Нелсън Демил
Златният бряг (37)

35.

Жилавият му кучи син оживя, разбира се, благодарение най-вече на скаутските ми и армейски умения за даване на първа помощ. Пресата направи голям въпрос от това, че съм спасил живота на Белароса, а една от онези безсмислени анкетни карти питаше: „Бихте ли спасили живота на умиращ шеф на мафията?“ И шестимата отговорили бяха казали „да“, мотивирайки отговора си с приказки за хуманността, християнството и т.н. Сали Да-да вероятно би имал малко по-различно мнение по въпроса, ако го бяха попитали, и подозирах, че ми е ядосан.

Както и да е, сега беше средата на октомври, Денят на Колумб^[1] по-точно, и вероятно това имаше нещо общо с решението ми да посетя мистър Франк Белароса, който бе излязъл от болницата преди около две седмици и сега се възстановяваше в Алхамбра.

Не бях говорил с него, нито го бях виждал от злополучната ни вечеря в „Джулио“, а и не бях му изпратил дори картичка или цветя. Всъщност той ми дължеше цветя. Но бях следил съобщенията в новините за подобренията в състоянието му и т.н. Освен това с Джени Алварез се срещахме от време на време в Манхатън, за да обядваме заедно, и тя ме осведомяваше за последните гангстерски клюки. Най-последната бе тази: за разлика от някои неуспели нападения върху членове на мафията, при които нарочената жертва оцелява и екзекуцията й бива отлагана срещу признание от нейна страна, че е заслужавала това, което почти е получила, заговорът срещу Франк Белароса Епископа бе все още в сила.

Отношенията ни с мис Алварез, между другото, бяха преминали на една по-духовна и интелектуална основа, което ще рече, че не я чуках. Добре че стана така. Но това наистина усложнява нещата.

И така, в онази слънчева, мека утрин в Деня на Колумб аз тръгнах през задните площи към Алхамбра и бях спрян близо до Дева Мария от двама мъже в сини якета, върху които бяха отпечатани буквите FBI. И двамата носеха черни М-16. Представих се и те ми поискаха документи за самоличност, макар че, изглежда, знаеха кой съм. Показах им документите си и единият от тях се обади от ръчния си предавател на някого. Можах да чуя част от разговора и той ми прозвуча, като че ли мъжът от другата страна трябваше да отиде да види дали мистър Белароса приема, както се казва. И, изглежда, приемаше, защото едно от момчетата от ФБР каза, че трябва да ме претърси и го направи. След това ме придружи до къщата.

Знаех, разбира се, че охраната на Алхамбра бе сменена. Първо, двама от тях бяха мъртви. Но Тони и другите образи, които бях виждал да се мотаят тук през цялото лято, бяха изчезнали или по собствено желание, или чрез постановление на правителството. Във всеки случай сега охраната бе поета от ченгетата и Франк, макар по-защитен, бе по-малко свободен, както птиците в техните позлатени клетки. Той не беше всъщност под арест; очевидно бе преминал на другата страна според пресата. Но кой би го винил?

Докато вървяхме, момчето от ФБР с М-16 ми каза:

— Разбирате, че той ви е освободил като свой адвокат и това, което ви каже, не е поверителна информация.

— Струва ми се, разбрах нещо такова.

Повечето агенти на ФБР са юристи и може би дори това момче със служебната си униформа и пистолета бе адвокат. Обичам да виждам адвокати да вършат мъжки неща. Добре е за престижа на професията.

— Жена му вкъщи ли е? — попитах аз.

— Днес не. Тя ходи понякога при роднините си.

— А мистър Манкузо тук ли е?

— Не съм сигурен.

Прекосихме двора, който бе покрит с есенни листа, и минахме покрай фурната за пици и забелязах, че вратата й бе ръждясала. Влязохме в къщата през задната врата, където ме пое друг агент, облечен в костюм, и ме съпроводи през вестибюла.

Вестибюлът бе пълен с букети и кошници цветя, изпратени с пожелания за бързо оздравяване, и вътре миришеше като в погребално бюро. Надзърнах в няколко картички, а върху най-голямата композиция от цветя имаше картичка с надпис: „Франк, Добре дошъл вкъщи. Оздравявай. С обич: Сал и Мари.“ Не. Възможно ли бе това да е Сали Да-да? Как се казваше сестрата на Анна? Мисля, че наистина е Мари. Каква невероятна безочливост.

