Нелсън Демил
Златният бряг (23)

21.

Връщам се мислено назад и виждам, че трябваше да предприема онова презокеанско пътуване със семейството си и никога да не се върна в Америка; нещо като деколонизация на семействата Сатър и Саутхоуп. Можехме да доплаваме до Плимут, да изгорим „Поманок“, да отворим на плажа един павилион за пържена риба и картофи и да заживеем щастливо.

Но американците по принцип не емигрират, а малкото, които го правят, не го правят добре. Ние сме си създали собствена страна и култура и просто не ставаме за никъде другаде, дори за страните на прадедите ни, които едва ни изтрайват през двуседмичните ваканции. В действителност, макар че се възхищавам на Европа, намирам, че европейците са малко досадни, особено когато се оплакват от американците.

Така че не пресякохме Атлантика и не имигрирахме, но прекарахме забележителен уикенд, плавайки при слънчево време и попътен вятър.

В петък вечерта останахме на котва в пристанището Хемпстед, а на разсъмване се отправихме към Кънектикът, като се отбихме за няколко часа в Мистик да разгледаме пейзажа и да купим някои неща. Всъщност, след като бяхме прекарали около час в града, Сюзън каза на Каролин и Едуард, че с нея трябва да се върнем на лодката, за да вземем портфейла ми. Каролин и Едуард се подсмихнаха многозначително. Аз малко се смутих. Сюзън им каза да ни чакат в „Сиймънс Ин“ след три часа.

— Три часа? — попита Едуард, продължавайки да се усмихва.

Искам да кажа, че е добре децата да знаят, че родителите им водят активен полов живот, но не е необходимо да ги оставяш с впечатлението, че не можеш да изкараш без това ден или два. Сюзън обаче беше съвсем невъзмутима по въпроса и каза на Едуард:

— Да, три часа. Не закъснявайте.

Аз извадих портфейла си и им дадох по малко пари, осъзнавайки в същия момент, че това ми действие създава известно противоречие в историята за забравения портфейл. Но понеже си бяха добри деца, те се престориха, че не забелязват портфейла в ръцете ми.

Във всеки случай на път към пристанището казах на Сюзън:

— Не бях подготвен за това.

— Но се справи прекрасно, Джон, докато не извади портфейла си. — Тя се разсмя.

— Е, те и без това разбраха. — А после казах: — Спомняш ли си, когато ги завивахме нощем в леглата им, а след това се качвахме върху покрива на каютата и го правехме?

— Спомням си, че им казваше, че ако чуят шумове по покрива, това са просто мама и татко, които са останали по до късно.

— И се чукат.

И двамата се разсмяхме.

И тъй, качихме се отново на „Поманок“ и отплавахме извън границата от три мили, където сексуалните перверзии са законни. Намерихме едно място, където нямаше други плавателни съдове наблизо и попитах Сюзън:

— Какво си намислила?

Това, което беше намислила, бе да слезе долу, а след това да се появи на палубата чисто гола. Все още бяхме с вдигнати платна, аз стоях на щурвала, а тя застана пред мен и каза:

— Капитане, първи помощник-капитан Синтия се явява за наказание по ваша заповед.

Мили Боже! Гледах я, застанала мирно, онези котешки зелени очи искряха на слънчевата светлина, а лекият ветрец развяваше дългата й червена коса. Обичам тялото на тази жена, стройните крака и ръце, нежната кожа и големия храст червена коса в срамната й област.

— Явява се за наказание по ваша заповед — повтори тя.

— Да, да. — Замислих се за момент. — Изтъркай палубата.

— Да, сър.

Тя слезе долу и се върна с кофа и четка за дъски, след това се наведе през борда и загреба една кофа солена вода. Застана на четири крака и започна да търка палубата около краката ми.

— И внимавай да не ме опръскаш — казах аз, — защото иначе ще получиш една дузина камшици по задника.

— Да, сър… Люс. — Тя катурна кофата и солената вода заля обувките ми „Доксайд“. Мисля, че го направи нарочно.

Тя се изправи на колене и обви с ръце краката ми.

— О, капитане, простете ми. Моля ви не ме бийте. — И зарови лице в слабините ми.

Разбирате ли, за една жена, която е мръсница в реалния живот, истинска заплаха за мъжете, ако ме извините за израза, Сюзън има доста странна втора същност. Искам да кажа, че любимите й и най-често повтаряни роли са на раболепни и беззащитни жени. Един ден ще попитам някой приятел психиатър за това, като, разбира се, сменя имената, за да запазя тръпката.

Както и да, накарах Сюзън да смъкне платната и да пусне котвата, така че да поспрем за едно малко наказание. Завързах китките й за гротмачтата и й нанесох по задника една дузина удари с колана си. От само себе си се разбира, че това бяха леки, любовни погалвания, макар че тя се гърчеше и ме молеше да престана.

Продължихме в същия дух още един час, като Сюзън изпълняваше гола всякакви слугински поръчения, като например носеше ми кафе, лъскаше месинговите части на яхтата и чистеше носа й. Вкъщи не мога да накарам тази жена да изчисти дори трохите от тостера, но тя наистина обича да бъде гола робиня на борда на лодката. Това й се отразява добре, смятам, а на лодката — още по-добре.

