Нелсън Демил
Златният бряг (26)

24.

Следващата седмица след плаването с мистър Манкузо помагах на Джордж Алърд да засади чемширови дървета на мястото, където някога беше централното крило на конюшнята. Работата беше тежка и можех да наема професионалисти да я свършат, но аз обичам да садя дървета, а Джордж бе обзет от маниакалната идея да спести на старите скръндзи Станхоуп няколко долара.

Когато хората работят заедно, въпреки класовите различия между тях възникват едни естествени и спонтанни дружески отношения. Така открих, че ми е приятно да разговарям с Джордж, който от своя страна се държеше малко по-свободно, шегуваше се и дори направи една недискретна забележка по отношение на работодателя си.

— Мистър Станхоуп — каза Джордж — ни предложи на мен и госпожата хиляда долара, за да напуснем вратарската къщичка. Кой, според него, ще върши всичката тази работа, ако аз не съм тук?

— Мистър Станхоуп вероятно е намерил купувач за цялото имение — казах аз.

— Намерил е купувач ли? Кой?

— Не съм сигурен, че е намерил, Джордж, но мистър Станхоуп иска да може да предложи празна вратарската къщичка на евентуалния купувач или иска да може да я продаде отделно.

Джордж кимна.

— Вижте, аз не искам да създавам проблеми, но…

— Не се тревожи за това. Чел съм завещанието на Август Станхоуп и в него ясно се казва, че ти и мисис Алърд имате право на доживотно обитаване на вратарската къщичка. Не позволявай Уилям Станхоуп да упражнява натиск върху теб и не приемай предложението му. — След това добавих: Не може да си наемете подобна къща тук за по-малко от двайсет хиляди на година.

— О, знам, мистър Сатър. Това не беше добро предложение, но и повече да ми предложи, няма да си отида. Това е моят дом.

— Добре. Имаме нужда от теб при портите.

Денят беше горещ и работата беше тежка за човек на неговата възраст. Но в това отношение мъжете обичат да се съревновават, и Джордж искаше да ми покаже, че все още се държи.

— Стига толкова засега — казах му аз по обед. — Ще се видим пак тук около два часа.

Отидох вкъщи и обядвах сам, тъй като Сюзън бе излязла, а след това написах писмо на сестра ми, Емили. Когато се върнах, за да продължим работата, намерих Джордж да лежи на земята между незасадените дървета. Приклекнах до него, но той не даваше признаци на живот. Джордж Алърд беше мъртъв. Вече нямаше кой да пази портите към Станхоуп Хол.

 

 

На поклонението пред ковчега, който бе сложен в едно погребално бюро в Лоукаст Вели, се събраха доста от възстарите служители в именията, които семейство Алърд познаваха от години. Освен това се появиха и някои от старите дворяни, дами и господа от стария изчезнал свят, които сами приличаха на призраци и бяха дошли да засвидетелстват почитта си към един от тях.

Семейство Станхоуп, разбира се, се почувстваха задължени да дойдат от Хилтън Хед. Те, естествено, не искаха Джордж да умре, но тази възможност се прокрадваше понякога в семейните им разговори през всичките тези години и ако ги чуехте как я обсъждаха, бихте си помислили, че с нетърпение очакваха тя да се осъществи.

Братът на Сюзън, Питър, който продължаваше да търси смисъла на живота — този месец в Акапулко — не можеше да дойде и да се замисли върху смисъла на смъртта.

Съжалявах, че на Каролин не можеше да й се съобщи навреме в Куба, но Едуард долетя от Кокоу Бийч.

Много от роднините ми, които живееха в Лоукаст Вели и Латингтаун или в околностите, се отбиха в погребалното бюро, тъй като те всички познаваха и обичаха семейство Алърд. Родителите ми, според леля Корнелия, били заминали за Европа, така че не бих могъл да кажа дали щяха да дойдат на погребението, а ми е все едно, тъй като всички жестове от тяхна страна са без значение за мен.

