Нелсън Демил
Златният бряг (21)

19.

„Дай на Цезар това, което е на Цезар“ — цитира Франк Белароса. — Но — добави той — никога повече от петнайсет процента от нетната си печалба.

Аз давам подобен съвет на клиентите си, но им препоръчвам седемнайсет процента от коригирания брутен приход и таксувам времето, което им отделям. Същото, предполагам, прави и Франк Белароса в известен смисъл.

Беше петък вечерта и аз седях на моята маса в коктейлния салон на „Крийк“. Той беше препълнен и всичко изглеждаше точно както ви го описах, когато разказвах за една друга петъчна вечер тук, с тази разлика, че сега срещу мен на масата седеше Епископа.

Дори без да се оглеждам, усещах как от всички страни чифтове очи поглеждаха ту мен, ту приятеля ми Франк. Лестър Ремсън седеше на съседната маса заедно с Рандъл Потър и Алън Дюпо, който, навярно си спомняте, осигуряваше на правителството фронтален наблюдателен пост към Алхамбра.

Тук беше и преподобният мистър Ханингс, който седеше с още трима мъже на масата в ъгъла, близо до големия панорамен прозорец. Беше в екип за голф, с наметнато върху раменете спортно сако и с чаша червено вино в ръка. Забелязал съм, че епископалните и католическите свещеници пият предимно червено вино на обществени места, което, предполагам, не подкопава авторитета им, тъй като червеното вино се сервира на олтара, за разлика от студената бира.

На една друга близка маса, която очевидно бе запазена за хора с холандска кръв, седяха Джив Рузвелт, Мартин Вандърми и Сирил Вандербилт, който вероятно бе дошъл тук от „Пайпинг Рок“, решил една вечер да удостои с присъствието си по-бедните квартали.

Салонът продължаваше да се пълни и, както се казва в древните каменни надписи, „всички бяха там“. Плюс още някои. Имах странното чувство, че беше плъзнал слухът, че Сатър е довел Белароса в клуба и всички се тълпяха тук да зяпат. Не, не. Това си беше една обикновена петъчна вечер.

Франк щракна с пръсти на стария Чарли, бивш сервитьор в ресторанта, който след като бе сервирал милионното си ястие, бе пуснат да пасе в коктейлния салон, където можеше да пие, да пуши, да разговаря и да се държи свободно като членовете на клуба. Чарли, разбира се, пренебрегна щракването с пръсти и Франк изщрака още веднъж и извика:

— Ей!

Аз трепнах и казах:

— Аз ще се погрижа за питиетата.

Станах и се запътих към бара.

Густав, барманът, бе започнал да налива мартинито ми още преди да стигна до перилата. Казах му:

— И едно уиски, и един джинджър ейл^[1].

По ехидната му усмивка разбрах какво мисли за това питие.

Лестър приближи до мен, предполагам, упълномощен с няколко сръгвания в ребрата, за да направи това.

— Здравей, Джон — каза Лестър.

— Здравей, Лестър — каза Джон.

— Кой е тоя образ, дето е на масата ти?

— Това е Антонио Пуглиеси, световноизвестният оперен певец.

— Прилича на Франк Белароса, Джон.

— Забележителна прилика.

— Джон… това не е хубаво.

Уискито и джинджърът дойдоха и аз се разписах за питиетата.

Лестър продължи:

— Какво означава всичко това, Джон?

— Той ми е съсед — и добавих: — Той поиска да дойде тук.

Което беше истината. Идеята положително не беше моя. Но се подразних, че Лестър ме пита за това.

— Ще останете ли за вечеря? — позаинтересува се Лестър.

— Да, ще останем. Сюзън и мисис Белароса ще дойдат всеки момент.

— Виж… Джон, като член на клубния съвет и като твой приятел…

— И братовчед.

— Да… и като такъв също… мисля, трябва да ти кажа, че някои хора тук не са доволни тази вечер и не се чувстват удобно.

— Всеки изглежда доволен и доколкото виждам, на всички им е удобно.

— Знаеш какво искам да кажа. Разбирам положението, в което се намираш, и смятам, че по едно питие от време на много дълго време няма да е проблем. — След това добави sotto vose^[2]. — Както правим с някои от малцинствата. И дори един обяд от време на време няма да е проблем. Но не и вечеря, Джон, и не с жените.

— Лестър — отвърнах аз рязко, — само преди няколко месеца ти се опита да ме въвлечеш в измама, фалшифициране на документи и незаконно присвояване на пари. Така че престани да си придаваш важност и върви по дяволите.

Взех питиетата и се върнах на масата си. Докато отпивах от мартинито, забелязах, че ръката ми леко трепери. Франк разклати уискито си:

— Забравил си вишновката.

— Не съм ти някой от шибаните сервитьори.

Франк Белароса, както сигурно се досещате, не беше свикнал да му се говори така. Но понеже случаят беше такъв, той не знаеше какво да каже и просто разклащаше питието си.

Не бях в най-добро настроение, както сигурно сте разбрали. Смятам, че един спор с агент от СВП променя настроението на човек така, както ако е спорил с жена си. Запитах Франк Белароса:

— И тъй, ти какво би направил? Би му платил цялата сума? Би го заплашил, че ще му пръснеш черепа?

Очите на Белароса се разшириха, като че ли беше потресен от това, което казах, и ми стана почти смешно.

— Запомни, че никога, никога не се убива федерален агент — отвърна Белароса.

— Ако беше видял мистър Новак, щеше да направиш изключение.

Той се усмихна, но нищо не каза.

— И тъй, трябва ли да го подкупя? — попитах аз.

— Не. Ти си честен човек. Не прави нищо, което обикновено не правиш. Няма да ти помогне. — След това добави: — А и този тип вероятно го подслушват и той смята, че и теб подслушват.

