Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to Germany, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк отива в Германия

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 2008

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-084-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1089

История

  1. — Добавяне

4. Г-н Монк отива на психиатър

Въпреки че Уокър беше задължен на Монк, задето той беше разкрил убийството за по-малко от трийсет минути (бързо дори по стандартите на Монк), полицейският началник нямаше желание да впрегне всички ресурси на Министерството на правосъдието за намирането на някакъв си чорап.

— Ресурсите ни са малко пооредели, и трябва да определяме приоритети — каза Уокър. — В момента водим борба с терора.

— Не мислите ли, че хилядите липсващи чорапи са нещо, равносилно на ужас и терор? — попита Монк. — Възможно е нашите врагове да използват психологическа война, за да подкопаят стабилността на американското общество.

— Като карат чорапите да изчезват? — каза Уокър.

— Това е коварно и находчиво — заяви Монк.

Уокър не се хвана. Не можех да го виня. Трудно ми беше да си представя Осама да седи в пещерата си, мислейки как да ми открадне чорапите.

Но отказът на Уокър да му помогне не сломи духа на Монк. Той още се радваше на повишеното си настроение вследствие от разкриването на престъплението. Поне беше оправил част от света. Чекмеджето му с чорапи щеше да е следващото.

Когато се върнахме в жилището на Монк, полицейската лента я нямаше и намерихме Дишър да седи от дясната страна на еднокракия мъж на предните стъпала на сградата. И двамата отпиваха от кутии кока-кола и се усмихваха.

Монк ми прошепна, докато отивахме от паркираната ми кола към сградата:

— Ранди хитроумно е внушил на заподозрения лъжливо чувство за сигурност, за да снижи защитните му реакции. Готви се да нанесе съкрушителния удар.

Признавам, че се изненадах да ги видя да се мотаят заедно. Предполагах, че еднокракият мъж сигурно се е обидил от въпросите на Дишър и от тънко завоалираните — да не споменавам пък колко нелепи бяха — обвинения, които те вероятно съдържаха.

Когато се приближихме към стълбите, Монк закри с ръка дясното си око и обърна глава под лек ъгъл, за да погледне двамата мъже.

— Хей, Монк, нима се връщаш толкова скоро? — каза Дишър.

— Разкрих случая — заяви Монк.

— И аз разкрих моя — каза Дишър и измъкна иззад гърба си найлонова торбичка за съхранение на веществени доказателства. В торбичката имаше бял чорап. — Да ти изглежда познато?

— Това е моят чорап. — Монк взе торбичката. — Благодаря ти, Ранди.

— Удоволствието е мое. Това е Ник — каза Дишър, като посочи към новия наемател. — А това са вашият съсед Ейдриън Монк и асистентката му, Натали Тийгър.

Ник ми подаде ръка. Разтърсих я.

— Добре дошли в квартала — казах.

— Благодаря — каза Ник. — Кварталът е наистина спокоен и всички тук са толкова дружелюбни.

— Той защо не е с белезници? — попита Монк, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Ник.

— Защото не е направил нищо — каза Дишър. — Виновникът е статичното електричество. Чорапът ти се е заклещил в сушилнята. След като си си тръгнал, госпожа Сандовски от 2В е заредила още пране. Чорапът се е смесил с нейните неща. Да не би да ти има нещо на окото?

— Не — каза Монк.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Дишър.

— Проблемът е, че няма проблем — каза Монк. — Мога да виждам всичко, което е пред мен и в същото време не е пред мен. Имаш ли нещо против да седнеш от лявата му страна?

Монк посочи към Ник, без да го поглежда. Дишър се премести от другата страна на Ник. Страната, от която имаше крак.

— Мислели сте, че съм ви откраднал чорапа? — обърна се Ник към Монк.

— Не — каза Монк.

— Честен ли сте с мен?

— Не — каза Монк.

— Ник тъкмо ми разказваше за приключението си, докато се изкачвал сам на връх Килиманджаро — каза Дишър с момчешко вълнение. — Кракът му се заклещил между два каменни блока, и той трябвало да го отсече с ледокопа си, за да се спаси.