Емили нямаше причина да идва от Тексас, тъй като почти не познаваше семейство Алърд, но ми изпрати един чек, който да дам на Етел. Тук е нещо обичайно, когато умре стар прислужник, да се съберат помощи за вдовицата му — една отживелица, предполагам, от времето, когато прислужниците не са имали застраховка „живот“ или социални осигуровки. Доста хора ми дадоха чекове или пари в брой, които да предам на Етел. Уилям Станхоуп познаваше този обичай, разбира се, но не ми даде никакви пари за вдовицата. Мотивите му, сигурен съм, бяха, че той все още е длъжен да плаща на Етел месечната й пенсия според завещанието на Август и че тя продължава да живее във вратарската къщичка, а и освен това сега Джордж ще заеме парче от семейната земя на Станхоуп; макар че фактически от семейната земя на Станхоуп бе останало повече, отколкото можеха да заемат членовете на семейството. Така че той не даваше нищо ценно, както винаги.

Семейство Белароса нямаха причина да дойдат в погребалното бюро, разбира се, но италианците, както открих през годините, рядко пропускат погребение. Така че Франк и Анна се отбиха за около десетина минути един следобед и присъствието им причини леко вълнение, като че ли бяха някакви знаменитости. Семейство Белароса коленичиха до ковчега и се прекръстиха, а след това оставиха цветята за покойника — за които, между другото, трябваха двама мъже, за да ги внесат — и си тръгнаха. Изглежда, правеха това често.

Семейство Ремсън се отбиха в погребалното бюро късно в петък следобед — след затварянето на борсата и преди щастливия час в „Крийк“, — но демонстративно ме отбягваха, макар че побъбриха със Сюзън около минута.

Човек би си помислил, че присъствието на смъртта ще накара хората повече да ценят живота и да вникнат по-дълбоко в смисъла му. Би си го помислил. Но да си призная, всички дребни проблеми, които ме занимават извън погребалната зала, са същите и като вляза в нея. Защо трябва Лестър Ремсън или Уилям Станхоуп или който и да е да бъде различен?

Хора като семействата Дюпо, Потър, Вандермир и т.н., които можеха да се отбият за малко като наши приятели и съседи просто от чувство за благоприличие, вместо това изпратиха цветя. Не исках да търся подтекст в това, макар че можех да открия. Бях сигурен, че и на моето погребение ще постъпят така. Джим и Сали Рузвелт наистина дойдоха и Джим беше много мил с Етел, като седя до нея цял час и държа ръката й. Сали изглежда добре в черно.

И тъй, погребахме Джордж Алърд след службата в „Св. Марко“ в една приятна съботна сутрин. Гробището е на няколко мили от Станхоуп Хол, едно безименно частно парче земя, пълно с отишли си от този свят богаташи, и в стила на фараоните, с няколко дузини верни прислужници (само дето никой от тях не е бил убит, за да придружи господаря си в гроба), много домашни животни и дори две понита за поло, едно от които бе причинило смъртта на ездача си. Старите богаташи държат да си останат чалнати до самия край, а и отвъд.

Както казах, Джордж бе заровен в земята на Станхоуп, която съвсем не е малко и по ирония на съдбата беше последното парче земя, което семейство Станхоуп щяха да притежават на Лонг Айлънд.

До гроба бяха застанали петнайсетина човека, а преподобният мистър Ханингс извършваше богослужението; там бяха вдовицата Етел, дъщерята на семейство Алърд, Елизабет, съпругът й и двете им деца, Уилям и Шарлот Станхоуп, Сюзън, Едуард и аз плюс още няколко души, които не познавах.

По пътя към гробището траурното шествие, както е обичаят, мина покрай дома на покойника и забелязах, че някой бе сложил траурен венец върху портите на Станхоуп Хол — нещо, което не бях виждал от години. Непонятно ми е защо бе отмрял този обичай, при положение че няма нищо по-естествено от това да съобщиш на света, на незнаещите случайни посетители, че в дома е починал човек и че не, днес не искаме никакви енциклопедии или продукти от „Айвън“.

— От прах сме сътворени, на прах ще се превърнем — каза преподобният мистър Ханингс, хвърляйки върху ковчега шепа пръст. Точно от такива случаи свещениците си печелят прехраната. Но Ханингс винаги ми е приличал на актьор, който изпълнява ролята на свещеник в едно продължително шоу извън Бродуей. Защо мразя този човек? Може би защото бе спечелил симпатиите на всички други. Но Джордж бе прозрял същността му.

Ханингс всъщност произнесе хубаво слово, макар че нито веднъж не спомена рая като реално съществуващо място. Няма смисъл да се говори за място, където никога не си бил и нямаш никакви шансове някога да отидеш.

