Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (29)

28. Г-н Монк отива на разходка в гората

Беше тъмно, когато слязохме от колата на паркинга на „Франциск“. Монк включи едно от фенерчетата, които бяхме купили на връщане към Лор, и го насочи навътре в гората, оставяйки лъча да шари по дърветата.

— Готова ли си да тръгваме? — попита ме той.

— Тъмно е — казах.

— Затова имаме фенерчета — каза той. — Но луната е толкова ярка, че едва ли са ни необходими.

— Може би е по-добре да го направим сутринта — казах.

— Това е идеалното време да го направим.

— Няма да можете да видите нищо.

— Но вероятно е било така, когато доктор Рахнер е бил тук навън, търсейки място да скрие тялото до сутринта. Ще видим нещата така, както ги е видял той.

— Вие сте на лекарства — казах.

— Страх те е — каза Монк, като се ухили.

— Не ме е страх — излъгах.

Монк светна с фенерчето под брадичката си, и това му придаде призрачно изражение.

— Да не мислиш, че Торбалан ще те вземе?

— Проявявам предпазливост. Ами ако се спънете в нещо?

— Ъ-хъ. — Монк бръкна в джоба си и извади шишенцето с хапчетата. — Може би ще искаш едно от моите хапчета.

Не ми харесваше аз да съм откачалката в отношенията ни. Така че какво, ако ме нападнеше мечка или паднех от някой зъбер? Реших, че това ще е по-добре, отколкото той да е самодоволен и обзет от чувство за превъзходство.

— Пътеката е ето там. — Включих фенерчето си и измарширувах покрай него. — Следвайте ме.

Не ни отне много време да стигнем до мястото край калното езеро, където бях открила тялото на Люполц. Като си спомних трупа, докато стоях там в тъмнината, изпитах силна нервност.

Монк насочи фенерчето си в храстите, а после навън през езерото. Нещо в дърветата в далечния край на езерото отрази светлината.

Бях виждала как очите на кучетата отразяват светлината нощем. Ами ако лъчът от фенерчето на Монк току-що беше светнал върху някой вълк?

— Какво е това? — попита Монк.

— Тенекиена кутия от бира, може би? — казах. — Или глутница точещи лиги вълци.

— Точещи лиги? — Той отново обходи набързо дърветата със светлината на фенерчето си и улови нов проблясък.

— Вълците точат лиги — казах. — Особено когато са болни от бяс и са гладни.

— Да идем да видим — рече той и тръгна, без да изчака отговора ми.

Тръгнахме около езерото. Местех погледа си и лъча на фенерчето си назад-напред, между гората и кафявата вода.

Дали езерото беше пълно с пиявици, копнеещи да вкусят кръвта ми? Как беше по-лошо да загинеш — превръщайки се в пиршество за точещи лиги вълци, или за кръвожадни пиявици?

Отвъд дърветата, на няколко метра от езерото, открихме обрасло с бурени сечище, където се намираше прогнила дървена барака. Тя се сливаше толкова добре с дърветата, че не я бяхме видели вчера. От едната страна на бараката имаше купчина дърва за горене, където сякаш живееха хиляда паяци. Вероятно и те също копнееха да опитат сладката ми плът.

Монк насочи фенерчето си към бараката, и лъчът проряза пролуките между дъските, осветявайки купчина ръждиви кутии от боя вътре, създавайки отражението, което го беше привлякло да дойде тук, както рибата идва при стръвта.

А аз знаех какво се случваше на рибите, подмамени от примамките. Накрая ги набождаха на кукичката, изкормяха ги и ги печаха на скара.

— На мен това ми изглежда подходящо място да се скрие труп — каза Монк, което е именно нещото, което не искате някой да каже насред гората през нощта, не и когато вече сте толкова изплашени, че намирате за плашеща мисълта за риба на скара.

— Страхотно — казах. — Можем да се върнем на сутринта и да проверим.

Но Монк вече отваряше вратата и влизаше вътре.

— Аз ще чакам тук — казах.

Точно тогава чух как в гората зад мен изпращя вейка.

Завъртях се рязко кръгом, оставяйки лъча на фенерчето си да заиграе над дърветата и тъмната вода. Не видях нищо.

