах.

— Вие всички сте луди.

И двамата се върнахме към вестника си, но след няколко минути мълчание той ме попита:

— Колко ще трябва да ти платя?

— Николко. Аз ти връщам услуга.

— Н-не. Това вече го направи, като говори с Манкузо. Изкарай ме днес, и получаваш петдесет бона.

— Не, аз…

— Вземи ги сега, господин адвокат, защото някой път пак може да ми потрябваш за нещо, а ако ми заграбят всичките пари по RICO, няма да получиш нищо.

Свих рамене:

— Добре.

— Така. Виждаш ли? Вече получи деветдесет и петдесет, а дори не си закусил още. — Закани ми се с пръст. — И не забравяй да ги впишеш в данъчната си декларация.

Той се разсмя.

Скалъпих някаква усмивка. Майната ти, Франк.

Поговорихме известно време за семейството и Франк ме попита:

— Дъщеря ти още ли е в Куба?

— Да.

— Ако говориш с нея, кажи й, че са номер четвърти.

— Моля?

„Монте Кристо“ номер четири. Забравих да кажа на момчето ти да й каже. Това са големите торпедо. Номер четири.

Не исках да споря с него по въпросите на контрабандата, затова кимнах.

— Мислиш ли, че старата дама ще остане във вратарската къщичка? — попита ме той.

— Посъветвах я да го направи.

— Така ли? Какво иска, за да се премести?

— Нищо, Франк. Това е нейният дом. Забрави го.

Той сви рамене.

В главата ми се въртеше идеята да му кажа, че Уилям Станхоуп вероятно е внесъл пари във фонда за съхраняване на именията на Златния бряг и ги е определил за битката по зонирането на Станхоуп Хол. Но не можех да се заставя да издам такава поверителна информация. Колкото и неетична да беше постъпката на Уилям, не беше незаконна и той бе разкрил мислите си пред мен около четири минути преди да му кажа да върви по дяволите. Но все пак попитах Белароса:

— Какво възнамеряваш да правиш със Станхоуп Хол?

— Не знам. Ще видим.

— Можеш да го използваш за гробище.

Той се усмихна.

— Къде е синът ти, Тони? — попитах го аз.

Бях се запознал с малкия възпитаник на „Ла Сал“ миналата седмица и ми се стори будно момче. По външен вид и маниери, напомняше баща си. Белароса много се гордееше с него. Започнах да наричам хлапето „малкия дон“, но само наум, разбира се.

— Изпратих го при по-големия му брат до края на лятото — отвърна ми Белароса.

— При кой от по-големите братя?

Погледна ме:

— Няма значение и забрави, че си чул това. Ясно ли е?

— Абсолютно.

Мили Боже, наистина трябваше да мислиш, преди да зададеш какъвто и да било въпрос на този човек. Това беше обща черта на богатите и известните, разбира се, и аз имах заможни приятели, които също не разгласяваха наляво и надясно местонахождението на децата си. Но на мен биха казали, ако ги попитам.

— Абе, синът ти още ли е във Флорида? — попита ме той.

— Може и да е там, а може и да не е.

Той отново се усмихна и се върна към вестника. Решаваше кръстословицата.

— Американски писател, първото му име е Норман, шест букви… последната „р“.

— Мейлър.

— Никога не съм го чувал. — Той попълни кутийките. — Аха… това е. Умник си ти.

В кухнята влезе Филомена, която наистина беше много грозна и ми бе трудно да я понасям сутрин. С Франк си поговориха няколко минути на италиански, при което разбрах, че италианският на Франк не е добър, защото тя проявяваше признаци на нетърпение. Тя извади всякакви видове метални кутии с бисквити, върху които пишеше на италиански, и ги стовари на масата. Тя притесняваше Белароса за нещо, след това започна да притеснява мен.

— Иска да ядеш — обясни ми Франк.

И аз започнаха да ям. Имаше различни видове бисквити за закуска, които с масло не бяха лоши. Белароса също трябваше да яде. Филомена ни наблюдава известно време, като ми правеше знак да не спирам да си тъпча устата. Белароса остро й каза нещо и тя веднага му го върна. Това беше нещо като насилствена закуска и Филомена притежаваше силата.

Най-накрая Филомена си намери някаква друга работа и Франк блъсна чинията си настрана.

— Ама че досада.

— Много точно го каза.

Той се наведе към мен.