— Боже мой — възкликнах. Спомних си, че бях прочела статия за него в „Сан Франциско Кроникъл“ преди няколко месеца. Беше ужасяващ и въпреки това безспорно завладяващ разказ.

— И го оставихте там? — попита Монк.

— Да — каза Ник.

— Би трябвало да се върнете и да го приберете — каза Монк.

— Малко е късно за това.

— Знаете какво казват — никога не е твърде късно да си прибереш крака — каза Монк.

— Всъщност, късно е — каза Ник.

— Не така казват — рече Монк. — А не биха го казали, ако не беше вярно.

— Кои са тези, които го казват? — попита Дишър.

— Това са хората, които би трябвало да слушаш, когато казват нещо — заяви Монк. — Те знаят за какво говорят.

— Изядох го — каза Ник.

— Изяли сте го? — възкликна Монк, като погледна Ник въпреки волята си, а после се извърна, отвратен. — Собственият си крак?

— Удивително — каза Дишър. — Аз се мислех за издръжлив, но ти си поне пет пъти по-издръжлив.

— Нямах избор, Ранди. В продължение на цели дни бях сам в снега. Нямах представа колко време ще им трябва да ме открият. Беше въпрос на оцеляване — каза Ник. — На живот или смърт.

— Трябваше да изберете смъртта — каза Монк.

— Това, което господин Монк иска да каже, е, че се възхищава на смелостта ви и ви съчувства за жертвата — казах, като бързо изблъсках Монк покрай тях. — Трябва да се отбиете на кафе някой път.

Монк се задави:

— Ами ако поиска нещо за ядене?

Надявах се Ник да не е чул това. Припряно натиках Монк в апартамента му и затворих вратата зад нас.

— Как можете да бъдете толкова груб? — попитах.

— Трябва да се изнеса — каза Монк. — Помогни ми да си опаковам багажа.

— Той е герой — казах.

— Той е канибал, а ти го покани да хапне тук — рече Монк. — Какво си въобразяваше?

— Няма да го направи отново — казах. — Било е екстремна ситуация.

— И тази е такава — каза Монк. — Аз съм много привлекателен на вкус за канибалите.

— Какво ви кара да твърдите това?

— Това е единственото нещо, в което съм бил напълно сигурен през целия си живот.

— Сигурно се шегувате — казах.

— Погледни ме. Аз съм чист, здрав, спретнат, и стоя надалече от всякакви микроби и химикали. Аз съм крехко, вкусно, отлично оформено, органично месо. Ето защо никога не съм ходил в Африка.

— Затова ли било? Мислех си, че е защото се боите от пътувания, чужди държави, зебри, самолети, Тарзан, маймуни, цвят „каки“, жирафи, солени фъстъци, лъвове, подвижни пясъци, сламени покриви, скорпиони, джунгли, набедрени препаски, пустини, сиви африкански мангусти, копия и…

— … канибали — прекъсна ме Монк. — Най-вече канибали. Остана ли тук, ще бъда следващото блюдо на съседа си. Трябва да си намеря нов апартамент в сграда, в която не се допускат деца, домашни любимци или канибали.

— Господин Монк, Ник е велик човек. Човек, когото трябва да уважавате, а не да се боите от него. Давате ли си сметка за невероятната смелост, която му е била нужна, за да отсече собствения си крак? Можете ли да си представите болката и страданието, на които е бил подложен? Но е оцелял. Той е пример за издръжливостта на човешкия дух пред лицето на невъобразимо нещастие — казах. — Щяхте да гледате различно на нещата, само да можехте да се поставите на негово място, така да се каже, да стъпите в неговите обувки.

— Обувка — каза Монк.

— Невъзможен сте — рекох.

— Аз съм си цял — поясни Монк. — Поне докато не почнат да му куркат червата от глад. Щом веднъж си опитал човешка плът, това е единственото, което можеш да ядеш.

— Откъде знаете?

— Така казват — рече Монк.

— Пак ли тези същите? — Трябваше да се запозная с тези хора и да им сложа намордници на устата. Погледнах си часовника: — Знаете ли какъв ви е проблемът?

— Да. В сградата ми живее канибал.

— Не сте в състояние да приемете никого, който не е точно като вас. Не търпите различието. Именно различията между хората ни правят специални.

