Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в Германия (23)

22. Г-н Монк и доктор Крогър

След закуска се обадих във „Франциск“ и помолих служителя на рецепцията да ме свърже със стаята на доктор Крогър. От сънения му глас, когато отговори, разбрах, че съм го събудила. Изглежда, че напоследък не можех да се обадя на никого, без да му наруша почивката.

— Днес имате сеанс с господин Монк — казах.

— Не съм забравил. Честно казано, изпитвам облекчение, че Ейдриън все още иска да ме вижда — каза доктор Крогър. — Това означава, че е готов да разрешим възникналите вчера недоразумения чрез позитивно взаимодействие.

Вместо да бъде цапардосан с юмрук в носа от прекрасната асистентка на Монк, макар че не изключвах възможността отново да използвам този подход.

— Не искам да го поставям в неудобно положение, като го каня да се срещне с мен тук — продължи доктор Крогър, — като имам предвид историята на този хотел като санаториум за хора с белодробни болести.

— И бихте предпочели да не рискувате да предизвикаме нова смущаваща сцена пред вашите колеги.

— И това също — призна доктор Крогър.

Поне беше честен по този въпрос, макар че можеше и да е номер. Може би мислеше, че ако е честен по отношение на дребните неща, ние ще бъдем убедени, че откровеността му се простира и до големите въпроси.

Упътих го как да стигне до нашия пансион и му казах да бъде там след час. Очаквах да възрази, но той не го направи.

Монк използва времето, за да преподреди стаята по начин, който да наподобява до известна степен кабинета на доктор Крогър. Преместихме леглото и сложихме два стола под ъгъл пред прозореца, разположени по същия начин като столовете за доктора и пациента.

Във всеки случай, това беше идеята. Действителното ѝ постигане беше изнервящо преживяване. Монк непрекъснато сядаше в стола си и ставаше отново, за да направи неуловими промени в разположението му, чак до момента, в който Хайко се обади да каже, че доктор Крогър е пристигнал.

Слязох долу и открих доктор Крогър застанал неловко във входната зала, явно смутен заради вида си, който беше ужасен. Носът му беше подут, а синината се беше разпростряла до очите му. Не помогна и това, че Хайко се беше втренчил в него.

— Изглежда по-лошо, отколкото е в действителност — каза доктор Крогър.

Не знам дали се опитваше да омаловажи нараняването си, за да изглежда по-издръжлив, или това беше жест, за да облекчи чувството ми за вина — не че изпитвах такава. И в двата случая коментарът нямаше ефект върху мен.

— Нося се като пеперуда, жиля като пчела^[1] — казах и после погледнах към Хайко. Той беше със старите обувки на Монк, почистени и лъснати. — Много елегантни.

Хайко грейна:

— Danke.

Поведох доктор Крогър нагоре.

— Изглеждаха като обувките, които Ейдриън носи — каза той.

— Господин Монк винаги е диктувал модата — казах. Бяхме изкачили само няколко стъпала, когато доктор Крогър си тресна главата в една от ниските греди. Изруга и се хвана за челото. Това сигурно болеше.

— Пазете си главата — казах.

— Благодаря — рече той, като ме изгледа гневно. — Не съм сторил нищо, за да заслужа това.

— Ще видим — казах.

Монк седеше с изправен гръб на мястото си, с ръце върху страничните облегалки на стола, когато влязохме. Очите му се разшириха, когато видя лицето на доктор Крогър.

— Какво е станало с лицето ви? — попита Монк.

— Натали ме удари — каза доктор Крогър като дете, което издава брат си или сестра си пред някой от родителите си.

Монк ме погледна:

— Ударила си го?

— Да — казах гордо.

Монк се усмихна леко. Мисля, че беше поласкан.

— Но аз ѝ простих — каза доктор Крогър, като зае обичайното си място от дясната страна на Монк. — Радвам се, че поиска да ме видиш, Ейдриън.

— Никога не съм пропускал сеанс — каза Монк.

— Вярно е. Не си.

