Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (36)

Времето се променяше по няколко пъти в седмицата. Ту валеше мокър сняг, ту се показваше слънце. Даже валя дъжд, който изми от полето тънката пелена сняг. После изведнъж сви студ и скова мократа земя.

Днес Улман щеше да се радва и на виелица, но като че ли нарочно времето омекна. Слава богу, поне нощта е безлунна — на десет крачки нищо не се вижда.

Караха по края на шосето без фарове и щом чуеха шум от мотор, веднага се изнасяха настрани. Отпред беше Гибиш, а на няколко метра зад него — Улман. Караха бързо, доколкото им позволяваха тъмнината и пътят.

— Свивай, Лудвиг! — викна Улман, дочул зад себе си шум от мотор. От завоя изскочи лека кола. Задмина велосипедистите и на около шестстотин метра внезапно спря.

Вратата се хлопна.

— Не ми харесва този опел. — Гибиш се доближи до Улман. — Вече втори път ни задминава.

— Може би моторът му не е в ред? — предположи Улман.

— Странно… — не се предаваше Гибиш. — Пуска ни, после пак ни догонва.

— Виж какво — реши Улман, — вече е близо, веднага зад онзи завой ще скрием колелата и ще тръгнем по пътечката.

Опел капитенът стоеше на банкета, шофьорът беше вдигнал капака и нещо човъркаше в мотора. Като минаха покрай колата, Улман се обърна и забеляза, че шофьорът гледа след тях.

— По-бързо — каза тихо Гибиш, — струва ми се, че е Гестапо.

Зад завоя оставиха колелата и тръгнаха по тясна пътечка. От хълма видяха, че опел капитенът измина около километър и като не видя велосипедистите, с бясна скорост полетя назад. Спря на завоя. От колата излязоха хора, замигаха джобни фенерчета.

Улман се разтревожи.

— Те са ни следили — каза тихо той. Огледа се. — Сбъркали сме нещо и Гестапо ни е заподозряло.

— Свършено е с нас! — прошепна Гибиш. Дишаше тежко, гласът му трепереше.

— Вярно, свършено е! — съгласи се Улман. — Изплаши ли се?

— Много… — затрака със зъби старият миньор. — Няма значение. Хайде по-бързо, докато не са вдигнали тревога.

Улман се провираше, като се криеше зад храстите. Гибиш не изоставаше, дишаше в тила му.

— Ще им устроим прощален фойерверк — каза дрезгаво той. — Аз съм си отживял своето, така че не ми е мъчно да умра.

— Не предричай! — ядоса се Улман. — Може и да се размине…

Каза го само за успокоение. Знаеше, че това е краят. Сега Гестапо няма да ги изпусне.

„Ами ако са арестували хората с взрива? — мина през ума му. Почувства предателска слабост в краката. — Ако в пещерата няма никой и те с Гибиш напразно се промъкват натам? Но тогава гестаповците едва ли щяха да ги пуснат от селището. Те са се надявали да ги проследят и да попаднат на следите на останалите. Затова по-скоро в пещерата, докато гестаповците не са им затворили всички пътища.“

Бодливите храсти късаха дрехите им, дращеха лицата и ръцете им. Но те не обръщаха внимание на болката, катереха се по стръмния склон — само по-далече от тези, които претърсваха крайпътните храсти. Ето, превалиха хълма, сега ще им бъде по-леко: нанадолнището е полегато, храстите са по-редки. Старците постояха няколко минути, за да си поемат дъх, и вече се канеха да тръгват, когато изведнъж Улман мълчаливо дръпна Гибиш за ръката и се прилепи към земята.

— Какво ти става?… — започна Лудвиг недоволно, но още неизрекъл, се строполи в храста до Улман. През храсталака си пробиваха път двама войници и тежко стъпваха по замръзналата земя.

— Тук е по-добре, Ханс — каза единият с тънък глас. — Горе духа вятър, пронизва до кости.

— Добре, тук — съгласи се вторият. — Ще запушим ли?

Улман повдигна глава. Пламна клечка, за миг в тъмнината се очерта лице под войнишка каска.

— Шарфюрерът заповяда да патрулираме в този район — отново започна тънкогласият. — Тук е удобно за засада.

— Остана ли ти нещо в манерката? — прекъсна го приятелят му.

— Има малко…

— Дай ми.

Улман чу как войникът отвинтва капачката. Стори му се, че даже чу как забълбука водката.

— Оставѝ и за мене — каза есесовецът с тънкия глас.

Другият доволно млясна и каза:

— Ще поседим тук. По-хубаво място няма да намерим.

