Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (8)

7. Г-н Монк и вероятният заподозрян

Открихме Емили Тротър, зарязаната съпруга на Кларк, да обядва в къщата на майка си Бети в Саусалито, префърцунено и преднамерено живописно селце от другата страна на залива на Сан Франциско.

Къщата беше съвременен дом във викториански стил, забодена неудобно между два еднакви комплекса с апартаменти съвместно владение, с облицовка от дървени летви и веранди в стил „селска вила“. Подстриганата предна морава беше толкова наситено зелена, а цветята — така пищно разцъфнали, че трябваше да докосна растенията, за да се убедя, че са истински.

Емили беше в напреднала бременност, издутият ѝ корем имаше вид, сякаш може да се пръсне всеки момент, което сигурно беше причината, поради която канапетата в къщата на майка ѝ бяха опаковани в дебели найлонови калъфи. Под кървясалите очи на вдовицата имаше тъмни кръгове, а косата ѝ имаше вид на изсъхнали бели тръни.

Спомних си кога изглеждах така.

Тя може и да беше най-вероятната заподозряна, но ми беше трудно да си я представя да се надигне от канапето, още по-малко пък да се затътри до града, да тресне съпруга си с тиган и след това да измие съдовете.

Двамата с Монк седяхме на също такова канапе срещу Емили. Той одобрително прокара ръка по найлона, сякаш беше фина шведска кожа. Стотълмайер и Дишър стояха прави, докато Бети отиде до кухнята и се върна, като ни сервира сладки и чай.

Всичко у Бети изглеждаше колосано — от подобната на пчелен кошер прическа върху главата ѝ до престилката около кръста ѝ. Монк я наблюдаваше почти с благоговение как носи подноса от стерилната си кухня.

— Мислите, че аз съм го убила ли? — обърна се Бети към Стотълмайер с преувеличено неверие в гласа.

— Той ви е напуснал заради друга жена, и вие сте облагодетелствана от полицата по застраховката му „Живот“. — Стотълмайер сви рамене. — Бихме били глупаци да не обмислим тази възможност.

— А дъщеря ми трябва да е била глупачка, за да го направи — каза Бети. — Не съм отгледала глупачка, освен когато става въпрос за любов.

— Благодаря, мамо — рече Емили. — Тъкмо от това имах нужда точно сега — още едно натякване в стил „аз нали ти казах“.

Бети постави пред нас чиния сладки със съвършено квадратна форма и подаде на всеки спретнато сгъната платнена салфетка с толкова остри ръбове, че човек можеше да се пореже до кръв на тях. Монк взе салфетката почти благоговейно и внимателно я сложи на скута си, без да я разгъва.

Почувствах мразовита тръпка, която нямаше нищо общо с температурата в стаята. В Бети и в това място имаше нещо, което ме изнервяше.

— Не съм казала: „Аз нали ти казах“ — рече Бети. — Но, за протокола, бях против това вие двамата да се жените.

— Няма протокол — каза Емили.

Дишър вдигна молива и бележника си:

— Технически погледнато, има.

— Прави сте, имах много причини да убия съпруга си — каза Емили. — Но колкото и да го мразех за онова, което причини на мен, на семейството ни, той все пак беше баща на дъщеря ни. Не бих могла да ѝ причиня това. Не знам как ще ѝ съобщя новината. Това ще ѝ разбие сърцето.

— По-добре сърцето ѝ да бъде разбито веднъж, отколкото да бъде многократно разбивано — каза Бети. — Щеше да я разочарова през целия ѝ живот.

— Дарла беше неговата принцеса — каза Емили. — Той никога не би я наранил.

— Мислиш ли, че фактът, че е зарязал бременната ѝ майка и е заживял със съпругата на друг мъж, не я наранява? — каза Бети.

— Курабийките ви са много квадратни — отбеляза Монк.

— Съвършено квадратни — каза Бети. — Няма ли да си вземете една?

— Просто ми харесва да ги гледам — каза Монк.

Отново потреперих.

— И любовницата му ли беше омъжена? — попита Стотълмайер.

— Клеър и съпругът ѝ, Еди, бяха най-добрите ни приятели — каза Емили. — Играехме бридж заедно всяка сряда.