Кимнах. В действителност би ми било по-малко отвратително да застрелям мистър Новак, отколкото да му предлагам подкуп.

Разгледах Франк Белароса, облечен в обичайната си униформа от поло и спортно сако. Сигурно е видял този екип в някоя реклама на дрехи на фона на огромна къща в имение и в решил да се придържа към него, като сменя само цветовете. Този път сакото беше зелено, а полото — светложълто. Само по себе си това облекло не бие на очи, защото след сезона на костюмите от туид повечето от хората тук започват да носят глупавите летни цветове и изглеждат като тропически птици до Деня на труда. Поне Белароса не беше влязъл тук в сив лъскав шанжанен костюм.

— Махни „Ролекса“, Франк.

— Аха?

— Аха. Някои хора могат да го носят, без това да прави впечатление, но не и ти. Купи си някакъв спортен часовник и някакви непретенциозни мокасини или „Доксайд“. Знаеш ли как изглеждат?

— Разбира се.

Не мисля, че знаеше. Допих мартинито си, привлякох вниманието на Чарли, без да щракам с пръсти, поръчах по още едно питие.

— И една вишновка за този джентълмен.

— Каква вишновка би предпочел джентълменът, сър, зелена или червена? — попита ме Чарли, като че ли бях довел тук булдога си и бях му поръчал паничка мляко.

— Червена! — излая Белароса.

Чарли изчезна.

В салона вече имаше доста жени, дошли да приберат съпрузите си или да останат при тях. Забелязах и Берил Карлайл на една маса с мъжа си, как му беше името. Тя ми беше в профил и аз я наблюдавах известно време, смучейки бъркалката за коктейли. Тя добре се справяше. Погледна към мен, като че ли знаеше точно къде съм, и си разменихме колебливи усмивки, нещо от рода на „Пак ли започваме?“.

Белароса погледна Берил, след това мен.

— Хубаво парче стои там. Мисля, че вече е овлажняла за теб.

Бях доволен да чуя и второ мнение по този въпрос, но го осведомих:

— Тук не говорим за секс.

Той се усмихна.

— Така ли? За к’во говорите тука? За пари?

— Говорим за бизнес, но никога за пари.

— Как, по дяволите, правите това?

— Не е лесно. Слушай, Франк, искам да ми дадеш името на данъчния си адвокат. Не на този, който си използвал, когато си влязъл за две години, а на този, който използваш сега и благодарение на който не влизаш в затвора.

Питиетата дойдоха и Белароса хвана за опашката ужасната оцветена вишна и я отхапа.

— Данъчният ти адвокат — напомних аз.

Той продължаваше да дъвче вишната.

— Нямаш нужда от адвокат. Адвокатите трябват, когато отиваш на съд. А в твоя случай не бива да се стига до съд.

— Окей. Как?

— Преди да знаеш как, трябва да разбереш защо.

— Разбирам, защо. Не искам да платя триста хиляди долара и да лежа няколко години в затвора. Затова.

— Но трябва да разбереш защо. Защо не искаш да правиш това.

— Защото беше честно допусната грешка.

— Нищо подобно, приятелю.

Свих рамене и се върнах към мартинито си. Огледах салона, проверявайки един вид колко внимание привличаме. Забелязал, че някои хора гледат настрани, но някои, такива като Мартин Вандърмир и добрият отец Ханингс, ни гледаха по неприятен начин. Берил, от друга страна, широко ми се усмихна, като че ли отново бяхме на прав път. Имах чувството, че ако Берил Карлайл, както грубо предположи Белароса, отделяше някакъв секрет, то това имаше нещо общо с близостта ми до мистър Белароса. Берил беше от ония жени, които доста са си поживели навремето, след това се бе омъжила на сигурно място, има безопасни авантюри, но все още обича лошите момчета. Вероятно сега за нея олицетворявах най-доброто от двата свята; нещо като начинаещ главорез.

Отново погледнах Белароса. Изглежда, щяхме да стоим в тази задънена улица, докато не си изясни въпроса със „защо“. Опитах се да си спомня нещо от философията му за живота, както ми я бе разкрил в Алхамбра.

— Новак ми има зъб лично, затова. Изчуках жена му веднъж и я изоставих в един мотел в Кастилските планини в една снежна буря.

Белароса се усмихна:

— Сега вече си по-близо.

Той загреба малко от онези ужасни хрупкави гевречета от една купа на масата и ги напъха в устата си. Имах намерение да пиша на управителя на клуба за гевречетата, но след тази вечер ще е най-добре да не се оплаквам от каквото и да било.

Белароса преглътна гевречетата и ми каза:

— Окей, нека ти кажа аз как го виждам. В тази страна, тази наша прекрасна демокрация, дето я имаме тук, хората не разбират, че през цялото време се води една класова борба. Не вярваш, че това се случва в твоята страна, нали? Повярвай, приятелю. Цялата история е борба между три класи — висша, средна и нисша. Научих това от учителя си по история в „Ла Сал“. Разбираш ли какво е имал предвид той?

(Струва ми се да, Франк. Аз съм учил в Йейл, за бога.)

— А къде се вмества класата на престъпниците? — попитах го аз.

— Същата шибана история. Ти не мислиш, че има различни класи престъпници, нали? Ти мислиш, че аз съм същият като някой melanzene, който продава крек по улиците, а?

Всъщност донякъде така мислех, но сега, след като представи всичко в исторически и икономически аспект, вероятно вече не мислех така. Може би имах повече общи неща с Франк Белароса, отколкото с преподобния мистър Ханингс например, който не харесваше нито мен, нито парите ми.

— Жената на вратаря ми, Етел, вярва в класовата борба — казах аз, — ще ви събера заедно някой ден. Сигурно ще е интересно.

