Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to Germany, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк отива в Германия

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 2008

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-084-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1089

История

  1. — Добавяне

12. Г-н Монк и новото преживяване

Семейство Шмид бяха физически несъответстваща си двойка, прехвърлили шейсетте, които с радост ни приветстваха с „добре дошли“ в хотела си, предлагащ нощувка и закуска, в сърцето на Лор.

Хайко беше висок почти метър и деветдесет, тялото му беше извито като въпросителен знак, навярно от десетилетията, в които беше вървял приведен, за да не си удари главата в голите неизмазани греди, които поддържаха ниските, вълнообразни тавани в техния предлагащ нощувка и закуска хотел.

Фридерике беше ниска и закръглена като топка за боулинг. Косата ѝ беше опъната назад в стегнат кок и носеше престилката си на цветя като втора кожа.

Общото помежду им беше дружелюбната усмивка и вроденото гостоприемство.

Фридерике ни отведе лично до стаите ни, спестявайки на високия си съпруг някоя и друга потенциална цицина, макар че нито Монк, нито аз извадихме такъв късмет. И двамата успяхме да си треснем главите: аз — докато се качвах по неравното стълбище, а Монк — докато вървеше надолу по коридора.

— Ако имате нужда от лед, кажете ми — каза тя. — Чаша горещ ментов чай също помага.

Тя извади от джоба на престилката си дълъг, старомоден ключ и отвори вратата на една от стаите.

— Това беше моята стая, когато бях дете — каза тя. — А сега е ваша.

Надникнах вътре. Беше уютна, съвсем малко по-широка от желязното легло в центъра на стаята. По протежение на ниския, скосен таван се простираха дебели дървени греди. Подът сякаш се спускаше под наклон към каменното огнище, където друга дебела греда от гладко дърво служеше като полица над камината и крепеше един ред книги. Навсякъде имаше свещи и малък, квадратен прозорец, покрит с ушити на ръка завеси.

— Прекрасна е — казах.

— Но не е равна — възрази Монк.

— На мен ми изглежда много уютна — рекох.

— Наистина е такава — каза Фридерике. — Топла през зимата и прохладна през пролетта.

Тя ни поведе надолу по коридора към следващата стая. В нея нямаше огнище, но иначе беше същата като моята. Монк неодобрително поклати глава.

— Тези стаи са необитаеми — каза Монк. — А цялата сграда е крива. Може да се срути всеки момент.

— Вероятно е малко наклонена, но къщата винаги си е изглеждала така — поясни тя. — Това е защото е построена без прави ъгли.

Монк ахна:

— Защо му е на някой да прави това?

— Вярвали са, че дяволът седи в правите ъгли — каза тя.

— Боже мой — възкликна Монк. — Те да не са живели в Тъмните векове[1]?

— Да — каза бодро тя, — точно тогава са живели.

— Кога е построен домът ви? — попитах я.

— През 1440 г. Стените са направени от дъб от гората Спесарт, и от кал, камъни и клонки от бреговете на река Майн.

— Кал ли? — каза Монк.

— И пак е по-добре построена и солидна от домовете, които строят днес. Не бих искала да живея в някое от онези паянтови жилища.

Фридерике вероятно беше права. Съмнявах се, че едно съвременно построено по проект американско жилище може да издържи толкова дълго, колкото бяха устояли сградите в Лор на изпитанията на времето и войната.

Това, което ми се струваше наистина удивително, беше, че дървените греди на техните сгради са били излагани на прищевките на природните стихии в продължение на столетия, без да изгният, а въпреки това, каквото и да правех, аз трябваше да си сменям дограмата на всеки няколко години.

Трябваше да узная тайната.

— Как са предпазили дървото от изгниване? — попитах.

— О, много е просто. Накисвали са го във волска кръв — каза тя. — Това държи надалеч червеите.

— А също и хората. — Монк рязко се обърна и замарширува към стълбите, като отново си тресна главата в една греда.

