Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (14)

13. Г-н Монк отива на почивка

Заради неразположението от часовата разлика се събудих в четири сутринта и не можах да заспя отново. Затова използвах часовата разлика в своя полза, и се обадих вкъщи да проверя как е Джули.

Уверих дъщеря си, че прекарвам ужасно, за да не ми завижда. Не беше трудно да я убедя. Тя можеше да си представи какво е да пътуваш с Монк. Чувствах се малко виновна, че карам почивка в Европа без нея, но не чак толкова, че да съм готова да взема следващия самолет за вкъщи.

Това превръща ли ме в егоистка и лоша майка? Надявам се, че не.

След разговора изчетох пътеводителите, за да открия какво може да се разгледа и какво може да се върши, и прегледах немско-английския речник за думи или фрази, които можеха да са ми от помощ за пътуването с Монк.

Не открих директен превод за „моля, извинете приятеля ми, той не иска да ви обиди“ и „имате ли дезинфектант?“ на немски. Отбелязах си наум да попитам семейство Шмид.

Освен това направих списък на разположени наблизо места, които двамата с Монк можехме да посетим, след като изчерпим всички предлагани от Лор възможности, което, съдейки по големината на градчето, щяхме да направим до ранния следобед.

Фридерике се трудеше усърдно в кухнята, когато слязох долу в седем сутринта. Приготвяше яйца, наденици и бисквити, които след това Хайко изнесе на наподобяващата касапски дръвник маса, където чакаха Монк и още четирима гости.

Монк, разбира се, не ядеше топлата закуска. Ядеше препечен хляб, като изрязваше коричките и внимателно мажеше хляба с мармалад.

Седнах срещу него и се представих на другите гости — бизнесмен, дошъл на посещение в една от фабриките, възрастна германка, която не говореше английски, и двойка млади белгийци, които не можеха да свалят ръцете или очите си един от друг.

Хайко остави в средата на масата една купа. Имаше дузина бели наденици, плаващи във вдигаща пара гореща вода. Не бях сигурна какво трябва да правим с надениците, затова изчаках да видя какво правят останалите.

Бизнесменът извади една наденица от купата с лъжицата си и я сложи върху чинията си. Разряза наденицата в края, за да я разтвори, вдигна я с пръсти и изсмука месото, сякаш пиеше през сламка.

Монк се присви целият, а трябва да призная, че и аз не сметнах гледката за особено приятна. Бизнесменът ме видя, че го наблюдавам, и изглеждаше развеселен от реакцията ни.

— Weisswurst^[1] — каза той, като посочи наденицата. — Много е вкусна.

Старата дама извади една наденица от купата, но не изсмука месото. Вместо това разряза наденицата на дължина по средата и с помощта на вилицата си деликатно измъкна навън бялото месо. Потопи месото в някакъв вид горчица и го изяде.

Това ми се стори по-приемливо, отколкото да изсмуча месото от обвивката, но не мисля, че можех да ям нещо с горчица рано сутрин.

Няколко минути след пристигането ми бизнесменът тръгна за срещата си, някакви роднини на старата жена дойдоха да я вземат, а младата двойка побърза да се върне в стаята си, вероятно за да довършат онова, което бяха започнали на масата.

Взех една наденица и реших да я изям както старата жена, само че без соса. Тъкмо се канех да пъхна месото в устата си, когато Монк се намръщи.

— Нали знаеш какво представлява наденицата? — каза той. — Мляно месо, натъпкано в свинско черво. А ти знаеш какво има в едно черво, нали?

— Да, знам, благодаря — казах. — Вие изядохте една наденица вчера.

— Съмнявам се в това — каза той.

— Онова хапче и амнезия ли ви причинява?

— Не, но след като ефектът му отмине, нещата, които си спомням, че съм правил, са толкова безобразни, че не знам колко от тях са били наистина и кое е било кошмар.

— Всичко беше наистина — казах.

Монк потрепери:

— Бог да ми е на помощ.

Изядох наденицата. Имаше необичайни съставки, но беше вкусна и имаше учудващо сложен аромат. Усетих вкус на пушено месо, лук, джинджифил, и съвсем лек привкус на лимон. Бързо погълнах още малко.

Фридерике дойде при нас и попита какви са плановете ни. Когато ѝ казах, че нямаме никакви, тя ни каза, че днес на градския площад ще има фермерски пазар. Щяла да ходи да пазарува бакалски стоки, и ако сме искали да тръгнем с нея, с радост щяла да ни бъде водач по пътя. Бързо приех от името на двама ни, макар че Монк не изглеждаше особено приятно развълнуван от идеята.