След около час тя се обърна към мен:

— Моля ви, сър, мога ли да си облека дрехите?

Бях седнал на палубата с гръб, опрян на преградата на каютата, а в ръцете си държах чаша с кафе.

— Не — отвърнах, — можеш да застанеш на палубата на четири крака и да разтвориш задните от тях.

Тя направи каквото й наредих и търпеливо зачака да си допия кафето. Застанах на колене, смъкнах си панталона и влязох в нея изотзад. Тя вече беше овлажняла, както открих, и не бях стоял в нея и десет секунди, когато тя свърши, а около пет секунди по-късно дойде и моят ред.

По пътя обратно към Мистик Сюзън, вече напълно облечена, изглеждаше някак отнесена. Имах чувството, че нещо много й тежи. Всъщност, ако се замислех, през последния месец и нещо в поведението на Сюзън се редуваха периоди на гореща привързаност и пристъпи на мрачност и затвореност. Свикнал съм с настроенията й, с враждебността й и с общата й налудничавост, но това беше нещо различно. Както отбеляза Каролин, Сюзън не беше на себе си. Но, от друга страна, и аз не бях на себе си.

Докато плавахме обратно към Мистик, аз стоях на щурвала й и казах:

— Може би си права. Може би трябва да заминем. Можем да слезем с лодката до Карибско море и да изчезнем за няколко месеца. По дяволите цивилизацията.

Тя помълча няколко секунди, след това отговори:

— Трябва да оправиш данъчните си проблеми, преди да са се превърнали в углавно престъпление.

Това беше вярно и като повечето американци аз мразех всяка намеса на правителството в живота ми, която ми създаваше неприятности.

— Тогава — казах аз, — веднага щом се погрижа за това, трябва да заминем.

— Не мислиш ли, че дължиш нещо на Франк? — отвърна тя.

Погледнах я.

— Какво например?

— Ти му обеща да се заемеш с онова дело срещу него. — И добави: — Когато казваше на Каролин и Едуард за това, прозвуча като че ли все още не си решил.

Известно време гледах втренчено към хоризонта. Не обичам някой да ми казва как да си върша работата или да ми напомня какво съм казал. Освен това не си спомнях да съм казвал на Сюзън, че съм обещал на Белароса да се заема с обвинението в убийство.

— Не си ли разменяхте услуги или нещо такова? — попита тя.

— Вероятно е било така — казах аз. — Теб какво те засяга?

— Ами това е твоето предизвикателство. Мисля, че ще ти се отрази добре да се заемеш с един криминален случай.

— Така ли? А разбираш ли, че с кариерата ми в „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ е свършено, ако представлявам дон на мафията? Да не говорим как ще се отрази това на общественото ми положение.

Тя сви рамене:

— Не ме е грижа, Джон, а и на теб не ти пука. Ти и без това вече си захвърлил всичко. — И добави: — Приеми предизвикателството.

— Добре. Ще го направя.

В събота следобед отплавахме от Мистик и се насочихме на юг отново към Лонг Айлънд, като заобиколихме нос Монток при силен вятър и коварни течения.

В открития Атлантик, на около десет мили на югоизток от Монток, забелязахме в далечината стадо китове и се насочихме към тях, но не успяхме да ги стигнем. Макар да не е обичайна гледка, през последните години виждам повече китове, което е добра новина. Но един час по-късно забелязахме нещо неприятно. На по-малко от петдесет метра от бакборда наблюдателницата на огромна черна подводница разцепи водата и се издигна като древен обсидианов монолит, вземайки на прицел единайсетметровия „Морган“. Върху наблюдателницата имаше някакви цифри, но никакви други означения и Едуард ахна:

— Господи… наша ли е?

— Не, тяхна е — отговорих аз.

— На руснаците?

— На правителството. Руско или американско, все едно. Семейство Сатър не притежават ядрени подводници.

И това, смятам, довърши превръщането на Джон Сатър от примерен, плащащ данъците си патриот в гражданин на света, или по-точно, на океана.

Понеже ни оставаха още няколко часа използваема светлина и духаше силен югозападен вятър, аз се насочих обратно към южното крайбрежие на Лонг Айлънд, носейки се леко на запад покрай великолепните плажове от бял пясък. Подминахме Ийст Хамптън и Саутхамптън, влязохме в заливчето Шинекок, минахме покрай резервата Шинекок и се отбихме в „Саутхамптън Яхт Клъб“, където останахме на котва за през нощта.

На сутринта, в неделя, се запасихме с прясна вода, след това отново заобиколихме нос Монток и влязохме в залива Грейт-Пеконик. За плавателни съдове с малки и средни размери заливът Пеконик е едно от най-хубавите места за плаване, тъй като предлага условия като в открито море, комбинирани с безопасността на заградената вода. Освен това там може да се види много, що се отнася до други плавателни съдове, хидроплани, острови и живописно крайбрежие, така че ние просто изследвахме залива цял ден. Едуард изследваше брега с един бинокъл и бе забелязал четири жени без горнища на бански. Той непрестанно ми предлагаше бинокъла, но аз го уверих, че не се интересувам от такива неща. Сюзън и Каролин, от друга страна, му казаха да им даде бинокъла, ако забележи гол мъж. Какъв екипаж.

