Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to Germany, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк отива в Германия

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 2008

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-084-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1089

История

  1. — Добавяне

21. Г-н Монк получава новини

Гешир си потърка брадичката. Щофмахер нави края на огромния си мустак. А аз започнах да пляскам с длан по мухите, които жужаха около мен, докато обмисляхме последиците от наблюдението на Монк.

Люполц не беше отишъл сам дотам.

Следователно как се беше озовал на пътеката? Ако не беше доплавал дотам, тогава това означаваше, че някак е бил пренесен. И най-вероятно беше да не е бил жив, когато това се беше случило.

Това обяснение обаче повдигаше още повече въпроси.

Защо не го бяха оставили в къщата му? Защо му е било на някой да захвърля тялото му на туристическа пътека? Как беше умрял? Защо нямаше никакви следи от насилие? По какъв начин беше свързана смъртта му — ако изобщо беше свързана — с насилствената смърт на Аксел Виг? Или беше просто поредното причудливо съвпадение в един ден, изпълнен с чупещ всички рекорди брой подобни съвпадения?

Това бяха само някои от въпросите, които минаваха през ума ми, и вероятно бяха и сред онези, за които мислеха Щофмахер и Гешир.

— Има още — каза Монк.

Щофмахер въздъхна:

— Разбира се, че има.

— Погледнете как са завързани връзките на обувките му. Началният възел и завършващата фльонга са съвършено балансирани. Това е енциклопедичен пример за норвежкия моряшки възел. Но, както съм сигурен, че си спомняте, обувките, които беше изритал, без да ги развързва, в спалнята си, бяха завързани с немарливи неправилни възли.

Спомнях си обувките, но не и възлите. Не обръщам внимание на същите неща като Монк. Също така не бих могла да ви кажа и колко паркингови броячи има на Маркет стрийт, колко сусамови семенца има върху едно хлебче за хамбургер, или пък дали в дрешника ми има закачалки, които не са обърнати в една и съща посока.

— Намеквате, че някой друг му е обул обувките — каза Щофмахер.

— И го е облякъл в този екип за бягане — каза Монк. — Вероятно е бил същият човек, който е захвърлил тялото му тук. Всичко това е било инсценирано.

— За да ни подскаже какво? — попита Гешир.

— Още не знам — каза Монк. — Но е било импровизирано набързо. Ако убиецът беше планирал това предварително, нямаше да е толкова немарлив.

— Непрекъснато повтаряте „убиецът“ — каза Щофмахер. — Но все още нищо не показва, че Люполц е бил убит.

— Бил е — каза Монк.

Чух шум от приближаващи се хора. Обърнах се и видях дузина хора в еднакви жълти найлонови работни дрехи, задаващи се с резки крачки нагоре по пътеката. Носеха метални кутии, камери, торба за трупове и носилка. Предположих, че са съдебният лекар и първата вълна криминалисти.

— Би трябвало да изгребете езерото с драга — каза Монк, като посочи с глава към калния кафяв напоителен изкоп на няколко метра от пътеката.

— За какво? — попита Гешир. — Нищо не търсим.

— Там е изчезналият лаптоп — каза Монк. — Предполагам, че именно там го е хвърлил убиецът, в торбичка от прахосмукачка, натъпкана с пера и калъфка за възглавница, след като е извадил твърдия диск.

Криминалистите започнаха да правят снимки и се заловиха за работа около тялото. Един мъж, за когото предположих, че е съдебният лекар, приклекна до Щофмахер и започна да оглежда тялото.

— Мисля, че оттук нататък ние можем да поемем нещата — каза Щофмахер на Монк. — Оценяваме всички съвети, които ни дадохте.

— Ами моят проблем? — попита Монк.

— Ще се свържем с вас в пансиона, в който сте отседнали, ако научим нещо по време на разследването — каза Щофмахер.

— Лесно ви е да го кажете — рече Монк. — Как се предполага да стигна дотам?

Щофмахер изглеждаше объркан, затова му обясних положението.

— Господин Монк има предвид калните си обувки — казах. — Ако направи една крачка, рискува да се изкаля още повече.