— Различността е страхотна — каза Монк. — Стига да е чиста, равна и симетрична.

Не знам защо си правех труда да споря с него. Той никога нямаше да се промени, което ми напомни за нещо. Погледнах си часовника:

— Ще закъснеете за сеанса си при доктор Крогър, ако не се размърдаме.

Монк никога не беше пропускал провежданите си три пъти седмично сеанси с психоаналитика си, нито пък някога беше закъснявал за някой от тях. За него те бяха най-важните събития през седмицата. Да си кажа честно, аз също ги ценях много. Това беше единственото ми свободно време през делничните дни.

— Да излезем от задната врата — каза Монк, като се устреми към кухненската си врата, покрил с ръка дясното си око.

— Но аз съм паркирала отпред — казах.

— Не искам да минавам покрай канибала — каза Монк. — Ами ако се спъна? Ще бъда ранена жертва, лесна плячка.

— Тогава може би е добре да гледате и с двете си очи къде вървите.

— Ако направя това, може да видя нещо — каза Монк. — Или да не видя нещо, а това ще е много по-лошо.

 

 

Кабинетът на доктор Крогър се намираше на Джаксън Стрийт в Пасифик Хайтс и на близко разстояние пеша от жилищната сграда на Монк на Пайн. Беше прекрасен ден за разходка, но както обикновено отидохме дотам с колата. Като вземахме колата, можехме да стигнем бързо до някое местопрестъпление, ако капитанът се обадеше на Монк след някой сеанс. Това обаче не беше истинската причина, поради която почти винаги взимахме колата. И двамата бяхме твърде мързеливи да се изкачваме по стръмния хълм, а Монк не искаше да пристига в кабинета на доктор Крогър дори само с капчица пот върху кожата си.

Стигнахме там няколко минути по-рано, което даде на Монк възможност да подреди списанията в чакалнята на доктор Крогър по заглавие, тема и дата. Това беше ритуал, който според мен му помагаше да се отпусне и да си събере мислите за сеанса.

Доктор Крогър се появи от кабинета си няколко минути по-късно и придружи навън предишния си пациент — кротка жена, която от години виждах веднъж в седмицата. Тя нито веднъж не ни беше поглеждала в очите, за да покаже, че ни е познала. Знаех единствено, че се казва Марша, затова си бях измислила дузина въображаеми истории за нея, за да се забавлявам. Тъй като доктор Крогър беше психиатърът, избран от Полицейското управление на Сан Франциско, последната история, която си бях измислила, беше, че жената е детектив, изхвърлена от полицията заради неудържимата си нимфомания.

— Добър ден, Натали — каза доктор Крогър със сияйна усмивка, която разкри всичките му съвършено прави, избелени зъби. Ако зъбите му не бяха толкова прави, Монк никога нямаше да стане негов пациент. Монк не можеше да гледа човек с криви зъби в продължение дори само на пет минути, още по-малко пък години наред. — Как минава денят ти днес?

— Както обикновено — казах.

— С това иска да каже „пълен ад“ — уточни Монк.

Прав беше.

— От нейно име ли говориш, или от свое? — попита доктор Крогър.

— Говоря от името на цялото човечество — каза Монк.

— Доста голямо бреме поемаш, Ейдриън. Може би денят ти щеше да ти се струва малко по-неадски, ако се съсредоточаваше повече върху своите нужди, и по-малко върху тези на човечеството.

Доктор Крогър имаше много успокояващ маниер на говорене, независимо какво казваше. Гласът му нежно ви галеше и ви успокояваше. Беше като да слушаш прилива, ако приливът струваше по двеста долара на час.

— Лесно ви е да го кажете — рече Монк. — Не знаете пред какво трябваше да се изправя днес.

— Изгарям от нетърпение да чуя всичко за това — каза доктор Крогър, като даде знак на Монк да влезе в кабинета му и ме отпрати с дружелюбно кимване. Бях свободна да изляза за един час блажено безмонковско време.

В студен или дъждовен ден може би щях да се мотая в чакалнята и да чета „Космополитън“ или „Венити Феър“. Вместо това тръгнах нагоре по улицата към Алта Плаза, от чиито тревисти хълмове и каменни стъпала се разкриват някои от най-хубавите гледки в града.