Във вестибюла имаше още няколко federales и докато се възхищавах на цветята, един от тях прекара по мен детектор за метал. Детекторът изгасна и момчето каза:

— Моля, изпразнете джобовете си, сър.

— Изгасна, защото топките ми са от месинг — информирах го аз, но все едно, изпразних си джобовете. Бях облечен с ловджийско сако от туид, което може би не беше най-добрият избор на облекло за случая, и, разбира се, в страничния му джоб имаше сгъваемо ножче, което бе пропуснато при претърсването и с което обикновено изваждах останалите в пушката гилзи. Но това не го споменах, защото тези момчета и без това изглеждаха достатъчно напрегнати.

— Бихте ли ми го дали, сър?

Дадох му ножа и той отново мина с детектора по мен. Докато правеше това, забелязах една медицинска сестра, която прекосяваше вестибюла. Тя беше жена на възраст, не някоя лековата сестричка, и изглеждаше груба — от онези, които правят клизми с леденостудена вода, без да използват средства за мазане.

И така, джентълменът тръгна с мен нагоре по стълбите, но аз казах:

— Ако е в кабинета си, знам пътя.

— Трябва да съм с вас през целия път, сър — отвърна той.

Велики боже, в това място ставаше трудно да се диша.

Стигнахме до затворената врата на кабинета, агентът чукна веднъж и я отвори. Аз влязох и агентът затвори вратата зад мен.

Белароса седеше в креслото, в което бе седял и когато пихме грапа заедно. Беше със синя хавлия на райета и домашни чехли и така изглеждаше по-стар или може би просто благ. Забелязах, че не беше обръснат.

Все още седнал, той протегна ръката си към мен и каза:

— Не мога лесно да ставам.

Аз поех ръката му и се здрависахме. Сега видях, че обикновено загорялата му кожа беше бледа и забелязах няколко възморави белега по лицето и врата му, където го бе ударила сачмата.

— Как си, Франк?

— Не зле.

— Изглеждаш като парцал.

Той се разсмя.

— Аха. Не мога да се движа много. Никакви упражнения. Все още намират шибани сачми в краката ми, а гръдния си кош го чувствам, като че ли ме е блъснал камион. И трябва да вървя с тези патерици сега. — Ще фрасна всеки, който мине покрай мен. — Той размаха патерицата и закачливо ме тупна по крака, като се разсмя. — Като старата ми баба. Седни някъде.

Седнах в креслото срещу него.

— Ще пиеш ли кафе? Филомена все още е тук. Само тя остана. Другите са шибани ченгета. Дори медицинските сестри са шибани ченгета. Искаш ли кафе?

— Разбира се.

Той взе едно уоки-токи и извика:

— Кафе!

След това остави апарата и се усмихна:

— Никого не оставям без работа.

Той наистина изглеждаше като парцал, но не усещах никакви мозъчни увреждания. Напротив, умът му сечеше, както винаги, просто беше малко отпуснат, макар че това можеше да е резултат от болкоуспокоителните.

— Как е Анна? — попитах аз.

— Добре е. Сега е при смахнатата си сестра в Бруклин.

— Мари ли? Тази, която е омъжена за Сали Да-да?

Той ме погледна и кимна.

— Знаеш — казах аз, — ченгетата смятат, че е било работа на Сали Да-да.

Той сви рамене. Аз продължих:

— Сега той е поел управлението. Нали?

— Управлението на какво?

— На империята.

Той се разсмя.

— Империя ли? Не знам за никаква империя.

— По-добре научи, Франк, защото в противен случай ще се събудиш една сутрин и навън няма да има никой с М-16. Ще бъдете само ти с патериците и Сали Да-да на посещение. Capisce?

Той се усмихна.

— Чуй се само. Говориш като шибания Манкузо.

— Вестниците писаха, че им сътрудничиш.

— Още една глупост — изсмя се той. — Още една Ферагамова глупост, с която се опитва да ме изкара предател. Този педераст все още иска да ме види мъртъв.

В действителност не бях повярвал особено на възможността Франк Белароса да работи сега за Алфонс Ферагамо.

— Виж, Франк — казах аз, — вече не съм твой адвокат според Джак Уейнстейн, но ако бях, бих те посъветвал да сътрудничиш на правителството. Приемам, че поне обмисляш това, иначе нямаше да си заобиколен от ФБР.

