Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (3)

2. Г-н Монк и природното равновесие

Беше прекрасна понеделнишка сутрин, от онези, в които ви се приисква да скочите във въжения трамвай и да запеете „Оставих сърцето си в Сан Франциско“ колкото ви глас държи.

Но аз не бях в трамвая. Бях в един „Буик Люцерн“, който ми купи баща ми, когато старият ми джип най-накрая сдаде багажа. Едва по-късно открих истинската причина за татковата щедрост. Той всъщност беше купил буика за седемдесет и седем годишната си майка, която го беше отказала, защото не искала същата кола, каквато карали всички в нейната пенсионерска общност. Баба се страхуваше, че никога няма да може да различи колата си от другите на паркинга.

Така че баба получи черно беемве серия 3, а аз получих кола, която петнайсетгодишната ми дъщеря, Джули, не ми позволява да карам в радиус километър от училището ѝ, от страх, че може да ни видят. Твърди се, че Тайгър Уудс кара кола като моята, но ако е така, обзалагам се, че го прави само за да си мъкне стиковете из игрището за голф.

Денят обаче беше прекрасен, така че ми се струваше, че карам не буик, а ферари кабриолет. Радостното ми настроение продължи, докато свих зад ъгъла пред апартамента на Монк и видях черно-бялата полицейска кола, паркирана на бордюра, и жълтата полицейска лента, опасваща сградата.

Почувствах как ме пробожда страх, който вля гореща вълна адреналин в кръвта ми и накара сърцето ми да запрепуска по-бързо от хамстер върху колелото си.

Откакто се бях запознала с Монк, бях посещавала много места, отцепени с полицейска лента, и онова, което беше общото между всички тях, беше, че там имаше труп.

Това не беше хубаво. Монк си беше създал много врагове през годините и се страхувах, че някой от тях най-сетне го беше проследил.

Паркирах успоредно на тротоара зад полицейската кола, прескочих жълтата лента като шампион по лека атлетика, и изтичах в сградата. Бях ужасена какво ще открия, когато вляза вътре.

Вратата на апартамента му беше отворена и в антрето стояха двама униформени полицаи, с гръб към мен, препречвайки пътя ми.

— Пуснете ме да мина — казах, като се промуших със сила покрай тях и видях Монк, застанал с лице към нас. Беше напълно отпуснат и спокоен, колосаната му бяла риза беше закопчана на яката, а ръкавите — закопчани на китките. Повярвайте ми, за него това е равносилно на размъкнатост.

Прегърнах го силно и почувствах как цялото му тяло се сковава. Беше отвратен от докосването ми, но поне реакцията му доказваше, че е жив и здрав.

— Добре ли сте? — Отдръпнах се назад и огледах хубавичко него и обкръжението му. Всичко беше подредено, спретнато, балансирано и симетрично.

— Малко съм поразтърсен — каза Монк, — но се справям.

— Какво е станало? — попитах, като хвърлих поглед отново към двамата полицаи.

И двамата правеха гримаси. Или бяха изяли нещо, което не им беше харесало, или бяха говорили с Монк. На табелките с имената им пишеше, че са сержант Дентън и офицер Брукс.

— Обраха ме — каза Монк.

— Какво са взели? — попитах.

— Един чорап — каза Монк.

— Чорап ли? — попитах.

— Ляв чорап — уточни Монк.

— Няма такова нещо — каза офицер Брукс. — Чорапите са взаимозаменяеми.

Монк се обърна към сержант Дентън:

— Сигурен ли сте, че вашият партньор е завършил полицейската академия?

— Може би просто сте забутали чорапа някъде — каза сержант Дентън.

— Аз не забутвам нещата — рече Монк.

Това беше вярно. Животът му беше отдаден на това, да се грижи всичко да е на правилното си място.

— Кога забелязахте, че го няма? — попитах.