— Не знам какво е видяла в Кларк — рече Бети.

— Аз знам — каза Емили, и една сълза се търкулна по бузата ѝ. — Той беше като плюшено мече. Нямаше по-безопасно и сигурно място от прегръдките му.

След всичко, което ѝ беше причинил, в сърцето ѝ още беше останала обич към него. Или може би беше просто от хормоните. Когато бях бременна, резките промени на настроението ми направо побъркваха съпруга ми.

— О, спести ми това. — Бети бързо подаде на Емили кърпичка от кутията върху масичката за кафе, а с друга избърса една заблудена сълза, която беше паднала върху найлоновия калъф. Тя сгъна кърпичката и я пъхна в един джоб на престилката си. — Той беше дете, което така и не порасна.

Видях, че Монк наблюдава Бети. Изглеждаше спокоен за пръв път от вчера. Почувствах нова смразяваща тръпка и не можах да определя защо.

— Имате прекрасен дом — обърна се Монк към Бети.

— Благодаря — каза Бети.

— Има толкова успокояващо въздействие — каза Монк.

Успокояващо?

— Къде бяхте снощи? — обърна се Дишър към Емили.

— Аз съм бременна в седмия месец и имам петгодишна дъщеря, лейтенант. Къде съм била според вас? — каза тя — Бях си вкъщи.

— Може ли някой да го потвърди?

— Дъщеря ми, предполагам.

— Кога си легна тя? — попита Дишър.

— Мислите, че съм се измъкнала тайно, след като е заспала?

— Би могло да се случи — каза Дишър.

— Погледнете ме. Едва вървя — каза Емили. — И не бих оставила дъщеря си сама, дори не и за да убия съпруга си. За каква майка ме смятате?

Поне според мен това беше убедително алиби, но предполагам, че е от полза да си майка, за да можеш наистина да разбереш това.

— Възхищавам се на начина, по който са сгънати салфетките ви — обърна се Монк към Бети. — Изгладихте ли ги?

— Разбира се — каза Бети. — Не го ли правят всички?

— В един съвършен свят — заяви Монк. — Само ако можехме да живеем в такъв.

— Аз живея — каза тя и посочи заобикалящата я обстановка.

Отново потръпнах, и тогава мисълта ме осени. Ако госпожа Монк беше жива днес, тя вероятно щеше да изглежда точно като Бети. А къщата ѝ щеше да изглежда точно като тази, покрита с найлон и уютна и напомняща за дом горе-долу толкова, колкото и някоя морга.

— Можели сте да наемете някой да го убие вместо вас — каза Стотълмайер.

— За това щяха да са нужни пари — каза Емили. — А Кларк ме принуждава да живея с много оскъден бюджет.

— Вече не — каза Стотълмайер.

— Къде би могла дъщеря ми да намери убиец? В Жълтите страници ли? — Бети поклати глава. — Би трябвало да се срамувате от себе си, задето изобщо ѝ задавате тези въпроси.

— Срамувам се — каза Монк. — Дълбоко.

— Все още не сте задали никакви — рекох остро.

— Човекът, с когото би трябвало да говорите, е Еди Трикот — каза Емили. — Съпругът на Клеър. Той беше бесен заради любовната история, и е богат. Кой знае какво може да е направил.

— Идвало ли ви е наум, че убийството може да няма нищо общо с дъщеря ми или с долнопробната любовна история на Кларк? — попита Бети.

— Не — каза Стотълмайер.

— Кларк беше съветник по юридическите въпроси на „Сан Франциско Мемориал“ — каза тя. — Създаде си много врагове през годините, като печелеше искове за лекарска небрежност, внесени от пациенти срещу болницата. Може би на някого от тях му е писнало и е потърсил отмъщение. В „Адвокатите от Бостън“ се случва непрекъснато.

— Щом сте го видели по телевизията, значи е възможно — каза Стотълмайер. — Ще трябва да проучим тази теория.

— Имате ли други въпроси? — попита Емили, като с мъка се изправи на крака. Дишър галантно ѝ подаде ръка. — Трябва да отида да взема дъщеря си от детската градина и да ѝ съобщя, че баща ѝ е мъртъв.

— Мисля, че приключихме засега — каза Стотълмайер. — Благодаря ви за отделеното време, госпожо Тротър. Съжаляваме за загубата ви.

