Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (28)

Дните се нижеха за Карл в тревожно очакване: събуждаше се с мисълта за ешелона с цистерни, който днес потегля на изток. Представяше си как преливат бензина от цистерните в резервоарите на танковете и самолетите, как те летят и стрелят във войниците с червени звездички на кепетата. Може би затова понякога ставаше раздразнителен, въпреки старанието винаги да бъде сдържан и любезен с околните. Веднъж сам забеляза, че отговори доста рязко на някого при вечерната игра на бридж, но веднага се овладя и се оплака:

— Нервите ми, господа, не издържат вече. Не зная вие как сте, но мене ме потиска тази неустановеност на Източния фронт. Мисля, че имаме достатъчно сили да отблъснем русите поне от Полша!

Шрикел, който беше станал постоянен партньор на Карл, каза разсъдително:

— Пазете нервите си, Кремер, защото настъплението ни едва ли ще започне по-рано от пролетта. Имаме печален опит от войната при зимни условия и фюрерът няма да позволи на генералите да затънат в още една авантюра.

След покушението над Хитлер есесовците бяха настроени враждебно към армейския генералитет и в дома на Вайганг открито осъждаха ръководството на Вермахта.

— Ако фюрерът се доверяваше по-малко на тези надути пуяци в мундири — обади се третият партньор — есесовски офицер, помощник на Шрикел, — отдавна вече да бяхме в Москва.

— Господа, не трябва да говорите така за всички — намеси се в разговора фрау Ирма. Тя не играеше, но обичаше да наблюдава играещите. — Генерал Гудериан и Манщайн доказаха, че…

— Такива като Гудериан и Манщайн — прекъсна я мъжът й — на пръсти се броят. Ние имаме предвид генералитета като цяло, който не оправда надеждите на нацията.

Вайганг играеше лошо, но обичаше от време на време да поседи с подчинените си зад зелената маса. С това показваше своята демократичност, освен това обичаше да погъделичка нервите си. По природа групенфюрерът беше хазартна личност, но служебното му положение го беше научило да се владее.

След разговора в алеята на джуджетата, той, както беше предупредил, започна да се отнася по-сдържано към Кремер, избягваше да остава насаме с него и изобщо беше подчертано равнодушен към новия жител на вилата. Фрау Ирма, обратно, се грижеше много за Карл и беше обхваната от идеята да сватоса Кремер с Ернестина Краузе. Откровено казано, тя беше омръзнала доста на Карл, но той винаги беше любезен и учтив с нея, защото разбираше, че в този дом единствено тя се отнася истински добре с него и това създава около неговата личност атмосфера на доброжелателство, макар и фалшиво. Но Кремер не разчиташе на нещо повече.

Между Карл и Шрикел се създадоха странни отношения. На пръв поглед бяха приятели. Почти всяка вечер играеха бридж, като се срещнеха, хауптщурмфюрерът му се усмихваше любезно, веднъж даже Карл случайно чу как той го хвалеше пред близки на Вайганг. И все пак между тях съществуваше някаква невидима преграда.

Кремер помнеше предупреждението на Вайганг и мереше всяка своя дума в разговорите си с Шрикел, като съзнателно заобикаляше темите, свързани с работата на хауптщурмфюрера. Даже веднъж прекъсна един от помощниците му, когато пред него започна разговор за някакви документи, които се били забавили някъде.

— Ще ви моля — каза му той — да пренесете този разговор на друго място. Не обичам да ми се месят в работите и се старая да съм по-далеч от онова, което не се отнася до мене.

— Унтерщурмфюрерът не е казал нищо секретно — защити своя помощник Шрикел, — но съм напълно съгласен с вас, хер Кремер. Всеки трябва да се интересува само от своите работи.

Една вечер от скука Карл излезе в парка да подиша чист въздух. Тръгна по червената пътечка към джуджетата. Наскоро Кремер с учудване установи, че нещо го тегли към черните човечета. Вчера, зарадван от съобщението, което Улман беше оставил в скривалището, седна край джуджето, което се смееше с ръце на хълбоците. Днес го бяха обзели тъжни мисли и се спря срещу джуджето философ. То сякаш му казваше: не се вълнувай, всичко ще се оправи, вземи пример от мене, въоръжи се с търпение.