Във всеки случай радвах се по някакъв извратен начин, че аз последен съм видял Джордж жив и че сме говорили, и че е умрял, вършейки това, което най-много обича и където обичаше да го прави. Поговорих с Етел и дъщеря му, Елизабет, за последния ни разговор и, разбира се, го поукрасих малко, за да ги успокоя колкото мога. Но в основни линии Джордж беше щастлив в деня, в който умря, а това е нещо, за което повечето от нас могат само да се надяват.

Аз лично не бих имал нищо против да се строполя мъртъв в своята собственост, ако въобще притежавах някаква собственост. А още по-добре ще е, струва ми се, да умра на лодката си, в океана, и да бъда погребан в океана. Мисълта, че мога да умра на бюрото си, страшно ме разстройва. Но ако можех да избирам как и кога да умра, бих искал да бъда осемдесетгодишен старец, застрелян от млад, ревнив съпруг, който ме е хванал в леглото с невръстната си жена.

Службата на гроба свърши и всеки от нас хвърли по едно цвете върху ковчега, докато се изнизвахме на върволица към колите си.

Тъкмо щях да се кача в ягуара със Сюзън, погледнах назад към гроба и видях, че Етел е все още там. Лимузината, която бяхме наели за нея и семейството й, мина пред ягуара и аз махнах на шофьора да спре. Задният прозорец на лимузината се смъкна и Елизабет ми каза:

— Мама иска да остане малко сама. Шофьорът ще се върне за нея.

— Разбирам — отвърнах аз и добавих: — Не, аз ще се върна за нея.

Толкова е лесно да оставиш професионалистите да уредят всички неприятни задължения около смъртта и погребенията, а трябва само малко чувство и желание, за да се погрижиш сам за това.

— Много мило от ваша страна — отвърна Елизабет. — Благодаря ви. Ще се видим в църквата.

Колата й замина и аз се плъзнах зад волана на ягуара.

— Къде е Едуард? — попитах Сюзън.

— Той ще се върне с баба си и дядо си.

— Добре.

Наредих се зад нечия кола и напуснах гробището.

Погребалните церемонии са много различни в тази страна въпреки уеднаквяването на някои други обреди и ритуали, такива като венчавките например. Тук, ако принадлежите към паството на „Св. Марко“, обикновено се събирате след погребението в роднинската стая до църквата, където добри християнки са сложили маса с храна и безалкохолни питиета (макар че в случая имаш нужда точно от алкохол). Това съвсем не е парти, разбира се, но ти дава възможност да кажеш няколко добри думи за починалия и да успокояваш опечалените още няколко часа.

Докато карах към църквата, размишлявах върху решението на Етел да не спази установения ред, а да остане още малко на гроба на съпруга си — само тя и Джордж.

— Много мило от твоя страна — каза ми Сюзън.

— Аз съм необичайно мил човек — отвърнах аз.

Сюзън не потвърди това, но ме попита:

— Ще плачеш ли на моя гроб?

Знаех, че се очакваше бързо да отговоря утвърдително, но трябваше да си помисля. Най-сетне отвърнах:

— Всъщност ще зависи от обстоятелствата.

— Какво означава това?

— Ами ако сме разведени?

Настъпи секунда мълчание, след това тя каза:

— Пак можеш да плачеш за мен. Бих плакала на твоето погребение, дори ако сме били разведени от години.

— Лесно е да се каже. Колко бивши съпрузи виждаш по погребенията? — След това добавих: — Браковете могат да бъдат или да не бъдат, докато смъртта ни раздели. Но кръвните роднини остават завинаги.

— Ти да не си италианец — тя се разсмя.

— Какво каза?

— Нищо… само че съвсем неотдавна ти каза на двама от кръвните си роднини — мама и татко, за да уточня — да се разкарат.

— Въпреки това те биха дошли на погребението ми, а и аз на техните. Децата ми ще дойдат на моето и твоето погребение. Но с теб може и да не присъстваме на погребенията си един на друг.

— Аз ще бъда на твоето. Давам ти честната си дума.

Не ми харесваше тази тема, затова я промених:

— Мислиш ли, че Етел ще се чувства добре сама във вратарската къщичка?

— Ще я навестявам по-често. Можем да я каним на вечеря няколко пъти в седмицата.

— Добра идея.

Всъщност не беше, защото компанията на Етел не ме интересуваше, макар че тя като човек ме интересува, въпреки че е социалистка. Може би щеше да се чувства по-добре, ако отиде да живее при дъщеря си републиканката, но това едва ли щеше да стане.