Щофмахер въздъхна и каза нещо на немски на двамата мъже с носилката. Те приближиха носилката до Монк.

— Те ще ви занесат обратно до колата — каза Щофмахер.

Двамата мъже вдигнаха носилката и Монк внимателно се намести върху нея.

— Знаех си, че точно така ще си тръгна оттук — нещастно каза Монк. — Поне не съм в чувала за трупове.

 

 

Монк трябваше да си смени обувките в мига щом се върнахме в пансиона. Няколко минути по-късно излезе от стаята си, обут в чифт обувки „Хъш Пъпис“, същите като онези, които беше събул, понесъл мръсния си чифт в запечатана найлонова торба, която държеше на една ръка разстояние.

— Изхвърляте си обувките? — попитах.

— Какъв друг избор имам?

— Бихте могли да ги почистите.

— Само едно нещо ще почисти тези обувки. — Монк подаде торбата на Хайко Шмид, докато излизахме. — Незабавно изгорете това.

Отправихме се за ранна вечеря на същото място, което посетихме предната вечер. Този път бях по-дръзка. Поръчах си виенски шницел и бях приятно изненадана, когато не донесоха на масата хотдог.

Докато растях в Монтерей, в Калифорния имаше верига ресторанти за бързо хранене, наречена „Виенският шницел“, в която сервираха голямо разнообразие от противни хотдози, които на външен вид бяха дори по-лоши, отколкото на вкус.

Подобно на всеки невеж калифорниец, предполагах, че „виенски шницел“ е немската дума за „хотдог“. Но не, не е. Това всъщност е леко сплескан и запържен телешки котлет, подобен на селска пържола, само че много вкусен.

Тогава защо някой би нарекъл будка за хотдог „Пържено телешко“? Щеше да е същото, като да наречеш павилион за хамбургери „Чоу Мейн“.

Нямаше логика.

Да се опитвам да проумея логиката зад името на виенския шницел беше цялата дълбочина на интелектуално мислене, на която бях способна след дългия ден, който имах.

Колкото и вкусна да беше вечерята, необходима ми беше цялата сила на волята ми, за да не заспя на масата. Монк също се бореше с изтощението. Тръгнахме си веднага щом се нахранихме.

В осем вечерта вече се бях прибрала в стаята си и бях в леглото. Бях толкова изтощена, че бях сигурна, че ще спя чак до закуска. Но часовата разлика още объркваше биологичния ми часовник и аз се събудих, освежена и съвсем бодра, в три сутринта.

Лежах в леглото, опитвайки се да реша какво да правя през трите или четири часа до закуската, когато клетъчният ми телефон иззвъня. Вдигнах го, благодарна, че имам нещо за вършене.

— Изненадващо енергичен и бодър поздрав от страна на човек, грубо изтръгнат от дълбок сън — каза ми Стотълмайер.

— Това е, защото бях напълно будна — казах.

— Там е три сутринта, нали така?

— Да — казах.

— И ти си будна — рече той.

— Съжалявам, че ви разочаровах, капитане.

— Шегуваш ли се? Облекчен съм — неубедително каза Стотълмайер. — Последното, което искам, е да ти нарушавам почивката.

— Успяхте ли да откриете нещо за доктор Рахнер?

— Успях — каза Стотълмайер. — Монк буден ли е?

— Откъде да знам? — попитах. — Не сме в една и съща стая.

— Разбери — каза Стотълмайер. — Ако е заспал, по-добре да го събудиш.

— Това, което имате да казвате, не може ли да почака до сутринта?

— Той вече чака твърде дълго — каза Стотълмайер.

— Толкова ли е важно?

— Толкова е важно — каза той.

Облякох си един халат за баня и с клетъчния си телефон в ръка тръгнах надолу по коридора към стаята на Монк. Почуках на вратата и се надявах, че съм потропала достатъчно силно, за да събудя него, но не и останалите гости.

Той отвори вратата по пижама. Очите му бяха затворени. Може би дори ходеше насън.