— Тази сутрин си изпрах дрехите в пералнята на приземния етаж и ги качих обратно в апартамента си да ги сгъна — каза Монк. — Тогава чух да пристига камионът от чистотата, затова си сложих ръкавиците и ботушите и излязох навън да наглеждам събирането на боклука си.

Офицер Брукс се втренчи невярващо в него:

— Наглеждате събирането на боклука си?

— Не питайте — казах на офицера, после се обърнах отново към Монк: — Е, а после какво направихте?

— Върнах се вътре да се заема отново със сгъването на прането си — продължи Монк. — И именно тогава открих, че срещу мен е извършена брутална жестокост.

— Загубили сте си един чорап — каза сержант Дентън.

— И невинността си — каза Монк.

— Потърсихте ли го? — попитах го.

— Разбира се, че го потърсих — каза Монк. — Претърсих пералното помещение, а после претършувах апартамента си.

— На мен не ми изглежда претършуван — каза офицер Брукс.

— Беше претършуване, последвано от бързо прибиране на всичко на място.

— Чорапите непрекъснато изчезват, господин Монк — каза сержант Дентън.

— Така ли? — каза Монк.

— Никой не знае къде отиват — каза сержантът. — Това е една от великите загадки на живота.

— Откога продължава това? — попита Монк.

— Откакто се помня — каза сержант Дентън.

— И какво се прави по въпроса?

— Нищо — рече сержантът.

— Но на вас това ви е работата — възрази Монк.

— Да намираме изгубени чорапи? — попита офицер Брукс.

— Да разкривате престъпления — отвърна Монк. — Из този град вилнее подъл крадец на чорапи, а вие не правите нищо по този въпрос. Вие полицаи ли сте, или не сте?

— Никой не краде чорапи — каза сержант Дентън.

— Но вие току-що казахте, че има бум от изчезвания на чорапи — рече Монк.

— Случва се — казах. — Аз съм изгубила цели тонове.

— Значи и ти си си изпатила? — попита Монк. — Защо не каза нищо?

— Защото не бяха откраднати — казах.

— Тогава какво се случи?

— Не знам — казах.

— Тогава как можеш да кажеш, че не са откраднати? — попита Монк. — Чорапите не изчезват просто така.

Бях изненадана и малко разочарована, че Монк превърташе така заради това. Справяше се толкова добре през последните няколко седмици.

— Защо някой ще иска да ви краде чорапите? — попита офицер Брукс.

— Те са много хубави чорапи — каза Монк. — Сто процента памук.

Сержант Дентън въздъхна:

— Сега си тръгваме.

— Дори още не сте взели показанията ми — каза Монк.

— Ако го направим, след това ще трябва да ви задържим, докато пристигне някой от психиатрията и направи оценка на поведението ви, което би могло да отнеме цели часове — каза сержант Дентън. — Не мисля, че някой от нас иска това, нали, господин Монк?

— Някой е проникнал с взлом в дома ми и ми е откраднал чорапа — рече Монк. — Отцепил съм местопрестъплението. Искам щателно разследване.

— Можете ли да се справите с него? — попита ме офицер Брукс. Кимнах.

— Аз съм консултант на полицията — обърна се Монк към тях. — Работя пряко с капитан Лилънд Стотълмайер в отдел „Убийства“.

— Тогава защо не се обадихте на него? — попита офицер Брукс.

— Това щеше да бъде прекалено емоционална реакция — каза Монк. — Това е само един чорап. Не е като да са убили някого.

— Хубаво е да се знае, че все пак имате някакво усещане за перспектива — каза сержант Дентън. — Има надежда.

— Никога няма надежда — каза Монк.

Полицаите ни обърнаха гръб и излязоха.

Монк ме погледна:

— Клинчат от изпълнението на дълга си.

Не ми се спореше с него:

— Това не е особено ценна вещ, господин Монк. Предлагам просто да забравите за това и да си купите нов чифт чорапи.

