Нелсън Демил
Златният бряг (36)

34.

— Трябва да опиташ sfogliatelli — каза Франк Белароса.

Сюзън взе сладкиша и го постави в чинията си до другите сладкиши, които „трябваше да опита“. Странно, тази жена, която изглеждаше като момичетата от плакатите за подпомагане на гладуващите, успя да погълне всичката храна, която „трябваше да опита“, без дори да й прилошее.

Анна Белароса внимаваше за килограмите си, както обяви на всеослушание около шест пъти, и „само хапваше“. Но храната, която „хапна“, щеше да е достатъчна за изхранването на бедните квартали в Калкута за една седмица. Хапна също и два сладкиша, а после пи кафето си със захарин.

Всичко това ставаше в „Джулио“ и вече беше средата на септември. Беше петък, 17 септември, за да съм точен, и след малко ще разберете защо тази дата се е запечатала в съзнанието ми.

Що се отнася до великото откриване на картината, разбрах, че всички много са я харесали и са прекарали добре онази нощ. Страхотно. Ако исках да се извинявам, имах, разбира се, добро оправдание за това, че съм пропуснал културното събитие на годината:

— Съжалявам, но бях зает с потопяването на лодката си, за да раздразня ченгетата.

Що се отнася до това, още не бяха ме потърсили от СВП и се съмнявам дори дали знаеха, че „Поманок“ е изчезнала. За тях тя не означаваше толкова много, колкото означаваше за мен. Може би в крайна сметка това беше безполезна постъпка, но не съжалявам, че я направих. И ако ме попитаха за нея, щях да кажа:

— Да, потопих я, също както прадедите ми са изхвърляли чая в пристанището на Бостън. Дайте ми свобода или смърт.

Сигурно ще получа около година и шестцифрена глоба.

Но вече бе определена датата за прехвърлянето на собствеността на къщата в Ийст Хамптън и вероятно ще мога да реша данъчните си проблеми до няколко седмици. Тогава ще облека водолазния си костюм и ще махна табелките за конфискация от „Поманок“.

Що се отнася до семейното ми положение, аз приех предложението на Сюзън и останах в къщата. Въпреки това бяхме семейство само фиктивно, както се казва, когато се говори за двама съпрузи, които живеят в една къща, посещават светски и семейни събирания заедно, но вече не делят едно легло. Това може и да е допадало на предците ни, но за повечето съвременни двойки то е най-лошото нещо на света.

Но да се върнем отново в „Джулио“, където дебелата дама продължаваше да пее, като редуваше сладките мелодични и тъжни италиански песни, от които възрастните посетители се просълзяваха, с няколко други, които сигурно бяха доста похотливи, ако се съдеше по начина, по който ги изпълняваше, и по реакцията на компанията.

Компанията, между другото, беше малко по-различна от онази на обяд. Имаше безспорно няколко подозрителни мафиотски типове, но имаше също и няколко жители на горната част на Манхатън — хора, които прекарваха целия си живот в търсене на нови ресторанти, за които още никой не знае, освен двестате жители на квартала. Е, този път представителите на горен Манхатън щяха да имат нещо интересно за разказване, като се върнат вкъщи. В заведението имаше още и голям брой мазни млади инженери, дошли тук с приятелките си, които изглеждаха като слабички Анни и просто умираха да се омъжат, за да могат да се пръснат като напълнени cannelloni.

Тук беше и старият дядка с четиридневна брада, който разтягаше хармониката, докато дебелата дама пееше. Франк даде на старика двайсет долара, за да изсвири „Санта Лучия“, която сигурно беше в хитпарада сред тези приятели, защото всички започнаха да припяват, включително и Сюзън, която някак си знаеше всичките думи на италиански. Всъщност това е хубава песен и аз се улових, че я тананикам със затворена уста. Какво пък, заведението беше пълно, вътре миришеше на чесън и парфюм и всички бяха във весело настроение.

Сюзън изглеждаше наистина очарована от „Джулио“ и посетителите му. Тя рядко идваше в Манхатън, а когато го правеше, посещенията й се ограничаваха до Мидтаун, Бродуей и Ийст Сайд и вероятно не бе идвала в старите етнически квартали, откакто моята фирма организира едно парти в Чайнатаун преди пет години. Но ако знаех, че нещо като това ще й хареса, щях да я водя в Литъл Итъли, Чайнатаун, Спаниш Харлем и на всяко друго място, различно от „Крийк“. Но не знаех. А от друга страна, и тя не е знаела.

Трябва да ви кажа за някои неща, които се случиха след онази нощ, в която потопих „Поманок“ и които мисля, че заслужават да бъдат споменати. Едуард и Каролин се върнаха вкъщи от южните ширини, Едуард силно загорял, а Каролин с по-силни чувства към кубинския народ, а също и с кутия „Монте Кристо“ №4. Така че кланът Сатър отново се събра за около седмица преди Деня на труда и ни беше хубаво заедно, въпреки факта, че „Поманок“ лежеше на дъното на залива и къщата в Ийст Хамптън беше продадена. Между другото, не бях казал на Сюзън, че съм потопил лодката и нямаше да й спомена за това, ако не бяха Едуард и Каролин, които, като се върнаха вкъщи, искаха да отидем на плаване. Затова накарах всички да седнат и казах:

— Правителството бе закачило на лодката табелка за конфискация И тя изглеждаше така осквернена, че аз я закарах насред залива и я потопих. — След това добавих: — Мисля, че мачтата й е все още над водата и ако е така, ще видите на нея седем сигнални флагчета, които казват „Майната ви“. Надявам се, че не представлява опасност за корабоплаването, но ако им пречи, бреговата охрана ще се погрижи за нея.

В продължение на една минута цареше мъртва тишина, след това Едуард каза:

— Добре си направил.

Каролин го подкрепи. Сюзън не каза нищо.

Във всеки случай направихме си няколко разходки, гледахме едно матине в Манхатън, плувахме във Фокс Пойнт и дори веднъж играхме голф в „Крийк“, макар да имах ясното чувство, че някои хора ни гледаха накриво. На следващия ден прекратих членството си в клуба — не защото, както бе казал веднъж Грочо Маркс, бивш жител на Златния бряг: „Няма да принадлежа към никой клуб, който ще ме приеме като член.“ — а защото, ако принадлежах там, означава, че наистина принадлежа. А аз вече не принадлежах, затова няма да принадлежа. Capisce?

Веднага след Деня на труда Сюзън реши да посети родителското си тяло в Хилтън Хед, като остави Каролин, Едуард и мен да се забавляваме сами през последните няколко дни от училищната ваканция. Това бяха няколко прекрасни дни, които прекарахме почти изцяло в Станхоуп Хол, като яздехме и се разхождахме из имението. На Каролин й хрумна идеята да направи фотографично есе за имението и това ни отне два дни, като аз предоставях историческите факти и заглавията за снимките, доколкото мога. Каролин не е сантиментална, но, мисля, знаеше, че това може да е последният път, когато такова нещо ще е възможно. Една нощ Едуард, Каролин и аз преспахме в голямата къща в спални чували, като преди това вечеряхме на свещи върху мраморния под в трапезарията.

