Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (27)

27.

Въпрос на жизнен опит е,

смирение да съхрани

младежката амбиция, кога

катери стълбата

назад щом не поглежда.

Уилям Шекспир, „Юлий Цезар“

— Ето я „Грозната патица“ — каза калайджията, спирайки каруцата си на Йорк Роуд и показа пивницата с дебелия си пръст.

— Но е написано „Черният лебед“, възкликна Ема като прочете табелата, която се поклащаше леко от вятъра.

Жената на калайджията, една циганка с черни къдрави коси и набръчкано лице, изпечено от слънцето се засмя шумно на удивлението на Ема.

— Да, моето момиче, в Лийдс „Черният лебед“ го наричат така — „Грозната патица“. Разбираш ли?

— Да, разбирам — каза Ема като се разсмя развеселена. Притисна чантичката си и слезе от колата. Калайджията й подаде големия кожен куфар, който предния ден Едуин бе оставил в стаята й, заедно с петте лири. Ема вдигна очи към човека и жена му и каза сериозно: — Хиляди благодарности, че ме докарахте чак до тук от Шипли. Бе много любезно от ваша страна.

— Никакво безпокойство, момиче — отвърна любезно той, — доволен съм, че успях да помогна на една хубава госпожица като вас. — Дръпна юздите и раздрънканата каруца потегли.

— Благодаря — викна Ема и помаха с ръка на колата, която се отдалечаваше.

Поспря за момент пред кръчмата, после вдигна куфара, въздъхна дълбоко и отвори тежката дървена врата, в горната част на която имаше стъклени плочки, изумрудено зелени с гравирани на тях кремове и лебеди. Ема се озова в тесен и тъмен коридор, в който тежеше въздух, пропит с бирени изпарения и тютюнев дим. Стените бяха покрити с кафява тапицерия, която правеше обстановката още по-потискаща, независимо дали газовото осветление е запалено или не. Ема се огледа наоколо с любопитство и потръпна, неприятно изненадана от толкова много грозота. Пред нея имаше друга врата, която побърза да отвори. Поспря на входа на залата, която трябваше да е основна. Бе добре осветена и несравнимо по-весела с цветните си тапети на стените. В един от ъглите имаше пиано. В залата имаше само двама души, седнали на маса до стената. Пиеха бира и разговаряха. Очите на Ема, на която не убягваше нищо, изучаваха обстановката. Към залата имаше и други две стаи. Надписът над едната беше „Салуун бар“, а на другата „Аперитив“.

Ема погледна към бара, който беше чист. Върху стената зад тезгяха бяха окачени няколко големи огледала, на всяко от които изпъкваха със златни букви реклами за светлата бира „Тетли“ и за други местни бири. Имаше много бутилки с напитки, блестящи върху стъклените етажерки, както и големи бурета с бира. Дългият махагонов тезгях блестеше като огледало. Едва видими над повърхността на бара се пилееха дълги руси коси. Ема пресече спокойно залата. С ъгъла на окото си видя, че мъжете я наблюдаваха, но не им обърна внимание и продължи да върви като гледаше право напред.

Когато стигна до тезгяха постави куфара на пода и се изправи като здраво стискаше чантичката си в ръка. Русата глава се надигна изпод тезгяха. Ема се покашля и каза:

— Извинете.

Русата глава се обърна и се показа едно весело, честно лице. Едно бяло и червено лице, изключително грациозно, със заоблени страни с трапчинки и весели кестеняви очи, които играеха под русите добре очертани вежди.

— Да, скъпа? — каза русата госпожа, повдигайки се бавно и уморено от свитото си положение, в което се намираше. В ръката си държеше чаша и кърпа.

Ема трябваше да затаи дъх, за да прикрие изненадата си. Това толкова приятно и мило лице под водопада от руси къдрици бе на върха на едно пълно и изненадващо високо тяло. Това невероятно тяло бе облечено в памучна рокля в блестящо жълто с дълбоко деколте и къси буфан ръкави.

Госпожата я изгледа въпросително и Ема каза:

— Търся госпожица Рози. Казаха ми, че работи в този бар.

Госпожата й се усмихна приятелски.

— Е, добре, намерихте я, скъпа. Аз съм Рози, какво мога да направя за вас, госпожице?