— Аха. Но не мисля, че схващаш. Окей, тя не е като в Европа, с всички ония смахнати политически партии и всички смахнати приказки, но я имаме все пак. Класовата борба.

— И затова ли Новак е тръгнал да ме преследва? Щото е комуняга?

— Нещо такова. Но дори не знае, че е такъв.

— Трябваше да се сетя, като ми каза, че е вегетарианец.

— Аха. Освен това води се още една война, която е точно толкова стара, колкото и класовата — войната между тъпаците в правителството и умните хора извън правителството. Тъпаците в правителството искат да накарат бедните и глупави хора да повярват, че те се грижат за тях. Capisce? А ти знаеш как се отразява това на хора като мен и теб. Налага ни се с едната ръка да си стискаме топките, а с другата — портфейлите. Прав ли съм?

Човекът беше прав, разбира се. Но когато казвам същото това нещо на клиентите си, го казвам по различен начин. Може би затова невинаги го разбират.

Белароса продължи:

— И не е вярно, че СВП не се интересуват от теб и че за тях си просто един номер. Щеше да е страшно готино, ако беше така, но не е. Те се интересуват от теб по начин, по който ти не би искал да се интересуват.

— Но част от това, което вършат, Франк, не го правят от злоба или заради някаква философия — отвърнах аз. — То е просто случайна глупава бюрокрация. Знам. Работя с тях всеки ден. Не мисля, че СВП или Новак имат лични мотиви да ме преследват.

— То не започва така. Започва се, като тръгнат да преследват такива като теб. И това не е случайно или глупаво, приятелю. Това е планирано. А ако е планирано, значи е война. И тогава, ако някой като Новак се захване с твоя случай, той винаги се превръща в личен. Ядоса ли го? — попита той.

Усмихнах се:

— Малко.

— Аха. Грешка номер едно.

— Знам.

— Виж, г-н адвокат, Новак е от петцифрените и сигурно струва трийсет или четирийсет на година. Ти печелиш сигурно десет пъти повече. Това е също като мен и Ферагамо. Същото е. Работата е в това, че те имат значки, така че ти не можеш да ги обиждаш в лицето.

— Този човек ме ядоса.

Аха. Те така правят. Виж, Новак не е отишъл в СВП, за да пази парите ти. Той е отишъл там с някакво отношение и ако знаеш що за отношение е това, ще пукнеш.

— Знам.

Белароса се наведе през масата към мен:

— Новак има власт, разбираш ли? Властта да накара човек като теб и, аха, дори като мен, да се сгърчи, И минава през огън и вода, за да направи това, защото няма никаква власт никъде другаде — нито в банката, нито в кабинета си, нито дори в дома си, пред жена си и децата си. Каква власт можеш да имаш в дома си, след като носиш трийсет хиляди годишно?

Белароса ме погледна в очите:

— Постави се на мястото на Новак само за един ден.

— Господи, не. Той носи изкуствена кожа.

— Аха? Виждаш ли? Иди да живееш в скапаната му къща или в скапания му апартамент; тревожи се за цените на дрехите веднъж в живота си, за цените на зеленчуците, а нощем лежи буден и мисли за таксата в колежа за децата ти и дали ще получиш някакви лоши сведения от шефа си, или дали правителството ще се отпусне да даде премии тази година. След това се отбий при мистър Джон Сатър в разкошната му шибана кантора и ми кажи как ще се държиш с него.

(Мили боже, вече почти съжалявах Стивън Новак.)

— Разбирам всичко това, но искам да знам…

— Аха, първо трябва да разбереш с кого си имаш работа и да разбереш също, че те обичат да се хващат за видни хора. Такива като мен и като тебе. Хора, чиито данъчни проблеми ще влязат в новините. И знаеш ли защо?

— Да, Франк. С работата по данъците си изкарвам прехраната. СВП обича да включва тези неща в новините, за да изплаши до смърт няколкото милиона други данъкоплатци, които не може да посети лично. Това кара хората да си плащат данъците.

— Не им дреме за това, че ще съберат парите за правителството. Още не си разбрал. Интересува ги това, че ще изплашат хората до смърт. Това е властта. И завистта също. Един тип като Новак няма достатъчно смелост, за да забогатее като теб и мен, но има достатъчно мозък, за да се ядосва, че не е богат. Такъв човек е опасен.

Кимнах. Думите на Белароса наистина ми напомняха съвременен превод на Макиавели.

— Вземи например Ферагамо — продължи Белароса. — Той се преструва, че всичко това е заради справедливостта, демокрацията, равенството и грижата за бедните и жертвите на престъпления и все глупости от този сорт. Грешка. Не е заради това, приятелю. Заради шибаната власт е. — И заради личната завист, но всичко това се прикрива под хубаво звучащи глупости. Та аз мога да те заведа на някои улици в Бруклин, където между две пресечки се извършват повече престъпления, отколкото в цялата тази шибана страна. Само че някой да е видял Ферагамо там? Или Манкузо? Или Новак да ходи да разпитва тези сводници и продавачи на наркотици дали са попълнили данъчните си декларации? И това ще ти кажа, господин адвокат, че няма значение дали цял живот си живял, както аз съм живял или както ти си живял. Когато решат да ти лепнат на задника углавно престъпление, и двамата се изправяме пред същите пет или десет години, а може и повече. Освобождават те за добро държане, след като си бил вътре, а не преди това. Capisce? И ще ти кажа още нещо, което не искаш да чуеш. Когато ти погледнеш към съдебните заседатели, те също те поглеждат и те преценяват колко струваш, а ти се опитваш да си придадеш невинен и приятелски вид. Когато аз погледна съдебните заседатели, половината от тях си мислят, че съм подкупил другата половина, а всичките си мислят, че няма да излязат живи от залата, ако ме признаят за виновен. Това е властта, приятелю. Аз я имам; ти — не. Никой не се ебава с мен. А ето ти и още едно просветление: ако си мислиш, че правителството не те преследва за това, което вършиш, за това, че си умник и ги прецакваш в собствената им игра, значи все още не разбираш. Помисли си за това.