Докато седяхме около свещите с полупразна бутилка вино, Каролин се обърна към мен:

— Променил си се, татко.

— Така ли? Как?

Тя се замисли за момент, след това отговори:

— Сега си по… по-пораснал. — Усмихна се.

Аз също се усмихнах.

— И гласът ми мутира.

Знаех какво има предвид, разбира се. Последните няколко месеца бяха време на предизвикателства и промени и, предполагам, това се е отразило добре на характера ми. Повечето американски мъже от едрата буржоазия никога не успяват истински да пораснат, освен ако не са имали късмета да отидат на война, да претърпят банкрут, развод или някакво друго голямо нещастие. И така, това бе лятото, в което възмъжах, и усещането беше едновременно и приятно, и неприятно. Попитах Едуард:

— Мислиш ли, че твоят старец се е променил?

Едуард, който обикновено не е настроен на вълните на човешката деликатност, отвърна:

— Аха, така мисля. — И добави: — Можеш ли да се промениш обратно?

— Не. Няма връщане назад.

Няколко дни след това наех една по-голяма кола и закарах децата на училище. Отидохме първо в „Сара Лорънс“ и Едуард малко се притесняваше, че ще започва да учи в колеж, но аз го уверих, че програмата за хуманитарните науки, по която щеше да учи, е подобна на тази, по която учих аз в Йейл, и че съм спал четири години. Успокоен по този начин, той закрачи уверено към бившето девическо училище със сресана коса за пръв път от кръщението му насам и целият ухаещ на някакъв ужасен одеколон.

С Каролин пътувахме сами до Йейл, а аз винаги обичам да се връщам в своята Алма матер, защото имам хубави спомени от колежа, въпреки онези смутни времена в средата на 60-те години.

— Официално ли сте разделени? — попита ме Каролин по пътя към Ню Хейвън.

— Не.

— Това нещо като пробна раздяла ли е?

— Не.

— А защо спите в различни стаи?

— Защото не искаме да спим в различни градове. Край на този разговор.

Закарах я до Йейл. Като второкурсничка тази година Каролин влиза в това, което наричаме „колеж“, една обща спалня всъщност, където тя ще прекара следващите три години. Тя е в действителност в моя стар колеж „Джонатан Едуардс“. Дж. Е., както го наричаме ние, е хубава стара готическа постройка с арки, бръшлян по стените и кули, разположени около широк четириъгълен вътрешен двор. Това е всъщност най-великото място на земята и ми се щеше да съм от тези, които остават, а не от онези, които трябва да си тръгнат.

Помогнах й да разтоварим половин кола дрехи и апарати, които едва се побраха в стаята й. Това беше хубав апартамент, както моят някога, с дъбова ламперия и камина във всекидневната. Запознах се със съквартирантката й, една висока руса девойка от Тексас на име Холси, при което се подвоумих дали да не се върна в „Джонатан Едуардс“ за още малко студентски живот. Никога не си твърде стар, за да учиш.

Но малко се отплеснах. Слязохме с Каролин до дрогерията „Лигет“, което е нещо като традиция, и с още неколкостотин студенти и родители се натоварихме с полезни неща и ненужни дреболии. Оставихме пакетите от „Лигет“ в колата и извървяхме няколкото пресечки до „Йорк Стрийт“, до масите в „Морис“, до „Мястото, където живее Луи“. Не ме питайте какво означава това.

„Морис“ е един частен клуб, в който си поддържам членството вече повече от четвърт век, макар че се съмнявам дали ходя там и веднъж в годината. Аз може и да съм се оттеглил от „Крийк“, може в крайна сметка да се оттегля и от работата, и от брака си, и от живота въобще, но никога няма да се оттегля от „Морис“, защото това ще означава да прекъсна връзките със себе си, с онзи Джон Сатър, когото познавах и харесвах. Може наистина да съм бедно малко агънце, което е загубило пътя си, но онази нощ отново си бях вкъщи.

И така, вечеряхме с Каролин в „Морис“ заедно с още стотина семейства, при много от които забелязах, че липсваше единият родител. Каролин не е член на „Морис“ и сигурно никога няма да стане, тъй като тя е против частните клубове. Въпреки това аз я забавлявах с истории от клуба, а тя седеше срещу мен и ми се усмихваше, понякога весело, понякога отегчено, а един или два пъти неодобрително. Е, вчерашните шумни веселби днес са тъпо поведение, предполагам, а вероятно и обратното е вярно. Но това беше една хубава вечеря, няколко прекрасни часа между баща и дъщери.

Върху дъбовите плотове на масите в „Морис“ са издълбани хиляди имена и инициали и макар че не бихме могли да намерим моето, без да вдигнем от масата някой друг, дадох на Каролин остро джобно ножче и тя се зае да дълбае, докато аз се разходих из трапезарията и побъбрих с няколко стари училищни приятели.

Изпратих Каролин обратно до „Джонатан Едуардс“, целунахме се за довиждане и аз се качих в колата, решавайки, че е по-добре да предприема двучасовото пътуване до Лонг Айлънд, отколкото да продължавам носталгичната си разходка тук, която лесно можеше да се превърне от приятна в сантиментална.

Що се отнася до адвокатската ми кариера, връзката ми с „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ изглеждаше доста несигурна, вероятно дори временна. Минах на половин заплата, което смятам, че е справедливо, след като прекарвам половината седмица в кантората в Лоукаст Вели, макар и при затворена врата и изключен телефон. Но се чувствам отговорен пред старите си клиенти и се опитвам да приведа нещата им в ред и да ги препратя към други адвокати във фирмата. Що се отнася до работата ми на Уолстрийт, там всичко е свършено. Клиентите ми от Уолстрийт биха се отказали от даден адвокат, ако два пъти не вдигне телефона, когато го търсят, така че чувството ми за лоялност и отговорност към тези хора не е дълбоко и не е взаимно. Но трябва да реша въпроса с правното си положение във фирмата и предполагам, че ако въобще се появя в кантората на Уолстрийт, трябва да обсъдя това със старшите съдружници.

Що се отнася до „Съединените щати срещу Франк Белароса“, това като че ли се придвижваше доста по-бавно, отколкото бе обещал мистър Ферагамо. Не само че не бяха определили датата за процеса, но не ми дадоха и никаква възможност да се срещна с някой от петимата свидетели срещу клиента ми. Един ден Алфонс ме информира по телефона:

— Всичките сме ги укрили според програмата за защита на свидетелите. Те много се страхуват да свидетелстват в открит съд срещу шеф на мафията.

— Няма мафия.

— Ха-ха — разсмя се Алфонс и добави:

— Те нямаха нищо против да се явят пред предварителния съд, но сега са си глътнали езиците.

— Четиримата колумбийски наркотрафиканти — убийци и гангстерска проститутка — са си глътнали езиците?

— Защо не? И по тази причина, мистър Сатър, поисках да се отложи за известно време датата на процеса. Ще ви държа в течение. — И добави: — За какво сте се разбързали толкова? Трябва да сте доволен от това. Може би свидетелите ще се откажат да дадат показания.