Напрегнатото тяло на Ема се отпусна и без да разбере, момичето отвърна с усмивка на лъчезарната Рози:

— Аз съм приятелка на Блеки О’Нийл. Каза ми, че бих могла да му оставя съобщение и че вие бързо ще му го предадете, на него или на чичо Пат.

Аха! — помисли си Рози, прикривайки изненадата си. Така, Блеки бе започнал да си разиграва коня с момичетата! Ясно, знаеше как да ги завладее, помисли си Рози. Тази е много хубава. Остави чашата и кърпата върху тезгяха и отговори:

— Да, скъпа, мога да му предам съобщение. Лошото е, че няма да има смисъл. Не е в Лийдс, разбирате ли. Замина вчера и ще отсъства. Отиде чак в Ливърпул, за да се качи на кораб за Ирландия. Отиде да посети един стар свещеник, който бил на смъртно легло. Така поне ми каза Блеки, преди да замине.

— О, бедната аз! — възкликна Ема и лицето й така се натъжи, че Рози отбеляза:

— Добре ли сте, мила? Изглеждате ми отпаднала. Какво ще кажете за едно бренди или ром? Истински огън, ще ви дойде добре!

Ема поклати глава, насилвайки се да потисне отчаянието си.

— Не, благодаря, госпожице, Рози. Не пия — промълви. Изобщо не й бе минало през ум, че Блеки би могъл да отсъства. Беше толкова разтърсена, че й бе трудно да говори.

— Ей, Хари! Донеси ми един стол — извика Рози на един от мъжете в залата. — Тази госпожица ми изглежда слаба, едва се държи на крака.

— Веднага, Рози — отвърна мъжът и незабавно донесе стол.

С облекчение Ема се отпусна на стола. Чувстваше се много слаба и главата й се въртеше. Беше я ужасила новината за Блеки.

Рози облегна лакти на тезгяха и загледа Ема. Веселото й изражение бе изчезнало, лицето й бе загрижено.

— Чуйте, скъпа, знам, че не ми е работа, но май имате неприятности? Изглеждате ми разстроена.

Недоверчива по природа и след като Блеки бе в Ирландия, Ема нямаше към кого да се обърне за помощ. Би се доверила на Рози, но само донякъде. Нямаше друг избор. Първо обаче трябваше да зададе въпрос, който според нея бе жизненоважен. Устоя на погледа на Рози и вместо да се раздрънка за бедите си, както барманката вероятно бе очаквала, й каза:

— Какво можете да ми кажете за чичо Пат? Вярвате ли, че мога да го намеря и да узная кога ще се върне Блеки? Защото все пак ще се върне, нали?

— О, да, скъпа. Блеки ще бъде тук след няколко седмици. Каза, че заминава за петнадесет дни. Но няма полза да търсите чичо Пат. Той е в Донкастър, там работи на една сграда. Не е ясно кога ще се върне.

Ема въздъхна и след моментно размишление подхвана:

— Да, имам един проблем. Трябва да си намеря подслон. В някой пансион. Може би Вие ще ми дадете някакъв съвет, госпожице Рози? Много исках да видя Блеки.

— Тю, да се не види, момиче, какво е това „госпожица Рози“, тук не се церемоним много. Всички ми казват Рози. Рози и толкова. Ами ти защо не си кажеш името? След като си приятелка на мой приятел?

Ема помисли за баща си и за възможността той да я потърси, но от бележката, която му бе оставила той щеше да знае, че е в Брадфорд. Нямаше понятие кой е Блеки. Беше на сигурно място. Нямаше опасност да я открият.

— Името ми е Ема Харт — отговори и за своя най-голяма изненада добави: — Госпожа Харт.

Рози отвори широко очи от учудване.

— Значи си омъжена? — и щеше да попита „Къде е съпругът ти“, но се въздържа, за да не я сметне за недискретна.

Ема потвърди, но реши да не казва нищо повече, поне за момента. Самата тя беше по-изненадана дори и от Рози.

— Добре, след като вече сме се запознали и аз знам проблема ти, да си дойдем на думата. Ти търсиш място къде да се установиш. Хъм, чакай да помисля. — Рози сбърчи чело и очите й добиха замислен израз. Имаше желание да помогне на момичето. След миг обичайният весел израз огря лицето й. — Намерих! Можеш да отидеш при госпожа Дениъл, която дава стаи под наем в къщата си. Не е много далеч оттук. Можеш лесно да отидеш и пеша. Ще ти напиша адреса. Кажи й, че те праща Рози от „Грозната патица“. Там ще бъдеш добре. Госпожа Дениъл е малко намръщена, но всъщност е любезна.