Това беше облекчение. Беше също и ужасяващо. Влязох в бараката и затръшнах вратата след себе си, точно когато ми се стори, че чух как отново изпращя клонче.

Монк се беше навел в далечния ъгъл, разглеждайки внимателно нещо.

— Погледни това — каза той.

Приближих се зад него. На земята в краката му имаше няколко бели пера.

— Пера от възглавница — каза той. — Бруно Люполц е бил тук.

— Но не можем да докажем, че доктор Рахнер е бил — казах.

— Тези кутии от боя са проядени от ръжда и текат — каза Монк, като посочи към кутиите зад мен. — Стоиш в локва засъхнала боя на земята. Обзалагам се, че можем да намерим част от нея по обувките на доктор Рахнер, може би дори по чорапите му или по крачолите на панталона му.

— Не мислите ли, че досега вече ще ги е изпрал или изхвърлил?

— О — каза Монк. — Не се бях сетил за това. Може би тук вътре има нещо друго, което ще го погуби.

— Ще успеем по-добре да го видим на дневна светлина — рекох.

— Но ние сме тук сега — каза той. Подуши. — Усещаш ли миризма на бензин?

Подуших:

— Може да е терпентин.

— Има ли терпентин?

— Не знам — казах. — Но ако наблизо има боя, вероятно има и терпентин.

— Може би можем да открием остатъци от него по обувките му — каза Монк, като се приближи да огледа една прогнила торба на земята, чието съдържание от бели гранули се беше разсипало по пода. — Какво е това?

— Прилича ми на изкуствен тор — казах. — Не че съм някакъв експерт.

— Може би можем да намерим някои от тези гранули в грайферите на обувките му.

Тъкмо се навеждахме да огледаме торбата, когато стената зад нас избухна в пламъци със силен, свистящ пукот.

Горещината, звукът и внезапната светлина ни накараха да изкрещим в отговор, изпълнени с шок и ужас. И двамата инстинктивно се насочихме към вратата.

Тя обаче не поддаваше. Блъснахме телата си в нея, но безуспешно. Беше здраво залостена.

— Да не си пушила? — попита ме Монк.

— Не пуша — казах.

— Тогава как започна пожарът?

Спомних си миризмата на бензин. Някой искаше да ни убие.

Пламна друга стена: сухото дърво се подпалваше забележително бързо, пламъците се протягаха към нас като езици на гладни хищни животни.

Погледнах към боята, терпентина и изкуствения тор, и разбрах в какво щяха да се превърнат скоро.

В бомба.

След няколко секунди щяхме да сме мъртви.

Горещината беше непоносима — всеки път, когато си поемах дъх, сякаш нож пробождаше гърлото ми.

Огледах се наоколо, и през пламъците и разпадащото се дърво, унищожаващи едната стена, различих калното езеро на няколко метра от нас.

Без да мисля, сграбчих Монк за ръката, затворих очи и се затичах с писъци към стената.

Дървото сякаш се тресеше като стъкло. Почувствах хиляди болезнени горещи жилвания, и разбрах, че дрехите ми горят. Затичах се сляпо, спънах се в тинята, и паднах по лице в плътната вода на езерото, изпускайки ръката на Монк.

Усещането беше като от падане в пудинг. Трябваше да положа доста усилия, за да се изправя, защото тежестта на тинята и дрехите ми ме натискаше надолу в плиткото езеро.

Когато се показах да си поема въздух, стоях до гърдите във вода, а от обгорените ми дрехи и изпоцапаната със сажди коса капеше тиня.

Монк се появи до мен, като плюеше и кашляше, обвит в бурени като блатно чудовище. Реверите му бяха изпоцапани с чернилка от пламъците и сякаш дузина хора се бяха опитали да си изгасят цигарите върху сакото му.

И двамата се обърнахме да погледнем бараката, когато тя експлодира, изстрелвайки отломки във въздуха като фойерверки, в края на които се влачеха въглени. Експлозията сякаш изсмука въздуха от огъня. Бараката се срути и се превърна в голяма клада, която освети езерото. Усетих полъха на горещия въздух върху лицето си.

— Уаааууу! — изкрещя щастливо Монк, като бършеше тиня от челото си. — Само как се сгромоляса!

