Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (54)

54.

Пол Макхил се разхождаше напред-назад като лъв в клетка в дневната на Ема в Уилтън Мюз. С ръце дълбоко в джобовете и прегърбен, той се спря пред прозореца и погледна навън. След няколко мига се обърна, изгледа Ема пронизително.

— Просто не те разбирам — се реши да каже. — Не разбирам защо ти не поиска развод от Артър, Ема? Мислех, че сме се разбрали по този въпрос. Защо отложи? Може би за това, че Констанс не ми дава развод? Не ми се доверяваш? Още ли не си разбрала, че ще остана с теб завинаги? Искам да ми обясниш, Ема.

— Ела да седнеш до мен, скъпи — каза Ема кротко.

Пол се приближи, седна до Ема и взе ръката й. Погали я.

— Разбира се, че имам доверие в теб, Пол — каза Ема. — Моето решение няма нищо общо с твоето положение. Зная, че правиш всичко възможно, за да го промениш. Самата аз ще се разведа с Артър, но не преди детето да е родено, регистрирано и кръстено. Желая детето ни да има име, Пол, а не кръщелно, от което да личи, че е незаконно.

— Това, което ми казваш, означава, че детето ми ще израсне като един Енсли! Не мога да го приема, Ема!

Ема го погледна изненадано. За пръв път Пол разговаряше с нея така остро. Непременно трябваше да му обясни причините.

— Зная какво чувстваш — каза Ема убедително. — Трябва да помислим за детето, Пол.

— Но аз мисля за детето! Аз искам то да се радва на моята любов, на моята защита, на всичко, което мога да му дам. Не мога да приема то да расте, без да ме познава. Искам да расте под мое влияние. Няма да позволя да живее под един и същи покрив с Енсли. Знаеш ли мнението ми за Артър? Мислех, че поне това ти е ясно, Ема!

— Зная, любов моя. Казах ти вече, че детето ще остане в Лондон, но трябва да го защитя, не желая за цял живот да носи белега „Незаконно“.

Пол въздъхна нетърпеливо.

— Детето ще бъде повече от защитено с моите средства, Ема. Казах ти, че ще го осиновя незабавно. Моля те, Ема, постави моето име върху кръщелното. Аз непременно ще призная детето.

— Не! Не е възможно! — възкликна Ема високо. Давайки си сметка, че така може да нарани Пол, хвана ръката му и я поднесе към устните си, погали я и продължи с ясен глас. Разказа му всичко.

Разказа му за сблъсъка с Едуина предния ден, разказа за младостта й, прекарана като прислужница във Феърли Хол, разказа за Едуин Феърли, бременността и напускането на градчето и установяването си в Лийдс. Разказа за Джералд Феърли и опита му да я изнуди, каза за всичко, което трябваше да знае, без да изключи или забрави нещо. Простичко му изложи голите и жестоки факти.

Пол я слушаше внимателно, без да откъсне очи от нея, беше разтърсен от съчувствие, както никога дотогава през живота си. Когато Ема свърши, прегърна я, погали косите й и я притисна до себе си, обхванат от желанието да я защитава и обича винаги.

— Кой разказва, че живеем в цивилизован свят? — прошепна с лице, заровено в косите й. — О, Ема, Ема, трябва да ти се отплатя за толкова много неща… За толкова страдания. Обещавам ти, ще го направя! — Отдръпна се за миг от нея и й каза: — Защо не ми разказа всичко това преди? — Като видя, че не отговаря и не вдига очи, започна ласкаво и убедително: — Може би си помислила, че ще се променят чувствата ми към теб? — целуна я нежно по устните. — Не ме познаваш добре, ако мислиш, че миналото ти може да промени нещо у мен. Обичам те още повече за онова, което сама със собствените си ръце си сътворила, Ема, за твоята сила и смелост. Ти си изключителна жена!

— Никога не съм смятала да премълча нещо — каза Ема тихо. — Просто не е имало случай да го направя.

Пол я погледна и сърцето му бе изпълнено с любов. Колко несправедливост и унижения трябва да е преживяла, помисли той.