Забелязах също, че Уилям Станхоуп внимателно я разглеждаше, като че ли й вземаше мярка за ковчег. Бях сигурен, че в най-скоро време ще ме придърпа в някой ъгъл и ще ме помоли да предложа на Етел да напусне вратарската къщичка. Уилям, разбира се, имаше голямото желание да продаде необикновената къща на юпитата или на някои преуспяващи художници, или въобще на някой, който има романтични наклонности и четвърт милион долара. Или, разбира се, ако излезеше нещо от интереса на Белароса към цялото имение, тогава, както бях казал на Джордж, Уилям ще иска всички роби да изчезнат (освен ако не може да продаде и тях).

Естествено, щях да уверя тъста си, че ще направя всичко възможно, за да изхвърля старата Етел, но на практика щях да направя точно обратното, както с Джордж само преди няколко дни. Уилям Станхоуп е едно монументално дърво, толкова безчувствено и егоцентрично, че действително смята, че може да поиска от мен да му помогна да забогатее и аз ще се съглася да направя това (безплатно) само защото съм женен за дъщеря му. Каква свиня.

— Мама и татко изглеждаха добре — каза Сюзън. — Загорели и в добра форма.

— Приятно е, че ги виждаме пак.

— Ще останат още три-четири дни.

— Не могат ли да останат по-дълго?

Тя ме изгледа косо и аз разбрах, че не съм го казал достатъчно убедително. Все още не бях пратил Уилям и жена му по дяволите, както си бях обещал, че ще направя, и се радвам, че още не съм си изпълнил обещанието, защото това само би усложнило отношенията между мен и Сюзън.

Спрях пред църквата и Сюзън отвори вратата си:

— Беше много трогателно. Искам да кажа, това, че Етел реши да остане при съпруга си. Те са били заедно половин век, Джон. Вече няма такива бракове.

— Няма. Знаеш ли защо мъжете умират преди жените си?

— Не, защо?

— Защото така искат.

— Ще се видим по-късно.

Сюзън слезе от колата и се отправи към роднинската стая, а аз — обратно към гробището.

Погребенията, разбира се, са време, когато се замисляш върху живота си. Искам да кажа, че ако ти трябва някакво доказателство, че не си вечен, то е тази дупка в земята. И естествено започваш да се питаш дали живееш правилно, а после си задаващ въпроса, че и да живееш правилно, какво от това? Искам да кажа, че ако Ханингс и хората му премахнаха страха от пламъците на ада и не обещават четиризвезден рай, тогава кой го е грижа какво правиш на земята? Ами мен ме е грижа, защото все още вярвам, че има разлика между добро и зло и без да ми е неудобно, ще ви кажа, че вярвам в съществуването на прекрасния рай. И знам, че Джордж вече е там, въпреки че Ханингс забрави да го спомене.

Но да оставим настрана мислите за отвъдното, човек наистина се пита дали не би могъл да извлече още малко наслада от живота. Искам да кажа, че животът все още ми харесва, но много добре си спомням, че имаше едно време, когато нещата вкъщи вървяха по-добре. Затова трябва да си отговаря на вечния въпрос: Да се махна ли, или да се опитам да подобря положението вкъщи?

Минах през портите на гробището и по заградената от дървета алея се отправих към парцела на Станхоуп. Интересно беше, че членовете на семейство Станхоуп, които имаха нужда от толкова много земя приживе, сега се бяха разположили тук удобно само върху един акър, а имаше място и за още.

Спрях недалеко от пресния гроб и забелязах, че гробарите почти го бяха покрили. Забелязах също, че Етел не се виждаше никъде.

Слязох от колата и тръгнах към гроба, за да попитам гробарите дали не знаят къде е. Но тогава се обърнах към южния край на парцела на Станхоуп, най-старата част, където порутени мраморни камъни стърчаха сред гъста растителност.

Етел Алърд стоеше с гръб към мен до един гроб, на чийто камък беше написано АВГУСТ СТАНХОУП.

Наблюдавах я няколко мига, но се почувствах като че ли съм се натрапил в интимен момент. Макар че в действителност не бях попаднал на тази сцена случайно; някак си усещах, че Етел ще е там. Вероятно трябваше да се отдръпна зад храстите и да й извикам, както би направил предишният Джон Сатър, но вместо това аз казах:

— Етел, време е да тръгваме.