Вече бях мислил върху това и като патриот го бях отхвърлил.

— На теб всичко ти е ясно — казах аз.

— Повечето неща са ми ясни. Но все още има някои, върху които работя, за да си ги изясня.

Той се облегна назад в стола си и довърши поредното геврече.

— Вече знаеш защо. Сега трябва да поговориш с мистър Мелзър. Той ще ти каже как.

Оставих да минат няколко секунди, след което осъзнах, че трябваше да попитам:

— Кой е мистър Мелзър?

— Той беше някога в противниковия лагер. Голяма клечка в СВП. Сега се занимава с частни консултации. Разбираш ли? И сега е забогатял от продаване тайните на врага. Той познава тези тъпаци лично. Разбираш ли? Когато го срещнах, беше твърде късно за мен. Но може би ще успее да направи необходимото за теб.

Замислих се за момент. Имаше, наистина, няколко ренегати, които продаваха пушки на индианците. Но никога не бих препоръчал някого от тях на клиентите си. Доколкото знаех, тези хора се занимаваха с някаква съмнителна дейност, злоупотребяваха с личните си познанства в СВП, вероятно дори подкупваха и изнудваха бившите си колеги. Клиентите им никога не знаеха и това беше част от сделката. Не, Джон Сатър, мистър Почтеност, никога не би препоръчал един ренегат от СВП на своите клиенти дори и да е законно. Нямаше да е етично.

Сигурно съм изглеждал раздвоен, разколебан или може би разочарован, защото Белароса каза:

— Мистър Мелзър ще ти гарантира от самото начало, че няма да те подведат под отговорност. Никакви обвинения в углавни престъпления, никакъв затвор.

— Как може да ми гарантира подобно нещо?

— Това е негова работа, приятелю. Ако искаш да се оправяш сам, моля. Ако искаш да се оправиш с помощта на Мелзър, с предварителна гаранция, че никога няма да видиш как изглежда отвътре федералният участък, кажи ми. Но трябва бързо да решиш, преди тъпаците да са стигнали толкова далеч, че Мелзър да не може да оправи работата, както той си знае.

Погледнах Белароса. Той фактически лично ми гарантираше, че няма да отида в затвора. Вероятно ще се изръся с една трета милион долара, но нямаше да пиша чековете за СВП в кабинета на управителя. Какво чувствах? Облекчение? Благодарност? Една близост към новия ми приятел? Може да се обзаложите, че беше това.

— Окей. Мелзър.

— Добре. Той ще се свърже с тебе. — Белароса отново огледа салона. — Хубаво място.

— Да.

— Приемат католици, нали? Италианци?

— Да, приемат.

— И синовете ми могат да идват тук, ако аз съм член, нали?

— Да.

— Как е храната?

— Не толкова добра, колкото на Анна.

Той се разсмя, след това ме изгледа продължително.

— Ще ми помогнеш да стана член, нали?

— Ами… трябват ти още трима поръчители.

— Аха. Членувам в някои клубове. Ти ги намери. Аз не познавам никого тук.

Чувствах, че ще стигнем дотук.

— Ще ти кажа, Франк, дори и да успея да ги намеря, няма да минеш през членската комисия.

— Така ли? Защо?

Изглежда „защо“ беше въпросът на вечерта.

— Ти знаеш защо.

— Кажи ми.

— Окей, защото това е един от най-недостъпните и престижни клубове в Америка и те не искат един… Как се наричаш? Искам да кажа, наистина, Франк?

Той не отговори, затова му помогнах.

— Дон на мафията? Глава на фамилия от организираната престъпност. Какво ще напишеш в заявлението? Какво написа в данъчната си декларация миналата година? Гангстер?

Той отново не отговори и аз казах:

— Във всеки случай това е едно заведение, в което не можеш да влезеш чрез заплахи, пари или политически връзки. Аз имам повече шансове да стана дон на мафията, отколкото ти да станеш член на този клуб.

Белароса се замисли върху това за момент и личеше, че не е много доволен от тази информация, затова му сервирах още от „добрите“ новини:

— Тук не си добре дошъл дори като гост. И ако още веднъж те доведа тук, ще играя голф на общинското игрище и ще трябва да стрелям по изкуствени гълъби в сутерена на „Италиън Райфъл Клъб“.

Довършвайки питието си, той изсмука от чашата няколко кубчета лед и ги строши със зъби, при което тръпки ме полазиха по гърба.

— Окей — каза той накрая. — Значи ще ми направиш друга услуга някой ден.

Въобще не се съмнявах в това.

— Ако е законна и възможна, ще ти направя услуга.

— Добре. Току-що ми дойде наум една. Ще ме представляваш при онова обвинение за убийство. Като услуга.

Шах и мат. Поех дълбоко въздух и кимнах.

— Добре. Не плащам за услуги.

— Не вземам такса за тях.

Белароса се усмихна:

— Но ще покрия разходите ти.

Свих рамене. За миг с ужас си помислих, че Белароса ще ми протегне ръка през масата. Веднага си представих една снимка в местния вестник, озаглавена: „Дон на мафията и известен адвокат сключват сделка в «Крийк».“ Но той не пожела да си стиснем ръцете, слава Богу, и аз смених темата с думите:

— Дължа ти пари за конюшнята.

— Аха. Какво ти каза Доминик?

Казах приблизителната цена, която бе посочил Доминик, и добавих:

— Но сигурно е повече.

— Тези олизници работят евтино през първите няколко години. След това, като понаучат малко английски и видят какво става тук, започват да прецакват клиентите, както правят всички. — После добави: Това е американската мечта.