— Познаваш ли някой мъж тук като за нея?

— Нямам никого под ръка.

— На двайсет и четири години е, вероятно девствена, готви майсторски, чисти, шие и работи здравата.

— Аз ще я взема.

Той се разсмя и ме потупа по рамото.

— Наистина ли? Искаш италианка за жена? Ще кажа на Сюзън.

— Ние вече говорихме за това.

Наляхме си по още една чаша кафе. Наближаваше осем часа и до това време вече бях започнал да мисля, че става късно за арест, но тогава Вини влезе в кухнята, като че ли стъпваше по яйца.

— Шефе, тук са. Антъни се обади от портите. Те идват.

Белароса го отпрати с ръка и Вини изчезна. След това се обърна към мен:

— Дължиш ми петдесет долара.

Имах чувството, че ги иска веднага, затова му ги дадох и той ги мушна в джоба си.

— Виждаш ли? — каза Белароса. — Ферагамо е нечестен човек. Той излъга предварителния съд и си получи обвинителния акт. И сега ще ме арестуват за нещо, което не съм извършил, при това той знае, че не съм убил Хуан Каранза. И сега ще се лее кръв по улиците и ще пострадат невинни хора.

Когато хората имат някакви неприятности със закона, започват да говорят като светци и мъченици. Забелязал съм това при клиентите ми, които отиват на топло заради „творческите“ си изчисления.

— За четиринайсети януари тази година, деня, в който Хуан Каранза бе убит в Джърси от момчетата на АБН, аз имам много добро алиби.

— Добре. — Аз също станах и сграбчих куфарчето си.

— Никога не си ме питал за това алиби, защото не си се занимавал с криминални дела.

— Вярно е. Трябваше да те попитам.

— Ами по някаква случайност аз бях тук. Това беше един от дните, в които идвах тук, за да огледам мястото. Бях тук почти през целия ден, разхождах се из околността, на осемдесет мили от мястото, където бе убит Каранза. Пръснали са му черепа, докато е стоял в колата си на „Гардън Стейт Паркуей“. Но аз дори не съм бил близо до това място. Аз бях тук.

— Имаше ли някой с теб?

— Разбира се. С мен винаги има някой. Лени караше. А в колата имаше и още един човек.

Поклатих глава:

— Тези глупости няма да минат пред никого, Франк. Това не е алиби. Видял ли те е някой от тукашните хора?

Той ме погледна в очите. Не знам защо не бях успял да предугадя това.

— Забрави го — казах.

Той насочи пръста си към мен.

— Господин адвокат, ако кажеш на онзи съдия, че си ме видял в този ден, направо духваш на Ферагамо под опашката и ще съм вън само за две минути, вероятно дори без да се налага да искаме пускане под гаранция.

— Не. — Отправих се към вратата.

— Ей, може пък наистина да си ме видял. Какво прави в онзи ден? Не беше ли на езда?

— Не.

Той тръгна към мен.

— Може би жена ти е била на езда. Може би тя ме е видяла. Може би трябва да поговоря с нея.

Пуснах куфарчето на земята й се обърнах към него.

— Ах ти, кучи сине!

Стояхме прави на около педя разстояние един от друг и аз не преставах да мисля за оловната тръба.

— Няма да лъжесвидетелствам заради теб — казах аз, — нито пък жена ми.

Гледахме се втренчено един друг и накрая той каза меко:

— Окей. Ако не смяташ, че трябва да кажеш това, за да ме измъкнеш, тогава не го казвай. Просто ме измъкни.

Опрях пръст в гърдите му.

— И втори път не споменавай за това, Франк. Никога не искай от мен да върша нещо незаконно. Или ми се извини, или си отивам.

Не можах да прочета нищо по обикновено изразителното му лице, освен това, че очите му бяха някъде другаде, а после се фокусираха върху мен.

— Окей. Извинявам се. Окей? Хайде да тръгваме.

Той ме хвана под ръка, аз хванах куфарчето и двамата излязохме във вестибюла.

Лени и Вини надничаха през малките прозорчета от двете страни на входната врата. Вини се обърна към шефа си.

— Нещо не е наред тук.

Белароса го отхвърли настрана и погледна през прозореца.

— Да ме вземат мътните… — Обърна се към мен. — Ей, погледни това.