— Макар че сега не съм толкова сигурен дали съм се нуждаел от тях толкова много, колкото си мислех — каза Монк.

— Радвам се да го чуя. От известно време смятам, че би могъл да ме посещаваш само веднъж седмично, но именно ти настояваше да ме виждаш по-често, всеки ден, ако е възможно. Дори ме последва тук за сеанси.

Доктор Крогър хвърли поглед към мен, когато седнах на крайчеца на леглото. Ако имаше някакви въпроси относно присъствието ми там, той си ги премълча.

— Сигурно сте много доволен — каза Монк.

— Защо това да ме прави щастлив, Ейдриън?

— Нима винаги не е било част от плана ви да ме поддържате зависим от себе си?

— Целта ми е да ти помогна да овладееш тревогите си, така че да можеш да станеш възможно най-самостоятелен и независим и да се радваш на нормален живот.

— И да се върна на работа в полицията — каза Монк.

— Ако такова е желанието ти — каза доктор Крогър.

— Но не го правите — каза Монк.

— Това не е вярно. Бих искал да те видя как отново ставаш разследващ убийства детектив.

— И въпреки това не написахте доклад до полицията, който ме обявява за годен за служба и препоръчва връщането ми на работа.

— Защото още не мисля, че си готов — каза доктор Крогър. — Но съм уверен, че скоро ще бъдеш.

— Какво мисли доктор Рахнер? — попита Монк.

— Не съм обсъждал терапията ти с доктор Рахнер — каза той.

— Ами Дейл Бидърбек? — попита Монк.

— Не съм обсъждал терапията ти с никого, Ейдриън. Това, което става между нас, е поверително и аз няма говоря за него без твоето съгласие.

— Откога познавате доктор Рахнер?

— Запознат съм с работата му от повече от десетилетие — поясни доктор Крогър, — но го срещнах за първи път преди няколко години на една от лекциите му.

— В Бъркли — каза Монк.

— Капитан Стотълмайер е работил извънредно — каза доктор Крогър, като смени позата си в стола. — Да, в Бъркли беше.

— Две седмици преди убийството на Труди — каза Монк.

Доктор Крогър ме погледна. В отговор аз го изгледах гневно. Мисля, че проверяваше дали се каня отново да го ударя.

— Не си давах сметка за това — тихо каза доктор Крогър.

— Предполагам, освен това не сте си давали сметка, че посещението на доктор Рахнер в района на залива на Сан Франциско е било спонсорирано от Дейл Бидърбек — каза Монк.

— О, Господи, това става все по-лошо — каза доктор Крогър. Той затвори очи за миг, а когато отново ги отвори, заговори със спокоен и отмерен тон: — Нещата не са каквито изглеждат.

— Поне това го знам — каза Монк.

— Нямах предвид това, Ейдриън.

— Защо го направихте? — настойчиво запита Монк, като се наведе напред в стола си. — С какво ви въздейства Дейл, за да ви накара да ми причините това?

— Не съм предал доверието ти и не си жертва на заговор — каза доктор Крогър. — Противно на начина, по който изглеждат нещата, нищо ужасно и непочтено не се е случило. Всичко може да се обясни.

— Слушам — каза Монк.

— Никога не съм срещал Дейл Бидърбек и нямах представа, че е финансирал поредицата от лекции на доктор Рахнер — каза доктор Крогър. — Но не съм изненадан, че го е направил.

— Защо не? — попита Монк.

— Бидърбек беше изключително богат и влиятелен човек с огромно его и жажда за власт. Преди да отиде в затвора, спонсорираше стотици социални, културни и образователни програми и строителни проекти в района на залива на Сан Франциско. На теория можеше да бъде свързан с хиляди хора само чрез посещаваните от тях мероприятия, които той спонсорираше. Някои от тях със сигурност са хора, които си срещал, които дори Натали е срещала.

Не ми харесваше да ме използва като част от защитата си, затова се обадих:

— Но това не е било просто някакво си мероприятие. Станало е точно преди убийството на Труди Монк. И е събрало заедно един мъж с единайсет пръста, отговарящ на описанието на човека, организирал убийството, и вас — психиатъра, който по-късно е щял да лекува Ейдриън Монк.