— А какво да правя с останалия чорап?

Свих рамене:

— Използвайте го като парцал за чистене на къщата. Аз така правя.

— Чистиш си къщата с чорапите си? — възкликна Монк, с разширени от ужас очи. — Това е варварство. Не искам даже и да си помислям какво правиш с долното си бельо. Не че някога мисля за долното ти бельо. Или за чието и да е долно бельо. О, Господи, сега ми се привижда долно бельо. В главата ми се въртят образи на бельо. Какво да правя?

— Можете да изхвърлите чорапа.

— Не мога — каза Монк. — Той ще ме преследва.

— Така ли?

— Винаги ще знам, че целостта на един чифт е била разрушена и че някъде там навън има един чорап, който чака да се събере отново с другата си половинка.

— Чорапът не чака — казах. — Това е чорап. Той няма чувства.

— Ще издирвам чорапа си до края на земята — каза Монк. — Няма да намеря покой, докато природното равновесие не бъде възстановено.

— Нужен е само един чорап, за да наруши природното равновесие?

— Не го ли чувстваш?

Телефонът в дневната иззвъня. Вдигнах вместо Монк. Обаждаше се капитан Стотълмайер.

— Идеално избран момент — казах. — Извършено е престъпление.

— Затова се обаждам — каза той.

— Вече сте разбрали за чорапа? — попитах.

— Разбрах за убийство — каза капитанът. — Какъв чорап?

— Онзи, който господин Монк изгуби и мисълта за който ще го преследва, докато го намери.

С други думи, Стотълмайер можеше да се прости с мисълта Монк да се съсредоточи върху каквото и да било убийство, докато чорапът липсваше.

— Ясно — каза Стотълмайер. — Не ти плащат достатъчно.

— Нито пък на вас — казах.

— Но на мен не ми се налага да виждам Монк всеки ден, ако не искам — каза той. — И имам право да нося пистолет и да карам кола със сирена.

— Вие сте благословен — казах.

— Не бих казал така — рече той. — Жена ми ме напусна, а последната ми сериозна приятелка се оказа хладнокръвна убийца.

— Предполагам, че животът си има начин да изравнява нещата — казах.

— С моя помощ — каза Монк.

От въздишката на Стотълмайер разбрах, че е чул това.

— Би ли помолила Монк да вдигне другия телефон?

Направих го. Монк вдигна телефона в кухнята. Виждахме се един друг през отворената врата.

— Искам да съобщя за двама полицаи, които се скатават от изпълнението на служебните си задължения — каза Монк. — Отявлено клинчат.

— Имам убийство тук, Монк — каза Стотълмайер. — Случаят е заплетен. Би ми дошла добре помощта ти.

— Подсигурих това местопрестъпление — каза Монк. — Не мога просто да си тръгна. Може да се изгубят жизненоважни веществени доказателства.

Стотълмайер въздъхна отново. Можех да си го представя как разтрива слепоочията си, борейки се с усилващото се, породено от Монк, главоболие в черепа си.

— Ще сключа сделка с теб, Монк. Ако дойдеш тук, ще прехвърля Ранди на служба в Специалния отряд за откриване на чорапи и ще го изпратя у вас да оглави разследването.

— Имате Специален отряд за откриване на чорапи? — попита Монк.

— Вече имаме — каза му Стотълмайер.

Монк се усмихна. Равновесието се възстановяваше.

 

 

Всеки друг полицай би бил вбесен, ако го откъснат от разследване на убийство и го изпратят в апартамента на Монк да търси изгубен чорап. Но не и лейтенант Ранди Дишър, ентусиазираният и предан помощник на капитана. Дишър беше направо обзет от трепетно вълнение, че ще оглавява специален отряд, дори ако съществуваше само на думи, с цел да удовлетвори откачените мании на едно-единствено умствено разстроено бивше ченге.

Това пак си беше специален отряд. А Дишър беше шефът.

