Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (59)

На разсъмване бомбардировката свърши. Зенитните оръдия прекратиха стрелбата, шумът на мощните мотори не раздираше вече небето. Карл предпазливо подаде глава навън от прикритието: през цялото време мислеше за бомбата, която не избухна и беше някъде до тях. Нелепо би било да загинат точно сега.

Градът гореше. Гореше целият. Край входа на парка Кремер не забеляза нито една здрава къща. От прозорците на ресторанта, където някога обядваха с Рехан, се извиваха огнени езици и Карл си помисли, че няма да е зле да се посгреят малко. Краката му бяха така премръзнали, че не чувстваше пръстите си. Ернестина тракаше със зъби от студ. Карл й помогна да стане.

— Сега по-бързо! — заповяда той и кимна встрани. — Иначе тази проклета бомба…

Нямаше нужда да я подканя, но краката й се бяха вкочанили. Кремер подложи рамото си и я помъкна, заобикаляйки повалените дървета.

Край входа на парка беше горещо. Ерни се облегна на желязната ограда и протегна вкочанените си пръсти към огъня. Закриваше с лакти лицето си от топлината, но пръстите й не се стопляха. Кожената й наметка започна да дими, но все още не усещаше пръстите на краката си.

Не можеше и да се мисли да тръгнат по улиците на горящия град и Кремер реши да се доберат до Елба — само няколко квартала отделяха парка от крайбрежната улица. Карл се надяваше да се спусне по брега на реката към покрайнините на града, а оттам вече е близо до вилата на Вайганг.

На брега към тях се присъединиха още няколко опърлени, мръсни, с разкъсани дрехи хора и заедно стигнаха до края на града. Тук на всички изходи пазеха есесовски патрули. Кремер показа документите си на офицера и той веднага им даде колата си.