Той си игра известно време с извивката на патерицата и приличаше на старец, помислих си аз.

— Охраняват ме — каза той, — защото съм свидетел по едно убийство. Убийството на Вини. Също като теб. Разбираш ли? И съм мишена на организираната престъпност. — Той се усмихна.

— Франк — казах аз, — не дължиш никаква вярност на хора, които се опитаха да те убият. Това е последният ти шанс да не влезеш в затвора, да останеш жив, да отидеш някъде с Анна и да започнеш наново.

Той ме гледа цяла минута, след това попита:

— Какво те засяга това?

Хубав въпрос.

— Може би се тревожа какво ще стане с Анна. Може би ме интересува справедливостта. — И добавих: — Аз съм гражданин.

— Аха? Добре тогава, нека да ти кажа нещо, мистър Гражданин: Франк Белароса няма да проговори пред ченгетата.

— Собствените ти хора се опитаха да те убият, Франк.

— Това беше недоразумение. Ти знаеш как стана. Шибаният Ферагамо го е нагласил. Но с моите хора сега съм на чисто.

— Така ли? Иди тогава на разходка в провинцията със Сал и Да-да.

— Ей, господин адвокат, ти нищо не знаеш за това.

— Знам, че видях дулата на две двуцевни ловджийски пушки. Видях как главата на Вини се пръсна като тиква и видях теб как падаш назад във витрината.

Той се усмихна.

— Сега разбираш ли защо плащам на адвокатите си толкова много?

Като говорим за плащане, не бях получил досега нито цент от него, но не възнамерявах да повдигам въпроса. При все това казах:

— Бих искал да ми обясниш защо бях уволнен.

Той сви рамене.

— Не знам. Има много причини. Джак какво ти каза?

— Почти нищо. Просто ми каза, че ми се дава почивка и би трябвало да се радвам. Така е. Каза ми също, че ще ме повика да свидетелствам за твоето алиби, ако все пак се изправиш пред съда в дело за убийство. Това не е толкова радостно.

— Аха. Ще видим. — И добави: — Ченгетата не те харесват. Затова им направих една услуга и те освободих.

— Това е интересно. А каква услуга ти правят те в замяна?

Той не отговори, а каза:

— Това не означава, че не можем да останем приятели. Дори е по-добре, ако сме само приятели и съседи, нали?

— Предполагам. А оставам ли почетен италианец?

Той се разсмя.

— Разбира се. А още по-добре, ще те направя почетен Napoletano. И знаеш ли защо? Защото поздрави онзи тип по италиански, когато той си мислеше да те очисти.

Как, за бога, можеше той да знае това? Но от опит знаех, че по-добре да не питам.

Белароса преминаваше към по-ведро настроение и каза:

— Абе, ти чукаш ли още онази курва Алварез или какво?

— Аз съм женен човек.

Той се усмихна.

— Но тя твърди — казах аз, — че според слуховете от улицата баджанакът ти все още не се е отказал от заговора срещу теб. И ти оставяш жена си да спи там?

— Едното няма нищо общо с другото.

Изглежда, все още не разбирах италианските семейни отношения. Опитах се да си представя една ситуация, в която Сюзън отива да спи при роднини, които се опитват да ме убият. Всъщност нещо подобно се случва всеки път, когато тя отива в Хилтън Хед. Но Уилям Пекърхед само иска да съм мъртъв; твърде беден е, за да наеме някой да му свърши работата.

— Сали ти е изпратил цветя — казах аз на Белароса. — Идва ли тук да те види?

Той не отговори пряко на въпроса ми, а каза:

— Той е сицилианец. А сицилианците казва така: Дръж приятелите си близо до себе си, но враговете си още по-близо. Capisce?

— Разбирам, но мисля, че всички вие сте луди. Не аз съм луд, Франк. Вие сте луди.

Той сви рамене.

— Ще платят ли на двете момчета за полусвършена работа? — попитах го аз.

Той се усмихна.

— Ще им платят половината за първия безпогрешен изстрел. Втората половина няма да получат. — И добави: — Аз не бих го направил така.

— Ами как?

Той отговори, като че ли вече го беше обмислял:

— Пушките бяха добра идея, за да се повалят хората на земята и да се пръсне мозъкът на всеки. Разбираш ли? Но трябва да довършиш този, за когото си тръгнал, с куршум в главата, защото сега много хора носят жилетки. Нали?