— Загубата е на дъщеря ми — каза Емили. — Аз вече го загубих.

Станах и понечих да последвам Стотълмайер и Дишър до вратата. Монк обаче не помръдваше. Погледнах назад към него, както седеше на канапето със сгънатата салфетка на скута си.

— Време е да вървим, господин Монк.

— Ти върви — каза той. — Аз оставам.

— Свършихме с въпросите — обясних. — Тръгваме си.

— Аз не — каза той.

— Трябва — рекох.

— Бих предпочел да не го правя — заяви Монк.

Емили погледна Стотълмайер:

— Луд ли е?

— Може би в момента разкрива убийство — каза Стотълмайер. — Така ли е, Монк? Попадна ли на нещо?

— Нейните курабийки са квадратни — каза Монк. — Салфетките ѝ са сгънати и изгладени. Никъде няма прах. Всички мебели са покрити с найлон. Това е истински рай.

Моята представа за рай не включва найлонови калъфи за мебели, но може би нямам особено добро въображение.

— Благодаря ви — каза Бети. — Всеки дом би трябвало да е такъв.

— Не мога да си тръгна — каза Монк.

— Не може да останете, господин Монк — рекох.

— Защо не?

— Защото не живеете тук — казах.

— Бих искал. — Монк отправи умолителен поглед към Бети. — Мога ли?

— Искате да живеете с мен? — попита невярващо Бети.

— Приемам. — Монк се облегна на канапето, разполагайки се удобно. Тялото му изскърца при допира с твърдия найлон.

— Това не беше покана — поясних.

— Разбира се, че беше — каза ми Монк, след което се обърна отново към Бети. — В близост до вас не живеят канибали, нали?

— Канибали ли? — рече Емили. — Той ненормален ли е?

Стотълмайер се приближи рязко до Монк, хвана го за ръцете и грубо го вдигна от канапето.

— Ще трябва да извините приятеля ми — каза Стотълмайер. — В момента има известни лични проблеми.

Стотълмайер изведе Монк през вратата. Дишър ги последва, а аз бях точно зад тях, когато Бети се обади:

— Чакайте — каза тя.

Бети взе четири сладки от чинията, сложи ги върху салфетка и ми ги подаде:

— Вземете ги със себе си. Може би от тях приятелят ви ще се почувства по-добре.

— Благодаря ви — казах и излязох.

Стотълмайер, Монк и Дишър ме чакаха пред колата.

— Това беше направо жалко изпълнение — обърна се Стотълмайер към Монк, който започна да плаче без сълзи: това, изглежда, само раздразни капитана още повече. — Не можеш да продължаваш така.

— Знам — изхленчи Монк. — Пуснете ме да се върна.

— Ако направиш дори една крачка към онази къща, ще те застрелям — рече Стотълмайер.

— Бих могъл да бъда толкова щастлив там — каза Монк.

— Уволнен си — каза Стотълмайер.

— Какво? — попита Монк.

— Чу ме. Унижаваш себе си и управлението. Напълно объркан си.

— Да, така е.

— Ти мразиш бъркотиите. Така че разчисти тази — каза му Стотълмайер. — С това се справяш най-добре, нали?

Трябваше да се възхитя от логиката в подхода на Стотълмайер. Напълно съм убедена, че никой не разбираше Монк по-добре, и не се справяше с него по-добре, от капитана. Просто му липсваше нужното търпение за това.

— Имам нужда от помощ — каза Монк.

— Тогава я намери — каза Стотълмайер. — Направи каквото трябва, но го направи сега, преди да е станало твърде късно.

— Ами този случай? — попита Монк.

— Просто ще трябва да продължим да се лутаме без теб — каза Стотълмайер. — Днес и без друго не ни беше точно от голяма помощ, нали?

Капитанът и Дишър се качиха в колата си и заминаха. Погледнах Монк.

— Той е прав — каза Монк, докато ги гледаше как си отиват.

— Е, какво ще правите?

— Единственото, което мога да направя — заяви Монк и изопна плещи. — Приготвяй си багажа, Натали.

— Къде отиваме?

— Утре в четири следобед имам час при доктор Крогър — каза той, — и ще го спазя.