Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (20)

19. Г-н Монк и следенето

Заслизахме мъчително надолу по хълма към къщата на Виг. Полицаите си бяха отишли, но бяха оставили имота ограден с ивица от полицейска лента. Това беше единственият знак, че е възможно на тази тиха улица да е било извършено двойно убийство.

Продължихме към центъра на селцето, използвайки шпиловете на църквата и часовниковата кула като ориентир.

— Е, какъв е планът? — попитах.

— Ще поискам от главен комисар Щофмахер да арестува доктор Рахнер и да го изпрати в Сан Франциско, за да бъде съден за убийство — каза Монк.

— Не мислите ли, че ще им трябват повече доказателства от допълнителния му пръст и честната дума на един мъртъв бомбаджия?

— Очевидно е, че е виновен в нещо — каза Монк.

— Защото вие твърдите така?

— Защото има единайсет пръста — каза Монк. — Трябва само да го погледнеш, за да видиш, че е небалансиран.

— Това е физическа аномалия — поясних. — Нищо не означава.

— Кой знае още в какви отношения може да е небалансиран?

— Пръстът му не е физическо изражение на по-дълбоки проблеми.

— Разбира се, че е. Това е начинът на природата да ти отправи предупреждение — каза Монк. — Би ли яла пиле, което има две глави, или риба с три очи?

— Вероятно не — казах. — Но говорим за личността на един човек, а не за това дали е годен за ядене. Не може да съдите за някого на основание на някакъв физически дефект. Това е несправедливо и безчувствено.

— Знаеш какво казват. Ако не можеш да изядеш някого, не бива да му се доверяваш.

— Кой казва това?

— Новият ми съсед — каза Монк.

— Говорили сте с него само веднъж, и аз бях там — казах. — Не е казал това.

— Това е общоприета канибалска поговорка.

— Откога сте експерт по канибалите?

— Откакто един от тях се нанесе в моята сграда — каза той.

Дори и да съществуваше заговор срещу Монк, бях съвсем сигурна, че диагнозата на доктор Крогър относно умственото му здраве беше абсолютно точна.

 

 

Открихме Щофмахер на бюрото му в полицейския участък, вдигнал огледало към лицето си, като оглеждаше мустаците си, решейки ги с малко гребенче. Не изглеждаше особено доволен да ни види застанали на гишето в преддверието.

— Нямам новини, които да споделя с вас — каза Щофмахер, без да се надига от бюрото си. — Не сме намерили Бруно Люполц или вашия заподозрян с единайсет пръста.

— Ние го намерихме — каза Монк. — В хотела на хълма е.

— Люполц?

— Другият — казах.

Монк каза:

— Казва се доктор Мартин Рахнер и присъства на същия семинар като моя психиатър. Какво мислите за това?

— За психиатрите не е необичайно да посещават конференции по психиатрия — каза Щофмахер. — Независимо по колко пръста имат.

— Мисля, че това е някаква конспирация — каза Монк. — През всичките тези години моят психиатър е помагал на убиеца на жена ми да се укрива, за да не бъде заловен.

Щофмахер остави огледалото и гребена.

— Това звучи откачено.

— Точно това иска моят психиатър да мислите — каза Монк.

— Особено когато е казано от пациент, последвал психиатъра си дотук чак от Съединените щати — каза Щофмахер.

— Точно това е най-хубавото — каза Монк. — Кой би ми повярвал?

— Убедителен аргумент — рече Щофмахер.

— Неговият или моят?

— Неговият — каза Щофмахер. — А той дори още не го е изтъкнал.

— Но вие няма да се хванете на този аргумент — каза Монк. — Защото на местопрестъплението в дома на Люполц вече ви доказах, че съм сериозен, интелигентен и разумен.

— Да ги арестувам ли очаквате? — попита Щофмахер.

— Това би било чудесно — каза Монк.

— Разполагате ли с доказателство за вината им или с убедителни заповеди за арестуването им?

— Необходими ли са такива в Германия? — попита Монк.

— Тук се придържаме към законите — каза Щофмахер. — Ние сме цивилизована държава.

— Ако това беше вярно, нямаше да имате калдъръмени улици — каза Монк.

— Какво? — попита Щофмахер.

Обадих се бързо, преди Монк да е започнал да изглежда още по-безумен.

— Господин Монк ще ви бъде признателен, ако проверите биографията на доктор Рахнер и го държите под око.

— Ще видя какво мога да направя — каза Щофмахер. — Боя се обаче, че дори сега разследването на убийството изисква впрягането на работа на всичките ни ресурси. Точно в момента всичките ми полицаи са заети да търсят Бруно Люполц.

— Разбирам — казах.

— А аз — не — рече Монк. — Люполц е мъртъв.

— Не сме сигурни в това — каза Щофмахер.

— Аз съм — каза Монк. — Не се тревожете — телата си имат начин да се появяват. Така че можете да разследвате доктор Рахнер и да наблюдавате всяко негово движение, докато някой открие трупа.

— Ако има труп за намиране, бихме искали да го намерим ние — каза Щофмахер. — Приятен ден, господин Монк.

— По дяволите, приятен ще е и още как — каза Монк и излезе.

Последвах го.

Монк пристъпваше внимателно от камък на камък, почти сякаш играеше на „дама“.

— Наистина ли мислите, че е добра идея да дразните Щофмахер? — попитах. — Имаме нужда от помощта му.

— Той крие нещо — каза Монк.

