Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (66)

Предаденото от Карл Кремер съобщение за групирането на немските войски съвпадаше с донесенията на фронтовото разузнаване. Ето защо настъплението на хитлеристите не беше неочаквано. Наистина две танкови и осем стрелкови дивизии успяха да се придвижат тридесет километра по посока към Шпремберг. Ударът на немските дивизии попадна в тила на Втора полска армия под командването на генерал Сверчевски, но немците не успяха да създадат сериозна опасност. Фашистката групировка беше ликвидирана от съветските войски.

В съобщението на съветското Информбюро се появи ново название — дрезденско направление.

В пристройката в дъното на алеята на черните джуджета денонощно кипеше работа. Под командата на шарфюрер Дузеншен опаковаха подбраните от Карл Кремер документи в големи метални сандъци. Цялата стая беше затрупана с тях — подготовката за евакуацията привършваше.

Доколкото можеше, Карл протакаше заминаването. Дълго препрочиташе документите, внимателно преглеждаше всеки чертеж и старателно ги сортираше. Заповядваше даже да отварят някои от сандъците, отново проверяваше съдържанието им.

Сега той знаеше къде лежат секретните документи на службата за безопасност. В кабинета на Дузеншен имаше огромен сейф с две ключалки. Единият ключ беше у групенфюрера, а другият — у Дузеншен. Сейфът можеше да бъде отворен само в присъствието на двамата.

Веднъж, когато Вайганг се отби в пристройката, Карл се оплака, че е уморен и каза между другото:

— Събраха се много книжа. Сигурен ли сте — кимна той към сейфа, — че там всичко е еднакво важно? Маловажните документи трябва да се унищожат.

Групенфюрерът го успокои:

— Аз сам съм прегледал всичко. Само за няколко от тях може да се получи не по-малко, отколкото за чертежите на Фау. Оставил съм най-важното.

Ето това „най-важно“ не даваше на Карл минута спокойствие. Всъщност заради тези книжа в сейфа беше още тук. До чертежите и техническата документация имаше свободно достъп. А зад бронираната врата на сейфа така и не успя да надникне. Утешаваше се с мисълта, че стремителното настъпление на съветските войски ще направи невъзможна евакуацията на документите.

В последно време той спеше по три-четири часа на денонощие и вече няколко дни не излизаше от пристройката. Изключи телефоните, за да не го безпокои никой. Надяваше се, че това ще попречи и на срещата му с този, когото трябваше да изпратят на мястото на Селерс. За съжаление очакванията му не се оправдаха. Един ден дотърча камериерката на фрау Ирма и му предаде, че Вайганг го вика незабавно при себе си.

В кабинета на групенфюрера седеше ниско човече с плоско безизразно лице и тъжни очи. Имаше вид на сломен от мъка човек, който ей сега ще заплаче. Даже подсмръкна с нос, а устните му едва-едва потрепваха като на обидено дете.

Погледна изпод вежди Кремер и извади от голям кожен портфейл половинката от еднодоларовата банкнота.

— Казвам се Денис Кларк — каза, сякаш се оплакваше. — Осмелих се да дойда направо тук, защото няма друг начин да се срещна с вас. Времето не чака и не може да се… — сигурно искаше да каже „разтакавате“, но в последния момент се поправи — с една дума, трябва да побързаме. Затова се реших — едва забележимо се поклони на групенфюрера — да ви безпокоя. Русите настъпват така бързо…

Вайганг се наду като стар пуяк. И неочаквано изтърси:

— Ако вашите войници — почервеня целият — воюваха както комунистите, отдавна вече щяхте да бъдете тук!

Американецът го сряза грубо:

— Не е ваша работа да съдите нашите войници! Те идват тук като победители и…

Групенфюрерът се сепна.

— Имах предвид нашите общи интереси… — смънка той.

Кремер с удоволствие следеше тази метаморфоза: високомерието на Вайганг се стопи пред очите му, даже поприбра огромния си корем. Гледаше предано и се усмихваше в очакване.