„Добре ти е на тебе — възрази Карл. — Близо двеста години наблюдаваш света. Ден или два за тебе са нищо. А за нас два дни са два ешелона.“

— Тези черни уроди ми действат на нервите — каза някой зад гърба на Карл. — Групенфюрерът ги харесва, но ако зависеше от мене, бих ги претопил и превърнал в метал. Поне ще има полза от тях!

Кремер се обърна и видя Шрикел.

— На мене също ми харесват! — отговори предизвикателно той.

— Искате да кажете, че споделяте мнението на групенфюрера, а не моето? Разбира се, така е по-удобно за вас.

— Не ме мислете за глупак, Шрикел! — грубо го прекъсна Кремер. — Не съм свикнал да играя такива роли!

Хауптщурмфюрерът отстъпи крачка назад, лицето му се изкриви, но в следващия миг се усмихна, както винаги, добродушно.

— Защо избухнахте?

Кремер се обърна рязко и искаше да си тръгне, но Шрикел го спря.

— Присъединете се към нашата компания — предложи той. — Днес е събота и сме решили да си починем малко.

— Имам среща с един мой колега — реши да възрази Карл, макар че много му се искаше да приеме поканата: ще му се удаде ли друг случай да проникне в тайнствената къща? — Възниква възможност да сключа добра сделка.

— Работата няма къде да избяга.

— Всъщност, ще се опитам да я отложа… — нерешително започна Кремер.

— Не, не, никакви колебания — хвана го под ръка хауптщурмфюрерът, — днес ще бъдете наш гост!

Къщата беше на два етажа: на първия живееха Шрикел и двамата му помощници. Единият — плешивия, флегматичен унтерщурмфюрер Мюлер — Кремер познаваше добре: беше постоянен партньор по бридж. Шрикел представи втория — млад, с нахални очи:

— Шарфюрер от SS Дузеншен.

В дома на Вайганг не приемаха шарфюрера — очевидно фрау Ирма не харесваше унтерофицерския му чин — но тук той се държеше с другите като с равни и Карл разбра, че Дузеншен е пълноправен работник в канцеларията на Шрикел.

В голямата стая, която служеше за гостна, имаше наредена маса. Явно есесовците нямаха навик да се ограничават. Масата беше отрупана с бутилки коняк, ром, френски ликьор, вина и чинии с колбаси, шунка, печена риба и разни консерви.

— Да почакаме десетина минути — обърна се Шрикел към Карл. — Не върви без дамско общество… Моите палави момчета са поканили момичета.

Колата с момичетата пристигна откъм задния двор. Преведоха ги през черния вход. „Палавите момчета“ не се отличаваха с изискан вкус: техните познати не бяха от офицерския публичен дом, но спокойно можеха да претендират за свободните места в него.

Хауптщурмфюрерът забеляза, че Кремер се намръщи, и започна да се оправдава:

— Животът си е живот, понякога на човек му се приисква да се поразсее, а и не всеки може — не се сдържа да не го клъвне той — да бъде в обществото на такива очарователни особи като фройлайн Краузе.

Карл се ядоса, но потисна раздразнението си.

Отговори спокойно.

— Не искам да си мислите, че съм светец.

Шрикел го тупна по рамото и се закикоти:

— Е, това е чудесно! Хайде да сядаме!

Едно от момичетата се настани между Шрикел и Карл. Беше хубавичко и Кремер си помисли, че ако измие от лицето си поне половината грим, ще бъде даже красиво.

Момичето се оказа дръзко — притискаше се ту към Карл, ту към Шрикел и без стеснение показваше полуголата си гръд. Карл не искаше да пие, но се наложи да пресуши една-две чаши. Всъщност нямаше опасност — есесовците обръщаха чашите една след друга и скоро съвсем се напиха. Единствен Шрикел пиеше с мярка и добре похапваше, затова алкохолът го хващаше бавно.

След третата чаша Карл се престори, че го привлича деколтето на съседката му и я попита за името й.

— Какво хубаво име — Еми! — възкликна възторжено той.