От северния край на парка виждах ясно от другата страна на залива чак до Марина Каунти, а откъм южната страна можех да гледам към очертанията на Сан Франциско. Гледката вътре в парка също не беше лоша. По тенискортовете обикновено можеха да се видят разни загорели от слънцето, мускулести типове. Понякога дори бяха без ризи. Днес беше един от тези дни.

Купих си сладолед на клечка от един продавач на сладолед с количка, намерих си една пейка, откъдето се виждаха заливът и хората, и се отпуснах. Имаше и по-лоши начини да убиеш един час.

Умът ми блуждаеше. Помислих си как Ник е отсякъл собствения си крак, за да се освободи от скалите, а после как му се наложило да изяде крайника си, за да оживее. Напълно сигурна съм, че ако бях в неговото положение, щях да си умра със заклещен в скалите крак. За мен е мъчение дори да извадя тресчица от пръста си.

Предположих, че Ник вероятно пише книга за преживяванията си, и че тя вероятно ще бъде филмирана, така че той щеше да се справи добре от финансова гледна точка. Но какво ли беше усещането да му се налага да носи този спомен в себе си? Да си спомня за това всеки път, щом се погледне в огледалото или просто се опита да прекоси стаята? Как се справяше с безчувствените подмятания от страна на хора като Монк?

Гледах мъжете, играещи тенис, и си мислех за Ник, изкачващ сам планините. Трябва да е бил много силен, физически активен човек. Така че как ли се чувстваше сега, когато беше недъгав? Как ли се примиряваше с факта, че вече никога няма да бъде същият човек?

Всички тези въпроси без отговор правеха Ник много завладяващ за мен. И много привлекателен.

Бях напълно сигурна, че Монк не се питаше какво мисли и чувства Ник. За това щяха да са нужни толерантност, състрадателност и разбиране.

Монк гледаше Ник и виждаше несъвършенство, безредие и ужас. Аз гледах Ник и виждах загадъчност, силен характер и емоционална сложност.

Много скоро щяхме да изпием онова кафе заедно, за предпочитане без присъствието на Монк.

Предполагах, че Монк няма да има нищо против това.

Довърших сладоледа си и тръгнах обратно надолу по хълма към сградата на доктор Крогър. Влязох в чакалнята точно когато доктор Крогър и Монк излизаха от кабинета.

— Много ми помогнахте днес, докторе — каза Монк.

— Доволен съм да чуя това, Ейдриън — рече доктор Крогър. — Мисля, че точно в момента си на наистина добро място.

— Изнасям се — каза Монк.

— Имах предвид от емоционална и психологическа гледна точка. Не говорех за апартамента ти. Ти постигна толкова голям напредък, Ейдриън. Не мисля, че бягството е най-добрият начин да се справиш със страховете си.

— Определено е най-добрият начин, когато си преследван от еднокрак канибал — каза Монк. — Можем да поговорим за това другата седмица, ако не ме е изял.

— Боя се, че не — каза доктор Крогър.

— Не мислите, че мога да го надбягам, така ли? — попита Монк. — Той е на патерици.

— Исках да кажа, че няма да съм тук другата седмица — каза доктор Крогър. — Утре заминавам за Лор, едно селце в Германия, за да присъствам на международна конференция по психиатрия.

Монк го погледна шокирано:

— Значи ме изоставяте?

— Връщам се след седмица.

— Как можахте да ми причините това? — каза Монк.

Изкушавах се да задам същия въпрос. Без подкрепата на доктор Крогър, Монк щеше да претърпи пълен умствен срив, и щеше да ми се наложи да се справя сама с това.

— Тук не става въпрос за теб, Ейдриън — каза доктор Крогър. — Имам собствен живот отвъд сеансите ми с теб.

— Мисля, че грешите — възрази Монк. — И съм сигурен, че ако наистина се замислите за това, ще се съгласите.

— Не съм си вземал почивка от години — каза доктор Крогър. — Това пътуване ще обогати разбирането ми за човешкото поведение и ще ми даде шанс да си отдъхна. Ще бъде хубаво и за мен, и за теб. В известен смисъл, моментът е идеално избран.