(Не съвсем.)

— Тези момчета не изкараха дори минимални надници — казах аз.

Той сви рамене.

— И какво от това? Няма да се научат, ако ги съжаляваш и им даваш повече. Хората трябва да отговарят за кашите, които сами забъркват. Прав ли съм?

— Да, но мисля, че ти субсидира тази работа. Мисля, че се опитваш да ме направиш свой длъжник.

Той не отвърна на това, но попита:

— Доволен ли си от свършената работа и от цената?

— Да.

— Край на тази история.

— На кого трябва да платя?

— На мен. Отбий се някой път да изпием по едно кафе. В брой, чек — няма значение.

— Добре.

Белароса се облегна назад, кръстоса крака и ме разглежда известно време.

— Сега, като знаеш, че няма да отидеш в затвора, изглеждаш по-добре.

(И щях да изглеждам още по-добре, ако знаех, че Франк Белароса отива в затвора.) Каква каша.

— Ей, онази картина, която жена ти рисува, изглежда страхотно — осведоми ме Белароса. — Макар че тя не ми дава да надничам през рамото, разбираш ли. Тя ме гони оттам, но когато си отиде, аз надигам платното и надзъртам. Тя е страхотна художничка.

— Радвам се, че харесваш картината.

— Аха. Трябва да й намеря някакво достойно място. Анна също я харесва. Сега вече разбира за какво говори Сюзън. Разбираш ли? Руините. Анна и Сюзън се спогаждат много добре.

— Радвам се да чуя това. Много мило от страна на жена ти да ни праща от ястията си.

Това беше един от безсмислените уаспски разговорни шаблони, към които се бях върнал, след като приключихме важния делови разговор, което обаче, изглежда, не се понрави много на Франк. Той вероятно си мислеше, че след като си говорихме за покупки, убийства и овлажнялото бельо на Берил Карлайл, сме сродни души, но аз исках да му покажа, че дори и да сме се въргаляли в една и съща помия за известно време, аз все още можех да се извисявам като орел. Мисля, че на един етап оценяваше това. Нали това купуваше: един орел. Свинете вървяха по-евтино.

Осъзнах, че по някаква причина шумът в салона бе стихнал. Погледнах към вратата и видях Сюзън, която идваше към мен, а зад нея Анна Белароса.

Анна отново бе облечена в един от своите свободни, разлати костюми, смарагдовозелен този път, и бе обута с бели сандали, обсипани с блестящи изкуствени диаманти. По себе си имаше достатъчно злато, за да причини нестабилност на пазара за благородни метали.

Анна хвърляше бегли погледи около себе си, докато вървеше към нас, и разбра, че е станала център на внимание. На лицето й се изписа глупава, стеснителна усмивка и аз наистина се притесних за нея. Горката Анна. Чудех се дали осъзнава защо хората я гледат, че всеки от присъстващите смята, че е облечена смешно, има най-големите балони в целия клуб и че всеки бе направил вярното умозаключение, че тя е жената на дона на мафията.

Сюзън, разбира се, беше спокойна като кралица и съвсем не се смущаваше от спътничката си, която съпровождаше, като че ли беше някоя европейска аристократка.

С Франк станахме, когато жените се приближиха и всички си разменихме поздрави и целувки. Според мен всеки в този момент си мислеше, че си е заслужавало да дойде тук, макар едно питие да струва четири долара. Забелязах също, че никой не си тръгваше.

Трябва да разберете също, че въпреки това, което казах на Франк, със Сюзън не ни застрашаваше непосредствена опасност да ни отлъчат от обществото. Не, Джон Уитмън Сатър и Сюзън Станхоуп Сатър можеха безнаказано да си позволят много. Хората смятат, че колкото по-старо е едно семейство, толкова по-чалнати и ексцентрични са членовете му. Така както радикалите са били на мода през 60-те и 70-те години и членове на семействата Рокфелер и Рузвелт са обядвали с негри — радикали и с хора без обувки, сега може би на мода са престъпниците. Може би семейство Сатър полагат началото на една традиция: Да заведеш един престъпник в „Крийк“.

Между другото, сред членовете на „Крийк“ най-яростно биха се възмутили новозабогателите, тъй като тяхното положение е най-несигурно и най-вероятно те биха се почувствали неловко от присъствието на семейство Белароса, които им напомнят за тях самите, когато са живеели в Лефрак сити или Левитаун.

Във всеки случай Сюзън изглеждаше прекрасно, облечена в семпла бяла копринена рокля, нещо като гръко-римска дреха, която едва стигаше до коленете й и подчертаваше тена й. Всички седнахме и Чарли веднага дойде, без някой да го е викал, защото лейди Станхоуп нямаше нужда някой да й вика келнер. Келнерите, дори в новите ресторанти, усещат това и просто се появяват до нея. Това само по себе си е достатъчна причина да си й съпруг.

Поръчахме питиетата и четиримата заговорихме за незначителни неща.

— Изглеждаш прекрасно тази вечер — казах аз на Анна.

Тя се усмихна и очите й заблестяха. Определено ме е харесала. Незнайно защо погледът ми се плъзна към прегъвката й, а там отново беше златното кръстче, сгушено между онези чувствени гърди.

Сюзън се обърна към Франк и мен:

— Свършихте ли си деловата работа?

— Франк беше много услужлив — отвърнах аз.

— Добре — рече Сюзън и се обърна към Франк: — Моите адвокати ме посъветваха да сключа отделно споразумение с правителството. Фактически да напусна Джон. Представяш ли си? Що за хора сме станали?