Втренчих се в него. Никога не го бях чувала да казва „Уаааууу“ или нещо, което да е дори далечно подобие на това възклицание. Не можех да повярвам, че е щастлив, застанал там в тиня до кръста, с все още пушеща от огъня коса. Можех само да си представя как изглеждам, но знаех как се чувствам.

— Някой току-що се опита да ни убие — казах.

— Беше забавно — каза той с усмивка.

— Забавно ли? Без малко да ни изгорят живи! Всеки момент ще ни нападнат кръвосмучещи пиявици!

— Сега знаем, че сме на прав път — каза Монк.

Искаше ми се да изтрия тази глупашка усмивка от лицето му и да го накарам да се почувства толкова нещастен и ядосан, колкото се чувствах аз. И бях готова дори да натрия сол в раните му, за да го постигна.

— Но всички доказателства, които може би са свързвали доктор Рахнер с убийството на Бруно Люполц, буквално изчезнаха като дим.

— Грешка — каза Монк.

— Не можете да докажете, че тялото е било скрито в бараката, или че доктор Рахнер някога е бил там, защото — посочих към огъня — бараката вече я няма.

— На кого му пука? — рече Монк.

— На вас! — изкрещях. — На доктор Рахнер това убийство ще му се размине безнаказано.

— Глупости на търкалета.

— Наистина ли току-що казахте „глупости на търкалета“?

— Това е късметлийската ни нощ — каза той. — Ако не се бяхме подпалили, никога нямаше да намерим това.

Той бръкна с две ръце в тинята и измъкна голяма черна торба за боклук, която беше пристегната здраво, жълтите найлонови връзки бяха завързани на спретната двойна фльонга.

— Представям липсващите вещи от апартамента на Бруно Люполц — каза Монк.

— Или нечий друг боклук — казах. — Кой знае колко хора са си изхвърляли боклука тук вътре?

— Това е норвежки моряшки възел, нали? — Той посочи с глава към връзките и започна да се кикоти. — Възел, пъзел. Схващаш ли? Възел, пъзел. Кой ще развърже стегнатия възел и ще разгадае този пъзел? Щурият Монк, ето кой!

Започвах да съжалявам, че съм му спасила живота. Може би щях да поправя тази грешка още там и тогава, ако не беше звукът от приближаващи се пожарникарски сирени и вероятността да ме заловят на местопрестъплението.

Пет пожарни коли се зададоха с рев по горския път на склона над нас и няколко минути по-късно дузина пожарникари се разпръснаха по сечището, понесли лопати и пожарогасители.

Докато те обливаха буйния огън с пяна и посипваха с лопатите пръст върху въглените, ние се измъкнахме с усилие от езерото и седнахме на един пън да чакаме пристигането на полицията.

Покрай ушите ми бръмчаха комари, привлечени от светлините. Плеснах с ръце, за да ги пропъдя, и претърсих тялото си за пиявици толкова добре, колкото беше възможно, без да се събличам напълно.

Монк се загледа нагоре към звездите и въздъхна със задоволство.

— Това е хубаво — каза той.

Поспрях за миг, за да се вгледам в него:

— Вдишваме дим, сажди и токсични химикали. Комари и пиявици изсмукват кръвта ни. Мокри сме до кости, покрити сме с кал, и миришем, сякаш сме умрели вчера. И вие мислите, че това е хубаво?

— Ще ми се да имахме няколко вурстчета — каза Монк. — Можехме да ги забодем на пръчки и да ги препечем над въглените. Нямаше ли да е вкусно?

Към нас се приближиха Щофмахер и Гешир. Дори не бях забелязала пристигането им на мястото.

— Когато разбрах къде е този пожар, изпитах предчувствие, че ще ви намеря тук — каза Щофмахер. — Искате ли да ни кажете какво се е случило?

— Отидохме в Берлин и открихме защо доктор Рахнер е убил Бруно Люполц — каза Монк. — Репортерът открил, че докторът не е никакъв доктор и че мами инвеститорите в санаториума си.

— Тук. — Щофмахер рязко насочи показалец към пожарникарите. — Искам да знам какво се е случило тук.

— Открихме къде доктор Рахнер е скрил тялото на Бруно Люполц, преди да го захвърли на пътеката — каза Монк. — В ей онази барака там.

— Беше барака — казах. — Сега е пепелище.