— Сега се надявам, че ме разбираш, Пол? — попита Ема плахо. — Надявам се, разбираш защо не желая да се разведа веднага с Артър? Не желая един ден детето ни да се обърне срещу нас. Не бих могла да понеса отново това, което ми се случи с Едуина.

— Това няма да се случи никога, Ема. Не и с нашето дете. И все пак те разбирам. Ще постъпим така, както ти искаш, Ема!

Детето, момиченце, се роди в първите дни на март 1925 година в една частна клиника в Лондон. Пол беше онзи, който нетърпеливо и напрегнато се разхождаше напред-назад в чакалнята, докато Ема раждаше. Пол беше онзи, който прегърна Ема веднага щом я върнаха в стаята. Пол беше този, който избра името на малката. Нарекоха я Дейзи, както се казваше неговата майка.

Следващия ден Пол посети Ема. Ръцете му бяха отрупани с цветя и подаръци.

— Къде е семейството ми? — попита.

— Сестрата ще я донесе след миг — отговори Ема с лъчезарна усмивка.

Пол седна на ръба на леглото и я прегърна.

— А как е моята любов?

— Прекрасно, Пол, но трябва да престанеш да ме глезиш толкова.

— Толкова по-добре, трябва да свикнеш. От днес нататък ще бъде винаги така! — Прегърна я и за изненада на Ема, извади от джоба си венчална халка. Постави я на пръста й, а до нея прибави големия изумруден пръстен, който бе принадлежал на майка му, а преди това на баща му.

— Въпреки че нямаме благословията на църквата, за мен ти си моята съпруга. От днес и нататък, докато смъртта ни раздели.

От самото си завръщане в Англия през 1923 година Пол Макхил проявяваше по всички възможни начини чувствата, които изпитва към Ема. Беше лудо влюбен в нея, обожаваше я и беше горд. След раждането на дъщерята, чувствата му се засилиха още повече. Ема и малката Дейзи се превърнаха в център на неговото съществувание, в смисъла на живота му. Въпреки че не носеше името му, Дейзи беше негова дъщеря, кръв от кръвта му и в нея Пол виждаше продължението на рода Макхил, на династията, основана от дядо му, шотландски капитан, установил се през 1852 година в Кунембъл.

Пол обожаваше и Ема, и Дейзи и нямаше намерение да позволи да изчезнат от живота му, дори за кратко време, въпреки усложненията в техните оплетени брачни връзки. Пол взе нещата в ръцете си и в 1925 година купи къща в Белгрейв, която приписа на Ема. Поръча да я реконструират в два отделни апартамента и задържа за себе си ергенската квартира на партера. Останалите три етажа бяха преобразени в изискано жилище за Ема и Дейзи. На пръв поглед двата апартамента бяха напълно независими и с отделни входове. Вътре бяха свързани с асансьор.

Живееха заедно, но дискретно, защото Ема не искаше да афишира техните взаимоотношения, заради останалите си деца. Пол се удивляваше на противоречията в нея.

— След като се разведа изобщо няма да ме интересува — казваше тя и Пол се ограничаваше само да се усмихва, защото имаше предвид това, което тя бе преживяла.

Нещата тръгнаха благоприятно и разводът дойде по-рано, отколкото го очакваха. През юни, предвид желанието на Ема, Пол обеща да заведат Дейзи в Йоркшир, докато бъде кръстена в енорийската църква в Лийдс. Понеже самият той искаше да присъства, замина за Йоркшир заедно с Франк и Натали. В качеството си на семеен приятел присъствието му не беше неудобно. И при неочакваното развитие на нещата премина незабелязано. Няколко дни преди кръщенето майката на Артър Енсли почина от сърдечен удар. Кръщенето веднага след погребението беше тъжна церемония. Артър и Фредерик Енсли, съкрушени от мъка, не обърнаха внимание на онова, което ставаше около тях. На следващия ден след кръщението, Ема я заведе със себе си в Лондон. Три месеца по-късно Фредерик Енсли, вече стар и болен от доста време, последва съпругата си в гроба. Така Артър стана собственик на богатството си и в изблик на безпрецедентна галантност даде на Ема развод по своя вина. Измежду всички само Ема не бе удивена от постъпката му. Ема купи галантността му за 10 000 лири.