— И прилича на Ерни — язвително допълни Шрикел.

— Омръзнаха ми вашите намеци. Но не се сърдя.

— Защо ще се сърдите? — Шрикел вдигна чаша. — Да пием за дружбата!

Кремер едва се докосна до чашата.

— А, не, така не се пие за дружбата! — запротестира хауптщурмфюрерът.

— Не е важно колко, а с какво чувство!

Шрикел продължаваше да настоява, но Карл отиде към грамофона. Сложи плоча с модерен фокстрот.

— Всички да танцуват! — викна шарфюрерът Дузеншен. — Ева, танцувай!

Кремер се огледа и улови многозначителните погледи, които си размениха Шрикел и Еми. Това го накара да застане нащрек. Знаеше, че Гестапо използва услугите на красиви жени с леко поведение, които напиват мъжете и не подбират средства, за да разберат какво мислят те. Още Хайдрих беше основал в Берлин така наречения „Салон на Кити“ — луксозен публичен дом, където примамваха чуждестранните журналисти и дипломати. Даже жените от висшето общество охотно предлагаха услугите си на салона и по този начин доказваха своята преданост към третия райх.

Карл се обърна с гръб към Шрикел, който шепнеше нещо на Еми. Може би вечерта беше предварително обмислена и случайната среща в алеята на джуджетата съвсем не беше случайна.

Карл веднага изтрезня — все едно че не беше пил. Запомняше всичко, което чуеше.

Унтерщурмюрерът Мюлер прегърна пищна брюнетка. В едната си ръка държеше чаша с ликьор, а в другата — парче шоколад. Даваше й да пие и размазваше шоколада по устата й. Това им харесваше, смееха се, без да обръщат внимание на околните.

— Ева, танцувай! — отново завика Дузеншен. Беше съвсем пиян: очите му се бяха налели с кръв, гледаше изпод вежди и тежко дишаше. Стисна зъби, скулите му изпъкнаха.

Партньорката на шарфюрера не отговори. Стана, погледна го с празен поглед и смъкна роклята си.

— Прекрасно тяло, нали, Кремер?! — възкликна Шрикел.

Кремер кимна. Трябваше да изиграе ролята си докрай.

— А моето лошо ли е? — Еми скочи на стола, повдигна се на пръсти. — Защо никой не обръща внимание на тялото ми?

— Ти си просто божествена, малката ми — увери я Шрикел. — Да пием за дамите!

Даже Кремер вдигна чаша.

— Днес имам желание да се напия! — извика той силно. — Такава приятна компания, че просто е грехота да остана трезв. — Преструвайки се на пиян, тупна Шрикел по рамото. — Вие сте прекрасен човек, хер хауптщурмфюрер, и щях да ви разцелувам, ако тук нямаше толкова красиви дами!

Прегърна Еми, целуна я по начервените устни.

Шрикел го погледна внимателно и Кремер разбра, че не е толкова пиян, колкото се прави. Повика Карл настрани и с престорена искреност започна:

— Ето, така си живеем. Понякога си позволяваме да се позабавляваме, както сега, а иначе работа до гуша…

Кремер не трепна. Разбираше, че го предизвикват към откровеност. Престори се, че е равнодушен към всичко, което казва Шрикел.

— Ти намини някой ден — премина на „ти“ Шрикел, — ще ти покажа великолепни парчета… — приближи се към Карл и зашепна на ухото му: — Разбираш ли, ние изпълняваме много отговорна задача. Тези варвари — кимна неопределено той — бомбардират нашите градове и могат да унищожат някои шедьоври на изкуството. Сега се занимаваме с евакуацията на картините от двореца Цвингер. Сам разбираш — добави важно той, — че такова нещо не се възлага на хора, които не разбират от изкуство.

„Ами! — Кремер си спомни разговора край джуджето философ. — Само да ти дадат свобода, всичките картини ще отидат на боклука.“

А на него му каза през смях:

— Значи се забавлявате с картинки!… А аз ви мислех за сериозни хора! Офицери от SS и някакви цапаници.

— Виждам, че наистина нямаш понятие от изкуство — презрително сви устни Шрикел. — Но имай предвид, че тези цапаници струват луди пари.

