Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (56)

Хорст Улман вдигна ръка. Камионът удари спирачки на няколко крачки от него и момчето ловко скочи на стъпалото.

— До Дрезден?

— Сядайте — отвори вратата шофьорът. — И ме почерпете с цигара.

Цигарата беше справедлива отплата за услугата и Хорст извади табакерата. Давайки на шофьора да запали, погледна през задното стъкло на кабината и се успокои напълно. Даже да го следяха, засега скри следите си.

В продължение на една седмица Хорст можа да се убеди, че не го следят. Проверява това при най-различни обстоятелства. Поне в едно от тях агентът щеше да се издаде. Вчера вечерта сподели това с Вернер.

— Невероятно, но факт: Гестапо, явно, не се интересува повече от мене — няма опашка…

„Лошо познаваш Гестапо“ — зарадва се Зайберт. Зарадва се, защото сега вече този хлапак щеше да действа. Характерът му не е такъв да седи със скръстени ръце.

Предположенията на Вернер не бяха далеч от истината. Вчера Хорст пътува до Дрезден и се обажда от телефонния автомат на гарата. След това се поразходи из града и с вечерния влак се върна в селището. За това пътуване не спомена нито дума на Вернер. И днес, като се стягаше за Дрезден, каза с равнодушен глас:

— Отивам да се поразходя…

Зайберт го погледна недоверчиво, но не започна да го разпитва. Ще дойде време, Хорст сам ще разкаже всичко.

Младият Улман излезе от селището и веднага свърна по пътеката, която водеше към лесничейството. Когато излезе на пътя, беше сигурен, че никой не го е видял. Спря една кола. Почерпи шофьора с цигара и той го закара почти до центъра на града. Оттук до търсената улица е една педя разстояние. От нея беше останало единствено името й — нито една здрава къща, само купчини тухли, покрити със сняг, изпочупени стъкла и кал. И нито един човек, само далеч напред — самотна женска фигура.

Хорст неволно настръхна — стори му се, че е много по-добре да се срещнеш в някое многолюдно кътче на града: сред тълпата по-лесно можеш да се скриеш, а тук всичко се вижда като на длан.

Постоя малко край развалините, из които стърчеше пречупена от взрив колона. Точно се канеше да продължи, за да не стърчи на едно място, когато видя вдясно от себе си човек в шинел. Поглежда иззад стената и му прави знаци.

Улман се покатери по купчина тухли, прескочи дълбока яма. Зад полуразрушената стена се беше скрил Щекер.

Фелдфебелът едва ли би рискувал да се срещне с Хорст, ако той не беше му се обадил няколко дни след разговора с Ветров, разговор, който реши по-нататъшната съдба на момчето. Един-два пъти седмично Щекер се промъкваше през развалините в мазето, където го чакаше Юрий. Фелдфебелът носеше малко късче хартия, скрито в мундщука на цигаре.

Информацията за движението на военните части през железопътния възел се предаваше по-нататък по канали, известни само на Ветров. Всъщност това не беше важно за Щекер — той знаеше, че само след един-два дни съобщението му ще се разшифрова в Москва.

Ветров смяташе, че е по-добре да се среща с Щекер, отколкото да взема бележките от скривалището. По време на една от тези срещи Юрий се оплака от липса на хора. Сега, когато съветските войски наближават границите на райха, трябва да се засили дейността на групата, а сигурните хора са малко.

Именно затова Щекер определи среща на момчето.

Те постояха, скрити зад стената. Хорст искаше да му каже молбата си, но Щекер го хвана за ръка и го поведе след себе си. В хаоса от изпочупени тухли и изкривени железа фелдфебелът намери тясната пролука, наведе се и се провря през нея.

— Е, каква неотложна работа те доведе при мене? — попита той, като седна на дъската.

Хорст остана прав. Всичко кипеше в него, приличаше на жребче, което току-що са извели от конюшнята: пристъпяше от крак на крак и пръхтеше.

— Не мога повече така, чичо Петер! — хвърли се веднага в настъпление той. — Да стоя настрани, когато е настъпил решителният час! В края на краищата и аз имам право на мъст! Скрили сме се като мишки в дупка и чакаме. Баща ми разбираше това и неговата смърт не беше напразна.

— Почакай, почакай — спря го Щекер. — Остави баща си. Той седем пъти мереше, преди да отреже. А ти веднага — бух във водата! Може би там е много дълбоко… Трябва да се огледаш.

— Вече съм се огледал. И не мислете, че говоря така от възбуда. Защо, мислите, се обърнах към вас? В селището съм с вързани ръце. Каквото и да се случи, подозрението ще падне върху мене — сина на Улман. Нищо, че сега не ме следят. Може би искат да приспят бдителността ми. Виждате ли, всичко съм обмислил, всичко разбирам. Но не мога да стоя със скръстени ръце. Трябва да разберете това!

Хорст каза всичко това на един дъх и млъкна.

— Извинете ме, чичо Петер. Може би не съм прав напълно… — каза той смутено.

— Не си. — Без да вижда лицето на Щекер, Хорст разбра, че той се усмихва. — Но аз те разбирам.

— Неспокоен съм… — призна момчето. — Сдържам се, а душата ми се бунтува.

— О-о, момко! — прекъсна го фелдфебелът. — Хубаво е, че душата ти се бунтува. По-лошо щеше да бъде, ако беше равнодушен.

— Точно така — зарадва се Хорст. — Знаех си, че ще ме разберете и ще ме посъветвате нещо.

