Нелсън Демил
Златният бряг (11)

9.

На Великата събота пропуснах ходенето на църква, защото ми бе дошло до гуша от преподобния мистър Ханингс и семейство Алърд. Сюзън също кръшна от това задължение и цяла сутрин чисти конюшните заедно с двама колежани, върнали се вкъщи за ваканцията. Аз не се занимавам с тази работа, но се отбих там с една хладилна чанта безалкохолни напитки. Като спрях мустанга пред конюшнята, бях поразен от ужасната миризма на оборски тор и виковете и смеха, които се разнасяха, отвътре.

Занзибар и Янки бяха завързани отвън на един стълб под разперените клони на огромен кестен. Щипеха тревата и нехаеха за човешките същества, които полагаха робски труд заради тях. Смятам, че конете трябва сами да си чистят конюшните. Едно време обичах конете. Сега ги мразя. Ревнувам.

За да продължа темата, Сюзън, която може да е студена като фреон към мъжете на нейната възраст, които проявяват интерес към нея, се държи много приятелски с младите мъже. Сигурен съм, че отчасти това е майчинско чувство, тъй като е достатъчно стара, за да има деца, които учат в колеж, и наистина ги има. Дразни ме частта, която не е майчинско чувство. Във всеки случай те, изглежда, добре се забавляваха, докато ринат изпражнения.

Извадих хладилната чанта от багажника на мустанга и я поставих на една каменна пейка. На помощната калдъръмена уличка пред конюшнята имаше купчина оборски тор, която впоследствие щеше да отиде в розовата градина зад къщата. Може би затова не се спирам да мириша розите.

Отворих си бутилка ябълков сок и отпих, като бях подпрял единия си крак на пейката, опитвайки се да заема поза на истински мъж, в случай че някой се покаже от конюшнята. Ако имах тютюн и хартия бих си свил една цигара. Зачаках, но единственото нещо, което идваше откъм конюшнята, беше смях.

Разгледах дългата двуетажна сграда на конюшнята. Това е тухлена постройка с аспидов покрив, построена в английски провинциален стил, която подхожда повече на къщата за гости, отколкото на главната къща. Предполагам, че не съществуват конюшни, които са произведения на изящните изкуства с римски колони. Конюшните са били построени заедно с къщата, когато конете са били по-надеждно и достойно транспортно средство от автомобилите. Имаше трийсет отделения за яздитните, впрегатните и военните коне и широко помещение за каретите, където са стояли вероятно две дузини конски превозни средства, включително шейни и земеделски инвентар. Една част от втория етаж е служела за плевник, а в другата са живеели близо четирийсет мъже, които са се грижели за конете, сградата, храната и каретите. В началото на двайсетте години помещението за карети се превърнало в гараж, а кочияшите, конярите и други такива станали шофьори и механици.

Със Сюзън понякога използваме гаража за ягуара, а Джордж винаги паркира своя линкълн там, тъй като е от поколението, което смята, че за собствеността трябва да се полагат грижи. Вратарската къщичка, къщата за гости и главната къща са построени, разбира се, без гаражи, защото когато някой е имал нужда от кон, карета или автомобил, той просто е позвънявал в помещението за карети. В кухнята си имам един звънец, на който пише „Помещение за карети“, и постоянно го натискам, но никой не идва.

Във всеки случай конюшните са върху земя на Станхоуп, което ще представлява проблем, ако земята трябва да се продаде. Очевидното решение е да се построи по-малка, дървена конюшня върху собствеността на Сюзън. Искам да кажа, ние не живеем в голямата къща, защо конете трябва да живеят в голямата конюшня? Но Сюзън се опасява, че животните й ще бъдат емоционално травматизирани, ако бъдат принудени да слязат в реалния живот, и затова иска да премести върху своя имот поне част от оригиналната конюшня — тухла по тухла, плочка по плочка, камъче по камъче. И иска това да стане в най-скоро време, преди хората от данъчните служби да започнат да оценяват имота. Баща й великодушно даде разрешението си да се премести цялата или част от постройката върху нейните десет акра и Сюзън избра едно приятно, заслонено от дървета място с езерце за безценните си коне. Остава само да наема Херкулесовата компания по преместване на конюшни и сто роби да свършат тази работа. Сюзън казва, че ще поеме половината разходи. Трябва да погледна пак онова предбрачно споразумение.