— Какво има? — попита той замаяно.

— Капитанът има информация за доктор Рахнер — казах.

Монк ми даде знак да вляза и затвори вратата. Седнахме един до друг на крайчеца на леглото му. Включих Стотълмайер на високоговорител и вдигнах телефона между нас.

— И двамата сме тук, капитане — казах.

— Как я караш, Монк? — попита Стотълмайер.

— Целият свят заговорничи против мен — каза Монк.

— Може би с изключение на вас, Натали и Ранди Дишър.

Може би с изключение? — възкликнах.

— Обичам да бъда възприемчив за всякакви мнения — каза Монк.

— Точно с това си известен — каза Стотълмайер: сарказмът му напълно убягна на Монк. — Ето какво научих. Доктор Рахнер е уважаван психиатър и автор в Германия, който през годините е изнасял лекции в няколко колежа в Съединените щати, включително Калифорнийския университет „Бъркли“.

— Кога е бил в района на залива на Сан Франциско? — попита Монк.

Настъпи продължителна пауза. За момент си помислих, че връзката се е разпаднала.

— През двете седмици преди убийството на Труди — каза Стотълмайер.

Монк прие новината стоически, като кимна леко, сякаш Стотълмайер само потвърждаваше онова, което той вече знаеше.

— Какво е правил там? — попита Монк.

— Изнесъл е няколко лекции — каза Стотълмайер. — Били са заплатени със сума, отпусната от Дейл Бидърбек.

Дейл Кита. Отвратително дебелият безумец, опитал се да съсипе семейство Монк, след като Труди написала поредица не особено ласкави разследващи репортажи за неговите бизнес начинания.

Значимостта на новината едва не ме накара да падна от леглото, но Монк отново прие всичко със зашеметяващо спокойствие. Той просто кимна.

— Открихте ли някаква връзка между доктор Рахнер, доктор Крогър и Дейл? — попита Монк.

— До този момент не, но не сме задълбавали много — каза Стотълмайер. — За тази цел ще са ни нужни многобройни заповеди за обиск.

— Ами вземете ги тогава — каза Монк.

— Не разполагаме с никакви доказателства за извършено престъпление.

— Знаете къде е погребана Труди — рече Монк.

Това беше като плесница. По линията настъпи продължително мълчание. За миг се запитах дали Стотълмайер не е затворил. Нямаше да го виня, ако го беше направил. Монк не оценяваше колко усилено работеха приятелите му за него. Или ако го оценяваше, рядко го показваше.

— Не е честно — тихо каза Стотълмайер.

— И убийството ѝ не беше — отвърна Монк, без следа от угризения за язвителната си реплика.

— Искам да хвана кучия син, убил Труди, и ще направя всичко, което е във властта ми, за да го сторя. Но не мога да убедя никой съдия да ми даде заповеди за обиск на основание на това, с което разполагаме. Всички доказателства са косвени и не водят до нищо.

— За мен водят — каза Монк.

— За теб са от значение много неща, които не са важни за никой друг — рече Стотълмайер.

— Но в крайна сметка се оказват важни — каза Монк.

— Добре, тогава може би можеш да ми кажеш какъв е бил мотивът на доктор Рахнер да наеме някого да сложи бомба в колата на Труди.

— Може би няма такъв — каза Монк.

— Ако искаш да извършиш най-обикновено убийство, не намираш бомбаджия и не го наемаш да го извърши — каза Стотълмайер. — Правиш го сам — бързо и просто.

— Това, което исках да кажа, е, че може би го е направил по поръчка на Дейл — каза Монк. — По същия начин, както лекарят на Дейл уби една съдийка заради него.

— Смятате, че Дейл е изнудил доктор Рахнер да го направи? — попитах. — И също така е изнудил доктор Крогър да си играе с ума ви, за да ви попречи да се върнете на работа в полицията?

— Това е една възможност — каза Монк.

— Нямаш никакви доказателства — заяви Стотълмайер.

— Точно затова ни трябват заповедите за обиск — каза Монк.