Тя донесе от кухнята голяма плетена кошница, пъхна в нея няколко торбички от зебло, в които да носи покупките си, и тръгнахме.

Беше прекрасен ден, с умерена температура, лек ветрец и само няколко малки облачета в небето. Въздухът беше чист и лек, сякаш цялото замърсяване беше изсмукано с филтър, докато вятърът духаше из Спесарт.

Фридерике и аз вървяхме от двете страни на Монк, който се придържаше към канавката по средата на пътя.

Сега, когато бях близо до сградите, забелязах, че над всяка от малките врати имаше нещо, написано на ръка с тебешир: „20xС+М+Вx08“. Посочих към надписа.

— Какво означава това? — попитах Фридерике.

— Това са годината, два кръста и благословия за къщата — каза тя. — Това е част от ритуал, водещ началото си още от шестнайсети век.

— Всичко тук е като онова време — каза Монк. — Време е да се модернизирате.

— Шести януари е празникът на тримата влъхви: Каспар, Мелхиор и Балтазар. На този ден децата ходят от врата на врата, облечени като царе, и звънят — обясни тя. — Когато отвориш вратата, децата обявяват, че месията се е родил, пеят песен, и ако им дадеш няколко монети за бедните, изписват този надпис с осветен тебешир.

— Ами ако не платиш? — попита Монк.

Фридерике сви рамене:

— Всички плащат, иначе няма да бъдат благословени. Нещата ще тръгнат много зле за тях.

— И полицията позволява това?

— Защо да не го позволява? — отвърна Фридерике.

— Плащате за закрила. Ако не го сторите, тези грубияни ще се погрижат да се случи нещо лошо — каза Монк. — Това е изнудване.

— Това е с благотворителна цел — каза Фридерике.

— Винаги така казват — рече Монк. — Но всичко отива право за контрабандни напитки и трева. Нищо чудно, че са маскирани. Така става по-трудно да бъдат разпознати.

Фридерике изглеждаше озадачена:

— Контрабандни напитки и трева ли?

— Няма значение — казах, пренебрегвайки забележката на Монк с махване на ръка, сякаш беше дим във въздуха.

Монк посочи към една църква, покрай която минавахме:

— Горната част на онази осмица я няма.

В камъка най-отгоре на вратата беше гравирана дата. Монк беше прав. Сякаш някой беше отрязал върха на осмицата в датата 1387 г.

— Това е четворка — каза Фридерике.

— Определено е долната част на осмица — рече Монк.

— Така са пишели цифрата четири по онова време — каза тя. — Като половин осмица.

— И през последните шестстотин и двайсет години никой не е успял да намери време да я поправи? — каза Монк. — Ще се радвам да направя това за вас, докато съм тук. Имате ли длето, което да взема назаем?

Фридерике беше толкова объркана от забележките на Монк, че се препъна в едно камъче от калдъръма, но бързо си върна равновесието.

— Трябва да вървите в алеята за пешеходци — каза Монк.

— Кое? — попита тя.

— Пътеката за хората — каза Монк, посочвайки канавката, в която се намираше. — Много по-безопасно е.

— О, не, не бива да вървите там — каза Фридерике. — Носи лош късмет.

— Онзи, който е казал това, трябва да е бил същият, на когото му е хрумнало, че да издълбае половин осмица, е същото като да издълбае четворка — каза Монк. — Какво нередно може да има в това да вървиш там, където е гладко, безопасно и подредено?

— Там хората някога са изсипвали стайните си гърнета — каза тя.

— Какво е „стайно гърне“? — попита Монк.

— Средновековна тоалетна — казах. — В най-общи линии, кофа с…

Монк изпищя, като отскочи от канавката и почти скочи в обятията ми.

Погледна обвинително назад към Фридерике:

— Изхвърляли сте канални нечистоти на улицата?

— По онова време не са имали вътрешна водопроводна инсталация — каза тя. — Улиците са наклонени, така че водата от канавките се стича чак долу до потока, който се влива в реката.

— От която са пиели вода, перели са си дрехите и са вземали калта за строежа на къщите си — каза Монк.

— Това е голяма река — каза тя, — със силно течение.

Монк ме изгледа мрачно:

— Целият този град е сметище за токсични отпадъци. Би трябвало незабавно да бъде евакуиран и поставен под карантина в името на обществената безопасност.