С излизането на решението на съда за развода животът на Ема се преобрази коренно. Взе и близнаците да живеят при нея в Белгрейв Скуеър и както беше предвидила, Артър не направи възражения. Освен, че се радваше на получената свобода, Ема беше щастлива, че ще отгледа Робин и Елизабет, без отрицателното влияние на Артър.

Кит, който учеше в колеж, прекара ваканцията при Ема и прие най-естествено връзката й с Пол. Кит обичаше Пол. Ема не успя да организира деловата си работа така, че повечето си време да прекарва в Лондон. Уинстън бе обявен за генерален директор на магазините и текстилните фабрики в Йоркшир. Ема се ограничи само с контрол от своята главна квартира на Кингс Бридж.

Тя и Пол бяха много внимателни и въздържани най-вече заради децата. Но полека-лека животът потече и никой не го беше грижа за техния необикновен начин на живот и семейна организация. Скоро Пол естествено прие ролята на глава на семейството и благодарение на силата си и великодушието си събуди обичта и привързаността на децата. За тях той неусетно се превърна в бащиния образ, от който те имаха нужда. Постепенно Ема се примири. Пол й бе обяснил, че техните богатства взети заедно ги поставят над условностите, недосегаема за общественото мнение. Тя трябваше да признае, че има доста истина в това, което той казваше.

Единствената болезнена точка в живота на Ема беше омразата на Едуина, която не бе успяла да види повече след онзи фатален ден. Единствената връзка с дъщеря й бе Уинстън, който се грижеше за работите на момичето за сметка на Ема. След две години в Швейцария, където Едуина посещаваше колеж, тя се завърна и нае апартамент в Мей Феър. Водеше свободен светски живот с приятелите си, наслаждаваше се на положението си на богато момиче, наследница на голямо богатство. Ема осигури на дъщеря си прилична рента и гореше от желание да я види, да я прегърне, но беше достатъчно мъдра и предвидлива, за да не направи необмислени стъпки в тази посока.

Така в най-голяма степен Ема бе удовлетворена повече от всякога. Любовта на Пол й бе голяма подкрепа за нея и Дейзи, обичаше останалите деца. Дейзи беше дете на любовта, единствена, която беше носила под сърцето си с радост. Между нея и момичето се породи необикновена близост, каквато не бе имала с никое от останалите си деца. Взаимното обожание ставаше все по-силно с времето. Понякога, когато наблюдаваше скришом момичето сърцето на Ема трепкаше от нежност, защото разпознаваше в чертите й чертите на любимия й Пол. По природа Дейзи беше кротка и любвеобилна. Благодарение на хармонията, в която живееше, растеше искрена, доверчива и неразглезена. Изглежда беше наследила добрия характер на майка си, оптимизма и желязната й воля.

Когато Дейзи навърши пет години Пол пожела непременно да ги придружи в Австралия. След една седмица прекарана в Сидни всички отидоха в Кунембъл, където прекараха четири седмици в Дънуун. Странно разбирателство се установи незабавно между живото весело момиченце и заварения й брат Хоуард. Пол и Ема бяха развълнувани. Дейзи както никой друг до момента бе успяла да контактува с момчето. Слабостта й към него беше вълнуваща. Оттогава всяка година се връщаха в Австралия, за да не го лишават от радостта, която малката му сестричка с такава лекота и обич му даваше в неговия лишен от смисъл и радости живот.

Годините минаваха толкова бързо, че Ема често се питаше до къде щяха да стигнат. Децата растяха и едно по едно напускаха хубавата къща на Белгрейв Скуеър. Кит, красиво момче, което приличаше много на Джо Лаутър постъпи в университета в Лийдс, близнаците заминаха да учат в престижен колеж, не желаейки да се разделят. Ако Дейзи беше най-любимото й дете, то без съмнение Робин бе любимото й момче. Не бе наследил характера на баща си. Напротив, приличаше много на Уинстън. Разсъдлив по природа, той бе изключителен ученик и Ема имаше големи проекти за него.