— Има различни техники, сигурен съм. Абе, Франк, как стана така, че ти имаше жилетка, а аз нямах?

— Нали ти казах, че си цивилен гражданин. Не се тревожи. Искаш жилетка ли? Ще ти дам една от моите.

Той се разсмя.

На вратата се почука и в кабинета влезе един от ФБР, последван от Филомена, която носеше поднос. Аз станах, за да й помогна, но тя ясно ми даде да разбера, че й преча, затова седнах. Няма много жени, които биха изглеждали по-добре с брада, но Филомена е една от тях.

Тя сложи подноса на масата и наля две чаши кафе. Франк й каза нещо на италиански, тя му отвърна и пак започнаха. Докато спореха за не знам какво, тя сложи в кафето му захар и сметана и му намаза една бисквита с масло. Личеше, че въпреки спора, между двамата имаше топли чувства.

— Кажи й, че я харесвам — казах аз на Белароса.

Той се усмихна и заговори на Филомена на италиански.

Тя ме погледна и изсумтя нещо, а след това троснато каза нещо друго. Белароса преведе:

— Тя каза, че имаш хубава жена и трябва да се държиш прилично. — И добави: — Италианките мислят, че като им направиш комплимент, искаш да ги чукаш. Те смятат, че всички мъже са свине.

— И са прави.

Филомена ми хвърли бърз поглед и излезе.

Отпих от кафето, но забелязах, че Белароса не докосна своето, не докосна и бисквитата.

— Франк — казах аз, — не съм тук, за да върша работата на правителството, но трябва да ти кажа, че трябва да си сложиш макиавелистичната мисловна шапка и да прецениш какво е добро за теб, за жена ти и синовете ти. — И добавих: — Казвам ти го, защото ми харесваш.

Той като че ли наистина се замисли върху това, после отвърна:

— Ще ти кажа нещо, господин адвокат. Сега нещата са различни. Преди 20 години никой не говореше пред областния прокурор или пред ченгетата. А сега има момчета, които искат и така, и така. Искат да имат пари, да си живеят живота, след това имат малко неприятности със закона и не искат да полежат малко на топло. Разбираш ли? И пеят. Не разбират, че трябва да си готов да излежиш 20 години, когато влизаш в този бизнес, или не влизаш в бизнеса. Но сега всички искат да живеят като буржоазията. Искат всяка вечер да спят с жените или приятелките си, да изпращат децата си до училище и да играят голф дори. По времето на чичо ми човек си излежаваше 20-те години, без да пропее нито веднъж, излизаше от пандиза, жена му го прегръщаше, децата му му целуваха ръката и приятелите му го представяха на новаците. Разбираш ли? Но на кой му стиска толкова днес? И затова шибаният щатски прокурор предлага сделки. Но аз няма да се пазаря с ченгетата, за да спася собствения си задник. Приятелите ми трябваше да са разбрали това. Трябва да разберат, че Франк Белароса не е предател като половината от тях. Знаеш ли какво научих в „Ла Сал“? Водиш чрез личния си пример. Не правиш компромиси с честта си. Ако това нещо, тази организация, възнамерява да продължи да съществува, тогава трябва да покажа на всеки как се поддържа съществуването й. Трябва да дам примера, дори и да са се опитали да ме убият, дори и да съм заобиколен сега от ченгета. Това е да ти стиска, господин адвокат. Да ти стиска. Capisce?

Наистина разбирах. Не за каквото трябва, но все пак му стискаше.

— Capisco.

Той се усмихна.

— Аха. Абе, организацията може да е малко скапана напоследък, но не можеш да кажеш, че не сме запазили все още известна класа и стил. Оставиха те жив, нали?

— И знаят силата на пресата — отвърнах аз. — Да убият теб е едно, да убият мен — съвсем друго.

— Аха. Все още сме с добро име в пресата. Искаме да сме с добро име в пресата. Имаме нужда от добро име в пресата. Melanzane и испанците убиват наред, а след това се чудят защо никой не ги харесва. Нали така?

— Има различни техники, както казах.

— Аха, но тези глупаци нямат никаква техника.