В неделя вечерта се отбихме в старото китоловно селище Саг Харбър за провизии. Сюзън, както споменах, не е кой знае каква готвачка дори в модерната кухня вкъщи, така че не очаквахме много от камбуза. Сюзън и Едуард смятаха, че провизиите трябва да представляват някаква прилична храна в ресторант на главната улица, но Каролин и аз гласувахме за нещо по-моряшко. И понеже аз съм капитан на „Поманок“, стана така, както аз исках. Сега разбирате защо обичам плаването. Разходихме се из селището, което беше тихо в неделната вечер, и открихме един отворен деликатесен магазин, откъдето купихме студена бира и сандвичи. Занесохме тези провизии на кораба, който бе закотвен на пристана в началото на главната улица. Докато седяхме на палубата и пиехме бира и ядяхме сандвичи с леберкез, Сюзън се обърна към мен:

— Ако се разболеем от скорбут на това пътуване, ти ще си виновен.

— Поемам пълна отговорност за „Поманок“ и екипажа й, мадам. Карам пълен кораб и няма да позволя неподчинение.

Сюзън разклати една бутилка бира, отвори я, сложи пръст на гърлото й и фонтан от питието се изля по лицето ми.

Обикновено подобна груба шега между мен и Сюзън е всъщност предсексуална, но сега имаше деца, така че само се присъединих към общия смях. Ха-ха. Но се бях надървил. Лодките ме карат да се вдървявам.

Същата вечер играхме на карти, приказвахме, четохме и си легнахме рано. Плаването изтощава и аз никога не спя така добре, както когато съм на леко полюшваща се платноходка.

Станахме призори в понеделник и вдигнахме платната към къщи. Навлязохме в залива Гарднърс и заобиколихме остров Гарднърс. Фамилията Гарднър е пристигнала в Новия свят приблизително по същото време, когато са дошли и семейство Сатър, а островът, който им е бил подарен от Чарлз I, е все още тяхна собственост. Сегашният обитател на острова, Робърт Дейвид Лайън Гарднър, има единствената наследствена титла в Америка, тъй като е известен като шестнайсетия лорд на имението. Баща ми, който познава този джентълмен, го нарича Боб.

Във всеки случай плаването около големия остров криеше много изненади, но екипажът беше на ниво. Отдалечавайки се от северното крайбрежие на острова, не можех да не се замисля за древното схващане, че земята е сигурност и храна, че земята никога не бива да се продава или разделя. Но дори това да беше вярно днес, то беше вярно само като идеал, но не и като нещо практически осъществимо. Въпреки това завиждах на шестнайсетия лорд на имението.

Заобиколихме нос Ориент и смъкнахме платната, оставяйки „Поманок“ на дрейф, докато най-после извадихме риболовните принадлежности. Сюзън, Каролин и аз възнамерявахме да ловим лефер, като използваме за стръв херинга от консерва, която бяхме взели със себе си за случая. Налудничавият Едуард бе донесъл много по-голяма въдица и макара с корда, издържаща до петдесет килограма и щеше да лови акули.

— Ще уловя една голяма, бяла — заяви той.

Каролин ехидно се усмихна:

— Внимавай тя да не те улови.

Едуард пазеше в хладилника цяло пиле за стръв и за по-сигурно го върза на голямата си кука с медна жица. Кипящ от стария си ентусиазъм, той метна въдицата си във водата.

Уловихме шест лефера, които сложихме в една кофа с морска вода и които по-късно щяха да бъдат изчистени от капитана. А Едуард наистина закачи някаква акула, по-точно мако, която често се среща в тези води през юли, а аз познавам, когато на повърхността се покаже акула мако, и по това как се беше опънала въдицата заключих, че тежи около сто килограма. Едуард извика с възторг:

— Хванах я! Хванах я! Закачи се!

На „Поманок“ няма риболовен стол, който е необходим, ако искаш да изтеглиш нещо с подобни размери, но Едуард се бореше с рибата коленичил, като притискаше коленете си във фалшборда. Акулата беше достатъчно силна, за да влачи лодката и дори я накланяше, когато Едуард дръпваше макарата. Най-накрая Едуард разви макарата докрай, буквално и преносно, и беше толкова изтощен, че почти не можеше да говори. Рибата обаче имаше още много сила. Спомням си един подобен случай, в който участвахме аз, баща ми и една синя акула. Аз отказах — някой да ме смени на въдицата и не позволих да прережат кордата и да сложат край на неравната борба. Резултатът беше, че след около час ръцете ми бяха парализирани от умора и изпуснах не само акулата, но и скъпата въдица и макарата. Това, което наблюдавах в момента, бях аз преди около трийсет години.