Аз се приближих до прозореца, без да знам какво очаквам да видя — танкове, пехотинци, хеликоптери или нещо друго. Във всеки случай очаквах да видя превозни средства и в тях поне една дузина мъже: федерални агенти в костюми и може би няколко униформени местни полицаи и детективи, така че всеки да чувства, че е взел участие в акцията. Но вместо това по калдъръмената алея крачеше един-единствен мъж, който при това не бързаше и разглеждаше цветните лехи и тополите, като че ли беше излязъл на разходка.

Когато човекът се приближи — всъщност доста преди това, — аз го познах. Обърнах се към Белароса:

— Манкузо.

— Аха?

Лени, който стоеше на другия прозорец, възкликна:

— Той е сам. Кучият му син е сам. — Той се обърна към Белароса: — Да очистим този мръсник.

Не смятах, че това е добра идея.

— Стиска му на този човек. Наистина му стиска — каза Белароса.

Вини беше възмутен.

— Не могат да направят това! Не могат да изпратят един човек!

Мистър Манкузо не беше сам, разбира се, а носеше със себе си цялата тежест и сила на закона. Това беше урокът, който трябваше да научим тази сутрин, не само Франк Белароса и хората му, но и аз.

— Идва! — каза Лени.

Той пъхна дясната си ръка в сакото, посягайки, надявах се, към бележника си. Но не, той извади револвера си и каза:

— Да го гръмнем ли шефе?

Всъщност това не прозвуча много искрено.

— Млъкни — отвърна Белароса. — Махни това. Вие двамата, оттеглете се. Ето там. Господин адвокат, ти оставаш тук.

Лени и Вини се оттеглих в дъното до една колона, а аз застанах встрани от входа.

На вратата се почука три пъти.

Франк Белароса отиде до нея и я отвори:

— Я виж ти кой е дошъл.

Мистър Манкузо показа служебната си карта, макар че всички знаехме кой е той, и започна по същество.

— Имам заповед за арестуването ти, Франк. Да тръгваме.

Но Белароса не понечи да тръгне и двамата мъже се гледаха втренчено, като че ли и двамата бяха чакали този момент от години и искаха да го удължат малко, за да му се насладят. Най-накрая Белароса каза:

— Стиска ти, Манкузо.

— А ти си арестуван — отвърна Манкузо и извади чифт белезници от джоба си: — Ръцете отпред.

— Виж какво, приятел, нека да се погрижа първо за някои неща. Окей?

— Зарежи това с приятеля, Франк. Оказваш съпротива на ареста ли?

— Не, не. Просто искам да поговоря с жена си. Няма шмекерии. Чаках ви. Виж, и адвокатът ми е тук. — Той отстъпи настрани и ме посочи. — Виждаш ли? Ти го познаваш. Той ще гарантира за мен.

С мистър Манкузо се погледнахме и по лицето му разбрах, че той вече знаеше, че съм там.

— Мистър Манкузо — казах аз, — вие виждате, че клиентът ми очакваше това арестуване и че нито му оказва съпротива, нито се опитва да избяга. Той иска малко време, за да говори с жена си. Това е съвсем приемливо и обичайно. — Не знаех дали наистина е така, но звучеше правдоподобно. Мисля, че така правят по филмите.

— Добре, Франк — каза мистър Манкузо на Белароса. — Десет минути. Колкото за една прегръдка и целувка. Никакви креватни истории.

Белароса се разсмя, макар че, бях сигурен, му се искаше да размаже лицето на Манкузо с оловна тръба.

Белароса се отмести от входа и Манкузо пристъпи няколко крачки във вестибюла, погледна към мен, след това видя Вини и накрая Лени. Огледа се, за да се увери, че не е пропуснал никого.

— Benvenuto a nostra casa — каза Белароса.

Мистър Манкузо отвърна на италиански и не разбрах какво каза, но във всеки случай не прозвуча като „Благодаря“. Всъщност, ако не знаех от първа ръка, че мистър Манкузо не псува, бих се заклел, че каза: „Майната ти.“ Може би псува само на италиански. Но каквото и да беше казал, то предизвика у Франк, Вини и Лени недоволство от сънародника им.

Франк задържа усмивката на устните си, извини се и се заизкачва нагоре по стълбите към втория етаж.

Мистър Манкузо насочи вниманието си към Лени и Вини.

— Носите ли? — попита ги той.

И двамата кимнаха.

— Имате ли разрешително?

Те пак кимнаха.