Наистина не исках да разисквам достойнствата на конкуриращите се престъпни организации. Но Белароса искаше да изтъкне някои неща. А именно: дори ако Сали Да-да искаше да съм мъртъв, защото съм го ядосал, той знаел, че ако ме убие, това ще навреди на името им в пресата и на бизнеса. Затова джентълменът Джон Сатър бе преминал през кръвта и куршумите само с едни съсипани костюм и вратовръзка, защитен от ореола на потенциалната си власт и безупречна обществена репутация. Нито капка синя кръв по тротоарите на Литъл Итъли. Нищо чудно, че Франк смяташе, че не ми трябва противокуршумна жилетка. Все едно, бих предпочел да имах една под ризата си, когато оня приятел насочи пушката към мен.

Разгледах Белароса за момент. Макар че лицето му изглеждаше изпито и цялата му фигура ми изглеждаше някак смалена, коремът му се опитваше да излезе от хавлията. Наистина, да те ударят три патрона от 8-калиброва пушка, дори когато си с жилетка, не се отразява добре на здравето. Като го гледах така — една телесна развалина, не можех да не се запитам дали не се е влошило и душевното му състояние. Искам да кажа, че изглеждаше нормално, но имаше нещо различно. Може би беше заради ченгетата в къщата. Това би потискало всеки.

Той ме помоли да му дам една бутилка самбука, която беше скрита зад книгите на една лавица, и аз я намерих. На лавицата видях също и ваза с прясно набран невен, големи жълти невени като тези, които с Джордж насадихме в Станхоуп Хол. Интересно.

Дадох му бутилката и той си наля една стабилна глътка в чашата за кафе и я изпи, след което си наля още веднъж.

— Искаш ли?

— Малко е рано.

— Аха. Онази кучка, сестрата, не ми дава да пия — каза той. — Заради антибиотиците, които взимам. Глупости, самата самбука е антибиотик. Нали? Дръж, върни я на мястото й.

Върнах бутилката зад книгите. Господи, как се бяха променили нещата в Алхамбра. Сега аз бях потиснат. Погледнах часовника си, сякаш трябваше да тръгвам. Той ме видя и каза:

— Седни за минутка. Трябва да ти кажа нещо.

Той ми направи знак да отида до него и каза:

— Седни тук на тази възглавница.

Посочи с палец към тавана, което вероятно трябваше да означава, че стаята може би се подслушва.

Седнах на възглавницата близо до него. Той се наведе към мен и заговори тихо:

— Нека да ти дам един съвет, господин адвокат. Напоследък нямам голяма връзка с външния свят, но чух, че Ферагамо се е заял със задника ти. И той не го прави само за да разпръсне алибито ти, а го прави, защото ти го ядоса в съда и защото спаси живота ми и му провали цялата работа. И сега в мозъка му се е загнездила вендета. Затова внимавай.

— Знам.

Ирония на ирониите; на Франк Белароса му бяха предложили сделка и мен ме чакаха десет години за лъжесвидетелстване. И единственият човек, който можеше да свидетелства срещу мен, бе Франк Белароса. Белароса знаеше това, разбира се, и, сигурен съм, бе забелязал иронията. Той се усмихна и каза:

— Ей, господин адвокат, няма да те предам. Дори ако ме притиснат до стената и да трябва да предам някои хора, теб няма да предам на Ферагамо.

Разбирате ли, този човек първо ви вкарва в сериозни неприятности, след това ви измъква от тях. После ви казва, че му дължите услуга за помощта, след това вие му правите тази услуга, която ви вкарва в още по-големи неприятности, и кръгът се повтаря отново и отново. Мисля, че сега искаше да му кажа „Благодаря“. Като говорех със същия тих глас като него, казах:

— Франк, моля те, не ми прави повече услуги. Няма да успея да оцелявам всеки път.

Той се разсмя, но ребрата му сигурно бяха доста потрошени, защото потрепна от болка и лицето му пребледня още повече. Изпи последната глътка самбука, постоя малко неподвижен, докато дишането му се стабилизира, след това се понадигна леко и ме попита:

— Как е жена ти?

— Коя жена?

Той се усмихна и отвърна:

— Сюзън. Твоята жена.

— Защо ме питаш? Тя идва тук.

— Аха… но не съм я виждал от известно време.

— И аз не съм. Едва вчера се върна вкъщи.

— Аха. Ходи да види децата в училище. Нали?

— Точно така.

Преди това бе направила и още една разходка до Хилтън Хед, която включваше и пътуване до Ки Уест, за да види брат си, Питър, който явно е фототропичен.