Кремер съедини двете половинки на банкнотата, смачка ги и ги хвърли небрежно в пепелника: все едно, повече няма да потрябват. Внимателно погледна Денис Кларк. Дявол да го вземе, присъствието на Вайганг обърква сметките му. Ако го нямаше, можеше да се позове на важни и обективни причини, но групенфюрерът беше в течение на техните работи. С раздразнение подръпна ухото си и приближи стола си до американеца.

— Какви инструкции имате, мистър Кларк? — попита подчертано сухо той.

Кларк отговори твърдо:

— Трябва да видя резултатите от вашата работа. Кога мога да направя това?

— Ако искате още се… — започна Вайганг, но Кремер го прекъсна.

— Доколкото ми е известно — погледна решително американеца, — в кръга на вашите задължения не влиза проверката на работата ни. Ние се уговорихме със Селерс…

— Ние не можем да купуваме котка в чувал — опита се да възрази Денис Кларк, но този път тонът му не беше така категоричен.

— Кои са тези — ние? — Карл не обръщаше внимание на отчаяните знаци на групенфюрера. — Хокинс щеше да ме уведоми, ако имахте такива пълномощия.

Американецът подсмръкна, намръщи се и отстъпи, като се стараеше да запази достойнството си.

— Всъщност това няма значение. Мистър Хокинс ви има доверие и единственото му желание е…

— По-бързо да се срещне с нас? — засмя се Кремер.

— Ще се радвам да се срещна с моя колега… — раболепно започна Вайганг, но Кларк даже не го погледна. Тази неучтивост можеше да има лоши последствия и Кремер се опита да разведри атмосферата.

— Как мислите, ще бъдем ли готови след една седмица? — попита той групенфюрера.

Вайганг важно кимна. Денис Кларк се хвана за главата.

— В такъв случай ще трябва да искате разрешение за излизане от руския комендант на града…

„Точно за това си мечтая“ — помисли си Кремер. Отговори рязко:

— Според мене надценявате възможностите на русите. Те настъпват с последни сили.

— По-добре да ги надценим, отколкото да ги подценим — намръщи се американецът. — След един ден трябва да сте готови!

Карл разтвори ръце и погледна Вайганг. Той обаче не го подкрепи.

— Ако трябва, ще ви дам още десет войника — обеща на Карл. — Трябва да се справите.

Кремер вдигна очи към тавана. Престори се, че пресмята. Разбра, че е опасно да се противопоставя. Замърда устни, все едно че брои нещо, и се съгласи:

— Ако дадете още войници, ще успеем.

Вайганг доволен щракна с пръсти.

— Ще ни придружавате ли? — попита Кремер американеца.

Той кимна.

— Определихте ли маршрута? — наведе се напред групенфюрерът.

— Заедно ще го определим.

Вайганг сякаш очакваше това предложение. Извади от бюрото си карта и я разтвори.

— Доколкото ми е известно — очерта с месестия си пръст дъга, — вашите войски се придвижват към Елба в това направление. Ще бъде неблагоразумно да пътуваме срещу тях по магистралата. Затова предлагам малко по-дълъг, но по-сигурен път. Ще навлезем в Судетите и по планинските пътища ще се придвижим ето тук — през Чехословакия към „Алпийската крепост“ на фюрера.

— Все пак — опита се да възрази Кремер — ние тръгваме без заповед на райхсфюрера и фактически се поставяме вън от закона. Командирът на всяка войскова част може да ни задържи.

— Това не бива да ви тревожи. — Вайганг потупа с ръка по бюрото. — Имаме документи и заповеди, които задължават всеки офицер, независимо от ранга му, да ни оказва помощ.

Кремер се усмихна насила:

— Смятате ли, че това е достатъчно?

Групенфюрерът поклати глава.

— Сега никой не е застрахован от изненади — каза поучително и се пошегува: — Не бих искал в такова време да съм акционер на застрахователни компании.

— Не трябва да има изненади. — Денис Кларк се наведе над картата и с жест прикани останалите да се доближат. С нокът очерта кръг около Берлин. — Армиите на маршалите Жуков и Конев са обкръжили столицата — сухо продължи той. — На север е превзет Шчечин, русите настъпват бързо по крайбрежието. На юг, след неуспеха на вашите войски в района на Герлиц, русите насочиха удара си към Дрезден, но не могат да настъпват бързо, защото основните им сили са приковани към Берлин. И въпреки всичко след няколко дни ще бъдат тук. Нашите войски успешно се придвижват на изток, но сложните природни условия задържаха за известно време настъплението на юг. Преди всичко имам предвид ландшафта — планините, липсата на достатъчно пътища…

— Освен това трябваше да се съвземете след Ардените — съчувствено добави Вайганг.