Елизабет, неговата близначка, бе взела много от фамилията Харт. Понякога Ема със затаен дъх преценяваше колко много прилича на майка й. Елизабет беше красавицата на семейството: стройна, елегантна, с прелестно лице, оградено с гъсти тъмни коси. За съжаление Ема откри в характера й някои черти, които я смущаваха. Тя беше буйна, стихийна по темперамент и твърде капризна. Пол се съгласяваше с Ема, че момичето има нужда от здрава ръка. И двамата бяха доволни, че дисциплината в колежа щеше да повлияе на характера й.

Работите на Ема продължаваха да процъфтяват. Преди да навърши четиридесет и шестата си година тя вече беше мултимилионерка. Нейната власт се простираше не само в Лондон и северна Англия, но и в международния финансов свят.

Въпреки щастието си с Пол и семейството, интересите на Ема към Феърли не бяха намалели. След като бе разорен през 1923 година Джералд Феърли прекара малкото години, които му оставаха да живее в зависимост от щедростта на брат си. След смъртта му в 1926 година интересът на Ема се концентрира изцяло върху Едуин. Бе проследила кариерата му с безкраен интерес. Молеше се да свърши в мизерия. С голямата си упоритост обаче Едуин си бе създал име на голям юрист. И в неговите среди се говореше, че скоро щеше да му бъде връчен Ордена на жартиера. Живееше и практикуваше в Лондон, но не бе прекъснал напълно връзките с Йоркшир. Често посещаваше Лийдс, където посвещаваше време и пари в „Йоркшир Морнинг Газет“, както навремето правеше и баща му. Беше президент на административния съвет и един от основните акционери. Това му даваше право да участва в ръководството на вестника.

Ема желаеше вестника и нямаше да се успокои, докато не го получи. Било Уинстън, било Блеки я увещаваха, че бе направила достатъчно, за да разруши влиянието на Феърли в Йоркшир, но Ема не искаше и да чуе. Беше твърдо решила да вземе и последното, което принадлежеше на Феърли. Незабелязано започна да купува всички акции от вестника, които бяха на разположение на пазара. Беше готова в удобния момент да се нахвърли на Едуин. Въпреки че вестникът беше в загуба Едуин успя да го задържи и не продаде нито една акция. Ема сънуваше деня, в който щеше да разори и Едуин. Само тогава отмъщението й щеше да бъде завършено!

— Аз имам търпението на Зевс — сподели с Уинстън един ден през лятото на 1935 година. — Няма да се успокоя, докато „Йоркшир Морнинг Газет“ не бъде мой. И ще видиш, че ще стане.

— Колкото до това, не се съмнявам — каза Уинстън, като стана и пресече широкия салон на първия етаж в Пенистън Роял, блестящата къща в околностите на Рипън. Ема я беше купила преди три години. Уинстън се спря пред големия отворен двоен прозорец и се загледа в парка. Беше прекрасен августовски неделен ден. Слънцето огряваше добре гледаната градина и буйната растителност на дърветата.

Отдалече се чуваха ударите на топката, която пада върху тенис корта. Уинстън се запита откъде Пол черпи енергия, за да играе в тази горещина. Замисли се за това как да съобщи новината на Ема. Не знаеше как точно да го направи. Погледна сестра си, седнала на дивана, красива както винаги в бялата си копринена рокля и свободно отпуснати до раменете коси. Реши да говори направо.

— Вчера говорих с Едуина — каза. — Ще се жени.

— Ще се жени! — повтори Ема учудена. Остави настрана баланса, който проучваше и насочи цялото си внимание към Уинстън. — И за кого, мога ли да науча?

Уинстън се изкашля, за да оправи гласа си.

— За Джереми Стендиш.

Ема го изгледа с отворена от учудване уста.

— Джереми Стендиш? Графът на Дънвейл?

— Точно така. Женитбата ще стане след две седмици в Ирландия, естествено. В имението на съпруга, в Клонилоулин.

— Но той е доста по-възрастен от нея, Уинстън — каза Ема. — Не съм съгласна с тази женитба. — Смръщи чело. — Не ми се струва разумна връзка.