Със Сюзън в действителност не бяхме си говорили надълго и нашироко, но бяхме си разменили няколко изречения и аз предложих тя да не идва повече тук. Тя като че ли се съгласи, но вероятно бе идвала въпреки това; и дори още вчера, ако тези цветя бяха от нея. Франк сигурно е забравил.

Разбира се, трябваше да се изнеса, но това не е лесно да се направи. Първо, знаех, че отчасти съм виновен за всичко, което ни се случи от април насам. Освен това Сюзън прекарваше повече време навън, отколкото вкъщи, така че изнасянето не беше неотложен въпрос. При това със Сюзън можем да живеем седмици наред, без да си говорим, а и финансите ми, да ви призная, не бяха много стабилни, и най-важното: аз все още я обичах и тя ме обичаше и ме беше помолила да остана.

И ето ме мен, самотен съпруг, който живее в къщата на жена си, почти съсипан, все още на въдицата като свидетел за един дон на мафията, евентуална мишена за убийство, парий в обществото, капитан без лодка и неудобна личност за адвокатската си фирма. Фирмата, между другото, ми бе изпратила препоръчано писмо до кантората в Лоукаст Вели, която аз реших да отворя. В писмото ме молеха да се оттегля от „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ незабавно. Писмото бе подписано от всички старши съдружници, работещи и в пенсия, дори от тези, които не помнеха собствените си имена, да не говорим за моето. Един от подписите беше на Джоузеф П. Сатър. Татко е голям шегаджия.

Майната им на „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“. Те всички имат нужда от няколко фрасвания с оловна тръба. Междувременно биха могли да ми предложат някакъв стимул да напусна.

— Радвам се, че не ми се сърди — каза Белароса.

Погледнах го и попитах:

— Кой?

— Жена ти.

— За какво трябва да ти се сърди?

— За това, че едва не убих съпруга й — отвърна той.

— Не бъди глупак, Франк. Та тя само преди няколко дни ми каза: „Джон, дано Франк да се оправи по-бързо, за да можем всички отново да отидем в «Джулио».“

Той се опита да сдържи смеха си, но не успя и ребрата отново го заболяха.

— Ей… престани… ще ме убиеш…

Станах.

— Окей, Франк, ето сега нещо, което не е толкова смешно. Много добре знаеш, че аз и Сюзън почти не си говорим и много добре знаеш защо. Ако тя иска да идва тук, нейна работа, но не искам ти да ми говориш за нея, като че ли водиш светски разговор от учтивост. Ясно ли е?

Белароса гледаше неопределено в пространството, което, вече бях разбрал, е начинът му да покаже, че иска темата да се смени:

— Трябва да тръгвам — казах му аз.

Насочих се към вратата.

— Да кажа ли на сестрата, че искаш да ползваш гърнето?

Той не обърна внимание на подигравката и ми каза:

— Абе, аз въобще благодарих ли ти, че ми спаси живота?

— Не си спомням подобно нещо.

— Аха. И знаеш ли защо? Защото „Благодаря ти“ не означава нищо в моя бизнес. „Благодаря ти“ казваш на жените и на външните хора. Това, което ти казвам, господин адвокат, е дължа ти една.

— Господи, Франк, надявам се, не искаш да кажеш услуга.

— Аха. Услуга. Ти не разбираш услугите. При италианците услугите са като пари в банката. Ние събираме услуги, разменяме си услуги, броим ги като активи, задържаме ги и трупаме върху тях. Дължа ти една голяма услуга. Заради живота си.

— Задръж си я.

— Не. Трябва да поискаш услуга.

Погледнах го. Това беше като да имаш пред себе си италиански джин^[2]. Но на духовете не може да се вярва.

— Ако се стигне до процес за убийство и аз поискам да кажеш на Джак Уейнстейн да не ме призовава като твой свидетел, би ли направил това, дори ако то означава, че ще те осъдят за престъпление, което не си извършил?

Той дори не се поколеба.

— Искаш, получаваш. Дължа ти живота си.

Кимнах.

— Добре, нека си помисля. Може би ще намеря някоя по-голяма и по-хубава услуга.

— Разбира се. И пак намини.

Отворих вратата, но спрях и се обърнах към него:

— Ей, стоят си тези индианци на брега, разбираш ли, и Колумб идва и им казва: „Buon giorno, а един от индианците се обръща към жена си и казва «По дяволите, идват съседите».“

Докато затварях вратата зад гърба си, го чух да се смее и кашля.