Тя ме погледна през рамо, без да се изненада или смути, и кимна. Но остана още малко при камъка, след това хвърли върху гроба на Август Станхоуп една бяла роза, която държеше в ръцете си.

Етел се обърна и тръгна към мен, при което забелязах сълзи в очите й. Вървяхме един до друг към колата и тя ми каза:

— Аз много го обичах.

(Кого?)

— Разбира се, че си го обичала.

— И той нежно ме обичаше.

— Разбира се, че те е обичал.

(Кой?)

Тя се разплака и аз я прегърнах през раменете. Тя отпусна глава на рамото ми, докато я водех към колата.

— Но това никога не можеше да стане — каза тя. — Не и в ония времена.

(Аа.) Мили боже, колко странни хора сме ние.

— Но поне си получила нещо — казах аз. — По-добре е, отколкото нищо.

— Все още ми липсва.

— Това е много хубаво. Много нежно.

И наистина беше, колкото и странно да звучи, имайки предвид обстоятелствата, поради които бяхме тук. И поуката е следната: Действай — по-късно е, отколкото си мислиш.

Настаних я в колата и се върнахме в църквата, без да разменим повече нито дума.

 

 

На сутринта след погребението с Едуард донасадихме чемшировите дървета. Докато копаехме под горещото слънце, той ме поглеждаше от време на време, като че ли мислеше, че всеки момент ще се катурна и ще издъхна на място.

— Почини си, татко — каза той.

— Аз съм в отлична форма. Ти имаш нужда от почивка.

Седнахме под кестена и си отворихме по една газирана вода. Децата не се замислят много върху смъртта, както и трябва да бъде. Но когато я срещнат, невинаги я възприемат правилно и невинаги я разбират в контекста й. Някои деца просто не й обръщат внимание, други ги избива на сантименталност. Поговорихме малко за смъртта и умирането, като не стигнахме до никакви велики откровения, но поне ни олекна.

Едуард е щастливец, че са живи всичките му баби й дядовци — е, може би щастливец не е най-точната дума в този случай — но това вече често се среща, тъй като хората живеят по-дълго. И всъщност погребението на Джордж Алърд бе първото, на което Едуард присъства. Каролин вече е на деветнайсет години, а все още не е ходила на погребение. И смятам, че ние всички до известна степен сме свикнали да мислим, че смъртта е нещо неестествено в съвременното американско общество, че починалият и семейството му някак си са били измамени.

— Смъртта е в естествения ред на нещата — казах му аз. — Аз не бих искал да живея в свят, където няма смърт Едуард. Едно време са наричали смъртта последната награда. И тя все още е това.

— Предполагам. Но ако умре дете?

— Това е по-трудно да се разбере или да се обясни. Нямам отговор.

Така продължихме още известно време темата за смъртта. Главното притеснение на родителите в Америка е първият сексуален разговор: кога трябва да се проведе, какво трябва да се каже. Но родителите, смятам, трябва да посвещават също толкова време и усилия, за да подготвят децата си за смъртта на любимия човек.

Свършихме със засаждането на дърветата и Едуард се обърна към мен:

— Имаш ли нещо против, ако се върна във Флорида утре?

— Добре ли прекарваш там?

— Да.

— Тогава се върни. Как са момичетата?

— Ами… окей.

— В училище си учил как да правиш безопасен секс, нали?

— Да.

— Има ли нещо друго, което искаш да знаеш за безопасния секс?

— Не. Писнало ми е от тази тема.

Усмихнах се.

— А да има нещо, което искаш да знаеш за хубавия секс?

Той се усмихна.

— Разбира се. Ако знаеш нещо за него.

— Ей, внимавай какви ги приказваш, многознайко.

Мисля, че знам откъде това хлапе има чувството си за хумор.

Върнахме се в къщата, измихме се и излязохме на езда — Едуард яхнал Занзибар, а аз Янки.

Докато прекосявахме земите на Белароса, попитах Едуард:

— Да си споменавал някога на Белароса, че продавам лятната къща поради данъчни проблеми?

Той ме погледна, без да спира коня:

— Не. Защо да му казвам това?

— Изглежда знае.

— Но не от мен.

След около минута той направи една несъзнателна мисловна връзка и каза:

— Видях картината, която мама е нарисувала. Наистина е страхотна. Виждал ли си я?

— Още не.