Белароса, научавайки, че Сюзън си има собствени адвокати, сигурно се чудеше същото. Но чест му прави, че, изглежда, разбра подтекста на този въпрос и отвърна:

— Правителствата идват и си отиват. Законите идват и си отиват. Дължиш вярност на семейството, на собствената си кръв и на жена си или мъжа си. — Погледна ме. — А ако жена ти те е дарила с деца и ако е добра съпруга, дължиш вярност и на нейното семейство, Capisce?

Франк, разбира се, не познаваше семейство Станхоуп. Смотолевих нещо за отговор. Белароса продължи:

— Ако предадеш семейството, вечно ще вриш в пъкъла — и добави, — а ако семейството те предаде, тогава никое наказание не е достатъчно сурово.

Това звучеше като че ли беше измъкнато от cannoli на съдбата, ако въобще имаше такова нещо. Нямах нищо против евангелието по Франк, когато сме само двамата, но пред Сюзън не исках да изглежда като че ли действително се хващам за всяка граматически неправилна глупост, която изръсва. Затова казах:

— Какво имаш предвид, като казваш предателство? Ами сексуалната изневяра?

Той явно бе забравил, че бях казал, че тук не говорим за секс и отвърна:

— Един мъж може да ходи с друга жена, без да изневерява на съпругата си. Това е природата на мъжа. Докато една жена не може да има друг мъж, без да изневерява на съпруга си.

Знаех, разбира се, че щеше да каже нещо от този сорт и исках Сюзън да го чуе, макар че не знаех защо. Едно изявление като това обикновено би породило доста оживен спор между две нормални и съвременни съпружески двойки, но ако Франк Белароса имаше някаква слабост, тя беше следната: Човекът имаше някакво слабо чувство на анахронизъм у себе си, нещо като личност от 50-те години, оформена от уникалната му субкултура, от езическия му произход и от професията му. Той положително разбираше, че в Америка такива неща не се казват. Не наричаш негрите патладжани, латиноамериканците жълтуги и не правиш груби обобщения за жените, малцинствата, бедните, емигрантите или която и да е група на специално уважение в момента. Франк Белароса не беше чувствителен човек. А и не му се налагаше да бъде, за което малко му завиждах.

Погледнах към Сюзън, която, както предполагах, не беше обидена, само й беше забавно с това първобитно същество до нея.

От страна на Анна нямаше никакъв коментар, разбира се, нито пък някога щеше да има. Франк продължи:

— Но мъжът трябва да внимава, когато има връзка с жена, която не му е съпруга. Много велики мъже са били погубени, защото жени са ги накарали да забравят верността, да забравят приятелите си и да отворят вратите на враговете си.

Имах чувството, че Франк щеше да продължи, но исках да сменим темата и я смених. Обърнах се към Сюзън:

— Франк ми каза, че харесва картината ти.

Сюзън се усмихна, след това хвърли на Белароса суров поглед.

— Ако продължава да наднича, ще му нарисувам лицето.

(Господи, нима толкова се бяхме сближили с дон на мафията?)

И тъй, пиехме си питиетата и бъбрихме още известно време, давайки на присъстващите тема за разговорите им през уикенда.

В осем часа се оттеглихме в една от трапезариите, където аз и Сюзън поздравихме няколко познати и представихме семейство Белароса, без да използваме която и да е от титлите на Франк. Никой, разбира се, не се държа грубо със семейство Белароса, както биха се държали преди двайсет или трийсет години. Напротив, цялото американско общество е обхванато сега от учтивост, като че ли са ни бомбардирали със смехотворен газ и средният бял пуяк би се ръкувал със заподозрян убиец, би отвърнах на поздрава на скитниците по улиците и вероятно би отворил вратата на въоръжени крадци само за да не се представи като груб. Затова знаех, че нямаше да имаме никакви сцени по отношение на семейство Белароса, и се оказах прав.

Всички седнахме, поръчахме още питиета, обсъдихме менюто и изслушахме Кристофър, оберкелнера, който ни предложи специалитетите и за който Франк реши, че е педал.

Дадохме поръчките си на Ричард, един възстар джентълмен, който се гордееше, че запомня всяка поръчка, без да я записва. Уви, това отдавна не е така и ако Ричард ви е сервитьор, или ядете каквото ви донесе, или го притеснявате да го върне обратно. Аз ям каквото ми донесе.

Поръчах един вид „Бордо“, което знаех, че ще върви добре с всичко, което бяхме поръчали. Направих това, без да погледна менюто на вината. Това е малкият ми ресторантски трик, от който хората обикновено се впечатляват. Но Франк и Анна нямаха вид на впечатлени.

Сюзън с усмивка обясни на семейство Белароса, че може да не получат точно това, което са поръчали, или дори нищо от това, което са поръчали. Те не сметнаха това за забавно, както обикновено става с равните ни, които са привикнали към ексцентричностите на старите клубове.

Сюзън завърши разказа си с думите:

— Ако имаме късмет, Ричард ще ни донесе не виното, което сме поръчали, и не храната, която сме поръчали — и двете може да се съчетаят добре.

Семейство Белароса изглеждаха объркани и гледаха недоверчиво.

— Защо не го уволнят? — попита Франк.

Обясних, че членовете не биха позволили да бъде уволнен един стар служител.

Франк, изглежда, разбра това, тъй като сам беше работодател, padrone, донът, човек, който се отплаща за верността.

— Ти не би уволнил някой, който е остарял твърде много за работата, нали? — попитах го аз.

Той отвърна с усмивка:

— Мисля, че не, но не знам някой в моя бизнес да е остарял твърде много.

Той се разсмя и дори аз се усмихнах, Сюзън се подсмихна, но Анна се преструваше, че не чува или че не разбира. Мисля, че й се щеше да се прекръсти. Франк продължи в същия дух:

— Понякога ми се налага да уволнявам хора, а понякога да стрелям срещу тях.

И тримата се разсмяхме. Анна изучаваше някаква картина на стената.