— Как можете да кажете това? — извика Монк. — Нищичко ли не чухте от онова, което ви казах днес? В криза съм. Сега се нуждая от помощ повече от всякога.

— И ще я получиш — каза доктор Крогър. — Уредих доктор Йона Соренсен да те приема, докато отсъствам.

Монк ахна:

— Едноръкият тип ли?

— Той е изключителен психиатър и прекрасно човешко същество.

Монк беше посетил доктор Соренсен за един сеанс миналата година, когато доктор Крогър за кратко се заигра с идеята да се пенсионира. Сеансът продължи по-малко от пет минути.

— Но той има голям проблем — заяви Монк.

— Не и доколкото виждам — каза доктор Крогър.

— Той има само една ръка! — изпищя Монк.

— Не гледам на това като на проблем — каза доктор Крогър.

— Да не сте сляп?

— Всъщност, гледам на неговия недъг като на предимство в твоето лечение. Като споделяш чувствата си с него и откриваш какъв чувствителен и умен човек е, ще се чувстваш по-малко застрашен от хората, които са физически различни от теб.

На теория, идеята беше страхотна. На практика, никога нямаше да проработи. Знаех го с абсолютна сигурност, а аз нямах каквито и да било познания по психиатрия, с изключение на онова, което бях научила, като слушах доктор Лора[1] по радиото. Тогава защо доктор Крогър не го осъзнаваше? Но пък може би го осъзнаваше и просто не го беше грижа. Всичко, което искаше, беше да си почине от Монк.

Можех да му съчувствам. Почти успях да се измъкна за една безмонковска седмица на Хаваите, но той цъфна неканен в самолета. Беше въоръжен с нова рецепта от доктор Крогър за диоксинил, променящото настроението хапче, което облекчаваше фобиите му и му позволяваше да лети, без да се страхува. Винаги съм подозирала, че доктор Крогър е подучил Монк да го направи, за да се спаси от денонощен тормоз, докато ме няма.

— Доктор Соренсен е неуравновесен — каза Монк. — Как можете да оставяте пациентите си на грижите на неуравновесен човек? Това е ясен случай на неправилно лечение.

— Утре заминавам за Германия, Ейдриън, и нищо, което кажеш или направиш, няма да промени това. — Доктор Крогър влезе в кабинета си и затвори вратата си в лицето на Монк.

Монк не помръдна. Просто се втренчи отчаяно в пода.

— Сега трябва да вървим — казах.

— Не мърдам оттук — заяви Монк.

— Каква полза ще има от това?

— Убеден съм, че ако за миг се замисли за това, той ще се опомни и ще отмени пътуването си.

— На мен ми изглеждаше съвсем твърдо решен да го направи.

— Накрая ми се стори, че съм успял да му повлияя — каза Монк. — Докато затваряше вратата в лицето ми, забелязах, че се бореше със сериозни съмнения.

— Нямаше съмнения — казах.

— Ще видим, като излезе — рече Монк.

— Няма да излезе — казах.

— Страхотно — каза Монк. — Ще стоя тук до следващия си сеанс. Ако искаш да видиш истинска издръжливост и истинската сила на човешкия дух, просто ме наблюдавай.

Монк сложи ръце на хълбоците си, здраво заби пети в земята и се втренчи твърдо във вратата. Предполагам, тази поза сигурно означаваше, че смята дълго да остане тук. Сигурна съм, че вратата много се стресна.

— Никъде не отивам — изкрещя Монк. — Нито пък вие.

Отговор не последва.

— По-късно ще ми благодарите — изкрещя Монк.

Нямаше отговор.

— Или пък можете да ми благодарите сега — извика Монк. — И в двата случая ме устройва.

— Отзад през кабинета му не се ли излиза в атриум? — попитах.

Монк кимна.

— А този атриум няма ли врата, която води към гаражите на наемателите?

Монк премести погледа си към мен.

— Не мислиш, че би направил това, нали?

— Мисля, че вече го е направил — казах.

Монк отвори вратата. Кабинетът беше празен. Доктор Крогър беше избягал.

— Обречен съм — каза Монк.

Аз също бях обречена.

Бележки

[1] Лора Шлезинджър (род. 1947 г.) — американска радиоводеща, писателка и коментаторка. — Б.пр.