Изпих ябълковия сок и втъкнах палец в колана си в очакване някой да излезе от конюшнята, бутайки количка с изпражнения. Намерих една сламка и я пъхнах между зъбите си.

След като постоях в тази поза около минута-две, реших да престана да се правя на глупак и просто да вляза вътре. Но докато вървях към главния вход, едно валмо сено изхвърча през отвора на плевника и се стовари върху мен. Изглежда, вътре се замерваха със сено. Хубав и чист американски начин да се забавляваш. Невероятно разярен, аз се обърнах, качих се в мустанга и яростно го подкарах, като направих остър U-образен завой пред главния вход. Чух Сюзън да вика след мен от отворения плевник, докато минавах на четири колелета точно през средата на купа изпражнения.

Същия следобед, след разумен разговор относно детинската ми постъпка, облякохме белите тенис екипи и слязохме на кортовете, където имахме уговорена тениссреща. Беше топло за април и след като си разменихме няколко топки, докато чакахме другата двойка, Сюзън си съблече пуловера и долнището на анцуга. Трябва да ви кажа, че една жена в тенис екип изглежда прекрасно и докато рови в поличката си за втора топка, мъжете на корта губят концентрация за минута-две.

Още около десетина минути си разменяхме топки, които аз запращах навсякъде, а Сюзън ми повтаряше да не се държа враждебно. Най-накрая каза:

— Виж, Джон, не се впрягай толкова. Успокой се.

— Спокоен съм.

— Ако победим, ще изпълня всяко твое сексуално желание.

— Какво ще кажеш да се търкаляме в сеното?

Тя се разсмя.

— Дадено.

Поиграхме още малко и сигурно леко съм се успокоил, защото успявах да задържа топките в очертанията на игрището. Не бях обаче щастлив човек. Често дребни неща, като например лудуването на Сюзън из сеното, навеждат човека на мисли за отмъщение, които могат да се окажат пагубни.

Появиха се партньорите ни за тенис — Джим и Сали Рузвелт. Джим принадлежи към семейство Рузвелт от Ойстър Бей, което все още живее в района. Семействата Рузвелт, Морган, Вандербилт и други такива са нещо като местни природни богатства, самовъзстановяващи се като фазаните и почти толкова редки. Да имаш един Рузвелт или един фазан в имението си, е повод за известна гордост; а единият или другият да те удостоят с присъствието си за вечеря, е съответно обществено или кулинарно събитие. Всъщност Джим е обикновен човек с известно име и тръстов фонд. По-важното е, че мога да го разбия на тенис. Между другото, ние не произнасяме името Рузвелт така, както сте го чували да се произнася цял живот. Тук казваме Рузвълт — стискате зъби като при локджо и произнасяте две срички, които се римуват с „лус бълт“. Окей?

Сали Рузвелт е по баща Сали Грейс, от семейство Грейс, пристигнали тук през океана, и „Грейс Лейн“ съответно носи името на това семейство, а не на жена. Сигурен съм обаче, че почти всички жители на „Грейс Лейн“^[1] смятат, че улицата им е именувана така поради състоянието на духовна извисеност, в което вярват, че живеят.

Освен че по име е Грейс^[2], Сали съвсем не изглежда зле и за да си върна за инцидента при плевника, флиртувах с нея между сетовете. Но това, изглежда, не направи впечатление нито на нея, нито на Сюзън, нито дори на Джим. Ударите ми станаха по-неточни. Губех.

Около шест следобед, по средата на един гейм, забелязах черен, лъскав кадилак елдорадо да се движи нагоре по главния път. Колата намали срещу кортовете, които са частично закрити от вечно зелени храсти. Колата спря, от нея излезе Франк Белароса и тръгна към кортовете.

Джим каза съвсем излишно:

— Мисля, че някой ви търси.

Извиних се, оставих ракетата и напуснах игрището. Пресрещнах мистър Белароса по пътеката на около 30 метра от кортовете.

— Здравейте, мистър Сатър. Прекъснах ли ви играта?

— Разбира се, че я прекъсна, олизник^[3] такъв. Какво искаш?

Не, всъщност не казах така. Казах:

— Няма значение.

Той протегна ръка й аз я поех. Ръкувахме се кратко, без да си играем на чупене на хрущяли.

— Аз не играя тенис — осведоми ме Франк Белароса.

— Аз също — отговорих.

Той се разсмя. Бих харесал човек, който разбира чувството ми за хумор, но в този случай ми се щеше да направя изключение.