— Е-е, не се сърди! Пошегувах се! Тия дни непременно ще видя картините — каза Карл, като разбра, че едва не попадна в небрано лозе. — Макар че аз предпочитам златото…

Шрикел го спря с ръка.

— Но трябва да се запазят някакви ценности — възрази той и поясни: — Трябва по някакъв начин да се проявяват духовните потребности на нацията.

— Най-хубавите ценности — с пиянска настойчивост каза Кремер — са златото и брилянтите и аз ще нарека магаре всекиго, който не е съгласен с мене. — Помълча и продължи: — И солидната сметка в банката! Господа, аз си открих сметка в Дрезденската банка. Тя финансира моите операции, които, слава богу, вървят добре. Бижутерството е стара професия и тя ще съществува вовеки веков. Не познавам жени, които да не обичат скъпоценностите.

Еми се смъкна от стола, заобиколи Шрикел и се притисна към Карл.

— Ти си истински мъж — каза тя, като му се заумилква. — Аз също обичам скъпоценностите. Подари ми нещо за спомен.

Кремер се освободи от нея и полюлявайки се, тръгна към масата. Наля вино в чашата си с неуверена ръка, като го разплискваше наоколо.

— Ела тук — извика той на момичето, — ти ми харесваш и искам да пия с тебе…

— Еми се ползва с успех! — възкликна Ева. — Браво, Еми!

— Затваряй си устата! — грубо я прекъсна шарфюрерът. Отряза голямо парче торта и започна да тъпче Ева. Момичето се смееше и се съпротивяваше. Двамата се развеселиха.

— Музика — запляска с ръце Еми, — хайде да танцуваме!

Хауптщурмфюрерът намигна на Дузеншен, той избърса устата на Ева със салфетка и я поведе в бавно танго. Еми загаси лампата. Сега стаята се осветяваше само от един лампион. Карл също стана да танцува. В този момент забеляза, че Шрикел отвори вратата на съседната стая.

„Започва второ действие“ — досети се Карл. И наистина, когато се изравниха с вратата, Еми го задърпа навътре. Карл не се съпротивяваше.

Неголяма стая с удобна кушетка и мек килим на пода. Слаба светлина от нощна лампичка, върху ниска масичка — бутилка, чаши, бонбони.

„Всичко е на мястото си — усмихна се на себе си Кремер, — тъй да се каже, художественото оформление… Декораторите са се постарали.“

Еми се притисна към него и прошепна:

— Колко е хубаво тук. Нека поседим…

Падна на кушетката, откривайки уж неволно коленете си. Карл седна в креслото срещу нея.

Легнала, Еми го гледаше предизвикателно през премрежените си очи. Изведнъж предизвикателните искри в очите й угаснаха, тя смутено оправи роклята си и се оклюма.

— Харесва ли ти тук? — попита тихо.

Карл я погледна с мътен поглед и пиянски се усмихна.

— С тебе навсякъде ми харесва.

— Ти не си като другите! — Еми го каза с такъв тон, че ако Карл не знаеше с кого има работа, щеше да повярва в нейната искреност. — По-добър си от останалите.

Карл разбра тактиката й: иска да го предразположи към откровеност. Какво пък, ще й отговори със същото.

— Отдавна не бях срещал толкова красиви жени — каза усмихнато. — А сега още повече ми харесваш.

— Защо? — погледна го тя кокетно.

— Разбираш ме от половин дума.

Еми се надигна и седна на кушетката.

— Искам шампанско.

Кремер отвори бутилката и незабелязано хвърли поглед към вратата. Някой беше успял да я затвори. „Грубо работите, хер хауптщурмфюрер“ — усмихна се той и се зарадва. Значи Шрикел вече не се съобразяваше с него, беше повярвал, че е пиян.

Еми вдигна чаша и погледна Карл:

— Наистина ли си толкова богат, както са ми разказвали?

— Имам нещичко — с гордост каза Кремер. — А кой ти е разказвал?

— Все едно… А къде спечели парите?