Дишър не ми каза това, но то беше очевидно от начина, по който дотърча в апартамента на Монк, с изваден бележник и широка усмивка на лицето.

— Какъв е случаят? — попита Дишър.

Монк му разказа. Дишър си водеше подробни бележки.

— Можеш ли да опишеш чорапа?

— Бял, без оформена пета, размер 10/12 — каза Монк. — За ляв крак.

— Това е доста обикновен чорап — каза Дишър. — Ще можеш ли да го разпознаеш, ако го видиш отново?

— Абсолютно — каза Монк.

Зачудих се как щеше да го направи, но си замълчах.

— Заемам се със случая — каза Дишър. — Ще направя подробен разчет на времето, ще проследя отново стъпките ти от пералното помещение и ще разпитам заподозрените.

— Какви заподозрени? — попитах.

— Онези, които ще изникнат в хода на моето разследване — каза Дишър.

— Става въпрос за изгубен чорап, Ранди — казах.

Монк се наведе плътно към Дишър и зашепна:

— Аз бих започнал с новия наемател в апартамент 2С.

— Защо? — прошепна Дишър в отговор.

Монк посочи с глава към прозореца. Тримата погледнахме навън. Млад мъж на двайсет и няколко години вървеше по тротоара, подпирайки се на патерици. Десният му крак липсваше.

— Това е той — каза Монк. — Той е очевидно небалансиран индивид. Разбрах го инстинктивно в мига, щом го видях.

— Той е еднокрак — казах. — Това не е престъпление или отражение на характера му.

— Той няма десен крак — подчерта Монк. — Следователно го интересуват само леви чорапи. И ще забележите, че е обут с бял чорап.

Не бях забелязала.

— Това не го превръща в крадец.

— В деня, след като той се нанася, един от най-хубавите ми бели чорапи бива откраднат — каза Монк. — Съвпадение? Не мисля.

Значи заради това беше цялата история. Новият наемател беше разстроил деликатното равновесие на света на Монк. Той не можеше да понесе представата, че над него живее някой, който има само един крак. Вероятно това беше единственото, за което Монк бе в състояние да мисли, откакто мъжът се беше нанесъл, и тази лишена от разумни основания нервност беше намерила израз в един изгубен чорап.

Почувствах се като детектив, който току-що е разкрил някакъв случай.

— Ще го разпитам — каза Дишър, като посочи с глава към мъжа отвън.

— Не говориш сериозно — заявих. — Ще го обидиш.

— Ще бъда ловък — каза Дишър.

— Няма начин да попиташ еднокрак човек дали е откраднал чорапа на съседа си, без да го обидиш.

— Не разбирам как би могло да бъде по-обидно, отколкото да зададеш същия въпрос на човек, на когото и двата крака са си на мястото — каза Дишър.

— Прав си — казах. — Така че, ако бях на твое място, не бих задала този въпрос на никого.

— Само че ти не носиш полицейска значка — каза Дишър. — А аз — да. Да бъдеш ченге означава да задаваш неудобните въпроси.

— Той не бяга от отговорност — каза Монк.

Не исках да присъствам, когато Дишър започне разпита. Идвах в апартамента на Монк почти всеки ден и исках да мога да гледам съседите му в очите без смущение или срам.

— Вие също не бихте искали да избягате от вашата, господин Монк. Трябва да се консултират с вас по разследването на убийство.

Монк кимна. Взехме от Дишър адреса на местопрестъплението и имената на жертвите.

— Това не би трябвало да отнеме много време — каза Монк.

— Още не знаете нищо за случая — казах.

— Това е убийство — каза Монк. — Толкова ли е трудно?

— Не е като да става дума за изгубен чорап — подметнах.

— Именно — каза той.

Монк не умееше да долавя сарказма. Благодаря на Бога за това. Ако умееше, вероятно щеше да ме уволни още преди години.