— Колко иска за стая?

Рози я погледна внимателно.

— Нямаш ли пари, скъпа? — изгледа я изпитателно и със съчувствие.

Ема почувства върху себе си изучаващия поглед на Рози. Покашля се и прие спокоен израз.

— О, да, имам някоя и друга лира — каза уверено, стискайки непрекъснато чантичката си, която за миг не бе изпуснала от ръцете си, откакто тръгна от Феърли. Там държеше цялото си богатство, парите и малкото накити.

Рози се обърна към Ема:

— Тогава работите не са зле! Госпожа Дениъл е по-скоро честна, няма да те измами. Смятам, че ще ти поиска няколко шилинга за седмица, не повече.

— Много ти благодаря за помощта, Рози, и съм сигурна, че стаята на госпожа Дениъл ще бъде хубава — каза Ема.

— Разбира се, скъпа. Госпожа Дениъл е чиста жена и е много честна. Сега постой да си починеш, докато отида в стаята отзад, за да ти напиша адреса — после се поспря и добави: — Ти не си тукашна, нали, Ема?

— Не, не съм, Рози.

— Тогава ще ти напиша всичко. Даже и как да стигнеш. Сега ще го направя.

Рози забърза към вратата, а в главата й бе цяла бъркотия от мисли. Бе заинтригувана от това момиче, появило се кой знае откъде. Всъщност беше очарована от нея. Ема Харт имаше едно такова… Рози спря насред стаята и се помъчи да намери точната дума, за да опише Ема. Достойнство! Ето какво беше. Имаше такъв вид. Какво лице? — помисли Рози с удивление. Никога през живота й не беше я поразявало друго лице, както това на Ема. Бе необикновено красива.

— Не е обикновено момиче, нито работничка. Това е категорично! — каза Рози на глас в празната стая. Рози Милър, която се считаше за добър познавач на хората, защото в кръчмата се срещаше с всякакви хора, знаеше, че не може да бъде излъгана. Да, тя е една истинска госпожа, реши Рози. Натопи писалката и започна да пише внимателно адреса на госпожа Дениъл. Докато пишеше любопитството й нарасна при мисълта, че тази Ема Харт беше дошла да търси Блеки О’Нийл, ирландски работник. Без съмнение той беше хубаво момче, но все пак си оставаше обикновен, прост работник. Каква връзка можеше да съществува между тях? — се запита объркана.

— Ето ме! — възкликна Рози като се върна зад тезгяха. „Изглежда толкова тъжна“, помисли Рози, като поглеждаше младата жена. Ема потрепна, откъсвайки се от мислите си. — Ето адреса и указанията как да го намериш — продължи Рози и подаде листчето на Ема.

— Благодаря — отговори Ема, — указанията са много ясни.

Рози се наведе над тезгяха, придобивайки доверителен израз.

— Преди казах, че не желая да изглеждам като човек, който си вре носа, но виждам, че си все още разстроена, скъпа. Мога ли да ти помогна с още нещо? Блеки е добър приятел. Ще съм щастлива да отвърна на любезността му като помогна на една негова приятелка, която е в нужда.

Ема замълча. Нямаше никакво намерение да доверява на Рози бедите си. От друга страна Рози изглеждаше много благородна. Може би можеше да я посъветва и за още нещо. Поглеждайки я Ема каза:

— Да, всъщност имам още един проблем. Трябва да си намеря работа.

— О, скъпа, не зная къде може да се намери работа в Лийдс за такава хубава госпожа като теб!

— Блеки ми бе казал, че може да намеря работа в един от новите елегантни магазини за дамско облекло. Мислеше, че образована личност като мен би могла да бъде полезна в такъв магазин. Мога и да шия, и да правя поправки.

— Това е добра идея — каза Рози доволна. Обедняла провинциална аристократка, ето каква беше Ема Харт. — Ще ти кажа какво да направиш, скъпа — продължи Рози. — В понеделник, но рано сутринта иди на Бритгейт, ще я намериш лесно, голяма улица е, на нея има много магазини. Може би там ще намериш подходяща работа за себе си. — Спря за миг. Група мъже влязоха в кръчмата. Като ги видя Рози въздъхна и се усмихна любезно на Ема: — Остани още малко ако искаш, Ема. След малко тук ще има много работа. И няма да можем да си поприказваме…

— Благодаря, но е по-добре да вървя при госпожа Дениъл. — Ема стана и се засмя весело. — Благодаря още веднъж, Рози, за помощта, която ми оказа, много съм ти благодарна.