Мезетата дойдоха — две от поръчаните, две непоръчани.

И така, ние вечеряхме, семейство Сатър и семейство Белароса. Чувствах се спокоен, като знаех, че никой нямаше да бъде застрелян на масата ни. Сюзън също беше спокойна и както казах, не се страхуваше от отлъчване от обществото, а освен това се забавляваше чудесно. В действителност семейство Белароса бяха по-интересни от семейство Вандърмир например, и положително по-забавни, щом веднъж се отпуснат. Франк имаше цял репертоар от вицове, които бяха расистки, сексистки, мръсни или просто открито обидни за всеки, включително италианците. Но поради начина, по който ги разказваше, без да се извинява или смущава, те звучаха съвсем безобидно и на място и ние всички се смеехме, докато не ни се разтегнаха лицата от смях.

Хората около нас, изглежда, ни завиждаха, че така добре се забавляваме. Предястията дойдоха — едно от поръчаните, три непоръчани, но до това време вече никой не го беше грижа. Сюзън бе започнала да ме нарича consigliere, което Франк намираше забавно, но аз, макар и да бях пиян, не смятах, че е толкова смешно.

Ричард на няколко пъти се опита да отнесе зелената салата на Франк, която стоеше недокосната. Но Франк му казваше да я остави и следващия път, когато Ричард посегна към нея, Франк го сграбчи за китката:

— Виж какво, приятел — рече Белароса, — казах ти да оставиш тази шибана салата на мира.

Това май прекъсна представлението за няколко секунди. Ричард се оттегли, почти кланяйки се, докато разтъркваше китката си. Бях доволен от този малък инцидент, защото той ме увери, че Франк Белароса беше този и това, което Алфонс Ферагамо твърдеше, че е. И като повечето социопати мистър Белароса имаше къс фитил и можеше както се смее, само за една секунда да премине към проява на грубо насилие. Дори Сюзън, която намираше Белароса очарователен, интересен и т.н., забелязах, бе малко изненадана.

Франк разбра, че не е трябвало да оголва зъбите си в човешка компания, и обясни с махване на ръката:

— Италианците ядат салатата си след основното ястие. Изчиства небцето. Сигурно този приятел не е знаел това.

(Но вече го знае, Франк.)

Франк изяде салата си.

След около 15 минути всички бяха забравили или се преструваха, че са забравили, че Франк бе нарушил доброто поведение. Всъщност Франк надмина себе си, опитвайки се да бъде любезен с Ричард, като му обясняваше за салатата, пускаше по някоя тъпа шега по адрес на италианските сервитьори и в общи линии го уверяваше, че може да се движи около масата свободно, без да се страхува, че ще загуби някоя част от тялото си. Въпреки това Ричард изпусна една чиния.

Поръчахме кафе и десерт и Франк поръча четири чаши марсала, обяснявайки на Ричард, че италианците често пият марсала със или преди десерта си, а понякога и със сирене. Ричард, на когото съвсем не му дремеше за това, се преструваше на заинтригуван.

Вечерята приключи спокойно, без кръвопролития или други инциденти, освен това, че Франк настояваше да плати дори и след като му обясних, че в клуба пари не се използват. Най-накрая, след като опитът му да ми се отплати бе осуетен, той мушна някакви банкноти в джоба на жилетката на Ричард.

Истински пияните никога не знаят кога да спрат, затова ние се оттеглихме в един малък салон за по един ликьор. Някаква сънена сервитьорка погледна часовника си, приготвяйки се да ни каже, че е твърде късно, но след това забеляза Франк Белароса, който положително някой й бе посочил в един или друг момент от вечерта. Тя се усмихна и попита:

— Какво да ви донеса?

Франк пое инициативата да поръча за всички:

— Самбука, но трябва да сложите по три зърна във всяка чаша за щастие. Ясно ли е?

— Да, сър. — И тя изчезна.

Франк ми предложи пура и аз я взех. Запалихме ги и запушихме. Напитките дойдоха с цяла купа кафеени зърна, така че можехме сами да се погрижим за щастието си.

— Трябва да ви заведа вас двамата в едно малко заведение на „Мот стрийт“ — каза Франк. — Това е в Литъл Итъли, знаете ли? Едно заведение, наречено „Джулио“. Ще ви науча как да ядете италианска храна.

— Ще ни трябват ли противокуршумни жилетки? — попитах аз.

С човек като Белароса никога не знаеш какво би му се сторило забавно. Сюзън леко се усмихна. Анна изглеждаше тъжна. Но Франк се разсмя:

— Н-не. Дават ги на място, като седнеш. Като лигавничета.

Довършихме питиетата си и аз се изправих, залитайки.

— Искат да затварят тук.

Франк скочи от стола си.

— Хайде да се върнем у дома.

Сюзън прие едновременно с моя отказ. С нея обикновено сме в синхрон в подобни ситуации и се разбираме само с поглед. Но очевидно тази вечер не бяхме на една дължина на вълната.

— Имам много работа утре — казах аз на Сюзън. — Ти иди, ако искаш.

— Мисля, че ще се прибера вкъщи.

Франк не изглеждаше много разочарован, нито облекчен, макар че Анна ме погледна много странно, почти като че ли с нея бяхме sirapatico, а другите двама бяха луди.

Сюзън и Анна бяха пристигнали с кадилака на Франк, каран от шофьор телохранител, и със Сюзън приехме поканата на Франк да ни закарат до вкъщи, тъй като и двамата нещо не бяхме добре.

Олюлявайки се, излязохме навън в ароматната вечер и колата на Франк веднага се появи пред нас, като че ли шофьорът по силата на навика бе помислил, че току-що сме обрали заведението.