— А може би от началото са лъгали — посочих аз.

— За какво ще го правят?

И двамата знаехме за какво, но на мен не ми беше позволено да се заяждам с него.

— А може би — казах аз — в случая става въпрос за припознаване. Всички италианци си приличат, нали?

— Всъщност не, мистър Сатър, аз например съвсем не приличам на Франк Белароса, да речем. Между другото, като говорим за припознаване, открих, че около 13 часа на 14-и януари сте бил в извънградския си клуб на обяд с жена си.

— Е, и? Казах, че съм видял Белароса около девет сутринта, а след това около обяд.

— И сте се върнали вкъщи, погрижили сте се за конете, вероятно сте си взели един душ, облекли сте си костюм и сте били в един часа в клуба.

— Ненапразно ме наричат супермен.

— Хм — каза Алфонс.

Този човек си мислеше, че е инспектор Порфирий Петрович, който преследва бедния Разколников за признание, но на мен ми беше много досаден.

Във всеки случай сега бях по-убеден от всякога, че Алфонс шикалкавеше и щеше да продължи да шикалкави, докато някой на улицата реши проблема му. Нямаше да чака дълго.

Що се отнася до отношенията ми с приятелите и семейството, те също бяха висящи. Част от причината за това беше, че се държах настрани от тях, което не е лесно в наши дни. Опитайте. Но аз изключих домашния си факс, смених телефонния си номер и пренасочих цялата си поща към една пощенска кутия в пощата в Лоукаст Вели, която никога не посещавах. Също така Етел като вратар се оказа много по-зла, отколкото Джордж някога е бил, и никой не минава през портите, ако Етел е във вратарската къщичка. Когато я няма, заключвам портите.

Джени Алварез. Ами тази връзка също изчакваше, което е най-доброто за всички заинтересовани страни, както си казват мъжете и жените един на друг, когато завържат някаква връзка, изплашат се, побегнат, размислят, обадят се, побегнат и т.н. Но наистина нямаше смисъл да усложнявам и без това сложната ситуация. Дори не знаех дали Джени Алварез все още се интересува от мен и щеше да е облекчение да разбера, че не я интересувам повече, но щях да съм също и много ядосан и огорчен. Въпреки това я гледах почти всяка вечер в новините в 23 часа и Сюзън ме попита веднъж да не би изведнъж да съм станал любител на новините. При съпрузи, които живеят заедно, често се наблюдават промени в поведението, както знаем, но гледането на телевизия не е обичайният симптом. Въпреки това говори за нещо.

Но аз гледах и се надявах, че една нощ Джени Алварез няма да издържи, докато е в ефир, и ще извика „Джон! Джон! Липсваш ми!“ или поне, мислех си, когато прави някакъв репортаж на открито и трябва да даде думата отново на водещия, Джеф… как му беше името, тя ще каже: „Това е засега, Джон.“ Но това никога не се случи, поне не в нощите, когато гледах.

Бях се преместил в една от гостните стаи в къщата за гости, най-малката, с бедно и оскъдно обзавеждане, където слагахме хора, които не искахме да са ни в къщата повече от двайсет и четири часа.

— Разбирам причините, поради които не искаш да спим в едно легло — ми бе казала Сюзън. — Но се радвам, че реши да не се изнасяш. Много искам да останеш тук.

— Тогава ще остана. Колко е на вечер?

— Двайсет долара стигат за тази стая, но мога да ти дам по-хубава само за пет долара повече.

— Ще остана в по-малката стая.

Е, все още се шегуваме, а това е добър знак. Нали? Лошото е, когато атмосферата стане наистина мрачна и тогава вече е непоносимо. Затова живеехме в онова хладно преддверие, което съпрузите са измислили и усъвършенствали за целите на съвместното съществуване, докато пристигне катафалката или докато се хвърлят взаимно в обятията си и се закълнат във вечна любов, което в брачната терминология означава около трийсет дни.

В действителност всяка сутрин се чувствах изпълнен с гняв, болка и жажда за отмъщение, но до обяд започвах да гледам философски на нещата, примирявах се и решавах да оставя съдбата да се погрижи за всичко. До вечерта обаче започвах да се чувствам самотен и бях готов да простя и да забравя, безусловно. Но нощта свършваше и на следващия ден цикълът започваше отново. За нещастие Сюзън се обади от Хилтън Хед една сутрин към осем часа, когато бях в първата фаза на цикъла, и казах някои неща, за които вечерта съжалявах. Като например:

— Как е Уилям Пекърхед от Хилтън Хед?^[1]

— Успокой се, Джон.

Или:

— Искаш ли да говориш със Занзибар?

— Иди си изпий кафето и тогава ми се обади.

Обадих й се вечерта, но нея я нямаше. Във всеки случай преди около седмица и нещо тя се върна вкъщи и оттогава се държа културно.

И така, ето ни нас на вечеря в „Джулио“, което беше малко странно, като се имат предвид обстоятелствата. Но клиентът ми много настояваше за това малко събиране, макар че не виждам друга причина освен факта, че той наистина обичаше да се показва в Литъл Итъли, където хората знаеха кой е. Разбира се, това имаше и негативна страна, особено ако си белязан. Искам да кажа, че ако наистина имаше заговор срещу този човек, всеки тип в този ресторант можеше да излезе и да се обади по телефона на някой друг тип и евентуално разговорът да попадне в нечии чужди уши, като за двайсет и пет цента местонахождението на Франк Белароса Епископа щеше да бъде известено. Но не мисля, че това е, което действително се случи вечерта на 17-и септември. Съвсем сигурен съм, че Лени бе предал шефа си, както се казва.

Във всеки случай аз се съгласих на тази вечеря, защото, съвсем честно, да я откажа, щеше да бъде немакиавелистично, т.е. все още бях страшно ядосан на стария Франк и мисис Сатър, без значение колко се опитвах да се успокоя, но да го покажа, означаваше да ги поставя нащрек. Какво? Отмъщение ли? Вендета? Нима бях излъгал Франк и себе си? Нима все още исках да се върна? Вие решете. Макар че нямах представа какво щях да направя, ако въобще направех нещо, на или с тези двамата, но исках да не събуждам подозренията им и да си оставя поле за действие.

И така, ние сърбахме кафе и ядяхме сладкиши. Обичайната охрана в лицето на Лени и Вини седеше на любимата си маса до вратата, докато ние бяхме на любимата маса на Франк в дъното на заведението. Франк седеше в най-любимия си стол с лице към вратата и с гръб към стената.

По време на вечерята Сюзън бе казала на Франк:

— Много мило от твоя страна да заведеш лично служителите си на вечеря. Повечето хора просто изпращат колата си с шофьора, докато се приготвят да излязат.

Това беше или най-шеговитото, или най-наивното изявление, което някога съм чувал, и не бях сигурен кое от двете. Сюзън понякога се прави на наивна, както споменах, но този номер беше вече малко поизтъркан.