— Това е жесток трик на съдбата — каза доктор Крогър. — Това е всичко.

— Съгласен съм, че е било жесток трик — каза Монк. — Но все още не съм готов да обвинявам за него съдбата.

— На твое място и аз нямаше да съм — каза доктор Крогър. — Има само един начин, по който ще го приемеш. Трябва да направиш онова, което правиш най-добре.

— Да седя сам на тъмно, жалък и нещастен?

— Да разследваш — каза доктор Крогър. — Ще стигнеш до истината, както винаги. Би трябвало да започнеш, като накараш доктор Рахнер да отговори на въпросите ти.

— Защо смятате, че той ще говори с мен? — попита Монк.

— Защото е психиатър и е посветил живота си да помага на хората — каза доктор Крогър. — Което е причината, поради която точно сега те чака в кафенето отсреща.

 

 

Доктор Рахнер седеше на миниатюрна масичка пред кафенето, като отпиваше еспресо и едва-едва чоплеше с вилицата си парче щрудел. Усмихна се и ни направи знак да седнем, като махна с шестопръстата си ръка.

— Благодаря, че дойде, Мартин — каза доктор Крогър, когато седнахме.

— Това е най-малкото, което мога да направя — каза доктор Рахнер и се обърна към Монк, който седеше точно срещу него. — Чарлс ме информира за злополучната поредица от съвпадения и какво означават те за вас. Бих искал да спомогна за облекчаването на болката ви по всеки възможен начин. Чувствайте се свободен да ми задавате всякакви въпроси.

— Познавате ли Дейл Бидърбек? — попита Монк.

— Да — каза доктор Рахнер, — познавам го.

— Така ли? — възкликна доктор Крогър, неспособен да скрие изненадата си.

— Разбира се. Той спонсорира моята поредица от лекции в Бъркли и ме покани на вечеря в дома си.

— Винаги, когато посетиш Дейл, е време за обяд — каза Монк. — Този човек яде непрекъснато.

— Точно затова ми беше любопитно да се запозная с него. Бях чул, че е толкова дебел, че не може да стане от леглото си. Физическото му състояние ме заплени.

— Повечето хора се отвращават — казах.

— Именно това го правеше толкова завладяващ. Изучавам хора е физически аномалии и начина, по който те си взаимодействат с едно общество, което ги смята за аутсайдери и „откачалки“. Той беше много специален случай, защото беше толкова богат и влиятелен. Особено ме заинтересува начинът, по който се отнасяше към останалите хора.

— Изключително жестоко — каза Монк. — Ето как.

— Което, за жалост, е също и начинът, по който се отнася обществото към повечето хора с физически аномалии. Но у Бидърбек бяха събрани в едно богатството, властта и влиянието, нужни, за да отвърне на удара.

— Като съсипва животи и убива хора — каза Монк.

— Той е ужасен човек. По никакъв начин не оправдавам извършеното от него. Но като психиатър и изследовател, мога да разбера психологическите и обществени влияния, направили го такъв, какъвто е. Той е роден с ненормално наднормено тегло, а докато растял, ставал все по-дебел и по-дебел. Можете да си представите жестокостта, на която е бил подложен, и мисля, че именно това го е подтикнало да стане толкова богат.

— Значи за вас Дейл е бил просто благодетел и обект на изследване — каза Монк.

— Не беше мой пряк благодетел: парите му отиваха в университета, който ме покани да говоря. Но иначе да, бих казал, че това е правдива преценка.

— Мисля, че лъжете — каза Монк. — Мисля, че Дейл ви е накарал да наемете бомбаджията, който уби жена ми.

Ако доктор Рахнер се беше обидил от обвинението на Монк, не го показа. Просто отпи от кафето си и попи устни със салфетката си, като, разбира се, го направи с шестопръстата си ръка.

Монк не можеше да откъсне очи от тази ръка и доктор Рахнер го знаеше.