— Раздразнението си — казах.

— Ами ако и той е замесен в заговора?

— Мислех, че няма да позволите на параноята да ви обсеби — казах.

— Не позволявам — каза Монк. — Но целият град е извратен. Огледай се.

— Добра идея — казах.

— Кое?

— Хайде да се поогледаме наоколо — казах. — Не можем да направим нищо, докато не получим новини от полицията в Сан Франциско или тукашната полиция. Със същия успех можем междувременно да опознаем и да почувстваме мястото.

— То вече буди в мен определено чувство — каза Монк. — Гадене.

— Е, имате ли по-добра идея?

Монк посочи към хълмовете:

— От години търся убиеца на жена си. Точно сега той може да е там горе в хотела. Няма да го оставя да се измъкне.

— Какво ще правите? — попитах.

— Ще стоя на пост пред хотела — каза Монк. — Ако се опита да си тръгне, ще го следвам като сянка, ако сянката му имаше десет пръста, вместо единайсет.

Не можех да отида да разглеждам забележителности, докато той стоеше там на пост, затова неохотно тръгнах с него. Тръгнахме нагоре по пътя към „Франциск“, спирайки на моста, който пресичаше поточето. Ниските стени от двете страни на моста ни предоставиха място за сядане.

— Това е единственият начин за влизане или излизане с кола от имота — каза Монк.

— Всъщност не е — казах. — Има горски път в далечния край на паркинга и дузина пешеходни туристически пътеки. Ако поиска да си тръгне, никога няма да разберем.

— Откъде знаеш?

— По протежение на пътеките има карти и исторически знаци — казах. — Погледнах един от тях.

— Ще ни трябват още хора — каза Монк. — Но междувременно ти можеш да се заемеш с патрулиране.

— Какво означава това?

— Аз ще остана тук — каза Монк. — Ти обходи пътеките.

— Не мога да бъда на всички пътеки едновременно — казах.

— Това е най-доброто, което можем да направим — каза Монк.

— Ние ли? — казах. — Аз съм тази, която трябва да извърви цялото това ходене. Защо не тръгнете вие да патрулирате?

— Може да се сблъскам с природата — рече Монк.

Когато постави нещата по този начин, идеята за следобед, прекаран в спокойна разходка из гората, ми се стори много по-привлекателна, отколкото да седя на моста с него.

— Добре — казах. — Ще го направя.

— Докладвай ми на всеки час — каза Монк. — Да си сверим часовниците.

Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Отне ни двайсет минути да си сверим часовниците с точност до секундата, а на всичкото отгоре — и още две минути само за да потвърдим, че тиктакат с едно и също темпо.

След като свършихме, тръгнах нагоре по хълма да проверя дали доктор Рахнер още е в хотела и да взема карта на пътеките.

Жената на рецепцията ме уведоми, че доктор Рахнер изнася лекция в конферентната зала на приземния етаж. Даде ми карта на пътеките. Беше на немски, но проследяването на илюстрациите беше достатъчно лесно.

Преди да тръгна да патрулирам, се разходих около хотела, като надничах в прозорците, докато видях разположена на приземния етаж стая, пълна с хора. Промъкнах се по-близо, сниших се зад един храст и надникнах през прозореца възможно най-тайно. Тревожех се, че ако някой ме види — мен, лудата жена, опитала се да убие един от посетителите — може да се обадят на полицията. Нямаше да е от помощ за нашата кауза, ако и Щофмахер ме смяташе за луда.

Видях доктор Рахнер зад един подиум, докато правеше презентация с помощта на „Пауър Пойнт“. Доктор Крогър беше в публиката и си водеше бележки. Носът му беше подут. Почувствах как ме жегна чувство на вина. Обикновено не раздавам юмруци на хората. Ако доктор Крогър се окажеше невинен, щеше да се наложи да му изпратя кошница с плодове или нещо подобно.

След като се уверих, че целта ни още е там, се измъкнах, избирайки наслуки една пътека, и започнах да се разхождам безцелно. След няколко минути бях погълната от гъстата гора, а температурата сякаш падна с поне десет градуса. Тъй като задачата ми беше да патрулирам по възможните пътища за бягство, избирах пътеки, които ми позволяваха да обикалям в кръг наоколо.

Беше загуба на време, но го намирах за отпускащо. Единствените звуци, които чувах, бяха птичите песни, шумоленето на вятъра сред дърветата, и собствените ми стъпки по сухите листа и пръстта. Нямаше никой, освен мен.

Не виждах нищо, освен дървета и ниски храсти. Нямаше витрини, пълни със стоки, нито реклами, опитващи се да ме съблазнят да си похарча парите.

Въздухът беше свеж и наситен с мириса на бор, цветя и влажна пръст. Беше толкова хубаво да си поемеш дъх, без да усетиш миризмата на изгорели газове, цигарен дим или нещо пържено.

Но все пак усетих мирис на нещо познато, нещо, което ми напомни за дома, и то не по приятен начин. Подуших отново и последвах миризмата.

Не ми се наложи да се отдалечавам много. Пътеката водеше до сечище с кално езерце, заобиколено от бурени. Във въздуха се носеше постоянно жужене, но не идваше от електрически жици.

Идваше от мухите — онези, привлечени към тялото на мъж, който лежеше проснат по очи на пътеката. Носеше шорти за бягане, тениска и нови бели обувки за бягане.

Не ми беше необходимо да му меря пулса, за да разбера, че е мъртъв.