— На един съдия ще му трябва нещо много повече от възможности, преди да ни даде заповеди да се разровим из телефонните разговори, пътуванията и банковите документи на всички — каза Стотълмайер. — Всичко, което мога да кажа сега на някой съдия, е, че доктор Рахнер е бил в Сан Франциско през седмиците преди смъртта на Труди, изнасяйки лекция, спонсорирана от Дейл Кита, и че е възможно твоят психиатър да е присъствал. В това няма нищо дори намекващо за престъпление.

— То предполага заговор — каза Монк.

— Според теб — каза Стотълмайер.

— И според мен — намесих се.

— Но няма да убеди никой съдия — каза ни Стотълмайер.

— В изповед, направена на смъртното си легло, бомбаджията, който уби Труди, каза, че мъжът, който го наел, имал шест пръста на дясната си ръка — добавих. — Същото важи и за доктор Рахнер.

— Последния път, когато проверих — каза Стотълмайер, — наличието на допълнителен пръст не беше криминално нарушение.

— Проверили сте? — рече Монк.

— Шегувах се, Монк. Не съм проверил.

— Може би е добре да го направите.

— Не съм проверил, защото знам, че не е престъпление, и ти също го знаеш — каза Стотълмайер. — В Германия може и да е. Питай тамошните ченгета.

— Ще го направя — каза Монк.

— Дръжте ме в течение как вървят нещата. На ваше разположение съм, ако имате нужда от още някаква помощ — рече Стотълмайер. — В границите на разумното.

Обадих се:

— Можете ли да откриете защо онези ресторанти за хотдог в Америка се казват „Виенски шницел“, когато в Германия тези думи всъщност означават „изпържен и паниран телешки котлет“?

— Мисля, че казах „в границите на разумното“ — каза Стотълмайер.

— Точно това търся — казах. — Разумната причина. И по-добре да е основателна.

— Сигурно връзката е лоша — каза Стотълмайер. — Кой говори: Натали Тийгър или Ейдриън Монк?

— Ейдриън Монк на телефона — каза Монк.

— Така си и помислих — каза Стотълмайер.

— Не, онази нелепа молба беше на Натали. Ето моята: Искам да говоря с Дейл Бидърбек.

— Нейната молба ми хареса повече. Беше по-смислена.

— Той знае истината — каза Монк.

— Не ти трябва да правиш това, Монк. Дейл е чудовище. Само ще те разиграва и ще се наслаждава на страданието ти. Той няма нищо по-добро за вършене.

— Можете ли да уредите разговора, или не? — настоя Монк.

Стотълмайер въздъхна уморено:

— Ще говоря с надзирателя и ще видя какво мога да направя. Сега поспете малко. И двамата звучите така, сякаш наистина имате нужда от това.

Казахме си „довиждане“, а след това ние останахме да седим мълчаливо. Имаше много неща, за които да мислим.

Дали това беше още една перфектна буря от съвпадения? Или Дейл Кита, доктор Рахнер и доктор Крогър бяха замесени в смъртта на Труди и в заговор да попречат на Монк да се върне на работа в полицията?

Ако беше така, защо?

Погледнах Монк. Изглеждаше вцепенен. Сега вече никой от нас нямаше да спи.

— Как се чувствате? — попитах го.

Той въздъхна: раменете му увиснаха от тежестта на всичко, което беше научил.

— Радвам се, че утре имам час при психиатъра си — каза той. — Наистина имам нужда от това.

— Но той може да е замесен във всичко това — рекох.

— Значи ще бъде много ползотворен сеанс — каза Монк. — В едно или друго отношение.

— Иска ми се да можех да съм там — заявих.

— Ще бъдеш — каза той.

— Наистина ли? — попитах. — Защо?

— Имам нужда там да присъства някой, на когото мога да имам доверие — каза Монк. — А както се чувствам точно сега, не съм сигурен, че мога да имам доверие дори на себе си.

В известен смисъл, това беше най-милото нещо, което някога ми беше казвал. Целунах го по бузата и излязох от стаята, преди да е успял да развали мига, като ми поиска мокра кърпичка.