Разгледах Анна Белароса за момент. Не бях говорил с нея от онази сутрин, когато връхлетя върху мен. Тя безспорно ми беше благодарна, задето измъкнах съпруга й, но бях сигурен, че истинската италианка не телефонира, не пише и не се отбива при мъж, освен ако не е баща й или брат й. Колко онеправдани бяха тези жени, помислих си аз, как напълно зависят от съпрузите си за всичко, включително за възгледите си, а може би дори и за чувствата си. Та тази жена нямаше дори шофьорска книжка. Питах се дали Анна няма някоя неомъжена сестра за мен. Или може би трябва да поискам от дона ръката на Филомена.

Във всеки случай, макар да изглеждаше, че добре се забавляваме на вечерята, в действителност не беше така. Първо на първо, Франк се престараваше да се държи хладно към Сюзън и се престараваше да ме хвали като най-великия адвокат в Ню Йорк. Очевидно човекът се опитваше да покаже, че няма нищо между него и жена ми и същевременно се опитваше чрез шегите си да ни събере отново заедно. Белароса беше умник в много отношения, но не и в това.

Сюзън се чувстваше неловко от очевидно лошата игра на Белароса. А и като цяло беше притеснена, както можеше да се очаква.

На моменти разговорът вървеше трудно, както намекнах, а Франк просто не приличаше на блестящата си личност, осъзнавайки, че вечерта не преминаваше, както я бе планирал. Анна, смятам, също забеляза това, но се чудех дали е достатъчно умна, за да знае защо. Мислех да й съобщя:

— Мъжът ти чука жена ми.

Но ако тя не вярваше, че мъжът й е шеф на мафията, защо да повярва, че е прелюбодеец? А и да повярва, какво можеше да направи?

Както и да е, Франк плати сметката в брой, а Вини и Лени бяха вече излезли навън.

— Останете тук и си допийте кафето — каза Франк. — Аз ще видя какво става с колата.

Анна заби поглед в масата и кимна. Беше добре тренирана. Сюзън, струва ми се, изгаряше от нетърпение да излезе навън, но подобно на Анна тя слушаше Големия Франк. Аз, от друга страна, нямах желание да стоя с жените, докато мистър Macho^[2] беше навън и подсигуряваше бреговия плацдарм. Затова глупавият Джон стана и каза:

— Ще дойда с теб.

И тръгнах. Стигнахме с Белароса до вратата, през чието стъкло видях Вини, който стоеше на тротоара и оглеждаше улицата. Колата ни, черен дълъг кадилак, който Франк бе поръчал от компанията си за лимузини специално за случая, спря пред заведението. Лени беше зад волана. Вини ни направи знак и ние излязохме през вратата на тротоара.

Беше много приятна вечер, с леко ухание на есен. По улицата се разхождаха разни хора, както винаги в Литъл Итъли, но никой от тях не изглеждаше подозрителен. И както винаги, никой не знаеше къде ще бъде Белароса тази вечер, освен самият Франк и жена му. Дори ние със Сюзън не знаехме, макар че аз се досетих, разбира се, че отиваме в „Джулио“. Вини и Лени вероятно също се бяха досетили, макар че в действителност можехме да отиваме на вечеря в който и да е от около трите хиляди ресторанта в Ню Йорк, Ню Джърси, Кънектикът или Лонг Айлънд. Едва след като спряхме пред „Джулио“, Лени и Вини знаеха със сигурност, а Вини винаги беше пред погледа ни. Само Лени не беше за известно време, докато паркира колата в един гараж надолу по улицата. Както казах, всеки от посетителите в „Джулио“ можеше да се обади по телефона, но съм съвсем сигурен, че не някой друг, а Лени Кретена го бе направил.

Те бяха двама, и двамата с черни якета и ръкавици. Не съм сигурен точно откъде се появиха, но бяха от другата страна на лимузината и аз имах чувството, че са стояли приведени зад нея от страната на шофьора и се бяха изправили, когато Вини дръпна дръжката на задната врата, която включи осветлението в лимузината. Това вероятно беше сигналът, несъзнателно даден от Вини, за двамата мъже да се изправят, защото, струва ми се, си спомням някаква връзка между двете неща. Вини все ще дърпаше дръжката на вратата, която очевидно бе заключена, и той удари с длан по стъклото.

— Ей, Лени. Отключи тази шибана врата. К’во ти става, глупак такъв?

И точно тогава, когато си вдигна погледа, Вини видя двамата мъже над покрива на колата и го чух да казва:

— О, Богородице…

Трябва да ви кажа, че в един момент на вечерта, когато жените отидоха да си напудрят носовете (както Анна наричаше уринирането), бях казал на Белароса:

— Франк, това място не е за нощни посещения.

— Музиката ли не ти харесва?

— Зарежи това. Знаеш какво имам предвид.

— Майната им — беше отговорът му.

Е, опитах се. Наистина го направих, защото не можех да стоя там и да не кажа нищо. Но самолюбието на Белароса не би му позволило да прави много промени в начина си на живот, а към това се прибавяше и въпросът за мистър Пийкок^[3], който искаше да впечатли мисис Сатър. Схващате ли?

Но да се върнем към онази наистина неприятна работа. Аз погледнах двамата мъже и се улових, че погледът ми се плъзга надолу към дулата на две двуцевни ловджийски пушки на не повече от три метра разстояние от мен. И двамата мъже се прицелиха над покрива на колата, макар че с ловджийска пушка от три метра не е необходимо да се целиш много. Всичко това стана много бързо, разбира се, макар че никой от двамата мъже не изглеждаше припрян или нервен, просто нещо като рутина.

— Франк… — казах аз и го бутнах леко.

Вини, разбира се, бе посегнал за пистолета си, но първият изстрел го удари право в лицето от един метър разстояние и буквално му пръсна черепа, който се разхвърча по мен и Белароса.

Франк се бе обърнал към двамата убийци точно в мига, в който първият изстрел обезглави Вини. Белароса отстъпи назад и протегна ръце, като че ли да се защити, и извика:

— Ей, ей!

Вторият мъж стреля и с двете цеви едновременно и Франк, който беше на около 30–40 сантиметра от мен, политна назад с двата куршума в гърдите си и падна върху витрината на „Джулио“.

Мъжът, който бе изстрелял куршума в лицето на Вини, ме погледна, а аз погледнах пушката, насочена към мен. Но аз съм цивилен гражданин и нямаше за какво да се притеснявам. Нали така? Нали? Тогава защо пушката е насочена срещу мен? Имах чувството, че знаех, че ще видя проблясъка в цевта, но вероятно няма да чуя експлозията. Хора, които са имали подобни преживявания, описват това усещане като „сякаш чакаш вечността“. Точно така е. И дори видях пред очите си като на лента целия си живот.

