Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (11)

10. Г-н Монк и сеансът

Малко се позагубих, докато открия как да изляза от центъра на градчето, но това не беше толкова лошо. То ми даде възможност да поразгледам малко забележителности.

Слязохме по тясна калдъръмена улица с възхитителни наполовина дървени къщи от двете страни, които сякаш се облягаха една на друга, за да се закрепят. Под прозорците на всички къщи имаше сандъчета, пълни с цъфтящи цветя. Предните врати бяха толкова малки, че беше лесно да си представиш, че вътре живеят хобити или джуджета. Не проумявах как някой със среден ръст можеше да влиза и излиза през тези врати, без да си удари главата.

Обзалагам се, че местните можеха да разпознават онези, които живееха в града, по натъртените или ожулените им чела.

През една порта пътят ни отведе в остатъка от стената, която бе заобикаляла селището през Средновековието. Това беше един от историческите факти за Лор, които бях събрала от разглеждането на пътеводителите за Германия.

Ето още един факт. В разцвета си, преди петстотин или шестстотин години, Лор бил прочут с изделията си от стъкло, произвеждайки толкова качествени огледала, че виждали истината, несъмнено вдъхновили идеята за говорещото огледало в „Снежанка“.

Полите на планината, от които се отиваше към хотела, бяха осеяни с вили и с къщи близнаци. Много от тях имаха вид на евтино и неотдавна построени, и им липсваше очарованието и самобитността на градчето отдолу.

— Това е забравено от бога място — каза Монк, когато заслизахме сред хълмовете.

— Мисля, че е изключително очарователно.

— Това е спирка за отдих по пътя към ада — каза Монк. — Видя ли сградите? Улиците? Нищо не е право.

— Това е като да се озовеш във вълшебна приказка — отвърнах. — Всъщност именно тук се е развивало действието на приказката за Снежанка и седемте джуджета.

— Разбира се, че е тук — каза той.

— Имате предвид, защото приказката съответства на истинската история на Софи Маргарет фон Ертал, красивата баронеса, живяла в замъка?

Малко след като майката на Софи починала, баща ѝ се оженил повторно. Злата мащеха притежавала едно от прочутите „говорещи огледала“ от Лор и толкова завиждала на Софи заради красотата ѝ, че наредила на лесничея да убие младата жена. Софи избягала в гората и се подслонила при миньори, които трябвало да са много ниски, за да работят в тесните тунели.

— Не, не заради това — каза Монк.

— Тогава защо според вас историята е произлязла оттук?

— Огледай се, жено. Само адско място като това може да роди ужасяваща приказка като „Снежанка и осемте джуджета“.

— Това е било вълшебна приказка — казах. — И джуджетата са били седем, не осем.

— Нищо вълшебно и магическо няма в инфекциозните болести. Кихавко е заразил всички. Точно затова Смешливко е бил Смешливко, Мърморко е бил Мърморко, а Сънливко е бил Сънливко. Всичките са били ужасно болни — каза Монк. — Щастливко се е самозаблуждавал по отношение на заплахата. На Док е трябвало да му отнемат разрешителното за практикуване на медицина заради чиста некомпетентност. А ако Свенливко изобщо притежаваше някакви чувства, щеше да избяга с писъци от онази колиба.

— Какво общо има каквото и да било от това с осмо джудже?

— Следвай доказателствата. Осмото джудже очевидно е било убито от болестта, която е прихванало от Кихавко. Затова с течение на времето е било отписано от приказката.

— Нищо в приказката не загатва за съществуването на осмо джудже.

— Прочети я пак. Всички насочващи улики са там. Освен това, никой не би написал, а още по-малко пък публикувал, приказка за седем джуджета. Може да разказват приказка за шест джуджета, или може би за осем, но никога седем. Всъщност, казват, че е възможно в приказката да е имало още цели четири джуджета.

— „Казват“? Кои са тези, които го казват? Непрекъснато говорите за тези хора, но аз никога не съм ги виждала.

Монк пренебрегна въпроса ми и просто продължи да упорства:

— Твърди се, че имената на джуджетата са били Оригливко, Дебеланко, Забравливко и Чудатко. Трябва да са били ужасно болни, тъй като, подобно на другите, днес се помнят само с най-забележимите симптоми на инфекциите, от които са страдали.

— Уолт Дисни е дал на джуджетата тези глупави имена заради анимационното филмче — казах. — В оригиналната приказка на братя Грим нямаха имена.

— Братя Грим са били такива^[1], защото са разказвали история за група деформирани мъже, поразени от силно заразна, ужасна болест — каза Монк. — По една ирония онази отровена ябълка вероятно е спасила живота на Снежанка.

— Защо смятате така?