Една платноходка не е кораб за лов на акули и на няколко пъти си помислих, че Едуард ще падне през борда, когато акулата се потопи във водата и лодката се накланя. Накрая, след около час, предложих:

— Пусни я.

— Не.

— Тогава нека те сменя за малко.

— Не!

Каролин и Сюзън бяха прекратили лова на лефери и наблюдаваха Едуард мълчаливо. Едуард, разбира се, не искаше да се изложи пред жените или пред мен в това отношение. Опитах се да измисля как по достоен начин да го измъкна от това положение, но не можах. Всъщност това си беше негов проблем, а не мой.

Каролин плисна една кофа прясна вода върху Едуард, а след това обви мокра кърпа около главата и раменете му. През това време Сюзън поднасяше кутии с кола към устните му и той изпи три.

Виждах, че Едуард не е добре. Целият се беше зачервил, кожата му гореше и беше изплезил език. Очите му се изцъклиха и подозирах, че ще припадне от жегата и преумората. Ръцете и краката му така бяха обвили въдицата, че при едно рязко, силно дръпване на акулата и двамата щяха да изхвръкнат през борда.

В известен смисъл исках да припадне или кордата да се скъса, или дори акулата да го издърпа зад борда; всичко друго, само не да трябва да я пусне.

— Пусни я, Едуард — каза му Каролин. — Пусни я!

Понеже вече не можеше да говори, той само поклати глава. Не знам какъв щеше да е естественият изход от това положение, но Сюзън взе нещата в свои ръце и преряза кордата с нож.

За около минута Едуард, изглежда, не разбираше какво стана, след това се просна на палубата и заплака.

Занесохме го долу и го поставихме в едно легло с мокри кърпи. Мина цял час преди да може да размърда ръцете си.

Отправихме се към къщи. Едуард беше мълчалив и намусен известно време, а след това каза на всички:

— Благодаря, че ме измъкнахте.

— Трябваше да те хвърлим на акулата — отвърна Каролин.

— Акула ли? — казах аз. — Мисля, че се бореше с мъртвото пиле.

Сюзън се усмихна и прегърна сина си.

— Ти си инат и твърдоглав като баща си — каза тя.

— Благодаря — отвърна Едуард.

 

 

В късния следобед в понеделник навлязохме в „Сиуанака Коринтън“ загорели и изтощени. Плаването с лодка е като лакмус за човешките взаимоотношения: ограниченото пространство и уединеността или сближават хората повече, или ги подтикват към бунтове и убийства. Докато завързвахме „Поманок“ на пристана, членовете на семейство Сатър се усмихваха един на друг: океанът бе оказал чудотворното си въздействие.

Но не можеш да останеш завинаги в океана, а на повечето усамотени острови не се предлага бърза медицинска помощ. Така че ние завързваме лодките си, завързваме себе си към електронните си спасителни въжета и водим живот на шумно отчаяние.

Знаех, че връзката, която семейство Сатър бяха подновили помежду си на „Поманок“, макар да е здрава в повечето отношения, се беше пропукала сериозно и тази пукнатина беше в отношенията между съпруга и съпругата. Децата не ни сплотяваха, разбира се, но ни приближаваха един към друг, поне докато бяха тук. Но същата вечер, докато седях сам в кабинета си, осъзнах, че исках това лято да свърши; исках Каролин и Едуард да се върнат в училище, за да можем аз и Сюзън да поговорим, да се сближим или да се разделим.

 

 

В петък четиримата отидохме с колата до Хамптън и аз записах къщата ни при посредниците за бърза лятна продажба. Уви, вече бяха минали няколко седмици от лятото и повече от пуяците в Манхатън бяха вече оскубани. Това, комбинирано с нестабилната фондова борса, високите ипотеки и някакви глупости за увеличаване на данъка общ доход, се отразяваше зле на пазара за летни къщи.

Въпреки това аз поисках цял половин милион, който посредникът записа като $ 499900.

— Не — рекох аз, — казах ви половин милион.

— Но…

— Не търся глупави купувачи. Запишете го както ви казах.

И той го записа. Дори и да получех този половин милион, нямаше да ми остане много от него, след като изплатя съществуващата ипотека, комисионата на посредника, като платя на Мелзър, на СВП и, разбира се, данъка върху печалбата. Господи, колко отчайващо. А още по-отчайващо беше, че аз харесвах къщата и това беше единственото стабилно парче земя, което притежавах.

И тъй, ние прекарахме петъчния следобед в нашето шиндово кътче от Америка, прибирайки някои лични вещи, които не искахме да са тук, когато посредниците започнат да показват къщата на купувачите. Всички бяхме малко унили и предполагам, че ни потискаше реалността на ситуацията. Другата реалност, в случай че ви е минала през ума, беше, че Сюзън можеше да даде парите за погасяване на този данъчен дълг. Не зная точно колко пари има тази жена (аз съм й само съпруг и данъчен адвокат), но по моите изчисления са приблизително шестстотин хиляди долара, от чиито лихви сигурно получава годишно като джобни пари около петдесет хиляди. Тя не харчи толкова и вероятно парите се връщат обратно в акциите, облигациите и каквото има там. Но да искаш от една наследница на стари пари да разбута основния си капитал, е все едно да искаш секс от монахиня.