Яздихме, докато се свечери, след което се срещнахме със Сюзън в един ресторант за морски специалитети на Пролива и вечеряхме заедно. Говорихме за акулата, която избяга, за подводницата, която видяхме, и за вечерята в „Бъдис Хоул“, която беше и забавна, и тъжна едновременно. Говорихме за неща, които щяха да се превърнат в семейна история през това лято на промени, съзряване и смърт.

На следващата сутрин закарах Едуард на летището. Вече не изпращаме хората до портите си, но аз му стиснах ръката, преди да мине през детектора за метал и го наблюдавах, докато се изгуби в тълпата.

 

 

Уилям и Шарлот Станхоуп бяха отседнали в една от къщите на „Крийк“, а не при нас, слава Богу. Уилям се възползва от възможността, предоставена му от погребението на Джордж, за да си свърши някои работи в Ню Йорк.

По предложение на Сюзън Скуаер Станхоуп си уреди среща с Епископа на Алхамбра. Първо се срещнаха в Алхамбра, без мен, след това се върнаха в Станхоуп Хол, разхождаха се из имението, ритаха тухлите и сключиха сделка. Аз всъщност не ги бях видял да сключват сделка, но можех да си ги представя, застанали в свещената горичка, с вили в ръце и с открити двойни копита да си допират рогата и да мърдат опашки.

Същата вечер вечеряхме в Лоукаст Вели: Сюзън и Джон, Уилям и Шарлот. Уилям съвсем подходящо избра един италиански ресторант. Много добър и много скъп. Уилям, за разлика от моите родители, има добър вкус за ресторантите. Но понеже Уилям ми е клиент и щяхме да свършим някаква делова работа, отнемаща не повече от няколко минути, аз трябваше да платя вечерята от фонда на „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“. Уилям прави този номер всеки път, когато е в града, въпреки че фирмата ми не е свършила с него работа за пет пари, да не говорим, че на мен не ми плаща нищо. Следователно аз винаги плащам сметката със собствената си кредитна карта.

И така, Уилям започна делово.

— Джон — каза той, — твоят съсед купи не само къщата, но и цялата земя. Утре сутринта ще съставим договора. Два милиона веднага, осемнайсет милиона при прехвърлянето. Ще дойда в десет в кантората ти в Лоукаст Вели и ще обсъдим подробностите. Той ползва услугите на „Купър и Стайлс“ в Глен Коув за сделките си с недвижими имоти. Ти ги познаваш, така че няма да имаме никакви проблеми с тази сделка. Нека да приключим всичко за няколко седмици. Той има парите. Няма смисъл да изчакваме. Съобщи утре това на данъчните служби, за да зачеркнат имота от списъка за продажбите на търг. Кажи им, че ще си получат парите след около трийсет дни. Направи това още утре. И още утре се обади на „Купър и Стайлс“ и им кажи да очакват да прочетат договора най-късно утре следобед. И им кажи, че вдругиден искам да представят договора на клиента си. Никакви юридически разтакавания. Цялата японска империя е била покорена с един-единствен документ от една страница, който е бил подписан за пет минути.

(Откъде знаеш? Да не си бил на риболов на Мартас Винярд?)

— Да, сър.

— И, Джон, пази това в строга тайна.

— Да, сър.

— Сигурно този идиот си представя, че може да раздели земята и да направи голям удар — продължи Уилям. — Искам да подпишем всичко, преди да му е дошъл друг акъл. Ще говориш с „Купър и Стайлс“, без изрично да им подсказваш какво не искаш да казват на клиента си. Те и без това нищо няма да кажат, защото си искат хонорара.

— Да, сър.

Франк Белароса може да е всякакъв, но не и идиот.

— Той сигурно си мисли, че може да подкупи или да заплаши длъжностните лица, за да презонира земята. Още много има да учи за обществените отношения тук.

— Мисля, че земята му е необходима, за да я превърне в гробище — казах аз.

Уилям ми хвърли ядосан поглед. Той въобще не оценява духовитостта ми и може би това е причината, за да го мразя.

— Към документа на Белароса ще се включи и вратарската къщичка, разбира се — каза той.

Той не беше доволен от правото на семейство Алърд за доживотно обитаване. Но му казах, че ако направи на вдовицата подходящо предложение, тя ще си отиде. Ако той не може да я изхвърли, никой няма да може.

Уилям почти се усмихна, а на мен малко ми оставаше да забия юмрука си в лицето му.