Белароса бе облечен в сиви памучни панталони и синьо спортно сако, което бе популярна съботна униформа тук и аз бях съвсем искрено изненадан. Но също така носеше ужасни бели лъскави обувки и твърде тесен колан. Беше си облякъл черен пуловер с поло яка, който му отиваше, но вече не беше tres chic^[4]. Нямаше възрозови обици или други крещящи украшения, нито верижки или разни блестящи неща, но имаше на ръката си „Ролекс Ойстър“, което поне според мен е проява на съмнителен вкус. Този път забелязах, че имаше венчална халка.

— Хубав ден — каза мистър Белароса с истинско удоволствие.

Личеше му, че прекарва по-хубав ден от моя. Обзалагам се, че мисис Белароса не се е въргаляла цяла сутрин в плевника с двама млади жребци.

— Необичайно топло е за това време на годината — съгласих се аз.

— Хубаво местенце имате тук — рече той.

— Благодаря — отговорих.

— Отдавна ли живеете тук?

— От триста години.

— Какво означава това?

— Имам предвид семейството ми. Но това тук е построено от семейството на жена ми през 1906.

— Сериозно?

— Може да проверите.

— Аха. — Той се огледа. — Хубаво място.

Наблюдавах мистър Франк Белароса за момент. Той не бе от оня тип ниски и тантурести, прилични на жаба мъже, който понякога свързвате с образа на стереотипния дон на мафията. Напротив, имаше здраво телосложение, остри черти на лицето, тъмна кожа, хлътнали очи и крив римски нос. Косата му бе синьо-черна, на вълни, добре подстригана, изсивяла по слепоочията и без никакви белези на оплешивяване. Беше малко по-нисък от мен, но аз съм метър и осемдесет, така че той бе долу-горе със среден ръст. Изглеждаше ми на около 50 години, макар че бих могъл да проверя това някъде — в съдебните архиви например.

Имаше мека усмивка, която изглеждаше несъвместима със суровите му очи и бурната му история. Освен тази усмивка нищо във вида или поведението му не напомняше на епископ. Не ми се стори особено красив, но инстинктивно усетих, че някои жени може да го намерят привлекателен.

Франк Белароса отново насочи вниманието си към мен.

— Пазачът ви… как се казва?…

— Джордж.

— Аха. Той ми каза, че играете тенис, но може да вляза и да видя дали не сте свършили. Но че не трябва да ви прекъсвам играта.

По тона на мистър Белароса разбрах, че не е доволен от Джордж.

— Няма нищо — отговорих.

Джордж, разбира се, знаеше кой бе този човек, макар че никога не бе говорил за новия ни съсед. Джордж не само охранява портите, но и спазва един отдавна забравен етикет, според който една лейди или един джентълмен са добре дошли да минат през главните порти, но търговецът, дошъл по работа, или поканеният убиец трябва да влязат през черния вход, по-надолу по пътя. Ще трябва да кажа на Джордж да се успокои по отношение на мистър Белароса.

— Какво мога да направя за вас? — попитах аз.

— Нищо. Минах просто да ви видя.

— Много мило от ваша страна. Всъщност аз трябваше да ви посетя.

— Ах, така ли? Защо?

— Ами… Такъв е обичаят.

— Така ли? Още никой не ме е посетил.

— Странно. Може би не са сигурни, че сте там.

Този разговор вземаше неблагоприятна посока, затова казах:

— Е, благодаря, че се отбихте. И добре дошли в Латингтаун.

— Благодаря. Ей, една минутка още. Елате с мен, имам нещо за вас.

Той се обърна и ми даде знак да го последвам. Преди да тръгна след него, хвърлих бърз поглед назад към корта.

Белароса спря при кадилака си и отвори багажника. Очаквах да видя тялото на Джордж, ала вместо това Белароса извади една табличка с разсад и ми я подаде.

— Вземете — каза той. — Купих твърде много. Наистина ли нямате зеленчукова градина?

— Не. — Погледнах пластмасовата табла. — Но вече имам.

Усмихна се.

— Аха. Дал съм ви по малко от всичко. А тези бележки тук съм ги поставил, за да знаете кое какво е. Зеленчуците имат нужда от много слънце. Не познавам тукашната почва. Каква е почвата тук?

— Ами… малко киселинна, малко пепелива, но горният слой е от хубава глинеста пръст, с ледникови останки…

— Какви?