Рози кимна:

— О, за нищо, скъпа! Не си прекъсвай връзката с мен и се обади, ако смениш адреса, за да мога да кажа на Блеки къде си. И ако се почувстваш самотна или имаш нужда от нещо не се чуди, ела да ме потърсиш.

— Да, Рози, непременно. Още веднъж благодаря и довиждане! — Ема вдигна куфара си и с лъчезарна усмивка излезе от кръчмата.

Хубавите като на сърна очи на Рози я последваха замислено. Дявол да го вземе, дано всичко да е добре. Грехота е едно такова мило момиче да е само на света. Рози се надяваше да я види отново, защото в Ема имаше нещо особено, което й допадаше.

Вън от кръчмата Ема разгледа внимателно указанията, които бе написала Рози. С решителни крачки се упъти към дома на госпожа Дениъл. Всъщност в близост до „Грозната патица“ имаше много стаи, които се даваха под наем, но Рози беше избрала точно пансиона на госпожа Дениъл. Макар и малко по-далече, отколкото бе казала на момичето, предпочиташе него, за да бъде по-настрана от този ужасен квартал на Лийдс.

Голяма част от пътя Ема премина по тесните тъмни улички, оградени с мизерни и рушащи се къщи. Такъв беше този квартал на покрайнините. Ема вървеше бързо и внимаваше за имената на улиците, защото градът беше пълен с хора, претрупан от коли, каруци, и това й замайваше главата. Не бе спокойно като във Феърли. След половин час път без почивка, най-после Ема въздъхна от облекчение, защото достигна улицата, на която беше къщата на госпожа Дениъл. Ема се спря, остави куфара и погледна листчето, написано от Рози. Къщата на госпожа Дениъл бе номер пет и тази улица не бе кой знае колко приветлива, но Ема бе доволна. Намери къщата. Беше сграда, по-висока отколкото очакваше. Доста тясна и вклинена между другите къщи. Викторианските й стени бяха почернели от сажди и мръсотия от фабриките. На този фон чистите прозорци, белотата на дантелените пердета и излъсканото чукче на вратата, което блестеше на лъчите на залязващото слънце направиха добро впечатление на Ема. Изкачи се по стълбите и почука няколко пъти. Миг след това вратата се отвори. Слаба жена с тъмни коси и с кисела гримаса върху набръчканото си лице изгледа Ема без симпатия.

— Какво искате? — попита властно.

— Бих желала да говоря с госпожа Дениъл, ако може.

— Аз съм — отговори припряно жената.

Ема не се обезкуражи от нелюбезния тон. Трябваше да намери стая на всяка цена днес. Нямаше нито време, нито сили да обикаля Лийдс, за да търси друга възможност. Хвърли най-ослепителната от усмивките си, инстинктивно разкривайки чар, който тя самата не подозираше, че притежава.

— Доволна съм да се запозная с Вас, госпожо Даниъл. Казвам се Ема Харт. При вас ме праща Рози от „Грозната патица“. Мислеше, че можете да ми дадете под наем една стая.

— Взимам само мъже — отговори сухо госпожа Даниъл, — създават по-малко главоболия. И после всичко е пълно.

— О, бедната аз! — каза Ема тихо, поглеждайки с големите си очи жената. — Рози беше сигурна, че ще намерите една свободна стая. Дори и съвсем малка ще ми е подходяща. — Ема погледна нагоре. — Къщата е голяма, струва ми се.

— Да, но двете най-хубави стаи са вече заети. Свободна е само стаичката под капандурата, но нея изобщо не я давам.

Ема се отчая, но продължи да се усмихва.

— Може би ще промените намерението си и ще ми я дадете, госпожо Дениъл. Няма да ви безпокоя. Можете да попитате за мен Рози.

— Не е това — прекъсна я жената, — както ви казах всичко е заето. — Погледна Ема с досада. — Имам място само за двама души и те са настанени. — Накани се да затвори вратата.