Кларк го погледна с подозрение, но лицето на групенфюрера изразяваше само почтителност и искрена заинтересованост.

— Като имаме предвид всичко това, трябва колкото се може по-бързо да напуснем Дрезден, като отбягваме по възможност главните пътища. Поради неизяснеността на обстановката предлагам да определим отдалечено от населени пунктове място, където да се приземят нашите самолети. Това ще ни избави от много изненади и ще успеем по-бързо да пренесем товара, а заедно с него и вас — той леко се поклони на събеседниците си — до мястото, определено от мистър Хокинс.

— О-о! Това е най-добрият вариант! — каза Вайганг, като не можа да скрие доволната си усмивка. Мъчейки се да скрие истинските си чувства, прекара ръка по лицето си, сякаш искаше да изтрие от него радостта си. — В Судетите имам малко имение. Къща и малко земя.

— Къде? — премести към него картата Кларк.

— Ето тук — постави дебела точка Вайганг, — пред Карлсбад.

— Има ли площадка за кацане?

— За средно голям транспортен самолет. Полето не е съвсем равно, но самолет може да кацне.

— Вашето мнение? — американецът се обърна към Кремер.

— Според мене трябва да се съгласим с предложението на групенфюрера — отговори без колебание Карл. — Тъй или иначе, нямаме по-добър вариант.

Кремер пресметна, че има на разположение около две денонощия. Напълно достатъчни, за да се посъветва с Ветров и да намери начин да провали евакуацията. Затова е нужно да знае най-малките подробности на плана и преди всичко пътя до имението на Вайганг.

Придърпа картата към себе си, забарабани по нея с крайчетата на пръстите си.

— Напълно съм съгласен с вас, мистър Кларк — каза снизходително той, — че ще е най-добре да отбягваме автострадите и големите шосета. Ще изминем стотина километра повече, но ще заобиколим контролните пунктове, които още съществуват по магистралите. Никакви документи и заповеди не могат сега да ни застраховат срещу своеволията на първия срещнат унтерщурмфюрер.

— Преувеличавате, приятелю — намеси се Вайганг. — Не забравяйте, че с нас ще има охрана.

— Само това остава, да завържем бой с есесовски патрули! — грубо промърмори Кремер. За първи път възразяваше така рязко и категорично на групенфюрера. Той даже подскочи на стола си от изненада. Но Карл веднага смени тона и го поласка: — Надали ще намерим по-добър вариант от вашия, хер генерал — усмихна се любезно той. — Освен това сигурно знаете всички странични пътища, по които ще бъде най-удобно да се доберем до вашето имение?

Вайганг взе червен молив. Кремер внимателно следеше линията, която оставаше по картата: запомняше маршрута до най-малки подробности. Едновременно пресмяташе: ще бъдат пет камиона, във всеки — шофьор и трима есесовци. Значи двадесет войника плюс Вайганг, Кларк и Дузеншен. А Ветров има само четирима плюс него, Кремер. На всеки се пада по четирима есесовци, въоръжени с автомати и леки картечници. Ще трябва да се извика помощ. Ще успее ли Юрий да се свърже с Центъра? Ще успеят ли другарите?

Когато Вайганг докара червената начупена линия до дебелата точка, с която беше означено неговото имение, Карл между другото попита:

— Колко души охрана мислите да вземете?

— Двадесет войника, мисля, ще стигнат?

— Ще могат ли всички правилно да реагират на кацането на американските самолети? Не ми се иска да ставам свидетел на нежелателни сцени.

— Вие предлагате да се намали охраната?

— Това не трябва да се прави — възрази Кларк. — Ще дойдат да ни вземат с транспортни „юнкерси“. Ще ги пилотират летци, които говорят добре немски.