Сграбчих го здраво за ръката над лакътя и го завъртях.

— Няма къде другаде да отидем, господин Монк.

— Съществува колата — каза той, като си разтриваше челото.

— Тук не позволяват на хората да спят в колите си — казах.

— Откъде знаеш?

— Видях табела. — Това беше лъжа, но бях уверена, че правилото съществуваше. Погледнах отново към Фридерике: — Ще вземем стаите.

— Радваме се да ви приемем — каза тя, като ми подаде ключовете. — Закуската е в седем. Ще направя на двама ви по чаша чай.

Тя ни подмина и слезе по стълбите.

— Бъди разумна, Натали — умолително се обърна Монк към мен. — Стените са направени от пръст и подгизнали от волска кръв греди.

— Мислите ли, че стените у дома са кой знае колко по-здравословни? Кой знае какви химикали са използвани в тях?

— Аз знам — каза Монк.

— Имате предвид, азбест, олово и формалдехид? — казах. — Чувствам се много по-сигурна и защитена, заобиколена от стени, направени от кал, взета от бреговете на реката много векове преди всичко да бъде замърсено от химикали и инсектициди.

— Но гъмжаща от канални отпадъци и чумна зараза — каза той.

— Това е било преди стотици години. Помислете си обаче за всички хора, които са били в онази кола под наем само през последните няколко седмици — казах. — Не мога да си представя какви ли микроби и телесни течности може да са оставили след себе си.

— Аз мога. — Монк отново сложи ръка на челото си и затвори очи. — Замаян съм.

— Това е от глад, обезводняване и недоспиване — казах. — Или сътресение.

Заведох Монк до стаята му и му казах да си почине, докато кача куфарите ни. Когато се върнах няколко минути по-късно, го заварих да търка дървото с дезинфекционна кърпичка. На нощното му шкафче имаше чаша горещ чай и на моето също имаше една.

Предложих на Монк да вземем душ, да се преоблечем и след час да се срещнем долу за вечеря.

— Един час не е достатъчно време — каза той.

— Колко време ви трябва?

Той замълча за миг:

— При идеални условия — и с това искам да кажа, ако не обитавах колиба от кал — почистването на душа би ми отнело само два, до три часа. Ще ми трябват най-малко осем, но това е консервативно поведение.

— Отивам на вечеря след час — казах. — Със или без вас.

Отидох в стаята си и затворих вратата. Седнах на крайчеца на леглото и с наслада изпих чашата си с чай, който беше много горещ и с лек вкус на мед. Беше вкусен и, както ми обещаха, изглежда, че намали размера на цицината върху челото ми.

Допих си чая, взех душ и се преоблякох в чисти дрехи. Почувствах се като нова жена.

Внимателно се наведох, докато слизах по стълбите. Запитах се дали някой им беше предлагал да подплатят гредите.

Монк ме чакаше в антрето, като разглеждаше внимателно декоративните плочки и гравюри със сцени от Лор, окачени по измазаните в бяло стени.

Беше облечен в обичайната си униформа — риза от сто процента памук, плътно закопчана до врата, закопчано до горе сиво спортно сако, памучни панталони с басти с осем дупки на колана вместо обичайните седем, и кафяви излъскани до блясък мокасини „Хъш Пъпис“.

Хайко Шмид седеше в стол с твърда облегалка, пушеше лула и оглеждаше изучаващо Монк.

— Така ли се обличат сега хората в Щатите? — попита той.

— Би трябвало — каза Монк.

Хайко кимна. Той носеше карирана риза под изплетен на верев дълъг пуловер с цип, който изглеждаше с два номера по-голям. Набразденият подгъв на панталоните му от рипсено кадифе беше толкова износен, че бе станал гладък и лъскав.

— Много елегантно — каза Хайко. Според мен наистина го мислеше.

Монк наклони глава на една страна, после на друга. Не му се случваше често да получи комплимент, който не си е изпросил.