— Междувременно — добави той, — кучият му син иска да задържи половин милион чрез писмено задължение, депозирано в трето лице, докато вратарската къщичка се опразни и се освободи от ипотека. Така че включи това в договора, но трябва да видим дали не можем да получим от Етел обещание, че ще се премести, и да го предадем на Белароса.

— Да, сър.

Той ме погледна и каза:

— Открих защо не искаше да вечеряме в „Крийк“, Джон. Там си тема на доста разгорещени спорове. Това ми е неприятно.

(И ще ти стане още по-неприятно, когато приятелите ти разберат, че си продал Станхоуп Хол на Франк Белароса.)

— Да, сър — казах аз. — Съжалявам за това.

Той ме погледна изпитателно, след това каза:

— Бих искал да ти дам един съвет. Не се забърквай с този човек.

— Но вие току-що му продадохте Станхоуп Хол — изтъкнах аз.

— Това беше бизнес.

— Такива са и моите отношения с него, сър.

Със светските ни контакти се занимава дъщеря ви. Известно време цареше това, което се нарича мъртва тишина, по време на която Сюзън, смятах аз, можеше да каже нещо в моя защита. Но Сюзън ми правеше комплимента да не ме защитава или да се застъпи за мен. И аз правя същото за нея.

Най-сетне Шарлот Станхоуп наруши мълчанието и каза:

— Горката Етел. Изглеждаше така изплашена. — Обърна се към мен: — Мислиш ли, че ще се оправи сама?

Шарлот имаше напевен глас, който като че ли всеки момент щеше да мине в чуруликане. Тя е добре възпитана, разбира се, и на външен вид изглежда достойна дама, но по своя тих начин е толкова злобна, колкото съпруга си.

— Джон? Мислиш ли, че горката Етел ще се оправи сама?

— Ще се позаинтересувам веднага щом изтече някакъв приличен период от време — отвърнах аз.

— Разбира се. Горката жена, толкова по-добре ще се чувства при дъщеря си.

Докато ядяхме, говорихме за това-онова, или поне те говореха. Аз кипях вътрешно.

Уилям се върна на темата за продажбата.

— Съжалявам, Сюзън, ако тази продажба ти създава някакви неудобства — каза той на жена ми, — но това трябваше да се случи. И не смятам, че си заслужава да се тревожиш от факта, че така бързо се строят нови къщи. Сега, след като Белароса притежава земята, ти и аз ще внесем пет или десет хиляди във фонда за съхранение на имотите, анонимно, разбира се, за да не разбере. Ще го мъкнат по съдилищата с години. Но междувременно Белароса ме увери, че може да продължавате да използвате земята, както намерите за добре — за езда, градинарство, разходки — все едно че аз съм й собственик. Всъщност той няма нищо против да подпишете някакво подобно споразумение.

— Много мило от твоя страна да се сетиш да поговориш с него за това — каза Сюзън на мистър Загриженост.

Уилям се усмихна на дъщеря си.

— Можеше да бъде и по-лошо, ти знаеш. Този тип поне го познаваш. И той се изказа добре за теб. — Направи малка пауза. — Особняк е. Но не е главорезът, който очаквах да видя.

Въобще и не съм си помислял, че Уилям ще открие недостатъци у някой, който ще му даде двайсет милиона долара. Уилям, разбира се, беше екстатичен по своя дребнав, мръснишки начин. Ядосваше ме не отношението му към мен или факта, че току-що бе натрупал едно малко състояние, а това, че не проля дори една сълза за загубата на Станхоуп Хол. Дори аз, който бях намразил това място, чувствах някаква носталгия за него, а не в моето семейство се е предавало то от поколение на поколение.

Уилям все още говореше на дъщеря си:

— Сюзън, радвам се, че премести конюшнята…

— Аз платих половина от разноските по преместването.

Уилям ме погледна, след това отново се обърна към дъщеря си и продължи:

— Белароса ми каза, че иска да премести храма на любовта в своето имение. Той каза, че този от неговите хора, Доминик, който е преместил твоята конюшня…

— Педераст.

Той ме погледна странно:

— Моля?

— Ти си едно безпринципно говедо, едно абсолютно цинично копеле, едно монументално дърво, едно престъпно лайно.

Шарлот почти се задави, Сюзън продължи да яде малините си без очевиден проблем.

Уилям се опита да каже нещо, но успя да произнесе само:

— Ти… ти… ти… ти…

Станах и опрях пръст в гърдите му.