Мистър Манкузо протегна ръката си:

— Портфейлите.

Двамата сложиха портфейлите си в ръката му и той започна да тършува из тях, като оставяше да падат на земята пари и кредитни карти, докато намери разрешителните им за носене на пистолет. Той сравни лицата им със снимките и каза:

— Винсент Адамо и Леонард Патрели. Какво работите, момчета?

— Нищо.

Той им подхвърли портфейлите и каза:

— Изчезвайте.

Те се поколебаха за миг, след това събраха от земята парите и кредитните си карти и излязоха.

Сега мистър Манкузо насочи вниманието си към това, което го заобикаляше, и заразглежда птиците, висящите растения, мецанина и балконите.

— Искате ли кафе? — попитах го аз.

Той поклати глава и тръгна бавно из вестибюла, като опитваше здравината на засадените палми, проверяваше дали птиците в най-ниските клетки имат храна и вода и най-накрая се спря да размишлява пред една розова мраморна колона.

Този мистър Манкузо наистина беше различен от онзи, с когото плавах. Той се извърна към мен и ме погледна, а след това ми посочи един голям плетен стол.

Аз седнах, а той придърпа друг стол и седна срещу мен. Известно време слушахме цвъртенето на птиците, след това той ме погледна и попита:

— Какъв е проблемът, мистър Сатър?

— Проблемът ли? Какъв проблем?

— Това ви питам. Сигурно имате проблеми, иначе нямаше да сте тук. Семейни проблеми? Проблеми с парите? Проблеми със съпругата, с живота? Тук няма да разрешите никой от проблемите си. Или се опитвате да докажете нещо? Какво ви кара да се чувствате нещастен?

— Вие, в този момент.

— Е, работата ми не е да ощастливявам.

— А да проповядвате ли е?

— Понякога. Вижте, ще позволя на Белароса да се обади на адвоката си, Джак Уейнстейн. Уейнстейн ще го чака във Федералния съд. Ще ви дам пет минути, за да обясните на Белароса, както намерите за добре, че не желайте да го представлявате, а и всъщност да го виждате повече. Повярвайте ми, мистър Сатър, той ще ви разбере.

— По закон не можете да заставате между адвоката и клиента му.

— Не ми обяснявайте закона, мистър Сатър. Вие разбирате, че на мен като федерален агент, натоварен да извърши този арест, ми е все едно кой е адвокат на Белароса. Но като гражданин и човек не ми е все едно, че адвокат сте му вие.

Замислих се върху това за момент, след което отвърнах:

— Искрено оценявам това. Но не мога да се измъкна оттук, мистър Манкузо. Само аз знам как се забърках в това и защо. Трябва да премина през него, иначе никога няма да доплувам до другия бряг. Разбирате ли?

— Винаги съм разбирал. Но е трябвало да изследвате и другите си възможности.

— Сигурно е трябвало.

Седяхме мълчаливо няколко минути, след което чух по стълбите тежките стъпки на Белароса. Манкузо стана и го посрещна на най-долното стъпало с белезници в ръце.

— Готов ли си, Франк?

— Разбира се.

Белароса протегна ръцете си и Манкузо им сложи белезниците. След това каза:

— На колоната.

Белароса се подпря на мраморната колона на стълбите и Манкузо го претърси.

— Окей.

Белароса се изправи, а Манкузо се обърна към мен:

— Тъй като сте тук, вие го запознайте с правата му.

Не помня точно думите на т.нар. предупреждение на Миранда, поради което малко се притесних. (Аз се занимавам предимно с данъци, завещания и недвижими имоти.) Но Манкузо и Белароса ми помогнаха, при това Манкузо имаше в себе си една от онези служебни бланки с текста, от която четеше.

— Окей? — каза ми той. — Клиентът ви наясно ли е с правата си?

Кимнах.

Манкузо хвана клиента ми под ръка и понечи да го отведе, но аз казах:

— Бих искал да видя заповедта за арест.

Мистър Манкузо, изглежда, се подразни, но я извади от джоба си и ми я подаде. Прегледах я внимателно. Всъщност никога не бях виждал заповед за арестуване и ми се стори доста интересна. Представях си, че вече печеля частица от петдесетте бона и компенсирам излагацията си с „предупреждението на Миранда“, но усещах, че Манкузо и дори Белароса малко нервничеха от нетърпение. Върнах заповедта на Манкузо, но се питах дали трябваше да поискам копие от нея за моите документи.