А освен това ми се струва, че Сюзън не е толкова привързана към Хамптън или към къщата там, колкото съм аз. За това има някои практически причини, но смятам, че има и някакъв психологически процес, който тя почти не осъзнава и който е свързан с въпроса чия родна територия на кого е. Както и да е, погрижихме се за къщата, напазарувахме зеленчуци, а след това седнахме на верандата за по едно питие.

— Ако не сте я продали, докато се върна от Флорида — каза Едуард, — може ли да дойдем тук за няколко седмици?

— Ако имам свободно време — отвърнах аз.

— Татко, ти винаги си вземаш отпуск за целия август — каза Каролин.

— Да, защото данъците, макар неизбежни като смъртта, могат да се отложат за един месец. Тази година обаче имам един клиент с по-сериозни проблеми от данъците и трябва да съм на разположение. Но ще видим.

И двамата изпуфтяха, защото когато бащата каже „ще видим“, означава „не“.

— Не, наистина. Ще видим какво ще стане. — И добавих: — И двамата може да дойдете тук сами, ако не сме продали къщата. Може би майка ви ще се радва да се присъедини към вас.

— Ще видим — каза Сюзън.

И това като че ли беше фразата на момента, защото бъдещето започваше да изглежда несигурно, подлежащо на промени без предупреждение.

 

 

В седем часа вечерта кланът Сатър почтително измина краткото разстояние до Саутхамптън, за да навести баба и дядо Сатър, които бяха толкова щастливи от пристигането ни, че се здрависаха с нас. Те живееха в една от онези съвременни къщи от стъкло и кедър, които разполагат с всички удобства, познати на американската цивилизация в края на XX век. Всъщност всичко в къщата се регулира от компютър, чиито сензорни устройства пускат и вдигат щорите в зависимост от слънцето, включват напоителната инсталация, ако моравите имат нужда от поливане, изключват осветлението, ако в стаята няма никой повече от пет минути и т.н. Но тъй като няма сензорни устройства за пикочната киселина, налага се да си вършиш работата в тоалетната сам.

Майка ми заяви, че предпочита направо да отиде в ресторанта вместо да си пие питието тук, затова ние се обърнахме кръгом и потеглихме в различни коли, като се разбрахме да се срещнем в градчето Саутхамптън на Йов Лейн. Това е интересна улица, една от най-старите в Америка, която е построена някъде към 1640 година, макар че никоя от сградите всъщност не е чак толкова стара. Но като споменах Йов, при всичките мъки, които Бог е стоварил върху този нещастник, никоя — повтарям — никоя не е била толкова тежка, колкото да трябва да вечеряш с Джоузеф и Хариет Сатър.

Е, може би преувеличавам. Но е вярно, че има моменти, в които бих предпочел да ям червеи в някое мазе, отколкото да отида на ресторант с родителите си.

Сега обаче имахме резервации в някакво модерно ново заведение, наречено „Бъдис Хоул“. В Хамптън, колкото по-скромно е името, като например „Самис Пица“ или „Билис Бургерс“ и/или колкото, е по-гнусно, като например „Бъдис Хоул“, толкова по-претенциозно е заведението. Родителите ми, винаги в авангарда, обичат да ходят в тези ужасни заведения, пълни с утайката на американския литературен свят (която едва се различава от каймака), с бивши актьори, нереализирани художници и помия от Европа, която бе доплувала дотук вероятно за да живее на гърба на милионерите.

Аз лично, колкото и да е странно, предпочитам старите заведения на Хамптън, притаени, цивилизовани места, където по стените не висят саксии с аспарагус, а менюто е това, което може да се нарече anncienne cuisine^[1], богато откъм тлъстата лонгайлъндска патица и бедно на плодове от рода на кивито.

Както и да е, заведоха ни на една хубава масичка за двама с шест стола около нея и без никаква покривка. На пода под масата имаше една котка, която се предполага, че е бездомна, но знам, че всъщност те си ги дават назаем и си ги разменят като висящите растения. Виждал съм същата охранена тигроподобна котка в четири различни ресторанта. Едва понасям тези модерни заведения, както сигурно сте разбрали, което може би обяснява случилото се по-късно.

И за да довърша оплакванията си, трябва да кажа, че шумът в заведението наподобяваше звука във „Приключенията на Посейдон“, когато лодката избухна, а техниците не бяха предвидили, че може да се появят хора.

Поръчахме питиета на една неудържимо любезна малка колежанка, която, изглежда, не осъзнаваше, че ние не сме приятни хора.

Баща ми, като най-възрастен от фамилията, вдигна чашата си сякаш за тост и ние всички го последвахме. Но както се оказа, той просто проверяваше дали има засъхнали капки по чашата и понеже откри няколко, извика сервитьорката и я смъмри. Тя беше толкова ентусиазирана и очарована от капките, че започнах да мисля, че от тях й зависеше мястото.

С ново питие в ръка, татко отново инспектира чашата и я остави на масата.