— Ледникови… наноси, камениста на места…

— Тук виждам само дървета, храсти и цветя. Опитайте с тези зеленчуци. Ще ми благодарите през август.

— Благодаря ви през април.

— Аха. Оставете това. Не върху колата.

Оставих табличната на земята. Белароса извади от багажника чиста найлонова торбичка, в която имаше куп възморави листа.

— Вземете — каза той. — Това е radicchio^[5]. Знаете ли какво е? Подобно на маруля.

Поех торбичката и разгледах нащърбените листа, проявявайки интерес от учтивост.

— Хубави са.

— Аз съм ги отгледал.

— При вас сигурно времето е по-топло.

Белароса се разсмя.

— Не, отгледал съм ги вътре. В къщата ми има, знаете, тази стая… дето е като парник… жената от недвижимите имоти я нарече…

— Оранжерия.

— Аха. Също като парник, само че е в къщата. През януари първо нея оправих. Всички прозорци бяха счупени, а и газовото отопление не работеше. Струваше ми двайсет хиляди, но вече имам лук и марули.

— Доста скъпи лук и марули — отбелязах аз.

— Аха. Но какво от това, по дяволите.

Трябва да ви кажа, че Белароса определено не говореше с произношението на Лоукаст Вели, но не говореше и с чист бруклински акцент. Тъй като тук е от значение как говориш, научил съм се да различавам отделните акценти, както са направили и повечето хора, които познавам. Обикновено мога да позная по акцента от кой от петте квартала на града е даден човек или от кое от предградията. Понякога мога да кажа в кое първоначално училище е ходил или дали е бил в Йейл като мен. Франк Белароса не е учил в Йейл, но от време на време се появяваше нещо особено, почти ученическо в произношението му, ако не и в подбора на думите. Но в гласа му чувах най-вече улиците на Бруклин.

Противно на убежденията си, попитах:

— Къде сте живели преди да дойдете в Латингтаун?

— Къде ли? А, в Уилямсбърг. — Погледна ме. — Това е в Бруклин. Познавате ли Бруклин?

— Не много добре.

— Страхотно място. Беше страхотно. Твърде много… чужденци има сега. Израснах в Уилямсбърг. Цялото ми семейство е оттам. Дядо ми заживял на „Хейвмейър стрийт“, когато пристигнал.

Предположих, че дядото на мистър Белароса е пристигнал от чужда страна, без съмнение, Италия, и съм сигурен, че старите германци и ирландци в Уилямсбърг не са го приветствали за „добре дошъл“ с прегръдки и шницели. Когато този континент бил населен с индианци, първите европейци трябвало просто да ги избиват, за да разчистят място за себе си. Следващите вълни от имигранти си го осигурявали малко по-трудно; те трябвало да купуват или да наемат. Не смятах, че някоя от тези иронии интересува мистър Белароса, затова казах:

— Надявам се, че Лонг Айлънд ви харесва.

— Аха. Познавам Лонг Айлънд. Тук съм учил в пансион.

Той не ми предложи повече информация, а и аз не настоях, макар че се чудех в кой ли пансион е учил Франк Белароса. Помислих си, че може би така той нарича изправителния дом.

— Още веднъж ви благодаря за марулята — казах аз.

— Изяжте я бързо. Току-що е откъсната. С малко олио и оцет.

Питах се дали на конете ще им хареса без олио и оцет.

— Разбира се. Е…

— Това дъщеря ви ли е?

Белароса гледаше над рамото ми, затова хвърлих един поглед зад себе си и видях Сюзън да идва по пътеката. Обърнах се отново към Белароса:

— Жена ми.

— Нима? — Наблюдаваше Сюзън, докато се приближава. — Видях я веднъж да язди кон в имението ми.

— Тя понякога язди коне.

Той ме погледна.

— Ей, ако иска да язди из имението ми, окей. Вероятно е яздила там и преди да купя мястото. Не искам да си разваляме отношенията. Имам неколкостотин акра земя, а конските фъшкии са полезни за почвата, нали?

— Идеални са за розите.

Сюзън отиде направо при Франк Белароса и протегна ръка.

— Аз съм Сюзън Сатър — рече тя. — Вие сигурно сте новият ни съсед.

Белароса се поколеба за миг, преди да поеме ръката й, и аз сметнах, че мъжете в неговия свят не се ръкуват с жени.

— Франк Белароса — каза той.

— Радвам се да се запознаем, мистър Белароса. Джон ми каза, че ви е срещнал в разсадника преди няколко седмици.