Манкузо доведе Белароса към вратата и аз ги последвах. Обърнах се към Манкузо:

— Направо в управлението на ФБР на „Федерал Плаза“ ли отивате?

— Да.

— Колко дълго ще останете там?

— Колкото трябва, за да регистрирам арестанта си.

— А след регистрацията направо във федералния съд на „Фоли Скуеър“ ли ще отведете клиента ми?

— Точно така.

— Около колко часа, мистър Манкузо?

— Когато отида там, мистър Сатър.

— Там ще има ли журналисти от вестниците?

— Това не е моя грижа, мистър Сатър.

— Но е грижа на Алфонс Ферагамо, който възнамерява да разиграе цирк пред вестниците.

— И все пак това не е моя грижа.

— Искам да бъда с клиента си през цялото време, мистър Манкузо — казах аз. — Надявам се, че всички ще се държат прилично и професионално.

— Може да разчитате на това, мистър Сатър. Мога ли да отведа арестанта си? Бих искал да тръгваме.

— Разбира се. — Обърнах се към Франк Белароса: — Ще се видим на „Федерал Плаза“.

Белароса, който се опитваше да си придаде безгрижен вид въпреки белезниците и ръката на Манкузо, която не го пускаше, ми каза шеговито:

— Не забравяй куфарчето, не се отбивай да пиеш кафе и внимавай да не се изгубиш. Capisce?

Забелязах, че Франк Белароса не беше толкова красноречив, когато ръцете му са с белезници, но го разбрах.

— Capisco.

Той се разсмя и се обърна към Манкузо:

— Виждаш ли? Още няколко месеца и ще започне да псува на италиански.

— Да тръгваме, Франк.

Манкузо изведе Белароса навън.

Аз застанах на отворената врата и Лени и Вини се присъединиха към мен. Наблюдавах как Манкузо води Франк Белароса надолу по дългата алея към портите, където бе застанал Антъни и ги гледаше. Никога няма да забравя тази сцена. Но не мисля, че Антъни, Вини или Лени бяха толкова дълбоко впечатлени от нея, нито пък щяха да направят логичното заключение, че не си заслужава да си престъпник.

Лени се обърна към мен:

— Готов ли сте да тръгваме, господин адвокат?

Аз кимнах и си взех куфарчето, докато Лени излезе навън, за да докара кадилака отпред. До мен застана Вини, който все още изглеждаше разочарован, че къщата не е била заобиколена от пехотинци и парашутисти.

— Тряаше да гръмнем тоя мръсник. Нали? Какво, по дяволите, си мисли, че представлява?

— Законът.

— Тъй ли? Майната му.

Вини излезе пред вратата.

Понечих да го последвам, но чух някакъв шум зад себе си и се обърнах. По витата стълба, ридаейки с пълен глас, по пеньоар и чехли, слизаше Анна. Опитах се да затворя вратата след себе си, но тя ме видя.

— Джон! Джон! О, господи! Джон!

Madonna. Само това ми трябваше.

— Джон! — Тя се втурна към мен подобно на „Буик ’54“ с необикновено големи буфери.

— Джон! Те прибраха Франк! Те го отведоха!

Тя се сблъска с мен. — Бум! — и обви ръце около мен, което единствено ме предпази да не се простра на земята. Тя зарови лице в гърдите ми и започна да пои със сълзи вратовръзката ми „Хермес“.

— О, Джон! Те го арестуваха.

— Да, аз всъщност бях тук.

Тя продължаваше да хълца и да се притиска в мен. Madonna mia. От тези гърди и ръце не можех да дишам.

— Хайде, хайде — изхриптях аз, — не плачи. Нека да седнем.

Поведох я към един плетен стол, което беше все едно че я носех. Нямаше почти нищо под пеньоара си и въпреки обстоятелствата и ранния час, открих, че съм леко възбуден от близостта й. Една невероятно безразсъдна мисъл ми мина през главата, но аз веднага я пропъдих оттам, преди да е станала причина за смъртта ми.

Сега вече беше седнала и стискаше ръцете ми в своите.

— Защо прибраха моя Франк?

(Ех, Анна, не мога да си представя защо.)

— Сигурен съм — казах аз, — че е станала някаква грешка. Не се тревожи. До довечера ще съм го върнал вкъщи.