Вероятно причината, поради която съм в състояние да ви разказвам всичко това, е, че този тип ми се ухили самодоволно, а аз исках да си кажа последната дума, затова бързо му показах с ръка италианския поздрав. Той се усмихна, отмести цевта на пушката от мен и стреля. Чух как сачмите прехвърчаха от лявата ми страна като жужащи пчели, и чух Белароса да стене на няколко крачки зад мен. Погледнах към него и го видях прострян по гръб, половината му тяло лежеше вътре в ресторанта, а краката му висяха провесени отвън. Панталонът му беше разкъсан и разбрах, че последният изстрел бе прострелял краката му. И сега видях кръв, която течеше по глезените и чорапите му — той бе загубил обувките си в един момент — и образуваше локва на тротоара.

Чух някакъв шум, който ми заприлича на още един изстрел от улицата, и се обърнах, за да видя, че двамата мъже се бяха качили в лимузината, а шумът, който бях чул, бе от тряскането на вратата. Дългата черна кола потегли с нормална скорост. Сега забелязах, че двете пушки лежаха на улицата. Погледът ми се плъзна надолу и видях на тротоара тялото на Вини, от чиято обезглавена шия шуртеше кръв само на няколко сантиметра от обувките ми. Отстъпих назад.

Никой по улицата или по тротоара около мен не пищеше и не бягаше; просто всички бяха застинали на местата си. Разбира се, такова нещо не се случва всяка нощ на „Мот Стрийт“, но хората тук бяха схватливи и никой около мен нямаше по-късно да каже, че са стреляли от профучаваща кола или че деца са си играли с фойерверки. Не, всички прекрасно знаеха какво се случи, макар че никой нищо не е видял, естествено.

Вътре в ресторанта обаче беше голяма суматоха и можех да си представя картината там — навсякъде пръснати стъкла, тялото на Белароса проснато върху масата до витрината, а по белите плочки на пода тече кръв.

Нищо не можеше да се направи от улицата, затова се обърнах и влязох в ресторанта. Трябва да посоча, че от момента, в който видях двамата джентълмени, до момента, в който отново влязох в ресторанта, вероятно не бяха минали и две минути. Сюзън и Анна все още бяха на масата в ъгъла, макар че като всички останали бяха станали прави и Анна ме погледна с разширени от ужас очи. Сюзън също ме погледна, а след това очите й се фокусираха някъде над рамото ми, като че ли търсеше да види Белароса. Стана ми ясно, че и двете не бяха разбрали, че Франк Белароса бе този, който се бе върнал в ресторанта през витрината. Обърнах се към нея и разбрах защо: там се беше насъбрал малко народ, разбира се, но освен това, когато бе връхлетял през витрината, той бе повлякъл със себе си релсата и завесата и сега червената ресторантска завеса лежеше отчасти върху тялото и лицето му. Ръцете му бяха разтворени, а главата му висеше от ръба на масата, върху която тялото му лежеше наполовина. Навсякъде имаше парчета от счупени чинии — по масата, по пода и върху Франк Белароса.

Шумът в ресторанта вече стихваше, но в този момент чух как Анна изпищя:

— Не! Не! Това е Франк! Господи, о, Господи! — И така нататък.

Докато вървях към тялото на Белароса, хвърлих поглед към лявата си страна и видях Сюзън, която стоеше сега на няколко крачки разстояние и гледаше изкривеното лице на Белароса. Беше бледа, но изглеждаше спокойна. Тя се извърна от него, погледна ме и очите ни се срещнаха. Знаех, че по дрехите и дори по лицето ми имаше кръв или мръсотия или въобще нещо мокро, но бях съвсем сигурен, че това не беше моята кръв, а остатъци от главата на Вини. Сюзън обаче не можеше да го знае и въпреки това не направи нито крачка към мен да види дали съм добре.

Анна, от друга страна, се отскубна от няколко сервитьори и се спусна към мъжа си. Тя падна на колене върху стъклата и кръвта по пода и обви с ръце главата на съпруга си, като надаваше неистови писъци, а след това заплака, докато галеше окървавеното му лице.

Малко не бях на себе си в този момент и не претендирам, че съм забелязал всичко, което описвам точно в момента, в който се е случило, или че впечатленията ми са толкова точни, колкото би трябвало да бъдат. Например, за да оправдая Сюзън поради липса на доказателства, тя вероятно беше в шок и това би обяснило кататоничното й състояние.

Както и да е, възвърнах си самообладанието и коленичих до Анна в една огромна локва кръв, като възнамерявах да започна да я утешавам и да я махна оттам. Но тогава забелязах, че завесата се бе смъкнала от лицето на Франк и че очите му са отворени; не мъртво отворени, а истински отворени. Всъщност очите му сълзяха и се присвиваха от болка. Забелязах също, че гръдният му кош започваше да се повдига. Отхвърлих червената завеса от тялото му и видях, че макар сакото, вратовръзката и ризата да бяха целите в дупки, нямаше никаква голяма отворена рана там, където изстрелът на двуцевната пушка би трябвало да е пронизал сърцето и дробовете му. Разкъсах ризата му и видях, разбира се, противокуршумна жилетка с няколко дузини медни капси върху сребристосивата материя.

Погледнах лицето на Белароса и видях, че устните му мърдаха, но по-важното беше, че видях откъде бе дошла всичката тази кръв на пода: някаква сачма или парче стъкло се беше забило отстрани на гърлото му и от раната под яката шуртеше кръв и се стичаше по пода. Човекът щеше да умре от загуба на кръв.

Това беше доста неприятно, нали? Говоря за бързо и просто решение на един сложен проблем. От друга страна, той не ми бе платил още нищо от това, което ми дължеше, но можех да запиша този факт като жизнен опит. Франк би искал да е така.

Междувременно всички тези клиенти и сервитьори стояха около мен, а предполагам, че в заведението нямаше лекар и никой не разбираше, че Белароса има нужда от първа помощ. Анна продължаваше да плаче и да притиска главата на мъжа си.

Франк отвори очи и ние се погледнахме, при което ми се стори, че той се усмихна, но може и да не се е усмихнал. Сигурен бях, че ребрата му са счупени от ударната вълна на изстрелите, и знаех, че ако някой започнеше да го мести, счупените ребра щяха да се забият в дробовете му. Но засега от устата му не течеше кръв и дишането му беше равномерно, макар и слабо. И така, какво да направя? „Ти да не си скаут или нещо такова?“ Е, в действителност, да. Орел скаут, по-точно.

Затова разтворих яката му и видях, че раната бе вероятно на сънната артерия, съдейки по това как шуртеше кръвта, след което опипах мястото под раната, за да намеря пулса и го открих. Натиснах с пръсти пулса и кървенето намаля. След това пъхнах ръката си под врата му и повдигнах главата му, за да бъде на едно ниво със сърцето, така че да може да се оросява мозъкът, а след това взех една покривка за маса и стегнах с нея самата рана. Не знаех дали това щеше да свърши работа, но мистър Дженкинс, взводният ми командир в армията, би бил горд от усилията ми.

Огледах се и се обърнах към цялата тълпа:

— Моля, отдръпнете се назад. Някой да отведе жена му оттук. Благодаря.

И ето ме мен на колене, целият покрит остатъци от мозъка и черепа на Вини, както успях да видя сега при ярката светлина в ресторанта, ръцете и дрехите ми са изцапани с кръвта на Франк Белароса, а пръстите ми са на врата на дона, където известно време исках да бъдат, макар и с друга цел. Като се вземе всичко предвид, можеше да се каже, че не прекарвах една от най-приятните си вечери навън.