— Мисля, че ще добие популярност — рече той.

Попитах Хайко дали може да ни препоръча ресторант в Лор.

— „Глиганската глава“ — каза тя. — Най-добрата храна в града след домашната кухня на мама. Точно надолу по улицата.

Благодарих му и тръгнахме на вечеря.

В Лор нощта беше много по-тъмна, отколкото в Сан Франциско. Калдъръмените улици и наполовина дървените къщи се къпеха в меката светлина на лампите, изработени по образец на старите газени фенери. Ако наоколо имаше паркирани коли, аз не ги видях и се радвах заради това. Мъждивата светлина в гъстата черна тъмнина сякаш заличаваше всички следи от съвремието. Беше лесно и забавно да си представя, че сме отново в Средновековието.

Монк не забелязваше. Той си гледаше в краката, подбирайки внимателно всеки камък, на който да стъпи, докато стигна до един отводнителен канал, който се простираше точно в средата на улицата.

Камъните в канавката бяха подредени в повтарящ се шаблон, по два камъка на ширина. Това означаваше, че Монк трябваше да върви, като поставя единия си крак точно пред другия, сякаш ходеше по въже, ако искаше да не докосва безредно поставените камъни от двете страни на канавката.

Плъзнах ръка под тази на Монк и той моментално се скова.

— Какво правиш? — попита.

— Вървя под ръка с вас.

— Знам това — каза той. — Но защо?

— Защото се намираме във възхитително средновековно селце в топла пролетна вечер и аз съм щастлива, че съм тук с вас.

Не си давах сметка за това, докато не го изрекох, но наистина беше вярно.

— Това звучи напълно безсмислено — каза той.

Въздъхнах:

— Страхувам се, че може да се спъна на някой от тези неравни камъни, и се държа за вас, за да си спася живота.

— Не те виня — рече Монк. — Онзи, който е сложил тази настилка от камъни, е бил умопобъркан.

Почувствах как се отпусна леко, което за него си беше много нещо.

Продължихме да вървим мълчаливо, хванати под ръка. Харесваше ми звукът от стъпките ни по калдъръма. У дома никога не бях чувала такъв звук. Беше успокояващ.

— Хубаво е — казах.

— Чувствам се неудобно тук — рече той.

— Вие се чувствате неудобно навсякъде.

— Не се чувствам неудобно в апартамента си — каза той.

— Но така ли бихте искали да живеете? В пълна изолация?

— Вероятно не е възможно — каза Монк. — Но не вреди да си помечтая.

Ресторантът се намираше в сграда, с всяка своя частица също толкова стара, наклонена настрани и очарователна, колкото и предлагащия нощувка и закуска хотел, в който бяхме отседнали, затова, естествено, Монк нямаше особено желание да влезе вътре. Но тъй като ръката ми беше преплетена с неговата, успях да го замъкна вътре без особени усилия.

Стените на ресторанта бяха украсени с разклонени рога и всевъзможни препарирани птици, а над огнището в главната трапезария имаше огромна глиганска глава, с цилиндър на върха, увенчан с пъстри пластмасови цветя.

Монк искаше да си тръгне незабавно, но аз го убедих, че има нужда да яде, и му напомних, че не си носеше никаква собствена храна, затова беше принуден да яде онова, което предлагаха местните ресторанти. Щеше да се опита да си донесе храна за една година, ако не беше под силно въздействие на лекарствата, докато си приготвяше багажа.

Той поклати отчаяно глава:

— Ето защо просто трябва да кажеш „не“ на наркотиците.

— Защото можеш да свършиш в прекрасен стар ресторант в идилично градче в Германия?

— Точно — каза Монк. — В следващия миг може да се опитам да си изтръгна очите с горещ ръжен.

— Ще се опитам да ви държа далече от горещите ръжени — казах.

— Нека това да е за урок на дъщеря ти.

— Непременно ще ѝ кажа.