— Мислите, че съм лъжец и убиец само защото съм роден с един допълнителен пръст — каза доктор Рахнер, като размаха допълнителния си пръст, за да наблегне на думите си.

— Човекът, сложил бомбата, е бил нает от мъж с шест пръста — каза Монк. — Колко хора, отговарящи на това описание, може да има?

— Сто и двама в Съединените щати, за които знам — каза доктор Рахнер. — Вероятно има много, много повече.

— Колко от тях са познавали Дейл Бидърбек? — попита Монк.

— Сигурен ли сте, че именно Дейл Бидърбек, а не някой друг, е убил жена ви? — попита доктор Рахнер. — Не правите ли това предположение единствено защото видяхте доктор Крогър и мен заедно тук?

— Именно Дейл ме отведе до бомбаджията — каза Монк, — а бомбаджията ми разказа за мъжа с допълнителния пръст.

— И оттогава насам вие търсите този неуловим мъж с единайсет пръста — каза доктор Рахнер. — Сега смятате, че сте го намерили.

— А не съм ли?

— Аз съм едва първият човек с допълнителен пръст, когото срещате — отвърна доктор Рахнер. — Но там навън има още мнозина от нас. Две на всеки хиляда деца се раждат с допълнителни пръсти на ръцете или краката.

— Никога преди не съм виждал никого от тях — каза Монк.

— Това е защото обикновено допълнителните израстъци се отстраняват оперативно при раждането от прекалено загрижените родители, които действат по съвет на тесногръди лекари — каза доктор Рахнер. — Това е варварско и нечовешко. Посветил съм кариерата си да насърчавам приемането на физическите различия. Освен това съм говорил открито против операции, които принуждават хората да се придържат към един образ на съвършеното тяло, независимо дали става дума за отстраняване на ципести пръсти или прибавяне на имплантирани гърди. Би трябвало да приемем различността.

— „Различност“ е просто друга дума за неща, които не си съответстват — каза Монк. — Тя е неестествена.

— Не всичко трябва да си пасва, Ейдриън — рече доктор Крогър.

— Точно това би искал Дейл Кита да си помисля — каза Монк.

Доктор Крогър въздъхна и поклати глава.

— В някои древни цивилизации физическите аномалии са се смятали за знаци на божествена сила — каза доктор Рахнер. — Владетелят Чан-Бахлум, управлявал града на маите Паленк през лето господне шестстотин осемдесет и трето, имал шест пръста на дясната ръка и шест пръста на десния крак.

— Сега знаете защо маите вече не съществуват — заяви Монк.

— Папа Сикст Втори имал шест пръста на дясната ръка — каза доктор Рахнер. — А католическата църква е оцеляла.

— На косъм — каза Монк.

— Основах „По-сигурен пристан“, частен курорт извън Лор, в който хората с физически аномалии могат да бъдат самите себе си и да се радват на истинска свобода, без да са изложени на презрение, присмех или втренчени погледи — каза доктор Рахнер. — Тази сутрин организирам обиколка за някои от посетителите на конференцията, и бих искал да се присъедините към нас.

— Защо бих искал да ви придружа? — попита Монк.

— Това ще ви помогне да прозрете какъв съм и как мисля, за да можете да прецените искреността ми — каза доктор Рахнер. — Освен това имам и друг, не толкова ясен мотив. Надявам се, че след като се срещнете с хората там, няма да сте толкова мнителен следващия път, когато срещнете човек с допълнителен пръст.

— Какво имаш да губиш, Ейдриън? — попита доктор Крогър. — Може дори да спечелиш, като проумееш някои неща за себе си.

Монк се изправи и ми даде знак да отида при него. Отдалечихме се на няколко крачки, така че останалите да не ни чуват.

— Какво мислиш? — прошепна ми Монк.

— Сега не разполагате с никакви доказателства срещу доктор Рахнер — казах. — Ако той наистина е убил Труди, колкото повече време прекарате с него, толкова повече възможности ще имате да го хванете в лъжа.

— Добър довод — отбеляза Монк и се върна на масата. — Добре, да вървим в Убежището на откачалките.