Успях да погледна часовника си и видях, че остават няколко минути до полунощ. Погледнах лицето на Белароса и забелязал, че кожата му е съвсем бяла, поради което наболата му брада изглеждаше черна. Но дишането му продължаваше да е равномерно и напипвах ясно доловим пулс. Усещах също така как puttanesca сосът се надига в стомаха ми и нагоре по хранопровода, но успях да го върна обратно.

Отново погледнах лицето му и той ме гледаше, макар че очите му блуждаеха.

— Дръж се, Франк — казах аз. — Ще се оправиш. Просто се отпусни. — И т.н.

Това трябва да им казвате, за да не изпаднат в шок. Междувременно мен никой не ме окуражаваше и устата ми беше пресъхнала, стомахът ми се обръщаше и ми се виеше свят. „Дръж се, Сатър.“

Чух полицейска сирена и погледнах през счупения прозорец навън, където, очевидно виждайки обезглавеното тяло на Вини, тълпата зяпачи бе образувала широк полукръг около ресторанта. Сирената беше вече почти пред заведението, а чух също и вой на линейка.

Отново погледнах към вътрешността на ресторанта и видях през няколко маси Сюзън, която седеше в един стол и ме гледаше; беше кръстосала крака и скръстила ръце пред гърдите си, като че ли ми се сърдеше за нещо.

Полицаите бяха вече пристигнали и когато вдигнах поглед, видях един от тях на тротоара и го чух да казва:

— Исусе Христе! Къде му е главата?

(Върху вратовръзката ми.)

Две ченгета връхлетяха през вратата с извадени пистолети. Огледаха заведението, прецениха ситуацията и прибраха пистолетите. Обърнах се към единия от тях:

— Този човек има разкъсана артерия, затова не ми казвайте да се отдръпна. Веднага доведете тук момчетата от Бърза помощ.

И те ги доведоха.

Двете момчета от Бърза помощ ме слушаха в продължение на няколко секунди, след това си поеха задълженията, като сложиха Белароса върху носилка на колелца, без да му прободат дробовете с ребрата му, докато едно ченге поддържаше натиска върху врата му.

Отдръпнах се встрани и оставих професионалистите да се погрижат за останалото. В един момент от процедурата момчетата в синьо откриха самоличността на пострадалия гражданин — вероятно чрез някой от сервитьорите, не чрез мен — така че сега от тях зависеше да решат дали искат или не да оставят дон Белароса да умре от загуба на кръв по пътя към „Св. Винсент“. Вече не беше мой проблем.

Толкова вълнения ми стигаха за една нощ и бях готов да си отида вкъщи, но колата ми бе заминала, а шофьорът ми, Лени Предателя, вероятно бе вече в някой самолет на път за Неапол.

Освен това бяха пристигнали детективите, в чиито глави се бе загнездила идеята, че трябва да отида в полицейския участък и да им разкажа за всичко това, което се беше случило.

— Утре — казах аз, — сега съм в шок.

Но те настояваха категорично, затова направих една сделка, а именно че в замяна на моето отиване с тях те ще закарат Сюзън до Лонг Айлънд и Анна до болницата „Св. Винсент“. В този град нищо не се прави за нищо, особено с ченгетата. Нали така, Франк?

Докато ставаше всичко това, Лучио, собственикът на злополучното заведение, ми бе донесъл хавлиена кърпа, намокрена в гореща вода, и аз изчистих Вини от ръцете и лицето си, а и Франк също.

— Съжалявам за това — казах аз на Лучио, макар че вината не беше моя, разбира се. Но наоколо нямаше никой друг, който да се извини за счупената витрина, бъркотията и безплатните вечери. А аз харесва Лучио и жена му. Но той ще си компенсира загубите, след като „Джулио“ се присъедини вече към другите отбрани заведения за вечеря и стрелба, с рейтинг от четири куршума.

А това ми напомни за пресата. Те без съмнение вече пътуваха насам, а аз не исках да се срещам с пресата и да ми задават глупави въпроси от рода на: „Видяхте ли лицата на мъжете, които стреляха по Франк Белароса?“ и т.н.

Може би щях да се помотая тук, ако знаех, че Джени Алварез пътуваше насам, но беше петък след полунощ, а до това време тя сигурно вече си бе вкъщи и четеше някоя хубава книга. Затова казах на един от детективите:

— Изведете ме оттук.

— Окей. Да тръгваме.

— Една минутка.

Все още с кърпата в ръце, аз отидох при Анна, която стоеше права, но трима полицаи я поддържаха.

— Той ще се оправи — казах и аз. — Обещавам.

Тя ме погледна, като че ли не ме позна, и всъщност очите й бяха съвсем подути от плач, почти затворени и замъглени от сълзи. Но тогава тя протегна ръка и докосна бузата ми. Гласът й едва излизаше.

— Джон… о, Джон…

— Ще се опитам да дойда по-късно в болницата.

Отдалечих се от Анна и отидох при Сюзън, която продължаваше да стои в същия стол.

— Полицията ще те откара вкъщи — казах й аз. — Аз трябва да отида с тях в участъка.

Тя кимна.

— Той сигурно ще се оправи.

Тя отново кимна.

— Добре ли си?

— Да.

Отново имах чувството, че е раздразнена от нещо. Искам да кажа, че тя се държеше ужасно неадекватно.

— Окей — казах. — Ще се видим по-късно.

— Джон?

— Да?

— Спаси му живота ли? Това ли правеше там?

— Това се опитвах да направя. Да.

— Защо?

— Дължи ми пари.

— Аз не бих го направила, ако бях на твое място — каза тя.

Интересно.

— Ще се видим вкъщи — отвърнах аз.

Обърнах се и тръгнах към детектива, който ме чакаше. Чух Сюзън да вика:

— Джон.

Аз се обърнах и тя ми се усмихна, а след това сви онези нацупени устни в целувка. Madonna, тя е луда. Но колко нормален бях аз все още да я обичам?

Последвах детектива и излязохме на тротоара, където няколко дузини ченгета бяха разчистили и заградили съответната част от „Мот Стрийт“. Полицейски коли с въртящи се светлини хвърляха червени и сини лъчи върху сградите и улицата изглеждаше съвсем различна отпреди.

— Това жена ви ли беше? — попита ме детективът.

— Да.

— Красива дама.

— Благодаря.

Тръгнахме към една кола без отличителни знаци и той ме попита:

— Вие не сте ли адвокатът? Сатър? Адвокатът на Белароса?

— Точно така.

— Може би затова не са очистили и вас. Те не стрелят по адвокати.

— Извадил съм късмет.

Той ми отвори предната врата и каза:

— Съсипали сте си костюма, мистър Сатър.

— Той и без това е стар.

Но вратовръзката беше нова.