— Лесно е да те разбера — замислено каза Щекер, — но да те посъветвам…

— Чичо Петер! Помислете си, преди да ми откажете!

— Нямам намерение да ти отказвам, глупчо. Но всичко това е толкова неочаквано и непредвидено… Ще ти помогна, обаче… — замисли се той. Изведнъж попита със съвсем друг тон: — Можеш ли да стреляш?

— Чуден човек сте вие, чичо Петер — засмя се облекчено Хорст. — Разбира се, за армията не ме бива, но при нужда… Нямам пръсти само на лявата ръка… Дайте ми автомат и ще видите!

Улман си представи как държи оръжието — дланта му даже се изпоти… Автоматът заскача в ръцете му, затрака, сипейки куршуми наоколо като ветрило… Зъбите го заболяха — така ги беше стиснал. Още веднъж повтори с омраза:

— Ще видите!…

Щекер попита:

— Ще трябва да преминеш в нелегалност. Можеш ли?

— А документи?

— Ще ги имаш.

— Мога.

— А майка ти?

— Познавате я. А и Зайберт ще й помага.

— Момчето, с което си се сприятелил?

— Живее у нас.

— Фридрих ми беше говорил за него.

— Мрази фашистите и иска да се бори срещу тях.

— Сега много изтрезняха…

— Не е от тези, дето се нагаждат. Честен е и има убеждения.

— Инвалид ли е?

— Ходи с протеза.

— Жалко — въздъхна Щекер. — Добрите хора винаги са нужни.

— Вернер ще ме замести в селището.

— И това не е малко — съгласи се фелдфебелът. — Сега виж какво. Не е удобно да се срещам с тебе. Ще дойдеш тук утре в три часа. Ще те чакат. Ще кажеш: „Заблудих се в развалините, не мога да изляза“. Ще ти отговорят: „Завийте вляво, две стъпала надолу“.

— Две стъпала надолу… — повтори на себе си Хорст. — С кого ще се срещна?

— Това е, братле, такъв човек! — с уважение каза Щекер.

— Той ли вдигна във въздуха завода?

— Много искаш да знаеш.

Хорст се засмя щастливо:

— Разбрах ви, чичо Петер. Няма да съжалявате, че сте ме препоръчали.

— Ако не ти вярвах, нямаше да те препоръчвам — измърмори Щекер. — Сега върви напред, а аз след тебе.

Вече се смрачаваше, когато Хорст се върна в къщи. Вернер лежеше на дивана, без да пали лампата. Цял ден беше нервен и облекчено въздъхна, като чу стъпките на Хорст в антрето.

Улман светна и Вернер стана — рошав, с мрачно лице.

— Ти какво? — разтревожи се Хорст. — Да не си болен?

— Не, не съм — потърка бузи Вернер. — Безпокоях се за тебе.

— Няма какво да се безпокоиш — отговори Хорст. Съблече шинела и легна на дивана. — Уморих се.

Зайберт мълчаливо чакаше. Улман се протегна така, че чак костите му изпукаха. Щастливо се усмихна.

— Успех! — каза възторжено той. — Страшен успех!

— Ако не искаш, не казвай нищо — обидено изпъшка Зайберт. — Няма нужда от недомлъвки.

— Чуден човек си! — възкликна Хорст. — Нямам тайни от тебе.

— Защо пък — реши да го подтикне Зайберт, — може и да имаш. Работата е такава…

— Ела тук — тупна с ръка по дивана Хорст. — И ми дай една цигара.

Запушиха.

— Утре е решителен ден за мене! — Хорст се доближи до Зайберт, не можеше да не сподели радостта си. — Имам среща с един човек… Ще им дадем да разберат, Вернер!

— Ти, но не и аз — отговори тъжно Вернер.

— Какво да се прави, и при мене може да има усложнения. — Хорст вдигна осакатената си ръка. — Но мисля, че всичко ще мине добре. — Подложи длан, сякаш слага на нея автомат. — Мога да стрелям.

— Нима? — въздъхна Вернер.

— Да — кимна Хорст. Очите му блестяха. — Ще им дадем да разберат!

Зайберт затаи дъх. Само да не изплаши сега птичето.

— Бъди предпазлив — каза, като сложи ръка на рамото на Хорст. — Да не попаднеш в лапите на Гестапо.

— Какво приказваш! Там е такова място, че в никакъв случай няма да го забележиш — разрушената улица зад цирка и една пролука към мазето. Чудесно място за явки. Утре в три часа ще се реши всичко.

— А с мене какво ще стане?

— Оставаш тук. Има работа колкото искаш.

— За съжаление, без тебе…

— Няма как…

— Не се отказвам.

— Елате да ядете — надникна в стаята Марта.

— Не си ли обядвал досега? — учуди се Хорст.

— Чаках те.

— Това се казва приятел! — възторжено викна Хорст. — Ей сега, само да се измия…

Марта отиде в кухнята и Вернер остана сам. Седеше, облегнат на стола, и мислеше. Има ли смисъл да продължава играта? Ако остане в селището, в най-добрия случай ще открие двама-трима нелегални — и това ще бъде всичко. Ще загуби връзката с Хорст. А утре може да хване голяма риба — Вернер не се съмняваше, че младият Улман има среща с човек, който е свързан с подземната диверсия. По дяволите нелегалните — един повече или по-малко… Ще вдигне шум из целия райх. Не всеки има възможност да залови вражески диверсанти. Ще докладват за това на фюрера и кой знае, може би фюрерът ще обърне внимание на името му.

Емил Мауке — не звучи чак толкова лошо!