Войниците млъкнаха, просветваше само огънчето на цигарата. Улман внимателно се размърда. Виж ти каква беда! Сега там, долу, ще вдигнат тревога, ще започнат да претърсват храстите… Ама че цигански късмет — да се натъкнат на есесовски патрул на две крачки от целта!

Улман лежеше в неудобна поза, подвил крака под себе си, и чуваше как Гибиш диша в тила му. Мислеше. На половин километър оттук ги чакат четирима млади, силни мъже. Приготвили са вече раниците с взрива и чакат… И няма да дочакат. Те сами няма да могат да минат през подземните лабиринти и отново ешелоните с бензин ще се отправят всеки ден към фронта…

Улман заскърца със зъби. Толкова сили изхабиха, всичко така добре обмислиха, подготвиха — и накрая такава непредвидена случайност…

В пещерата ги чакат. Почакай, защо и двамата? Нужен им е само старият миньор Гибиш, който знае пътя към подземния завод. Защо им е той — само за да мъкне раницата с взрива?

Улман реши какво трябва да направи. Внимателно, затаил дъх, се доближи до Гибиш и му прошепна на ухото:

— Сега ще отвлека вниманието им върху себе си. А ти се промъкни — без тебе момчетата не могат!

— Но… — опита се да възрази Гибиш.

— Слушай ме — прекъсна го Улман, — това е единственият ни шанс. Ако останеш жив, ще разкажеш всичко на Марта и Хорст… — Горчива буца заседна на гърлото му. — Рот фронт!

Фридрих запълзя между храстите, като опипваше земята пред себе си, за да не изпращи някоя суха вейка.

Като допълзя до върха на хълма почувства, че не може повече да се помръдне. Кръвта туптеше в слепоочията и лицето му гореше. Куртката залепна за гърба му, пот се стичаше по бузите му, пареше издрасканата кожа.

Улман легна по гръб, разпери ръце и няколко секунди гледа звездното небе. Да, за последен път вижда звездите. Едва сега забеляза колко са красиви тези мъждукащи вечни звезди. Никога не беше имал време да полежи така, да се полюбува на звездите. И сега няма време… Там, зад храстите, са двамата с автоматите, а на няколко крачки от тях — старият Лудвиг.

Улман почувства, че няма сили да стане. Пъшкайки и охкайки, все пак се надигна. Чудно, силите му веднага се възвърнаха. Тръгна, без да се крие, настъпи клонче, то силно изпука, сякаш някой стреля.

И изведнъж — „Стой! Ще стрелям!“.

Улман се наведе и побягна, отмина високите храсти и се провря през буренак, който стигаше едва до кръста му. Зад него затракаха автомати, завикаха „Стой!“. И затропаха тежки ботуши.

Улман се хвърли настрани — трябва да ги отдалечи колкото се може повече. Отново автоматен откос… Улман падна, удари се силно, но веднага стана и продължи напред. А тропотът е все по-близко и по-близко и куршумите отново свирят неприятно над главата му.

Господи, няма вече сили, сърцето му още малко и ще се пръсне…

Но Улман бягаше и бягаше, а зад него стреляха и ругаеха двамата преследващи го есесовци. Те се спуснаха в дола, а Улман с последни сили се заизкачва по противоположния склон. Сега войниците бяха съвсем близко. Единият се спря, прицели се и изстреля дълъг откос.

Улман усети силен удар в гърба. Краката му се подкосиха и той падна. Стана му по-леко, вече нямаше нужда да тича — сърцето му биеше по-спокойно, не му беше така трудно да диша. Само тази болка под плешката, но и тя минава, приятна отпадналост се разлива по тялото му. А небето е обсипано с големи ярки звезди. Сега може да не бърза и свободно да се любува на звездното небе…

Но защо то се спуска над него? И все пак е хубаво — звездното небе и чистият студен въздух, толкова чист, че не ти се иска да умреш.

Нима вижда звездите за последен път?

Улман чуваше съвсем наблизо тежките стъпки на есесовците. Значи Гибиш е успял да мине. Фридрих се усмихна. Така и остана да лежи — с ясна усмивка на бледнеещото лице.

Гибиш се промъкваше по тясната пътечка, а стрелбата все повече се отдалечаваше. Ето, раздаде се дълъг, дълъг ред и всичко утихна. Гибиш се спря, обърна се и се ослуша. Наоколо е тихо, само вятърът шумоли в храстите.

Гибиш се ослуша. Не, тихо е. Свали с непослушни ръце каскета си, постоя малко и тръгна приведен. Вървеше, без да мисли, защото знаеше, че трябва да върви.