 

 

И така, следващите няколко часа прекарах в Мидтаун Саут с двама детективи, описвайки събитията, които се бяха случили за около десет минути. Аз наистина им оказах голямо съдействие, макар че като адвокат и особено като адвокат на жертвата можех да ги пратя по дяволите и да си тръгна по всяко време. Всъщност, когато започнаха да задават въпроси за това кой според мен бе извършил деянието, аз им казах да се придържат към фактическите въпроси. Единият от детективите обаче непрекъснато ме питаше за Сали Да-да. Но мистър Да-да беше във Флорида, както се оказа. Колко удобно.

И така, продължавахме рунд след рунд, а този същият детектив, лошото ченге от отбора, ме попита:

— Защо му спасихте живота?

— Дължи ви живота си — каза доброто ченге. — Прибавете и това.

— Как е той?

— Все още е жив — отвърна доброто ченге.

Разказах им вица за оня мафиот, който се опитал да гръмне една полицейска кола, но те изглеждаха малко уморени и само се подсмихнаха. Аз самият започнах доста да се прозявам, но те не преставаха да ме наливат с кафе.

Мидтаун Саут не е обикновен полицейски участък, а нещо като управление за тази част на Манхатън и сградата гъмжеше от детективи на втория етаж, където бях аз. На втория етаж имаше също и една голяма стая, където държаха снимките на престъпниците, и аз прекарах в нея около час с един детектив, който ми подаваше един след друг тези албуми с надпис „Хитреци“, който ми се струваше смешен.

През този един час видях повече италиански лица, отколкото виждам в Латингтаун за десет години, но на никоя от снимките не познах нито един от двамата ловци с пушките. Спомни си една фраза, която бях чул в един стар гангстерски филм, и казах:

— Може би са използвали външен талант. Нали знаете, понякога идват момчета от Чикаго. Проверете гарите.

— Гарите ли?

— Е, може би летищата.

От снимките минахме на диапозитиви, където гледах шоу с още няколко дузини paesanos, заснети с апарат за бързи снимки в естествената им среда.

— Тези никога, не са били арестувани — обясни детективът, — затова снимките им не са в албумите, но всичките са хитреци.

Гледах екрана, докато очите ми почти изтекоха, главата ме заболя и вече непрекъснато се прозявах.

— Наистина оценяваме помощта ви — каза един от детективите.

— Няма проблем.

Но щях ли наистина да посоча двамата убийци, ако видех лицата им? Исках ли да бъда свидетел по дело за гангстерско убийство? Не, не исках, но щях да бъда. Въпреки всички глупости през последните няколко месеца, аз все още бях добър гражданин и ако бях видял лицето на който и да е от двамата мъже, щях да кажа:

— Стоп! Това е единият от тях.

Но засега никой не приличаше на тях.

Тогава обаче започнах да виждам познати лица и примижах. Диапозитивите, които гледах, сега бяха безсъмнено заснети от къщата на Дюпо и в дъното се виждаше Алхамбра. Това беше всъщност неделята на Великден и на увеличените, зърнести снимки се виждаха много хора, които, облечени в празничните си великденски дрехи, слизаха от големи черни коли.

— Ей, спомням си този ден — казах аз.

Там беше Сали Да-да с някаква жена, която можеше да бъде сестрата на Анна, там беше и Дебелият Поли с някаква жена, която можеше да бъде брат му, имаше също и лица, които разпознах от „Джулио“ и хотел „Плаза“, но никои от тях не бяха лицата, които видях зад дулата на онези големи оръдия.

След това на екрана се появи нощен изглед на Алхамбра, където глупакът Джон Сатър маха към фотоапарата, а до него бе застанала хубавата Сюзън в червената си рокля и го гледа с недоумение.

— Този е! — казах аз. — Никога няма да забравя това лице.

Двамата детективи се подсмихнаха.

— Прилича на убиец — каза единият от тях.

— С тези лукави очи — съгласи се другият.

Диапозитивите свършиха и да си призная, не можах да идентифицирам двамата мъже, но казах:

— Вижте, готов съм да направим това още веднъж, но не тази вечер.

— Най-добре е да се направи, докато е още прясно в паметта ви, сър.

— Твърде прясно е. Всичко, което виждам сега, е четири черни дула.

— Разбираме.

— Добре. Лека нощ.

Но не съвсем. Прекарах още няколко часа там с полицейския портретист — една хубава жена, което направи тази работа долу-горе поносима.

Направо се изкушавах да й опиша чертите на Алфонс Ферагамо, но ченгетата приемат тази част от процедурата на сериозно, а струва ми се, аз също. Затова се опитах да пресъздам с думи как изглеждат двама типа на слабо осветена улица, приведени зад една кола и с пушки, които наполовина скриват лицата им. Линда — така се казваше портретистката — ми даде албум с рисунки на очи, уста и всичко останало и ми беше малко забавно, нещо като играта „Разбъркай и подреди“, при това седяхме с опрени рамене, приведени над албума. Носеше хубав парфюм, за който каза, че бил „Мания“. Що се отнася до мен, моят дезодорант вече не се усещаше, а тленните останки по дрехите ми започваха да се разлагат.

Във всеки случай тя направи две скици, които с малко промени заприличаха на момчетата с пушките. Но до това време вече бях толкова скапан, че буквално не виждах ясно.

— Много неща сте забелязали, като вземем предвид обстоятелствата — каза Линда. — Повечето хора блокират, разбирате ли, изпадат в нещо като историческа слепота и не могат да кажат дори дали човекът е бил черен или бял.

— Благодаря. Споменах ли ви, че мъжът отдясно имаше малка пъпка на брадичката си?

Тя се усмихна.

— Така ли?

Тя взе нов скицник и каза:

— Не мърдайте — и набързо ме скицира с въглен, при което се почувствах малко неудобно.

Тя откъсна листа и го плъзна към мен по масата. Аз го взех и го изучавах известно време. Очевидно жената бе рисувала престъпници твърде дълго, защото физиономията на скицата приличаше на престъпен тип.

— Трябва да поспя малко — казах аз.

Разсъмваше се и аз отново си помислих, че съм приключил за тази нощ, но в този момент в Мидтаун Саут трябваше да се появи не някой друг, а мистър Феликс Манкузо от Федералното бюро за разследване.

— На обиколка из бедните квартали ли? — попитах го аз.

Но той не беше в настроение за духовитостите ми. А да ви кажа право, и аз не бях.

— Как е клиентът ми? — позаинтересувах се аз.

— Жив, но опасявам се, не много добре. Загубил е много кръв и говорят за евентуални мозъчни увреждания.

Не отговорих.

С мистър Манкузо поговорихме насаме десетина-петнайсет минути, аз бях откровен с него и той ми повярва, че не знам абсолютно нищо повече от това, което съм казал на нюйоркската полиция, и че наистина не съм могъл да разпозная убийците сред снимките или диапозитивите. Изказах предположението си обаче, че мистър Лени Патрели е замесен в заговора.

— Знаем това — отвърна той. — Лимузината бе открита на нюйоркското летище и тялото на Патрели бе в багажника.

— Колко ужасно.

Мистър Манкузо ме погледна.

— Можеха да ви убият, знаете.