— Ти, скъпернико, ще платиш вечерята.

Хванах Сюзън за ръката:

— А ти ще дойдеш с мен.

Тя стана безмълвно и ме последва към изхода на ресторанта.

В колата, по пътя за вкъщи, каза:

— Възможно ли е практически храмът на любовта да се премести?

— Да, конструкцията му е от греди и трегери. Нещо като строителни блокове. Трябва да се внимава, но е възможно и дори е по-лесно, отколкото конюшнята.

— Интересно. Мисля, че трябва да се запиша на някакви курсове по строителство и архитектура в Поуст. Това ще ми помогне да разбера по-добре това, което рисувам — как е било построено, самата душа на сградата, разбираш ли, както ренесансовите художници са изучавали скелети и мускули, за да нарисуват онези фантастични голи тела. Може би това ми липсва, за да стана велика художничка. Какво ще кажеш?

— Сигурно си права.

Минахме през портите на Станхоуп Хол. Вратарската къщичка беше тъмна, тъй като Етел бе отишла за известно време при дъщеря си.

— Джордж ще ми липсва много — каза Сюзън.

— На мен също.

Не си направих труда да сляза от колата и да затворя портите, тъй като възнамерявах отново да мина през тях след около десет минути. Сюзън, разбира се, забеляза това и мълча през целия път до вкъщи. Докарах ягуара пред входната врата и Сюзън ме погледна.

Минаха няколко секунди, след това казах:

— Няма да вляза вътре. Ще се върна за нещата си утре.

— Къде отиваш?

— Това наистина не е твоя работа.

Тя понечи да слезе от колата, след това се обърна и каза:

— Моля те, не ме оставай тази вечер. — И добави: — Но ако го направиш, вземи своята кола. — Тя протегна ръка и се усмихна: — Ключовете, ако обичаш.

Изключих двигателя на ягуара и й дадох ключовете. Сюзън отключи входната врата и двамата влязохме вътре — аз тръгнах към кухнята, за да взема своите ключове, а тя — нагоре по стълбите, за да си легне.

Докато вървях обратно към входната врата, телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката от горния етаж. Чух я да казва:

— Да, татко, добре съм.

Отворих вратата, за да изляза, но отново чух гласа й:

— Добре, но сигурно това му е мнението за теб, иначе не би го казал. Джон винаги си подбира точно думите.

Макар че не обичам да подслушвам, останах при входната врата и я чух да продължава:

— Не, той няма да ти се извини и аз няма да ти се извинявам заради него. — Тишина, след това: — Съжалявам, че мама е разстроена. Всъщност мисля, че Джон би казал повече неща, ако тя не беше там. — Отново тишина, след това: — Добре, татко, да поговорим утре. Да, татко…

Извиках към горния етаж:

— Кажи на този кучи син да си намери друг безплатен адвокат.

Чух Сюзън да казва:

— Не затваряй, татко, Джон току-що каза, цитирам: „Кажи на този кучи син да си намери друг безплатен адвокат“. Да…

Тя извика надолу към мен:

— Татко казва, че си търсиш белята, че си срам за баща си и че си некомпетентен.

— Кажи му, че той не е и половината от това, което е бил баща му, и че най-доброто у него виси между краката на Август.

Сюзън каза:

— Татко, Джон казва, че не е съгласен с това. Лека нощ.

Чух я да затваря телефона. След това се провикна надолу към мен:

— Лека нощ, Джон.

Тръгнах нагоре по стълбите.

— Трябва ми походната чанта.

Влязох в спалнята ни, за да си взема чантата от килера, а Сюзън, която сигурно се е събличала, докато говореше по телефона, лежеше върху чаршафите с кръстосани крака и четеше някакво списание чисто гола.

Вижте сега, има нещо в една гола жена, което не може да ме остави безразличен, разбирате ли, а и наистина се чувствах върховно, след като току-що бях казал на Уилям Станхоуп какво мисля за него; при това на леглото ми сега, съвсем гола, лежеше дъщеря му, мръсницата. Някак си интуитивно знаех, че трябва да я изнасиля, за да е пълна победата ми. Това и направих. На нея, изглежда, й хареса.

Един истински дивак би си заминал след това, за да покаже презрението си към нея и към целия й род. Но аз бях доста уморен, а и беше късно, затова погледах малко телевизия и заспах.