Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (14)

Кирилюк енергично потърка челото си, сякаш искаше да отпъди спомените. Усмихна се иронично и каза:

— Не ме гледайте така враждебно, хер Рехан… — Престорено въздъхна и продължи: — Мисля, че все пак трябва да се споразумеем…

— Винаги сте били прекалено самоуверен, Кремер! — Рехан си наля минерална вода и жадно я изпи. — Боя се, че този път грешите.

— Аз съм търговец, Руди, и търговският ми нюх рядко ме лъже. Кажете, остана ли ви нещо от стоте хиляди?

— Какво значение има това?

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Купихме си малка къщичка…

— Която трябва да обзаведете, нали?

— Не обичам хора, които си завират носа в чуждите работи.

— Винаги сте били невъзпитан, Руди. Но да сте неучтив с този, който иска да ви помогне!…

— По дяволите вашата помощ! После по цели нощи да не спя…

— Не искам от вас невъзможното.

— Всички казват така. — Рехан откопча яката на ризата си и отново пи вода. — Освен това едва ли бих могъл сега да ви бъда полезен с нещо.

— Виждате ли, че съм прав, Руди — Кремер си наложи да се усмихне, — вие сте сериозен човек. Ще ви платя преди всичко за мълчанието и доброжелателното ви отношение към мене.

— Не искам да ме намесвате във вашите авантюри — изведнъж плачливо проточи глас Рехан. — Имам годеница, която много обичам…

— Преди всичко обичайте себе си, Руди — поучително каза Карл, — това никога няма да ви навреди!

Рехан с уважение погледна Кремер:

— Добре играете ролята си. Къде са ви подготвили така?

— Прекаленото любопитство никога не е красяло човека. — Карл се засмя и извади цигара. Рехан му поднесе клечка кибрит. Палейки цигарата си, Кремер улови въпросителния му поглед и разбра, че Руди ей сега ще започне да се пазари. Сигурно ще се опъва още малко, но само за да покачи цената си.

Карл го попита:

— Как живеете в Дрезден? Казаха ми, че вилата на Фон Вайганг е на края на града, а там било страшна скука…

— Е, не е точно така, но има нещо вярно. Фон Вайганг работи много и обича да товари и подчинените си. Но не е аскет, разбира, че от време на време трябва и да се поразвлече човек.

— Много ли помощници има групенфюрерът?

Рехан иронично погледна Кремер. Повъртя кибритената кутийка, после небрежно я хвърли на масата. Попита:

— Какво по-точно ви интересува, Кремер? Вие ме дебнете както котката врабчето. Но докато не получа гаранция…

— Неудобно ми е за вас, Руди! Не ме познавате от вчера.

— Няма значение! — поклати глава Рехан.

Карл му подаде кутия цигари.

— Его ви, тук са две хиляди марки. — Видя усмивката на Рехан и добави: — Това е авансът.

Келнерът поднесе обеда и Кремер се наведе над чинията си. Погледна Рехан изпод око и забеляза, че той не изважда ръката си от джоба, в който беше прибрал парите.

— Не отговорихте на въпроса ми — остави лъжицата Карл. — Много ли са помощниците на Вайганг?

— Трудно е да се отговори на този въпрос — вдигна очи Рехан. — Фон Вайганг има специални пълномощия, дадени му от райхсфюрера на SS Химлер, шеф е на новосъздадения отдел при Главното имперско управление за безопасност и фактически на него са подчинени службите SD и Гестапо не само в Дрезден, но и в близките райони.

— Това е в общи линии… Но сигурно Фон Вайганг изпълнява и някаква конкретна задача?

Рехан вдигна рамене.

— За съжаление, не зная. Групенфюрерът има лична канцелария, която се намира в пристройката в дъното на парка. Но даже и аз не съм информиран за нейната дейност.

— Кой ръководи канцеларията?

— Хауптщурмфюрерът от SS Шрикел. Той живее там с помощниците си.

— И в края на краищата с какво се занимава Шрикел?

Ъгълчетата на Рехановата уста се отпуснаха.

— При нас прекаленото любопитство може да те погуби. Нямам желание да си пъхам носа там, където може да се опаря…

Карл вкуси няколко лъжици от супата. Избърса устата си със салфетка и отмести чинията. Каза твърдо:

— Сега ще се наложи да си го пъхате. — Забеляза, че Рехан се опитва да протестира, и добави: — Повтарям, не искам от вас невъзможното. Не е нужно да правите това, което не е по силите ви. Но не трябва да изпускате нищо, което се отнася до канцеларията на Шрикел и което може да попадне в ръцете ви. Запомняйте всичко, даже дребните неща. Тази информация ще ви се заплаща по най-високата тарифа.

— Няма да се отървете с малко — усмихна се криво Рехан. — Рискът е много голям…

Кремер го прекъсна.

— Имайте предвид, че без мое съгласие не трябва да се интересувате от нищо, което не влиза в кръга на вашите служебни задължения.

— Не мислете, Кремер, че имате работа с глупак — засмя се Рехан. — Не съм чак такъв сребролюбец, парите ме интересуват дотолкова, доколкото…

— Разбирам ви. Тъй да се каже, само за задоволяване на минималните потребности. Но никога не можете да убедите в това една красива жена. А годеницата ви, доколкото зная, е много красива…

— Хилда ме обича — опита се да възрази Рехан, но прозвуча неубедително. Той сам разбра това и се ядоса. — Впрочем вас не ви засягат моите отношения с Хилда.

— Разбира се — примирително се усмихна Кремер, — но като се тревожа за вас, аз се грижа за себе си. Разбирате, нали?

Рехан кимна.

— Е, добре тогава. — На Карл кой знае защо му стана весело, той отвори бутилката шампанско, като изпръска покривката. — За вашата годеница, Руди!