Така че аз предложих тост:

— За това, че сме заедно и за едно лято на мир, любов и добро здраве.

Чукнахме се и отпихме. Някаква злобна висяща папрат непрестанно се опитваше да навре листата си във врата ми, затова аз скърших няколко и ги хвърлих на земята, където котката под наем се търкаше о крака ми. Тъкмо щях да сритам това пухесто животно и да го запратя насред залата, някакво колежанче изпусна пълен поднос с храна и котката, която, както кучетата на Павлов, вече се беше научила, че този звук означава храна, се спусна като куршум.

— Ще препоръчам това заведение на Лестър и Джуди — казах аз на Сюзън.

Както и да е, побъбрихме малко, макар че родителите ми рядко говорят просто така. Те не се интересуват от семейните новини, не искат да слушат за Латингтаун, Лоукаст Вели или адвокатската фирма и проявяват към внуците си точно толкова интерес, колкото и към собствените си деца, т.е. никакъв.

Въпреки това аз се пробвах:

— Имате ли новини от Емили? — позаинтересувах се аз. Не бях виждал сестра си от Великден, но ми беше писала през май.

— Писа ни — отвърна баща ми.

— Кога?

— Миналия месец.

— И какво ви писа?

Майка ми пое топката:

— Всичко е наред.

— Каролин заминава за Куба следващата седмица — каза Сюзън.

Майка ми изглеждаше истински заинтригувана от това.

— Браво, Каролин. Правителството няма право да те спре.

— Всъщност първо трябва да летим до Мексико — отвърна Каролин. — Оттук не може да се отиде там.

— Колко ужасно.

— Аз заминавам за Флорида — каза Едуард.

Майка ми го погледна.

— Колко хубаво.

Баща ми добави:

— Приятно прекарване.

Това вече беше голям напредък в разговора, затова опитах следното:

— Едуард би искал да прекара известно време тук в края на август. Ако ще заминавате някъде, той може да наглежда къщата.

— Ако заминем някъде — информира ме баща ми, — прислужницата ще се грижи за къщата.

Никой от тях не попита защо Едуард не остане в нашата къща в Ийст Хамптън, затова сам им казах:

— Продаваме нашата къща.

— Пазарът не е добър — каза баща ми.

— Продаваме я, защото имам проблем с данъците.

Той отвърна, че му е тъжно да чуе това, но знаех, че сигурно се пита как един данъчен експерт може да сглупи до такава степен. Затова обясних накратко случая, надявайки се вероятно, че старата лисица може да има някоя и друга идея. Той ме изслуша и каза:

— Струва ми се, бях ти казал, че това един ден ще ти създаде проблеми.

Добрият стар татко.

— Знаете ли кой живее до нас, в съседното имение? — попита Каролин.

— Да, научихме на Великден — отвърна баща ми.

— Донякъде се сприятелихме с тях — казах аз.

Майка ми вдигна поглед от менюто, в което се беше зачела.

— Той прави най-фантастичния pesto сос.

— Откъде знаеш?

— Опитвала съм го, Джон.

— Ти си яла при Белароса?

— Не. Къде е това?

Очевидно аз не бях внимавал в разговора.

Мама продължи:

— Взема босилека от една малка ферма в Норт Си. Бере го всеки ден в седем вечерта.

— Кой?

— Бъди Биър. Собственикът. Той е шинекок, но приготвя чудесно италиански ястия.

— Собственикът е индианец?

— Туземец американец, Джон. Шинекок. И десет процента от оборота отиват директно за резервата. Много мил човек. Ще опитаме да се видим с него по-късно.

Поръчах си още един двоен джин с тоник.

И така прекарвахме времето, без родителите ми да се позаинтересуват за родителите на Сюзън или за който и да е от нейното семейство. Също така те не попитаха за никого от кантората в Лоукаст Вели или Манхатън, или за семейство Алърд, или за който и да било. И специално внимаваха да не попитат Каролин или Едуард нещо за училище. Има определен тип хора, както открих, които изпитват огромна любов към човечеството, като родителите ми, но не обичат особено хората.

Но майка ми действително харесваше Бъди Биър.

— Непременно трябва да се запознаете с него — Настояваше тя.

— Окей. Къде е той? — отвърнах аз великодушно.

— Обикновено е тук в петък.

— Може да е на индианско сборище — каза Едуард.

Майка ми му хвърли един леден поглед, а след това се обърна към баща ми:

— Трябва да вземем от гъбите му.

Тя обясни на мен и Сюзън:

— Той сам си бере гъбите. Знае къде да ги търси, но абсолютно отказва да посвети когото и да било в тайната си.

Бях съвсем сигурен, че Бъди Биър ги търси на пазара за продажба на едро като всеки нормален съдържател на ресторант, но мистър Биър пускаше тази въдица с глупости на белите пуяци и те я налапваха. Мили Боже, вече почти предпочитах да бях на вечеря с Франк Белароса.

Майка ми изглеждаше развълнувана, че собственикът не се бе появил и затова разпита сервитьорката ни за местонахождението му.