— Това ѝ е помогнало да се измъкне от онази къща, преди да бъде заразена, и да се озове в безопасност в херметично запечатан стъклен ковчег — каза Монк. — Снежанка е трябвало да благодари на злата си мащеха, вместо да я убива. Някой би трябвало да пренапише тази история, така че да е отговорна в социално и медицинско отношение, преди да бъде разказана на още впечатлителни деца.

Дискусията, която водехме, беше нелепа, но беше послужила за полезна цел — тя отвлече вниманието на Монк от тревогите му за няколко мига. Докато беше зает да ми изнася лекция за седемте — извинете, осемте — джуджета, беше забравил за късите си кожени панталони, беше пропуснал да забележи петното на ризата си, и не беше открил мръсната хартиена кърпичка в джоба си.

Стигнахме до тесен каменен мост над плитък поток. Една табела до моста сочеше, че сме пристигнали на територията на „Франциск“. Прекосихме моста и поехме по пътя, който се виеше леко нагоре по стръмния склон с подрязана трева към хотела.

Прекосихме няколко колоездачни пътеки и подминахме импровизирано стълбище, което се състоеше от големи камъни, забити в пръстта. Наоколо бяха пръснати няколко пейки, така че хората да могат да си почиват и да гледат живописния изглед към градчето и лъкатушещата река отдолу.

Пътят свършваше на паркинг пред хотела, който гледаше към извисяващия се, горист склон. От задната част на хотела се разкриваше просторен изглед.

Беше слънчев пролетен ден, но в солидната стара сграда имаше нещо, което ми навя мисълта за снеговити зими, изплетени на верев пуловери, горещ сайдер, плътни одеяла и бумтящи огньове. Беше място, което сякаш обещаваше топлина и сигурност.

Зад хотела имаше редици от дървени сгъваеми градински столове, и още такива на склона отгоре, разпрострени из дълъг вътрешен двор с покрив от тънки дъсчици. Видях хамаци, окачени между високите дървета, и каменно огнище, около което имаше пейки от дървени трупи.

Вече си се представях сгушена в един от онези хамаци, полюшвайки се леко на вятъра и зачетена в някоя хубава книга. Или свита до пукащия огън, препичайки меки бонбони от бяла ружа, забучени на краищата на откършените от гората клонки.

Докато търсех място на паркинга, забелязах няколко пътеки, разклоняващи се навътре в гората. Началото на всяка пътека беше означено с табела, на която имаше карта, надпис на немски и черно-бели исторически снимки.

На мен идеята за разходка в гората също ми звучеше добре.

Паркирах пред едно от означенията на пътеката и излязох от колата. Монк бавно отвори вратата си и въздъхна от облекчение, когато видя асфалт вместо калдъръм. Това беше терен, върху който можеше да стои.

Поех си дълбоко дъх. Въздухът беше като вино. Почти можех да усетя вкуса на кедър и боровинки. Толкова се радвах, че съм там.

Табелата на пътеката беше на немски, затова не можех да прочета какво гласеше, но изглежда, че съобщаваше кратки исторически сведения за „Франциск“. Зърнестата снимка на табелата беше с дата 1901 година, и на нея се виждаха пациенти, почиващи си навън на шезлонги, с покрити с чаршафи скутове, и за тях се грижеха болногледачки.

Обърнах се така, че да скрия табелата от Монк. Не ми беше нужно той да изперква точно сега.

— Хубаво е тук, нали? — казах.

Монк направи гримаса:

— Има твърде много природа.

— Какво ѝ е лошото на природата?

— Не е много чиста — каза той и се отправи към входа на хотела. Бързо го последвах.

Имаше масивно каменно огнище, точно каквото си бях представяла, стълбище, което изглеждаше, сякаш беше издялано от едно-единствено огромно парче дърво, и двойни френски врати, които се отваряха към градината и гледката.

Монк тъкмо се приближаваше към регистратурата, когато нещо отвън привлече вниманието му.

Проследих погледа му. Беше доктор Крогър, задрямал на един шезлонг, с бележник и химикалка на скута.

Монк погледна часовника си и се усмихна:

— Точно навреме.

Той отвори френските врати и измарширува навън.

Отначало не се помръднах.

Да си кажа честно, страхувах се да изляза навън. Исках да има нещо между мен и предстоящото избухване, та дори и това да беше само едно стъкло.

От лявата страна на доктор Крогър имаше празен стол. Монк го обърна под лек ъгъл, нагаждайки го приблизително като разположението на стола за пациенти в кабинета на доктор Крогър.

Той седна, изпъна ръце върху страничните облегалки и се усмихна доволно. Изглеждаше истински отпуснат и спокоен и, за миг, аз се почувствах истински щастлива заради него.

Поех си дълбоко дъх и излязох навън, но останах близо до вратата в случай че се наложи да се измъкна бързо.

Монк хвърли поглед към доктор Крогър, който още дремеше. Изопна плещи, погледна отново към доктора, а после ритна шезлонга.

Доктор Крогър стреснато се събуди и погледна наляво, за да види причината за грубото прекъсване на дрямката си.