Рехан мълчаливо изпразни чашата си.

— Какво мислите да правите тук? — попита той.

— Може да стана акционер на някоя преуспяваща фирма.

— Не ме баламосвайте, Кремер!

Карл погледна Рехан с открито любопитство. Оберщурмфюрерът беше станал доста нагъл. Помисли си за миг дали не трябва веднага да го постави на мястото му. Реши, че трябва. Опря се с лакти на масата, сплете пръсти, подпря на тях брадичката си и каза, като гледаше внимателно Рехан:

— Не ми харесва тонът ви, Рехан! Това — първо. Второ, ние щедро ви плащаме за вашата работа, но запомнете, че най-малкият опит за лъжа или измяна ще ви струва живота. Надявам се, не е нужно на вас да обяснявам защо?

Рехан кимна. Кремер извади от джоба си малък бележник, разгърна го и го подаде на Рехан.

— Това е разписка за получените от вас две хиляди марки. Разпишете се.

— Не искам да… — започна Рехан.

— А аз нямам намерение да ви питам какво искате — прекъсна го Карл.

Рехан зиморничаво потръпна с рамене, извади автоматична писалка със златен писец и като се огледа страхливо, се разписа. За по-голяма точност добави и датата и чак тогава върна бележника на Карл. Напълни чашата си и я пресуши на един дъх. Повъртя я, държейки я за високата тънка дръжка.

— Значи така… — неопределено проточи той.

— Точно така — потвърди Кремер. Облегна се на стола, протегна крака под масата. — Как се чувства фрау Ирма?

— На няколко пъти си спомня за вас. Харесвате й — усмихна се криво Рехан. — Че какво, все още я бива.

— Я стига — намръщи се Карл. — Сам не си вярвате…

— Неведоми са пътищата господни!

— Точно тук всичко е ясно! — ядоса се Кремер. — Питам ви за съвсем друго. Не я ли учуди моето внезапно изчезване?

— Фрау Ирма ме беше помолила да ви открия. Обадих се в магазина и ми отговориха, че срочно сте заминали някъде. Аз, разбира се, знаех къде — присви очи Руди, — но не счетох за необходимо да обяснявам. После започна настъплението на русите и на никого не му беше до вас. Фрау Вайганг излетя с военен самолет още през първия ден. А ние с шефа останахме до края. — Лицето на Рехан помръкна. — Беше някакво безумие! След два дни руските танкове навлязоха в града!

— Скоро ще бъдат и тук, Руди — каза уверено Карл.

Рехан се усмихна пресилено:

— Не мога да свикна с мисълта, че всъщност помагам на вашата победа — измърмори той.

— Няма да мине много време — каза Карл — и ще тръбите за това на всеки кръстопът. Наистина, едва ли ще си спомняте за сумите, които сте получавали, тъй да се каже, като поощрение.

— Но материалната заинтересованост не се отрича и от вашия обществен строй… — опита се да бъде язвителен Рехан.

— Е-е, Руди! — вдигна вежди Карл Кремер. — Моля ви да не се увличате!

— Няма да отречете, че вие също получавате възнаграждения…

Карл се наведе над масата. Изпълнени с гняв думи бяха готови да се откъснат от езика му, но навреме се овладя.

„По дяволите — реши той, — да мисли, каквото си иска. Все едно, не можеш го убеди.“

— Няма да спорим, хер оберщурмфюрер. — Той подчерта последните думи. — Накратко, съобщете на Фон Вайганг, че сме се срещнали случайно в града и сме отпразнували това приятно събитие. На фрау Ирма сам ще се обадя. Надявам се утре да се видим в приемната на групенфюрера.

Рехан мълчаливо гледаше Карл. Обмисляше как е по-добре да постъпи: да предупреди ли тази лисица, или да го остави да се оправя сам? Но ако загази, ще повлече след себе си на дъното и него, Рехан.

Каза решително:

— Бъдете внимателен с хауптщурмфюрера Шрикел. От километър подушва всеки, който иска да се доближи до Фон Вайганг. Да не дава господ да се усъмни във вас. Ще тръгне по следата и ще ви разкрие кой сте…

Карл въздъхна:

— Мисля, че надценявате способностите на Шрикел. Няма ли все пак някои слабости? Например слабост към жените? Пие ли?

Рехан поклати глава:

— Не човек, а самата добродетел. Всъщност на негово място и аз щях да бъда такъв.

— Защо? — попита нетърпеливо Карл.

— Не мога да твърдя със сигурност, но чух, че в биографията на Шрикел имало някакво тъмно петно. Той е от прибалтийските немци и баща му ли, брат му ли останали при вас и активно работели за комунистите.

— Не мисля, че това би могло да му навреди — замислено каза Кремер.

— Не зная, не зная… Възможно е да са слухове. Но Шрикел не обича да си спомня младостта. Веднъж се опитах да го разпитам за Рига, но той нищо не каза.

— Сигурно са слухове — каза Кремер. — На такава длъжност като неговата не допускат хора с тъмно минало.

— Не мога нищо да докажа — отговори злобно Рехан — и повтарям това, което съм чул… — и чак почервеня.

Кремер учудено го погледна и всичко разбра: Руди завижда на Шрикел. Завижда му, защото Шрикел го е изместил на втори план, заел е мястото, за което се е готвел той. Какво пък, това може да се използва.

— Дай боже предположенията ви да излязат верни — каза колкото се може по-бодро той. Погледна хитро Рехан и добави: — Тогава ще прочетем заупокойна молитва на хауптщурмфюрер Шрикел. Не зная вие какво мислите, но аз ще направя това с удоволствие. — Повика келнера. — Сметката…

Рехан посегна за портфейла си. Карл го спря с решителен жест:

— Днес аз плащам. За срещата ни.