— О! — отвърна сервитьорката, — той е, такова, наистина зает, разбирате ли? Той, таковата, готви? Разбирате ли? Искате да говорите с него или какво?

— Когато може да ни отдели малко време — отвърна майка ми.

Искам да кажа, на кой му дреме? Разбирате ли?

По предложение или настояване на майка ми аз бях поръчал някакъв пастетоподобен буламач, в чийто състав влизаха три субстрата от предполагаемия фураж на мистър Биър: босилекът, гъбите и някакъв ужасен индиански киселец, който имаше вкус на мухлясала трева.

По време на вечерята почти не разговаряхме, но след като чиниите бяха отнесени, майка ми каза на баща ми:

— Ние ще си поръчаме от индианския пудинг.

Обърна се към нас:

— Бъди прави истински индиански пудинг. Непременно трябва да го опитате.

Така че ни донесоха шест истински индиански, или може би трябва да кажа туземни американски пудинга, които, кълна се, бяха от консерва. Но към моя си поръчах и чаша коняк, така че кой го е грижа?

Сметката дойде и баща ми я плати по навик. Изгарях от нетърпение да си тръгнем, но по една щастлива случайност великият индианец вече обикаляше своите маси и ние седяхме, изчаквайки да дойде нашият ред.

За да наруша мълчанието, казах на баща си:

— Едуард закачи една мако миналата седмица. Сигурно имаше около сто килограма.

— Преди две седмици уловили петметрова бяла, отсам Монток — отвърна баща ми на мен, не на Едуард.

— Нямам нищо против, когато е за ядене — добави майка ми, — но да ги ловят само за развлечение е позорно.

— Съгласен съм — казах аз. — Трябва да изядеш това, което хванеш, освен ако не е абсолютна гадост. Мако е вкусна. Едуард се бори с нея около час.

— И освен това — добави майка ми, — не ми харесва, когато успяват да избягат ранени. Това е нехуманно. Трябва да положиш всички усилия да я хванеш и да я освободиш от мъките й.

— А след това да я изядеш — напомних й аз.

— Да, да я изядеш. Бъди сервира тук акула, когато успее да налови.

Бързо погледнах Едуард, а след това Сюзън и Каролин. Поех дълбоко въздух и се обърнах към баща си:

— Спомняш ли си едно време, татко, когато бях закачил оная синя…

— Да?

— Няма значение.

Най-сетне мистър Бъди стигна до нас. Той беше доста пълен и всъщност изобщо нямаше вид на индианец, като изключим дългата черна коса. Във всеки случай той беше бял мъж с малко индианска, а може би и негърска кръв, и което беше по-важно, с добре развит търговски нюх. Когато той се изправи до масата ни, майка ми хвана лявата му ръка, като остави дясната му свободна, за да се ръкува с всички.

— Е — каза Бъди Биър, — всичко ли ви хареса?

Майка ми избълва поток от похвали за едно от най-отвратителните ястия, което някога съм ял.

Около минута-две водихме глупав ресторантски разговор, като майка ми продължаваше да държи лапата на мистър Биър, но уви, последният шинекок трябваше да продължи обиколката си, но не преди майка ми да му каже закачливо:

— Ще ви проследя някоя сутрин тия дни и ще видя къде берете гъбите си.

Той се усмихна загадъчно.

— Всеки ден ли имате киселец? — попитах го аз — или само когато косите ливадата си?

Той отново се усмихна, но не така загадъчно. Усмивката всъщност изглеждаше като „Майната ти“.

Едуард се опита да сдържи смеха си, но претърпя пълен провал.

След този последен инцидент сменихме атмосферата на „Бъдис Хоул“ с хладния вечерен бриз на Саутхамптън.

На тротоара на „Йов Лейн“ майка ми каза:

— Бихме ви поканили да се върнем всички вкъщи, но утре ни чака дълъг ден.

— Ние нямаме почти нищо общо и никога не сме имали — обърнах се аз към родителите си, — затова бих искал да прекратим тези безсмислени вечери, ако на вас ви е все едно.

— Добре.

В мустанга, по пътя обратно към Ийст Хамптън, Сюзън ме попита:

— Няма ли да съжаляваш?

— Не.

Каролин се обади от задната седалка:

— А мислеше ли го наистина?

— Да.

— Малко ги съжалявам — каза Едуард.

Едуард не обича цялото човечество, но обича хората и съжалява всеки. Каролин не съжалява никого, Сюзън не знае какво е жал, а аз… аз понякога съжалявам себе си. Но работя върху това.

Всъщност да кажеш на хората какво мислиш за тях не е трудно, защото те вече го знаят и дори са изненадани, че не си го казал по-рано.

Знаех също, че скъсването на отношенията с родителите ми е добра тренировка за прекратяването на други взаимоотношения. Смятам, че Сюзън, която съвсем не е глупава, също знаеше това, защото ми каза:

— Разбрах от Джуди Ремсън, че си казал на Лестър да върви по дяволите. Има ли някой друг в списъка ти?