Карл разбираше, че тези въпроси са несъществени. Еми само насочва разговора в нужната посока. Започна да разказва за бижутерийния си магазин на улицата на Капуцините в Лвов. Но това не интересуваше момичето и то смени темата:

— Разправят, че там имало — плесна Карл по ръката — много хубавички славянки…

— Не са по-хубави от тебе.

— А унгарките красиви ли са?

„Охо, накъде бие!“ — учуди се Карл. За да оправдае пред Вайганг дългото си отсъствие, той беше казал, че е имал търговски сделки в Унгария. Нека проверят — съветските войски наближават Будапеща и днес-утре цяла Унгария ще бъде свободна.

— Унгарките са страшни! — целуна крайчетата на пръстите си Кремер. — Неотдавна имах възможност да бъда в Будапеща.

Карл измисли дълга любовна история и уж между другото наблегна на някои подробности, които сигурно бяха известни на Шрикел. Хауптщурмфюрерът винаги наостряше уши, когато той разказваше на фрау Ирма своите приключения.

Момичето слушаше мълчаливо, със затворени очи. Карл знаеше, че запомня всяка дума. Утре Шрикел ще се убеди още веднъж в правдивостта на неговите думи.

— Фон Вайганг роднина ли ти е? — попита Еми. — Той ли те покровителства или фрау Ирма?

Карл долови в тона й искрен интерес. Значи заради отговорите на този и на следващите въпроси е устроен целият спектакъл. Той почти безпогрешно знаеше какво ще го пита по-нататък Еми и не се излъга. Момичето се протегна лениво и равнодушно каза:

— Провървяло ти е! Не е малка работа да те покровителства такава важна личност като групенфюрера. — Помълча за секунда и добави: — Едва ли го прави безкористно. Макар че — попита тя кокетно — може да се харесваш на фрау Ирма?

Ето какво било! Шрикел разбира, че Вайганг няма да настани в дома си човек току-така, без някаква цел. И иска да разбере каква е тя. Какво пък, има доста убедителна версия.

Карл започна да се смее.

— За какъв ме смяташ, момиченце? Фрау Ирма не е за мене. Трябва да свали от гърба си петнайсетина годинки. Много си хитра — заплаши я той с пръст, — искаш да научиш за нашите работи с групенфюрера, така ли?

— Глупавичкият ми, ела тук — кимна му Еми.

Карл се строполи на дивана до нея. Отново я заплаши с пръст.

— Нни-и-и-що няма да ти кажа…

— Щом не искаш, не казвай — притисна се към него момичето, — не ме интересува. Макар че не вярвам Вайганг така, просто от симпатии към тебе…

— Кой ти казва, че просто от симпатии? Групенфюрерът ми е ето къде! — Кремер гордо стисна юмрука си.

— Ти пък! — недоверчиво вдигна вежди Еми. — Не ти вярвам…

— Така е! — разпалено извика Карл. — Но това е та-айна… Ш-ш-т!… — сложи пръст на устата си той.

Очите на Еми заблестяха.

Кремер се доближи до момичето и прошепна на ухото му:

— Групенфюрерът зависи много от мене. Ние имаме… делови отношения и…

— А-а… — махна с ръка тя — това не е истина.

— Ей богу — закле се Кремер. — Той разбира, че брилянтите са по-добри от всички други скъпоценности.

— Така ми се иска да имам брилянтен пръстен. — Еми го погледна и Кремер разбра, че му е повярвала.

Но ще му повярва ли Шрикел? В края на краищата направи всичко, каквото можеше. Оставаше само да изиграе ролята си докрай. Какво би направил на негово място истинският Кремер?

Карл се намръщи, но обеща:

— Ще имаш пръстен, миличка.

Протегна ръка да прегърне момичето.

— Почакай, ей сега…

Еми леко се изплъзна и скочи от дивана. Кремер промърмори нещо неразбрано, завря лице във възглавницата, затвори очи и се престори, че заспива. Еми щракна ключа на лампата, седна на кушетката и го погали по бузата. Той не помръдна, а когато момичето се притисна към него, недоволно измърмори нещо и се обърна към стената. Ключът на лампата отново щракна.

— Пияна свиня! — изруга Еми.

Вратата се хлопна.

Карл се обърна един-два пъти, намести се удобно и скоро заспа.