— Аха.

Белароса твърдо гледаше Сюзън в очите, макар че забелязах как за половин секунда погледът му се плъзна по краката й. Съвсем не бях доволен, че не си е облякла панталона на анцуга и че се явява, пред един напълно непознат по тенис поличка, която едва скрива чатала й.

Сюзън се обърна към Белароса:

— Трябва да ни извините задето не сме ви посетили досега, но не бяхме сигурни дали сте се нанесли и дали приемате посещения.

Белароса, изглежда, се замисли върху това за момент. Тази работа с посещенията сигурно му създаваше проблеми. Сюзън, трябва да отбележа, влиза в ролята си на лейди Станхоуп, когато иска да накара някои хора да се почувстват неудобно. Не знам дали това е ход за отбрана или нападение.

Белароса не изглеждаше да се чувства неудобно, макар че със Сюзън, изглежда, се държеше малко по-предпазливо, отколкото с мен. Може би краката й го разсейваха. Той се обърна към нея:

— Тъкмо казвах на съпруга ви, че съм ви виждал един-два пъти да яздите кон в имението ми. Не е проблем.

Помислих, че тъкмо ще спомене за скатоловата допълнителна полза за себе си, но той само ми се усмихна. Не отвърнах на усмивката му. Този ден наистина беше свързан с конски фъшкии, помислих си аз.

— Много мило от ваша страна — каза Сюзън на мистър Белароса. — Трябва да посоча обаче, че тук е местен обичай да се вземат под внимание правата на ездачите. Може да маркирате определени конски пътеки, ако искате. Въпреки това, ако някога ловът се възобнови, конете ще следват кучетата, които от своя страна следват следата. Ще ви бъде съобщено.

Франк Белароса отправи продължителен поглед към Сюзън и никой от двамата не мигна. След това Белароса ме изненада, казвайки с хладен глас:

— Предполагам, че има много неща, които все още не разбирам, мисис Сатър.

Сметнах, че е по-добре да сменя темата с нещо, което разбира, затова вдигнах найлоновата торбичка.

— Сюзън, мистър Белароса отгледал тази маруля, radicchio се казва, в оранжерията в Алхамбра.

Сюзън бързо погледна торбичката и отново се обърна към Белароса.

— О, нима сте я оправили? Това е много хубаво.

— Аха. Мястото се съживява.

— А този разсад… — добавих, посочвайки табличката на земята, зеленчуци за градината ни.

— Много любезно от ваша страна — каза Сюзън.

Белароса й се усмихна:

— Съпругът ви ми каза, че се храните с цветя.

— Не, сър, храня се с тръни. Благодаря, че се отбихте.

Белароса пренебрегна смисъла на този рязък отговор и се обърна към мен:

— Как се казва вашето имение? Има име, нали?

— Да — отговорих аз. — Станхоуп Хол.

— Какво означава това?

— Ами… носи името на прадядото на Сюзън — Сайръс Станхоуп. Той го е построил.

— Аха, казахте ми това. Аз трябва ли да нарека някак имението си?

— То има име — отговорих.

— Да, знам. Жената от недвижимите имоти ми каза. Алхамбра. Така си получавам пощата. Без никакъв номер за къщата. Представяте ли си? Но трябва ли да нарека имението с ново име или какво?

— Може, ако искате — отвърна Сюзън. — Някои хора правят така. Други запазват първоначалното име. Имате ли някакво конкретно име предвид?

Франк Белароса се замисли за момент, после поклати глава.

— Н-не. Засега Алхамбра е добре. Макар че звучи испанско. Ще помисля за това.

— Ако можем да ви помогнем за името — каза Сюзън — непременно ни се обадете.

— Благодаря. Мислите ли, че трябва да сложа табела с името на имението? Гледам, че някои имения имат табели. Вие обаче нямате.

— Това изцяло зависи от вас — уверих аз новия ни съсед. — Но ако смените името, уведомете пощата.

— Да. Разбира се.

Сюзън добави — хапливо, струва ми се:

— Някои хора просто поставят пред къщите собствените си имена. Но други, особено ако имената им са известни, не го правят.

Белароса я погледна и се усмихна. После каза:

— Не смятате, че би било добра идея да поставя името си пред къщата, нали, мисис Сатър?

— Не, не смятам, мистър Белароса.

Сега аз започнах да се чувствам неудобно.

— Е — казах, — по-добре да се върнем при гостите си.