Отведоха ни до маса за двама до стената. Седнах с гръб към стената, така че Монк трябваше да е с лице само към мен и един чифт разклонени рога, вместо да гледа към глиганската глава и окачената на стената птица.

Сервитьорът ни даде менюта на английски, без да го молим. По някакъв начин беше определил, че сме туристи, въпреки характерните за Лор цицини на главите ни.

Менюто беше кратко, само с няколко ястия, включващи пържоли, риба и салата. Пържолата от ребро беше описана като „мускул от областта между ребрата с типични джобчета с бълбукаща мазнина“, което може и да беше точно, но не звучеше особено съблазнително. Рибното предястие беше описано като „сьомга-пъстърва върху бял ориз със сос от горчица и листни растения от земята“. Опитах се да си представя хибрид между сьомга и пъстърва, и каква ли може да е на вкус.

Спрях се на проста градинска салата, а Монк си избра купа бял ориз. Не бяхме големи авантюристи по отношение на кулинарния си избор, но беше едва първата ни вечер. Смятах, че ще трябва да започна внимателно.

Стигаше ми просто да си седя там, независимо какво ям.

Ако само преди два дни някой беше предсказал, че ще пътувам до Европа с Ейдриън Монк, никога нямаше да повярвам. Всъщност, щях да кажа, че е невъзможно.

— Това, което преживяваме сега, е много специално — казах. — Надявам се, че го оценявате.

— Опитвам се да не забелязвам разклонените рога — рече Монк. — Това е единствената причина, поради която се взирам дълбоко в очите ти.

— Не говорех за това. Говоря за това, да сме тук, прекосили половината свят. Това е специалното.

— „Специално“ е друг начин да кажеш „не в обичайните норми“ — рече той.

— Именно — казах.

— Харесвам нормата — каза Монк. — Нормата е хубаво нещо. Иска ми се да ме бяха кръстили Норм[2].

— Но ето че сега сте тук, в Европа, опознавайки съвсем нова култура. Не е ли вълнуващо?

— Не бих го нарекъл така.

— Тогава какво е усещането?

— Като дълбоко, проникващо чувство за гадене — каза той.

— Това е страхотна възможност, господин Монк. Би трябвало да я прегърнете.

— Аз не прегръщам — припомни Монк.

— Кога за последен път сте били на почивка?

— Когато отидохме на Хаваите — каза той.

— Това не беше почивка. През цялото време разследвахме убийство.

— Беше забавно.

— Това беше работа. Една истинска почивка не включва труп.

— Тогава какво се прави?

— Нищо. В това е целият смисъл — казах. — Утре сутринта ще се събудите, без да имате задължения за вършене, без да е нужно да отделяте на някого от времето си, без загадки за разрешаване, и с цял ден пред вас на място, на което не сте били никога преди. Това е почивка.

Монк изстена:

— Нищо чудно, че нямам такива.

— Отворете душата си за новото преживяване — казах. — Може да ви хареса.

— Имал съм преживявания — каза Монк. — Не си падам много по тях.

Тогава ни донесоха храната, и се нахранихме мълчаливо. Когато свършихме с яденето, изтощението от часовата разлика вече беше обзело и двама ни. Беше едва осем часът, но и двамата водехме почти изгубена битка да си държим очите отворени.

Върнахме се в предлагащия нощувка и закуска хотел и се оттеглихме в отделните си стаи.

Докато се плъзвах между чаршафите и отпусках глава на пухкавата възглавница, се замислих за идващия ден.

Нямаше да започнем утрешния ден, застанали над жертвата на жестоко убийство. Нямахме какво друго да правим, освен да си почиваме и да разучаваме новото си обкръжение.

Поздравих се. Заминаването за Германия с Монк се беше оказало прекрасно решение, не само за мен, а и за двама ни.

Той просто все още не го осъзнаваше.

Бележки

[1] Средновековието. — Б.пр.

[2] На английски Norm — правило, норма. — Б.пр.