Тя ме придърпа, аз се свлякох на колене и лицата ни се приближиха. Забелязах, че колкото и да беше разстроена, бе се забавила достатъчно време на горния етаж, за да си среши косата, да си сложи лек грим и онзи приятен парфюм, който носеше. Тя ме погледна право в очите и каза:

— Закълни ми се. Закълни ми се, Джон, че ще върнеш Франк вкъщи.

Mamma mia, каква сутрин се очертаваше. Никога не съм имал такива проблеми при недвижимите имоти. Прокашлях се и казах:

— Кълна ти се.

— В гроба на майка си. Закълни се в гроба на майка си.

Доколкото знаех, Хариет бе все още жива и здрава и се чувстваше добре в Европа. Но много хора мислят, че родителите ми са починали, включително и аз понякога, затова казах:

— Заклевам се в гроба на майка си, че ще върна Франк вкъщи.

— О… велики Боже…

Известно време ми целуваше ръцете и ревеше. Успях да погледна часовника си.

— Анна, трябва да отида при Франк. — Изправих се, а ръцете й продължаваха да стискат моите. — Наистина трябва да тръгвам…

— Ей, господин адвокат! Трябва да потегляме!

Беше Вини, който, като видя Анна, хванала ръцете ми, каза:

— О, здравейте мисис Белароса. Извинявайте, но трябва да закарам мистър Сатър в съда.

Освободих ръцете си и казах на Анна:

— Обади се на Сюзън и тя ще дойде да ти прави компания. Може да излезете да пазарувате, да поиграете малко тенис.

Забързах към вратата, грабнах куфарчето си и излязох.

 

 

По шосето за бърз трафик към Манхатън Лени, който караше, каза:

— Видяхте ли колко спокоен беше донът?

Вини, също на предната седалка, отвърна:

— Аха. Той не се страхува от нищо. Погледна назад към мен. — Нали така, господин адвокат?

Малко ме дразнеха тези двамата, които през последните десет минути превъзнасяха Белароса, като че ли го беше арестувало КГБ за продемократична дейност и сега го караха към Любянка за мъчения.

— Няма от какво да се страхува — казах аз, — освен от некадърни шофьори по пътя.

— Аха? — озъби се Вини. — Мен два пъти са ме арестували. Трябва да се държиш мъжки, иначе се гаврят с теб. Как ще се чувствате, ако ви чакат десет или двайсет години?

— А бе, Вини — отвърнах аз, — ако не можеш да излежиш времето, не прави престъплението. Capisce?

Лени се разсмя.

— Чуйте го само как говори. Като шибания Уейнстейн. Ей, господин адвокат, какво ще направите, ако ви хвърлят в една килия, пълна с melanzane и жълтуги?

— Бих го предпочел пред това да бъда в една кола с двама олизника.

Те сметнаха това за много забавно и започнаха да се смеят, да се удрят по коленете, да блъскат по таблото и Лени няколко пъти натисна клаксона, докато Вини крещеше. Италианците, забелязал съм, са доста дебелокожи, когато става въпрос за етнически хумор за тяхна сметка. Но пък някои шеги не им се струваха толкова забавни. Трябва да внимавам.

— Донът с нетърпение очаква да обядва днес в „Кафе Рома“, господин адвокат — каза ми Вини. — Той ще бъде там, нали?

— Надявам се. А ако не се получи, ще занесем „Кафе Рома“ в килията му.

Това сега беше пример за шега, която не смятаха за забавна. Дори Вини каза:

— Това съвсем не е шега.

— Ако не излезете от оня съд с дона — каза Лени, — може би ще трябва да се върнете по друг път вкъщи.

Това не беше точно заплаха, но можеше да се окаже такава.

— Оставете тези грижи на мен — казах аз. — Вие се грижете за шофирането.

Известно време никой не проговори, което беше добре дошло за мен. Ето ме значи в един черен кадилак с двама убийци от мафията, отправил се към бездната на федералната система на правосъдие за криминални случаи.

Сега беше точно девет часът и пиковият час беше минал, но движението все още бе натоварено, така че нямахме шансове да изпреварим Манкузо, а и всъщност аз дори не знаех каква кола кара той. Но, както се оказа, макар че не видяхме колата, в която се качиха Манкузо и Белароса, започнах да осъзнавам, че от известно време насам едни и същи четири сиви форда поддържат еднаква скорост с нас.