Белароса се поколеба за миг, после рече:

— Утре ще имаме малко великденско събиране. Няколко приятели, малко роднини. Нищо особено. Традиционна италианска великденска храна.

Той се усмихна и добави:

— Ходих до Бруклин да взема capozella. Агнешка глава. Но и останалата част от агнето ще се готви. Около два часа. Окей?

Не бях сигурен дали съм го разбрал правилно за агнешката глава. Отговорих:

— Опасявам се, че имаме да ходим на друго великденско събиране.

— Така ли? Добре, вижте дали можете да се отбиете за десетина минути и ще ви покажа мястото. Ще пийнем по нещо. Окей?

Той погледна Сюзън.

— Разбира се, че ще се опитаме да дойдем — отвърна тя. — Но ако не успеем, весело прекарване на празника.

— Благодаря. — Белароса затвори багажника и отиде до вратата на колата. — Имате ли нещо против да се поразходя с колата наоколо?

— Съвсем не — отвърна Сюзън. — Твърде дълга е колата, за да се опитвате да я обърнете на тази алея, така че продължете нагоре до главната къща и обърнете на колелото.

Знаех, че ако исках да раздразня Сюзън, трябваше да кажа на мистър Белароса, че старият дом ще се продава на търг, но сметнах, че за един ден сме говорили достатъчно.

Белароса ни погледна над колата си и ние също го погледнахме. „Това беше борба за надмощие или може би първата схватка в сблъсъка на културите“, помислих си аз. И двамата със Сюзън сме били възпитавани да не се държим грубо със социално по-нисшите от нас, освен ако те не се държат с нас като с равни. Тогава можеш да ги унищожиш. Но мистър Белароса не се опитваше да си придава важност, нито да получи почетния статут на дворянин. Той си беше това, което е, и не му пукаше достатъчно за нас, за да се преструва, че е нещо друго.

Това ми напомни първото ми впечатление от него — на завоевател, който с любопитство разглежда изхабеното общество, в което току-що е навлязъл, и вероятно намира жителите малко забавни, но положително е безкрайно безразличен към една култура, която не може да се защити от хора като Франк Белароса. Това, както щях да науча по-късно, бе съвсем точно първо впечатление и беше, както разбрах по самия човек, част от италианската психика. Но в оня момент просто се радвах, че си отива. Знаех, разбира се, че ще го видя отново, ако не на Великден, за да ядем заедно агнешка глава, то някой друг път в близкото бъдеще. Но не знаех, нито пък можех да предположа, какви беди и нещастия ще си навлечем ние тримата един на друг.

Белароса ни се усмихна и отново бях поразен от тази нежна уста.

— Ще бъда добър съсед — каза той направо. — Не се тревожете. Ще се разберем. — Той се шмугна в колата си и тръгна нагоре по нашарената от слънцето алея.

Подадох на Сюзън торбичката с маруля.

— Олио и оцет. — После добавих: — Държа се малко надуто.

— Аз ли? Ами ти? — След това попита: — Е, искаш ли да се отбием да хапнем набързо по едно агнешко ухо или нещо такова?

— Мисля, че не.

Тя помълча малко и после каза:

— Може и да е интересно.

— Сюзън, държиш се особено — казах аз.

— А? Така ли мислиш? — Отвърна тя с дрезгав глас. После се разсмя и се запъти обратно към кортовете.

Аз оставих табличната с разсад на земята и я последвах.

— Мислиш ли, че трябва да насадя зеленчуци тази година?

— Ще бъде добре. — Тя отново се разсмя. — Странно е.

Истинската дума беше страшно, а не странно — и двамата знаехме това.

Може би не страшно във физически смисъл: нямаше да ни ликвидират за това, че не сме отишли в къщата на Белароса или че не сме посадили разсада, който ни е дал, или дори, че сме били малко резки с него. Но страшно, в смисъл че този човек притежаваше силата да ликвидира хората, които са го раздразнили.

И въпреки надменността на Сюзън и това, което се надявах да е само хладно безразличие от моя страна, проявени към този човек, с Франк Белароса Епископа не можеш да се отнасяш по същия начин, както със семействата Ремсън, Елтън или Дюпо. Причината за това лесно се отгатва: Франк Белароса беше убиец.

Сюзън каза:

— Може би „Casa Bellarosa“^[6].

— Какво?

Имението му. Може би ще направя една хубава табела и ще им я подаря по случай настаняването им в новата къща. Вероятно нещо от седеф — „Casa Bellarosa“.