— Вече от над сто години хората не са използвали улиците, за да изхвърлят там боклука си — казах аз. — Сега е чисто.

— Периодът на полуразпад на радиоактивните материали продължава с векове — каза Монк, като стъпваше внимателно от камък на камък.

— Човешките отпадъци не са радиоактивни — казах.

— И за атомите никой не е смятал, че са, докато не са започнали да ги разбиват — каза Монк.

— Това е напълно безсмислено — казах.

— Много смислено си е даже — каза Монк. — Това обяснява защо от това място са произлезли толкова много джуджета, защо Кихавко е бил Кихавко, и защо хората са смятали, че да напишат половин осмица е същото като да напишат четворка.

По някои теми беше безсмислено да се спори с Монк, защото нямаше шанс да промените мнението му. Това беше една от тези теми.

— Наближаваме градския площад — каза Фридерике. — Между 1626 и 1629 година повече от сто жени били обвинени, че са вещици. Били измъчвани, докато си признаят, а след това — изгорени на кладата насред площада.

— И мога да предположа защо — каза Монк. — Горките жени вероятно са проявили ереста да намекнат, че може би не е било толкова добра идея по улиците да се стичат канални отпадъци, защото от това хората може да се разболеят много лошо, както физически, така и умствено. Какво съм си мислил, като дойдох тук?

— Можем веднага да се върнем у дома — казах. Ако нямате нищо против да пропуснете следващите си два сеанса с доктор Крогър.

Монк направи гримаса:

— Животът е жесток.

Градският площад беше претъпкан с хора, които вървяха бавно сред навесите, масите и камионите със стока, където се продаваха плодове, зеленчуци, месо, морски дарове и дребни вещи за дома.

Имаше също жонгльори, музиканти, духачи на стъкло и скулптори, които упражняваха изкуството и занаята си сред продавачите, придавайки на пазара присъща за стария свят, празнична атмосфера, която ми напомни за ренесансовия панаир, който идваше в Монтерей всяко лято, когато бях малка.

За разлика от панаира обаче това беше автентично.

Скоро изгубихме следите на Фридерике. Тя спря да пазарува, а ние бяхме повлечени от потока на тълпата. Оставих се на тълпата да ме увлече, но Монк се съпротивляваше на течението и накрая изглеждаше като някой от уличните актьори.

Той подскачаше, правеше пируети и се снишаваше, за да избегне физическия контакт с непознати и за да пази равновесие върху камъните от калдъръма, на които си избираше да стъпи. Някои малки деца наистина спираха, за да го гледат. Направих най-доброто, на което бях способна, да не му обръщам внимание, предпочитайки да оставя погледа си да се рее към месарите и хлебарите, художниците и кукловодите.

Разглеждах сбирката от ръчно изработени плюшени животни, подредени от един търговец, когато, с крайчеца на окото си, видях нещо необичайно.

Монк прекрати странния си танц и се втурна в тълпата, като се провираше с блъскане сред хората.

Нещо беше много не наред. Веднага хукнах след него.

— Господин Монк! — изкрещях. — Чакайте!

Но той се устреми напред, без да си дава сметка за хората, които грубо ръгаше с лакти и блъскаше настрани.

Монк беше толкова съсредоточен в преследването, че сякаш изобщо не го беше грижа дали тича по неравен калдъръм или стъпва в канавката.

Онова, което беше привлякло вниманието му, каквото и да беше то, беше толкова важно, че неутрализираше страховете и тревогите му. Не можех да си представя какво толкова е видял, което може да има такава власт над него.

А после той спря толкова рязко и така напълно, че едва не се забих право в гърба му.

— Какво има? — попитах, като се опитвах да си поема дъх. — Какво не е наред?

Монк беше стигнал до място, където се пресичаха няколко тесни улици и гледаше нагоре и надолу по всяка от тях, а главата му се въртеше почти като пумпал.

Завиваше ми се свят само като го гледах. Или може би причината беше във внезапното напрежение, съчетано с изтощението от часовата разлика.

— Какво видяхте? — попитах. — След какво тичахте?

— Отиде си — каза Монк, с изопнато и безнадеждно изражение на лицето. — Изгубих го.

— Кой?

Монк си пое дълбоко дъх и затвори очи. А когато ги отвори пак, на лицето му беше изписано изражение на непоколебима и твърда решителност, което не бях виждала никога преди.

— Убиецът на жена ми — каза той.