Всички се настанихме на задната седалка — нещо, което хора, които не се познават добре, обикновено не биха направили, ако са в трезво състояние. Не знам как стана, но се подредихме така: Сюзън, Франк, Анна и аз. Колата потегли, всички залитнахме и се разсмяхме. Наистина беше тясно, като се имат предвид мощните бедра на Анна, и беше съвсем естествено, че Сюзън ще е наполовина в скута на Белароса. Анна, от своя страна, изглеждаше притеснена, ако не и действително в паника от близостта съответно на дясното й бедро и гръд до моето ляво бедро и ръка. Нямаше значение какво ставаше непосредствено до лявата й страна. Поразително.

Във всеки случай ние се смеехме и се шегувахме и всичко това беше много глупаво, типичен алкохолен гуляй на жители на предградията на средна възраст, който на сутринта щеше да създаде известни притеснения, ако си достатъчно глупав да мислиш за него.

Шофьорът, някакъв човек, който Франк нарече Лени, действително ни провери, гледайки в огледалото си, и дори веднъж се извърна през рамо, за да ме погледне. Лени беше подмазвач и аз исках да забия юмрука си в идиотското му младо лице или да кажа на Франк да му пусне един куршум в главата.

Във всеки случай Лени, изглежда, знаеше пътя, защото направо мина през отворените порти на Станхоуп Хол и без никакво колебание тръгна по неосветената алея към къщата ни. Интересно. Лени слезе от колата и отвори вратата на Сюзън, като й помагаше да слезе от коляното на Белароса и да стъпи на земята. Аз излязох без чужда помощ, ако не броим факта, че Анна си наместваше бедрата, което само по себе си ме изхвърли от вратата.

Със Сюзън махнахме за довиждане към черните прозорци на кадилака на семейство Белароса, след това влязохме вътре и се качихме по стълбите съм спалнята. Съблякохме се и се тръшнахме в леглото. И двамата със Сюзън спим au naturel^[3] през цялата година, което означава, че меденият ни месец още не е свършил, и дава повод на младата ни перачка, латиноамериканка, често да говори неща от сорта: „Аз не пере никакви нощници или пижами в Станхоуп Хол, но mi Dios, чаршафите!“.

И докато сме на тази тема, Сюзън се протегна И го сграбчи, но откри, опасявам се, че малкият Джон нямаше и четири пръста.

— Пил съм твърде много — осведомих я аз.

Сюзън не приема това като отказ, а като предизвикателство. Всъщност, щом веднъж започне, тя може да втвърди фитила ми.

— Представи си — каза тя, — че аз съм Анна Белароса и че сме си разменили съпрузите за тази вечер.

— Окей.

Имаше голяма физическа разлика между Сюзън и Анна, така че трябваше доста да напрегна въображението си. Сюзън изгаси лампата, за да ме улесни.

— Аз съм с Франк сега — каза тя, — на задната седалка в колата му, събличаме си дрехите, докато шофьорът ни разкарва из околността.

Не ми харесваше този образ, но, изглежда, част от мен го хареса, защото почувствах как тази част се втвърдява в ръката на Сюзън и тя се изхили.

— Виждаш ли — каза тя, — ето готов си. — И добави: — И сега ще чукаш Анна Белароса. Тя никога не е имала друг мъж освен съпруга си и е смутена, изплашена, но възбудена. И знаеш, че ще й хареса, както го правиш, и се чудиш как и кога ще я върнеш на съпруга й, и кога той ще ме върне при теб, и какво ще си кажем ние, четиримата, един на друг.

Мили боже, каква фантазия имаше тази жена. И тя знае какво ме възбужда, което е малко неудобно за мен. Искам да кажа, сега като се замислям за това, идеята за размяна на съпругите бе минала през замъгленото ми съзнание, докато колата летеше към къщи.

Както и да е, ето ме легнал по гръб, а ръката на Сюзън обхваща пениса ми, който се издигаше както междуконтинентална балистична ракета от силоза си.

Чух я да казва:

— О, господи, Джон, твоят е по-голям от на Франк.

— Какво?

Тя каза с бруклински акцент:

— Не мога да поема цялото това нещо в себе си. Моля те, не го вкарвай в мен. Мъжът ми ще ме убие за това. И теб ще убие.

— Точно сега той чука Сюзън — изтъкнах аз. — Твоят съпруг чука жена ми.

— Изневерявам на съпруга си — каза тя. — Прости ми, Боже.

— Аз просто правя секс — отвърнах.

Изтърколих се върху нея и сложих краката й върху раменете си.

— Какво правиш? — извика тя. — Какво искаш да ми направиш?

Аз влязох в нея и тя издаде звук на изненада. Докато я любех, тя стенеше, хълцаше, а след това се отпусна и се отдаде на насладата. През учестеното си дишане прошепваше някакви думи на италиански, които не разбирах, но които звучаха сладострастно и похотливо.

Добре, вижте, искам да кажа ние наистина сме малко чалнати, нали? Но знаехме къде е границата и никога не сме я престъпвали. Този път обаче имах чувството, че излязохме извън рамките на играта си. Фантазията е едно, но да вкараш хора като семейство Белароса в спалнята си е опасно. Какво ставаше с нас? След това, докато лежахме на леглото, необичайно разделени от няколко сантиметра чаршаф помежду ни, Сюзън каза:

— Мисля, че трябва да заминем. На почивка.

— Заедно?

Тя остави да минат няколко секунди, след това отвърна:

— Разбира се. Трябва да се махнем оттук, Джон. Веднага. Преди да е станало твърде късно.

Не исках да я питам какво имаше предвид под „твърде късно“.

— Не мога да замина сега — отговорих аз. — Твърде много неща се случват.

Тя мълча дълго, а след това отвърна:

— Не забравяй, че съм те помолила.

И за да съм справедлив към нея, дори в светлината на това, което се случи, никога няма да забравя, че ме помоли.