— Доктор Рахнер трябва да ни е видял да паркираме пред „Франциск“ тази вечер и да се е досетил какво сме намислили — каза Монк — Затова ни е последвал тук долу с тенекиена туба бензин и кибрит.

— С какви доказателства разполагате, за да подкрепите обвиненията си? — настоя Щофмахер.

Монк ме погледна:

— Защо всички непрекъснато ми задават този въпрос?

— Те са детективи — казах.

— Това не е оправдание за повтарянето — рече Монк. — Уморително е.

— Същото важи и за тези срещи с вас, господин Монк — каза Щофмахер. — Ако не ми покажете веднага някакво доказателство, ще ви арестувам за умишлен палеж.

— Мислите, че ние сме изгорили бараката до основи и сами сме си причинили това? — възкликнах. — Това е безумие.

— И по-странни неща са се случвали — каза Щофмахер. — Най-вече откакто вие двамата пристигнахте в Лор.

— Разполагаме с това — каза Монк, като посочи към голямата торба за боклук. — Ще забележите, че е завързана с норвежки моряшки възел, същият възел, с който доктор Рахнер връзва обувките си и обувките на хората, които убива и захвърля на пешеходни туристически пътеки.

— О, Господи — изпъшка Щофмахер. — Не пак тези възли.

— Възел, пъзел — обърна се Монк към мен с кикот. — Схващаш ли?

Щофмахер го изгледа гневно:

— Не виждам нищо забавно в това. Имаме късмет, че не е пламнала цялата гора.

— О, я се отпуснете — каза Монк. — Не се изнервяйте така заради такава дреболийка.

— Какво е дреболийка? — попита Гешир.

— Ако ни закарате до „Франциск“, можем да приключим целия случай тази вечер — каза Монк.

— Не може ли да почака до утре? — казах. Всичко, което исках да направя, беше да взема горещ душ за около два часа, и да проверя дали по тялото ми има пиявици.

— Защо да чакаме? — попита Монк.

— Защото ако можехте да се видите точно в момента, щяхте да умрете — казах.

— Мога да се видя — каза Монк.

— Утре ще умрете — казах.

— Още по-основателна причина да го направя сега. — Монк вдигна торбата, изправи се на крака и се обърна с лице към Щофмахер. — Къде е колата?

Объркан, Щофмахер ме погледна:

— На наркотици ли е?

— Да — казах.

Прямотата на отговора ми, изглежда, го изненада.

Щофмахер погледна обратно към Монк:

— Ще отидем в хотела и ще ви позволя да се срещнете с доктор Рахнер, ако се съгласите да ми обещаете, че каквото и да се случи, сте приключили. Няма да продължавате повече разследването си или да тормозите доктор Рахнер.

— Дадено — каза Монк.

— Той не може да сключва сделки — рекох. — В момента е на променящи съзнанието лекарства.

— Тогава може би трябва да го арестуваме — остро каза Щофмахер.

При всички положения бяхме прецакани. На сутринта Монк щеше да има да съжалява за много неща.

— Ще приемем сделката — казах.

— Мъдро решение — рече Щофмахер.

— Страхотно — каза Монк. — Кой ще кара?

— Аз, но вие ще вървите пеша — каза Щофмахер и му подаде фенерчето. — Няма да ми усмърдявате колата.

Щофмахер и Гешир ни обърнаха гръб и се отдалечиха.

— Едва не загинахме тази вечер — изкрещях след тях. — Така ли се отнасяте към жертвите на жестоки престъпления по тези места?

Те не ми обърнаха внимание. Направих много неподобаващ на една дама жест с ръка след тях. Сигурна съм, че щяха да разберат значението му, ако го бяха видели.

Обърнах се и видях Монк да ме гледа с присвити очи.

— Какво? — попитах, предизвиквайки го да посмее да критикува действията ми.

— Това на врата ти пиявица ли е? — попита Монк.

Хванах се за врата, но там нямаше нищо.

— Хвана се. — Монк се засмя, извърна се от мен и самодоволно се отправи с пъргави стъпки към пътеката.

Помислих си, че това е жестоко и нечестно. Никога не се присмивах на многобройните му фобии, не че онова, което преживявах, беше нещо по-малко от логично, разумно и напълно в реда на нещата.

Зарекох се пред себе си, че ще го накарам да си плати за това. И то скъпо.