Не отговорих на това, което според мен беше почти етническа обида.

Сюзън извади от торбичката едно листо radicchio и започна да го дъвче.

— Малко горчи. Наистина му трябва олио или нещо такова. Но е много свежо. Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Трябваше ли да представим мистър Белароса на семейство Рузвелт? Нали знаеш, нещо от рода на: „Джим и Сали, мога ли да ви представя нашия най-нов приятел и съсед Франк Белароса Епископа?“ Или може би трябва да се каже „дон Белароса“, за да ги впечатлим?

— Не се дръж глупаво. Какво ще кажеш за него? — попитах я аз.

Тя отговори без колебание:

— Има някакъв първобитен чар и запазва самоувереност дори пред добре тренираната ми арогантност.

Спря за малко, след това добави:

— Дори е по-красив, отколкото си представях.

— Не мисля, че е красив. И се облича смешно — рекох аз.

— Като половината хора тук.

Върнахме се на корта, където Джим и Сали си подаваха топки.

— Извинявайте — казах аз.

Трябва да знаете, че да се прекъсне игра на тенис за нещо по-малко от смъртен случай на корта, е проява на лошо възпитание.

— Сюзън каза, че това сигурно е новият ви съсед — отвърна Джим.

— Той беше. — Взех си ракетата и влязох в игрището. — Докъде бяхме стигнали?

— Франк Белароса ли? — попита Сали.

— Мисля, че беше мой ред да бия сервис — казах аз.

— Ние го наричаме просто Епископа — обърна се Сюзън към Сали.

Трима от нас сметнаха това за забавно. Повторих:

— Мой сервис, любов моя.

Сюзън показа на семейство Рузвелт торбичката с radicchio и те всички я заразглеждаха, като че ли беше растение от флората на Марс или нещо такова.

— Става тъмно — казах аз.

— Какво искаше? — обърна се Джим към Сюзън.

— Иска да изядем това и да си насадим зеленчукова градина — отговори тя.

Сали нервно се изсмя.

— Освен това искаше да знае — продължи Сюзън — дали трябва да сложи табела с името Алхамбра. И — добави тя — ни покани на обяд за Великден.

— О, не! — изписка Сали.

— На агнешка глава! — извика Сюзън.

— О, за бога — казах аз.

Никога не съм виждал да се забавя игра, за да се водят разговори на корта, освен веднъж в тенисклуба в Саутхамптън, когато един ревнив съпруг се опита да разбие главата на професионалиста със своята „Дънлоп Блу Макс“, но всеки се върна към заниманията си веднага щом съпругът и професионалистът изчезнаха зад ъгъла на клуба.

— Мускулите ми се стягат — казах аз. — Това е за днес.

Събрах си нещата и излязох от игрището. Останалите трима ме последваха, като продължаваха да разговарят, и аз ги поведох обратно към къщата.

Все още беше достатъчно топло, за да седнем в градината, и Сюзън извади бутилка отлежал портвайн. За ордьовър имахме сирене и хрупкави бисквитки, гарнирани с radicchio, което дори на мен ми се стори забавно.

Пиех и наблюдавах залеза, усещах мириса на пресен оборски тор откъм розовата градина и се опитвах да слушам птичата песен, но Сюзън, Сали и Джим продължаваха да си говорят за Франк Белароса и чувах Сюзън да употребява думи като „възхитително зловещ“, „забавно примитивен“ и дори „интригуващ“. А той е толкова интригуващ, колкото торба цимент. Но една жена вижда в даден мъж различни неща от тези, които би видял друг мъж в същия мъж. Сали положително бе заинтригувана от описанията на Сюзън. А и Джим изглеждаше погълнат от темата.

Ако ви интересува „ордена“, който си похапваше на терасата ми, Станхоуп и Грейс, които седяха срещу мен, са според повечето американски стандарти представителки на старите пари, защото само допреди сто години тук не е имало кой знае какъв американски капитал. Но Рузвелт, който седеше до мен, би определил Станхоуп и Грейс като представителки на новите пари, и то с голямо основание. Семейство Рузвелт никога не са били страшно богати, но водят началото си от началото на Новия свят, името им е уважавано и се свързва с изпълняване на обществен дълг в мирно и военно време, за разлика от поне един Станхоуп, който мога да назова.