Какъвто съм си бърз остроумник, извадих от джоба си някаква квитанция за бензин и се престорих, че я изучавам, докато карам:

— Чакай да видим тук… още девет човека. На родителите ти ще се обадя утре, значи ще ми останат само седем…

Тя не отговори, защото имаше деца в колата.

 

 

В Станхоуп Хол се върнахме в понеделник и през следващите няколко дни къщата ни беше оживена от приятелите на децата, които непрекъснато идваха и си отиваха. Аз в действителност обичам къща, пълна с тийнейджъри във ваканция, но в малки дози. Особено на Коледа, на Великден и в Деня на благодарността присъствието на деца в дома придава нещо неповторимо на празничното настроение и ми напомня за времето, когато и аз така се прибирах вкъщи от училище.

Децата на старата аристокрация са ако не нещо друго, поне учтиви. Те се социализират рано и знаят как да разговарят с по-възрастните. Те биха предпочели въобще да не разговарят с тях, разбира се, но рано се научават как да вършат неща, които не биха искали да вършат. Те ще станат преуспяващи и нещастни възрастни.

Каролин и Едуард си бяха резервирали полети в различни дни естествено, което означаваше две пътувания до летище „Кенеди“ в неудобни часове. В моменти като тези ми липсват шофьорите. Можехме да ги изпратим с наети лимузини, предполагам, но след като разкарах собствените си родители, се чувствах малко… някакъв.

След като децата заминаха, къщата опустя, а и няколко дни валя непрестанно. Ходих в кантората в Лоукаст Вели, за да си запълвам дните, но не свърших много работа, с изключение на това, че намерих папката, която ми трябваше за къщата в Ийст Хамптън. Прекарах един ден, изчислявайки разходите си по къщата, така че когато я продадат, да мога точно да си изчисля печалбата и съответния данък върху нея. Разбира се, както преди можех да реинвестирам така наречената печалба в друга къща и да отсроча данъка, но знаех, че нямаше да си купя друга къща в близо бъдеще, а може би и никога. Тази мисъл, която ми бе наложена от земната необходимост да дъвча цифри, ме удари жестоко. Не беше само въпросът с парите, който ме накара да осъзная, че никога няма да имам нова къща; само след две години може да съм в завидно финансово състояние. Това беше по-скоро решение от моя страна да престана да правя дългосрочни планове. Съвременният живот бе насочен към едно разумно предвидимо бъдеще: трийсетгодишни ипотеки, седемгодишни удостоверения за депозит, надути фючърси и пенсионни осигуровки. Но последните събития ме убедиха, че аз не мога нито да предвиждам, нито да планирам бъдещето, така че — по дяволите бъдещето. Когато стигна там, ще знам какво да правя. Винаги знам какво да правя в чуждите страни. А защо не и в бъдещето?

Миналото е друга история. Не можеш да го промениш, но можеш да се откъснеш от него и да го оставиш заедно с хората в него зад себе си. Целта ми, предполагам, беше да се нося в едно нескончаемо настояще, както капитанът на „Поманок“, да работя с непосредствените реалности, знаейки къде съм бил, но без да се тревожа за това, давайки общ курс напред, който подлежи на бързи промени в зависимост от ветровете, приливите и отливите и всичко, което мога да видя на непосредствения хоризонт.

Докато се приготвях да напусна кантората, телефонът ми иззвъня и секретарката ми Ан, вместо да позвъни, влезе в кабинета ми.

— Мистър Сатър, знам, че ми казахте никакви телефонни обаждания, но на телефона е баща ви.

Седнах за момент и съвсем безпричинно пак видях как стоим на онази лодка, той и аз, преди около четирийсет години, нощем на пристанището, и видях като че ли в едър план как ръката ми стои в неговата, но след това ръката ми се изплъзна от неговата ръка и аз отново я протегнах към него, но той се беше отдалечил и говореше с някого, може би с майка ми.

— Мистър Сатър?

— Кажете му, че не искам да говоря с него — казах й аз.

Тя съвсем не изглеждаше изненадана, а само кимна и излезе. Наблюдавах зелената светлинка на телефона си, която след няколко секунди изгасна.

От кантората отидох направо на лодката си и седнах в каютата, заслушан в дъжда. Това не беше нощ, която бихте избрали, за да излезете в открито море, но ако трябваше да излезете, можехте, и ако изненадващо ви застигнат вятър и дъжд, можехте да минете през тях. Имаше други бури, които бяха по-голямо предизвикателство, и такива, които представляваха явна и непосредствена опасност. А понякога времето беше просто самата смърт.

Очевидно имаше някои основни уроци, които научаваме от морето, повечето от тях са свързани с оцеляването. Но ние сме склонни да забравяме най-основните уроци или не знаем кога се прилагат. И затова като моряци си навличаме неприятности.

Можем да бъдем капитани на съдбата си, мислех си аз, но не и нейни господари. Или, както ми каза един стар инструктор по плаване, когато бях момче: „Времето Бог ти го праща, момчето ми. Какво ще направиш с него или какво то ще направи с теб, зависи от това колко добър моряк си.“

Това долу-горе обобщава всичко.