— Това е друга работа! — престорено се зарадва Кремер. — Значи заминаваме вдругиден, в пет часа сутринта. Същия ден трябва да бъдем на мястото. Оставете няколко часа за непредвидени пречки и извикайте самолетите за вдругиден вечерта. Ще успеем ли? — погледна той групенфюрера.

— Изчисленията са точни — потвърди той и въпросително погледна американеца.

Кларк помисли, намръщи се, сякаш Карл беше издрънкал някаква глупост, и се съгласи.

Кремер не искаше да оставя Кларк насаме с Вайганг.

— Мистър Кларк, не искате ли да се запознаете с подготовката на евакуацията?

Американецът с удоволствие се съгласи и веднага стана.

— С ваше позволение… — леко се поклони на групенфюрера и без да чака съгласието му, заситни към вратата.

В градината той задържа Карл. Заговори бързо, сякаш се страхуваше, че Кремер ще го прекъсне:

— Научих, че сте имали и няколко картини. Ако успеете да ми подхвърлите две парчета от стари майстори, ще ви помогна без много шум да продадете две-три платна. Тъй да се каже, неофициално.

— Започвате да ми харесвате, уважаеми мистър Кларк! — хвана го под ръка Кремер. — Ние с вас можем да спечелим доста от това. Само ви моля — нито дума на Вайганг.

— Нямам намерение да деля печалбата с него. Ще можем ли сега да видим картините?

— Не трябва да привличаме вниманието върху себе си! — Кремер покровителствено го потупа по рамото. — Ще направим това довечера.

— Вие по-добре знаете… — неохотно се съгласи той. — Но до довечера трябва да се свържа с Берн.

Карл откърши едно клонче и шибна с него варосаното стъбло на ябълката.

— В града ли искате да отидете? — попита той Кларк. — Мога да ви откарам.

Да, така ще бъде по-добре. Няма да търси повод, за да отиде в града, и Ветров ще се свърже с Центъра почти по същото време, по което Кларк ще говори с Берн.

Кремер остави Кларк в центъра, пресече Алтщат и излезе на края на града. Обади се на Ветров и изчака сивият опел на Юрий да мине по шосето край него. Постоя още няколко минути и като не забеляза нищо подозрително, подкара след него.

Като разбра каква е работата, Юрий стана мрачен:

— Та колко души, казваш, е охраната? — попита с тревога той. — Двадесет? Сами няма да се справим.

Карл разгърна на седалката карта, очерта маршрута.

— Имението на Вайганг е на изток от Карлсбад — показа той на Ветров. — Курс към Судетите, в района на Теплице. През цялото време по обиколни пътища.

— Значи така… — Ветров свали шапката си и се почеса по тила. — Довечера имам радиовръзка с Центъра, ще трябва да поискаме десант. Ще посрещна момчетата и ще ви отрежем пътя за Теплице. Ето тук има планинска рекичка, отдясно — отвесна скала, а отляво — пропаст. Така е в продължение на четири километра. Пътят е тесен, не камион, ами моят опел не може да завие обратно. Мястото е глухо, до най-близкото селище има пет-шест километра. Много е удобно.

— Слушай — попита го Карл, — откъде знаеш всичко това?

— Кое? — не разбра Юрий.

— Е, че реката е покрай шосето, че над нея има отвесна скала и къде да се направи десантът.

— Чуден човек си! — Ветров го тупна по рамото. — Там наблизо е моята база. Нали съм ти говорил за къщичката в гората. Където си „почиваше“ Ханс Кремер.

— Ето каква била работата — оживи се Карл. — А аз се чудя защо там? Нали и тук, край Дрезден, има удобен участък по пътя.

— Освен това — Юрий не му позволи да се доизкаже — там са чехите. Ако положението се влоши, могат да ни помогнат.

— Виж, за това не помислих.

— А на мене самия дядо господ ми подсказа. — Ветров сгъна картата и я прибра в джоба. — Ще бъдем на шосето на разсъмване, когато вие ще тръгвате. За по-сигурно. Седни в първия камион. Зад един от завоите ще преградим пътя. Пред завоя ще видиш две високи ели. Щом твоят камион спре, скачай и бягай напред. Разбра ли?

Кремер кимна.