Разказах ви за семейство Сатър, но трябва да знаете, че майка ми е една Уитмън, потомка на най-видния поет на Лонг Айлънд — Улт Уитмън. Следователно в похапващия „орден“ Джим и аз бяхме равни, а жените ни, макар богати и красиви, са едно стъпало по-долу в социалната стълбица. Схванахте ли? Няма значение. Важното сега беше къде се вмества Франк Белароса.

Докато слушах разговора на Сюзън със семейство Рузвелт, разбрах, че те имат различно отношение към Франк Белароса от моето. Аз бях загрижен за закононарушенията на Фрак Белароса срещу обществото, като например убийства, контрабанда, изнудване и други такива „дребни“ неща. А Сюзън, Сали и дори Джим обсъждаха по-глобални проблеми, като например лъскавата черна кола на мистър Белароса, лъскавите му бели обувки и най-голямото му престъпление, което бе купуването на Алхамбра. Сюзън, мисля, говори и се държи различно, когато е с хора като Сали Грейс.

Порази ме също фактът, че тези тримата намираха нещо забавно в мистър Франк Белароса. Говореха за него, като че ли беше горила в клетка, а те бяха зрителите. Почти им завиждах за абсолютната им увереност. За сигурността им, че не са част от цирка на живота, а са зрители, чиито билети са с места в ложата срещу централната арена. Знаех, че това високомерие е било насаждано в съзнанието на Сали и Сюзън от детството им, а при Джим то просто си беше по природа в синята му кръв. Предполагам, че и аз мога да бъда надменен. Но в моето семейство всички са работили, а толкова надменен можеш да бъдеш само когато не трябва да си печелиш прехраната.

Слушайки Сюзън, исках да й напомня, че с нея не сме зрители в този конкретен случай; ние бяхме част от представлението, бяхме вътре в клетката с горилата и тръпките, които щяхме да изпитаме, нямаше да бъдат само по чужда вина.

По мое предложение подхванахме темата за плавателния сезон. Семейство Рузвелт останаха до осем часа, след това си тръгнаха. Направих забележка на Сюзън:

— Не виждам нищо забавно или интересно около Белароса.

— Трябва да гледаш по-широко — каза тя и си наля още една чаша портвайн.

— Той е престъпник — отсякох аз.

Тя ми отговори също толкова отсечено:

— Ако имате доказателства за това, господин адвокат, по-добре се обадете на областния прокурор.

Което ми напомни за основния проблем: ако обществото не можеше да се отърве от Франк Белароса, как бих могъл аз да го направя? Това беззаконие сломяваше духа на всеки — сега дори Сюзън го коментираше, а Лестър Ремсън бе убеден, че правилата не важат. Аз все още не бях сигурен.

— Знаеш за какво говоря — казах на Сюзън. — Белароса е известен дон на мафията.

Тя си довърши портвайна, въздъхна дълбоко и рече:

— Виж, Джон, прекарахме дълъг ден и съм изморена.

Наистина денят беше дълъг и аз също се чувствах физически й емоционално изтощен. Подхвърлих неразумно:

— Битките в сеното изтощават.

— Зарежи това. — Тя стана и се отправи към къщата.

— Бихме ли семейство Рузвелт или не? — попитах аз. — Ще си получа ли сексуалното желание?

Тя се поколеба.

— Разбира се… А сега да се разкарам ли?

Всъщност, да.

Тя отвори френския прозорец, който водеше към кабинета.

— Сигурна съм, че си спомняш, че в девет трябва да сме у семейство Дюпо за късна вечеря. Нещо като великденско събиране. Моля те, бъди готов навреме.

Налях си още една чаша портвайн. Не, не си спомнях. А и въобще не ме интересуваше. Дойде ми наум, че ако някои хора намират Франк Белароса красив, „интригуващ“ и заслужаващ да бъде тема на едночасов разговор, тогава сигурно същите тези хора ме смятат за невзрачен, тъп и безинтересен. Всичко това, прибавено към битката в сеното през ранния следобед, ме накара да се запитам дали и Сюзън не започваше да се безпокои от нещо.

Станах, взех бутилката портвайн, излязох от градината и тръгнах в мрака. Продължих да вървя и малко по-късно се оказах в лабиринта от жив плет. Вече с леко помътняла глава се залутах из лабиринта, чиито пътеки бяха задръстени от неподрязани клони. Повъртях се малко, докато накрая се убедих, че съвсем съм се загубил. Тогава се проснах на земята, допих портвайна и заспах под звездите. По дяволите семейство Дюпо.