Не мисля, че отначало мозъкът му регистрира точно какво виждаше. Доктор Крогър видя мъж в къси кожени панталони, но нещо не се връзваше. Трябваше му един миг, преди да познае, че мъжът беше Ейдриън Монк.

Докторът се сепна ужасено. Трябваше му още секунда, та умът му да възприеме нелепия образ на Ейдриън Монк в Германия, обут в баварски кожени панталони, преди да може да приеме онова, което му казваха очите.

Всичко това се появи съвсем ясно в изпълнените с ужас и неприязън изражения на лицето на доктор Крогър.

Ще ми се да го бях снимала.

Доктор Крогър се изправи рязко до седнало положение, с увиснала от удивление челюст:

— Ейдриън?

Монк поклати глава:

— Няма да повярвате какво преживях през последните няколко дни.

— Какво правиш тук?

— Имаме сеанс и, бога ми, наистина се нуждая от него. Мисля, че началото на настоящите ми злочестини може да се проследи до съдбовния ден, когато майка ми прехвърли върху мен отговорността да си броя миганията. — Монк посочи към бележника в скута на доктор Крогър. — Не трябва ли да записвате това?

— Това е напълно неуместно — каза строго доктор Крогър. — Не можеш просто да ме последваш в Германия и да очакваш да те лекувам.

— Затова съм такъв късметлия, че си имам Натали — рече Монк, като кимна с глава към мен. — Нямаше да мога да го направя без нея.

— Наистина ли? — Доктор Крогър се обърна да ме погледне, и аз почувствах как вътрешностите ми се присвиват. Помахах му смутено.

— Радвам се да ви видя — казах. — Изглеждате много отпочинал.

Доктор Крогър се изправи, хвана ме здраво за ръката и ме отведе във фоайето.

Монк остана на мястото си.

— Толкова съм шокиран, Натали — каза доктор Крогър.

— Бас държа, че сте — казах.

— Това, което Ейдриън направи днес, е сериозно нарушение на отношенията между лекар и пациент, а ти си му дала възможност да го направи — каза той, насочвайки рязко показалеца си към мен като оръжие.

— Не повече, отколкото вие му предоставихте възможност да ме последва на Хаваите — казах.

— Смятах, че си интелигентна и отговорна жена, че оказваш положително влияние върху емоционалното и психическото благосъстояние на Ейдриън. Очевидно съм сгрешил. Ти си една дълбоко объркана жена.

— Работата ми е да се грижа възможно най-добре за интересите на господин Монк, и аз правя именно това.

— Като му помагаш да ме преследва и да нахлува грубо в личния ми живот ли? — заяви доктор Крогър. — Това, което той извърши, е престъпление, а ти си била негова съучастничка.

— Бог ми е свидетел, че не ви отричам правото на личен живот или почивка: бих искала и аз да ги имам — казах. — Но не се правете, че не разбирате. Трябваше да знаете, че без вас господин Монк ще рухне напълно и че нямаше начин да отиде при еднорък психиатър. Но вас не ви беше грижа. Стоварихте проблема на мен и си заминахте, оставяйки ме аз да се справя с него.

— И това ли е представата ти за решение?

— Погледнете го. Ейдриън Монк е тук, в Германия, от собствения му свят го дели цял един друг. Представете си ужасните страхове, които трябваше да преодолее, само за да може да седи тук, в този стол, точно в този момент. Ето колко много се нуждае от вас. Всичко, което иска в замяна, е един час от времето ви. Един час търпение, разбиране и съвети. Толкова дяволски трудно ли ви е да му го дадете?

Доктор Крогър погледна отново към Монк, който седеше спокойно на стола си, после отново към мен.

— Би трябвало да се обадя на полицията и да накарам да го изгонят — каза доктор Крогър.

— И да направите смущаваща сцена пред колегите си от цял свят? — попитах. — Не мисля.

Доктор Крогър се намръщи раздразнено. Беше в ситуация, в която по никакъв начин не можеше да постигне успех, и двамата го знаехме.

— Той няма да се задоволи само с един сеанс — каза той. — Ейдриън ще иска да е като залепен за мен през всеки миг, в който съм тук.

— Ще си тръгне — казах.

— Според професионалното ми мнение, грешиш — каза доктор Крогър. — Познавам Ейдриън много по-добре, отколкото ти.

— Тогава трябваше да очаквате това, нали? — казах възможно най-остро. — Просто си проведете сеанса с него и ме оставете да се справя с останалото.

— Това, което той направи днес, е много погрешно — рече доктор Крогър. — Не знам дали след тази постъпка мога да продължа да го приемам като пациент.

— За това ще се тревожим, когато се върнем в Сан Франциско — казах. — Точно сега имате час с господин Монк и той чака. Ще се видим след час.

И с тези думи обърнах гръб на доктор Крогър и се отдалечих.