— Но абсолютно нищо не можеш да направиш, Ема — отбеляза Уинстън. — Тя навърши вече двадесет и една година. И може би е за добро. Може би той ще се окаже стабилизиращият елемент, от който Едуина, струва ми се има нужда. Той е и бездънно богат.

— Да, може би имаш право — каза Ема. Предполагам, че никой член на семейството не е поканен.

Уинстън поклати утвърдително глава.

— Не, струва ми се, не. Но ме помоли да я заведа до олтара. Ти какво ще кажеш, Ема, неприятно ли ти е?

Ема стисна ръката му.

— Да ми е неприятно, скъпи? Какво говориш? Даже мисля, че е чудесно гдето те е помолила. Много се радвам. Няма да се чувства съвсем сама, когато ти си с нея — поспря и каза: — Попита ли за мен?

— Не, Ема, съжалявам.

— Трябва да й изпратя един хубав подарък, естествено — каза Ема, реши, че няма какво повече да каже по този въпрос и смени темата. Продължи да обсъжда делови въпроси с брат си, но погледът й остана все така тъжен.

Когато Уинстън се върна от Ирландия Ема го затрупа с въпроси за Едуина, за графа на Дънвейл и за сватбата. Уинстън задоволи любопитството й и успокои безпокойствата й, че дъщеря й се е свързала с човек, двадесет години по-възрастен от нея. Беше очевидно, увери я Уинстън, че Едуина е на седмото небе, без да е ясно дали от любов по съпруга си или за това, че е станала графиня на Дънвейл, една от най-старите и видни англо-ирландски фамилии. От своя страна, както бе разказал Уинстън, Дънвейл бил абсолютно омагьосан от Едуина.

Една година по-късно Ема стана баба. Едуина роди момче, което бе кръстено Ентъни Джордж Майкъл. Като първороден имаше право на титлата лорд. И този път Едуина не се обади на майка си поне да благодари за щедрия дар за първия й внук.

Една от най-добрите дарби на Ема бе способността й да отхвърля настрана нерешимите проблеми. Така с времето успя да изгони от съзнанието си мисълта за Едуина. Най-важно за нея беше настоящето, преди всичко работата и отношенията й с Пол и другите деца. Не можеше да се оплаче от тях. Беше доволна от хармоничните отношения в семейството. Кит работеше във фабриките и се квалифицираше в областта на вълната и текстила. Робин беше последна година в лицея и се подготвяше да влезе в Кеймбридж да изучава право. Елизабет бе изразила желанието си да последва примера на Едуина и бе записала да учи в едно скъпо швейцарско училище. Най-после дойде денят, в който и Дейзи замина да учи в колеж. За първи път Ема и Пол останаха сами в голямата къща на Белгрейв Скуеър.

— Надявам се, че вече ще бъдем заедно завинаги — каза Пол една вечер, докато пиеха шампанско в библиотеката.

— Липсват ми всички, но най-много Дейзи. Щастлива съм, че най-после сме сами заедно.

— И имаме толкова време, Ема. Години, на които да се наслаждаваме. — Усмихна й се. — Не знам как го чувстваш ти, любов моя, но на мен ми харесва мисълта да остареем заедно с теб.

Беше първата седмица на септември 1938 година. Седяха в елегантната библиотека, погълнати от разговора, докато залезът полека изпълни с нежни сенки стаята. На никого от двамата не му дойде на ум, че можеше да се случи нещо, което да разруши тяхната сигурност. Живееха в мир със себе си и другите. Влюбени повече от преди, те разговаряха надълго за общото бъдеще. Правеха проекти за коледната ваканция в Пенистън Роял и за предстоящото пътуване в Съединените щати след Нова година. По-късно излязоха да вечерят навън. Смееха се, държаха се за ръце като влюбени и прекараха най-безгрижната вечер от месеци насам.

Сянката на нацизма се простираше застрашително над Европа. Хитлер, който бе спечелил голяма власт в Германия след запалването на Райхстага през 1933 година, се готвеше за война. Конфликтът беше неизбежен. Беше само въпрос на време.