— Вижте ги ония духачи — каза Лени.

И аз ги погледнах. Във всяка кола имаше по двама мъже, които не сваляха погледите си от нас, докато колите разменяха местата си по отношение на кадилака. Колата пред нас внезапно намали и Лени натисна спирачките.

— Духачи!

Сивите фордове от двете ни страни и отзад ни притиснаха и ни принудиха да се движим с десет мили в час, като по този начин накараха останалите шофьори зад нас, които съвсем не се славят с културните си обноски на пътя, да изпаднат почти в истерия. Свиреха клаксони, сипеха се обиди, шофьорите блъскаха чела о воланите си. Наистина бяха бесни ония отзад.

И така, докато приближавахме Мидтаун Танъл, станахме причина за това, което по радиото наричат „масови закъснения“.

Това не беше обикновено заяждане, разбира се, а един твърде неетичен опит да ме отделят от клиента ми. Познах в това почерка на Ферагамо и започнах да подозирам, че в тези коли не седяха агенти на ФБР, а хора на Ферагамо от Министерството на правосъдието. Казах на Лени:

— Карай направо към Федералния съд на „Фоли Скуеър“.

— Но донът каза да го чакаме в управлението на ФБР.

— Прави каквото ти казвам.

— Той ще ни убие!

— Прави каквото ти казвам!

Вини, който все още можеше да разсъждава с половината си мозък, каза:

— Той е прав. Трябва да отидем направо в съда.

Лени изглежда разбра.

— Окей. Но няма аз да пера шибания пешкир, Вини.

Облегнах се назад на седалката и слушах клаксоните, които ни свиреха. Не мисля, че Манкузо знаеше за това, и както си го представях, щяха да му се обадят в колата да отиде направо във Федералния съд. Белароса можеше и щеше да бъде регистриран там вместо в управлението на ФБР. След това Белароса ще бъде призован пред съдията и главата на най-голямата престъпна фамилия в Ню Йорк ще се яви в хубавия си костюм и без адвокат. Съдията ще прочете обвинението и ще попита Белароса дали се признава за виновен. Той ще каже „Не“ и съдията ще нареди да го задържат без право на пускане под гаранция. Франк бурно ще протестира, но безрезултатно. Обвинението в убийство е сериозно нещо и ще ми отнеме около две седмици, за да издействам пускане под гаранция. Всъщност в такъв случай ще е най-благоразумно да отпраша за Рио и да се обадя оттам с картичка.

Погледнах куфарчето до себе си. Някои от книжата бяха платими на предявителя, а освен това имаше цял един милион в брой. Бразилците не задават много въпроси, когато депозираш един милион щатски долара в банката, освен може би какъв цвят да бъдат чековете.

Погледнах часовника си. Вече сигурно са пристигнали на „Фоли Скуеър“, но регистрирането, дори ако се ускори, все пак трябва да се извърши по закона; ще го претърсят, ще вземат отпечатъци от пръстите, ще го снимат, ще трябва да напише автобиографията си и да попълни някои формуляри. Едва след това ще замъкнат Белароса пред чакащия съдия. Така че възможно беше да отида в сградата на съда, да открия в коя зала щеше да се чете обвинението и да вляза в тази зала навреме. Възможно беше.

Спомням си, че веднъж трябваше да прехвърлям някакъв имот в Ойстър Бей и колата ми се повреди… но това май не е сполучливо сравнение.

Добре, но какво можех да направя? Записах си номерата на нашия ескорт, отвръщах на втренчените им погледи, а след това взех някакъв вестник, който лежеше на седалката. „Метс“ бяха победили „Монреал“ и до първото място им оставаха две игри. Обърнах се към приятелите си на предните седалки:

— Абе к’во шъ кажете за „Метс“?

— Аха — отвърна Вини, — гледахте ли мача снощи?

 

 

Известно време си говорихме за бейзбол. Знаех си, че не може да няма нещо друго, което да ни свързва, освен общия шеф и страха за живота ни.

На задната седалка имаше телефон и можех да се обадя на Сюзън, но нямах желание. Следващия път, когато чуе гласа ми, ще бъде по следобедните новини. Но след това си спомних, че тя нито чете, нито слуша, нито гледа новини. Може пък да направи изключение в този случай. Благодаря ти за предизвикателството, Сюзън.

Наближихме входа на тунела и аз погледнах часовника си — трябваше да летим, за да успеем.