— Знам.

— И все още могат да решат да ви убият.

— Могат.

— Да не би да си мислите, че са добри момчета, защото са ви оставили жив? Да не би да сте им благодарен?

— Бях. Но вече ми минава.

— Искате ли федерална защита?

— Не, имам си достатъчно проблеми. И наистина не мисля, че съм в списъка на заплануваните убийства.

— Не бяхте, но вече може и да сте. Видели сте лицата им.

— Но това не го казваме на пресата, нали, мистър Манкузо?

— Не, но момчетата, които са извършили нападението, знаят, че сте видели лицата им отблизо, мистър Сатър. Те вероятно не са предполагали, че ще бъдете толкова близо до тях или до Белароса, а и не са можели да бъдат сигурни кой сте вие. Професионалистите не убиват хора, които не са им казали да убият, или не са им платили, за да убият. За тях може да сте бил ченге или свещеник в цивилни дрехи. И затова са предпочели да ви оставят жив, отколкото да си имат неприятности с този, който ги е натоварил с работата. Но сега ситуацията е различна.

Той ме погледна изпитателно.

— Наистина не съм много обезпокоен — казах аз. — Тези момчета бяха професионалисти, както казахте, и са отнякъде другаде, мистър Манкузо. Те отдавна са си заминали и няма да се учудя много, ако и те се появят в някой багажник.

— Хладнокръвен човек сте, мистър Сатър.

— Не, просто съм реалист, мистър Манкузо. Моля ви, не се опитвайте да ме плашите. Достатъчно съм наплашен.

Той кимна и отвърна:

— Окей.

След това ме погледна в очите и рече:

— Но аз ви казах, нали? Казах ви, че нищо добро няма да излезе от това. Казах ви. Така ли е?

— Така е. Но и аз ви казах какво крои Алфонс Ферагамо. Нали? Така че, ако искате да научите още подробности около този опит за убийство, идете да говорите с него.

Горкият мистър Манкузо, той изглеждаше сънен, тъжен и наистина отвратен.

— Мразя това — каза той. — Това убиване.

Информирах свети Феликс, че и аз не го обичам, много. Информирах го също и по въпроса за тленността:

— Воня на кръв. Тръгвам си.

— Добре. Ще ви закарам. Къде искате да отидете?

Аз се замислих за момент и отвърнах:

— В хотел „Плаза“.

— Не, искате да си отидете вкъщи.

Може би беше прав.

— Окей. Имате ли нещо против?

— Не.

И така, след няколко полицейски формалности, включително и даване на обещание, че няма да напускам града, ние се качихме в служебната кола на мистър Манкузо и минахме през Мидтаун Танъл, отправяйки се на изток по шосето за бърз трафик. Слънцето изгряваше и утрото беше прекрасно.

Изглежда, една и съща мисъл бе минала едновременно през главите и на двама ни, защото той ме попита:

— Щастлив ли сте, че сте жив?

— Абсолютно.

— Радвам се да чуя това.

(Аз също.)

Попитах го:

— Как е мисис Белароса?

— Изглеждаше добре, когато я видях преди няколко часа. — И ме попита:

— А мисис Сатър? Много ли се разстрои?

— Изглеждаше спокойна, когато я видях за последен път.

— На тези неща понякога се реагира впоследствие. Трябва да внимавате за нея.

Трябваше да внимавам за нея още от април. И мисля, че това имаше той предвид.

— Тя е силна жена.

— Добре.

Говорихме за незначителни неща, докато пътувахме към изгряващото слънце, и чест му прави, че не се възползва от възможността да ме подпитва за разни неща, а затова и аз не го дразних повече за Ферагамо.

Но за каквото и да сме говорили, сигурно е било скучно, защото съм заспал и се събудих едва когато той ме побутна, докато минавахме през портите на Станхоуп Хол, които Сюзън бе оставила отворени. Манкузо ме закара до къщата за гости, аз слязох от колата и му измърморих някаква благодарност.

— Ще наблюдаваме мястото — каза той. — И без това сме тук.

— Добре.

— Искате ли тази скица? Това вие ли трябва да сте?

— Задръжте я.

Отдалечих се от колата, стигнах, клатушкайки се, до вратата и влязох вътре. Докато се качвах по стълбите, изхлузвах окървавените си дрехи и ги оставих разхвърляни по стъпалата, където лейди Станхоуп щеше да се погрижи за тях. Пристигнах в банята съвършено гол (ако не броим венчалната халка) и си взех душ седнал. Madonna, каква ужасна нощ.

Отидох в стаичката си и се тръшнах на леглото. Лежах и се взирах в тавана, докато утринните лъчи на слънцето влизаха през прозореца. Чух Сюзън в коридора, след това я чух по стълбите. Изглежда, събираше дрехите.

След няколко минути на вратата ми се почука и аз казах:

— Влез.

Сюзън влезе по хавлия и с чаша портокалов сок в ръка.

— Изпий това — каза тя.

Взех портокаловия сок и го изпих, макар че стомахът ми беше пълен с киселини от кафето.

— Полицаят, който ме докара вкъщи, каза, че си извадил късмет — рече тя.

— Определено късметът ми работи. Утре смятам да скоча със забавено отваряне на парашута.

— Знаеш какво е имал предвид. — И добави: — Извадих късмет, че отново си вкъщи.

Аз не отговорих, тя постоя малко така и най-накрая попита:

— Мъртъв ли е?

— Не. Но е в критично състояние.

Тя кимна.

Какво ще кажеш за всичко това? — позаинтересувах се аз.

— Не знам — отвърна тя и добави: — Може би правилно постъпи.

— Времето ще покаже. Уморен съм — информирах я аз.

— Ще те оставя да поспиш. Искаш ли да ти донеса още нещо?

— Не, благодаря.

— Приятни сънища.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Докато лежах така, не ме напускаше чувството, че действително бях постъпил правилно, но не за който заслужаваше. Искам да кажа, че воден от инстинктите си на човешко същество, исках да спася един живот. Но разсъдъкът ми ми каза, че светът щеше да се чувства по-добре, ако се отърве от Франк Белароса. Особено тази част на света.

Но аз бях спасил живота му и се опитвах да се убедя, че съм направил това, защото така е било правилно да постъпя. Но в действителност бях го направил, защото исках той да страда, да се чувства унижен, като знае, че е станал мишена на собствените си хора, и да се изправи срещу присъдата на обществото, а не на някакви отрепки, които нямат никакво законно или морално право да прекратяват чийто и да било живот, включително и живота на един от тях.

Освен това исках да си взема моя дял от него.

Но докато си казвах истината, си признах, че все още харесвам този тип. Искам да кажа, че си паснахме от самото начало. И ако Франк Белароса беше в този момент в съзнание, той си мислеше за това какъв добър приятел съм се оказал — да го спася да не умре от загуба на кръв. Mamma mia, да бяхме си поръчали пици вкъщи.

Но да се опитвате да пречистите едновременно и разсъдъка, и съвестта си, е доста изтощително, затова се отдадох на мечтания за Линда, портретистката, и заспах.