Ема се усмихна очарователно:

— За бога, госпожо Дениъл, почакайте за момент. Ще съм ви много благодарна, ако ми позволите да се настаня в стаичката под покрива. Само за няколко седмици. Колкото Вие решите. Само докато намеря на друго място подходяща стая. Рози беше толкова сигурна, че ще бъдете любезна с мен. Препоръча Ви най-горещо и говори за Вас много хубави неща. Каза ми, че къщата ви е много чиста и подредена и че при вас ще съм на сигурно място. Рози ми каза, че сте добра и честна жена.

Госпожа Дениъл не възрази и слушаше внимателно.

— Вижте, аз съм от Лийдс — продължи Ема бързо, решила да застави жената да я изслуша и да разсее враждебността, с която я бе посрещнала. — Живеех близо до Рипън, с бабата на съпруга ми, която наскоро почина. — Ема забеляза изумлението върху лицето на госпожа Дениъл, чула да се говори за съпруг, но Ема не й даде възможност да каже нещо и продължи: — Съпругът ми е във флотата. На море е за шест месеца, ще ви бъда безкрайно благодарна да остана при вас за няколко седмици. Така ще мога да си намеря подходящ подслон, за да дочакам мъжа си да се завърне в отпуск.

Гертруда Дениъл, вдовица без деца, не бе това, което изглеждаше. Всъщност твърдото й поведение и начумерената й физиономия прикриваха едно любезно и честно сърце, както и чувство за хумор. Въпреки това й се искаше да затвори вратата под носа на момичето. Парите не я интересуваха. Не обичаше да има жени в къщата си, носеха само главоболия. И все пак в това момиче, което каза, че е омъжено имаше нещо особено, което привличаше вниманието й. Без да разбере и за своя голяма изненада и удивление каза:

— Е, по-добре е да влезете. Не ми е приятно да разговарям на входа. С тези съседи, които шпионират зад пердетата… Не мога да Ви предоставя таванската стаичка, но може би ще ви предложа някое друго местенце, където да отидете, да наемете квартира.

Като каза това, въведе Ема в малко антре, давайки й път към салона. Гертруда Дениъл беше объркана. Не знаеше защо покани момичето в къщата. Бе нарушила едно собствено правило. Бърт, съпругът й беше избягал преди години с една пансионерка. Той вече беше мъртъв и погребан, но тя все още гледаше на пансионерките като на пушек в очите.

Самият салон сякаш беше паметникът на лошия викториански вкус. Беше претъпкан с дивани и кресла с пълнеж от твърд конски косъм, полички, шкафчета от тежко тъмно дърво, голяма маса, пиано, голям триножник и всичко бе покрито с копринени и лилави покривки с ресни. Навсякъде имаше вази и разни дреболии, стените бяха покрити с копия на известни картини. Самите стени бяха тапицирани с яркочервени тапети, които дразнеха очите. Ема остави куфара си на килима с червени и лилави орнаменти и седна на ръба на един стол. Мислеше трескаво какво да каже по-нататък.

— Това е салонът — я информира господарката на къщата с чувство на гордост. — Нали е хубаво тук?

— О, разбира се, прекрасно е — отговори Ема набързо с възможно най-естествен тон, докато си мислеше, че е истински позор.

— Наистина ли ви харесва? — попита госпожа Дениъл, сега вече малко по-любезно.

— Разбира се! Изключително. — Ема се огледа наоколо. — Това е един от най-елегантните салони, които съм виждала някога. Имате превъзходен вкус, госпожо Дениъл — продължи Ема с ентусиазъм, припомняйки си, че Оливия Вайнрайт често произнасяше фрази от този род.

— Благодаря. — Госпожа Дениъл беше много горда със салона си и лицето й се разведри.

Тази промяна не убягна на Ема, която реши да се възползва от нея. Отвори чантичката си и каза:

— Госпожо Дениъл, ще ми дадете ли под наем таванската стая? Ще платя предварително и ако сте загрижена за парите то аз…

— Не, не е това — я прекъсна госпожа Дениъл, — щом Рози ви е пратила тук, сигурна съм, че няма да има проблеми. — Гертруда Дениъл изгледа Ема. Беше я наблюдавала откакто й отвори вратата. И тя както и Рози бе отбелязала веднага облеклото на момичето. Дрехите й, макар и демоде бяха ушити с вкус. Освен това не бе й убягнало, че момичето се държеше възпитано и говореше изтънчено. Почти без да се усети каза:

— Е, добре, не знам дали таванската стая е подходяща за една изтънчена госпожа като Вас, но след като не знаете къде да отидете ще ви я покажа. Имайте обаче предвид, че е само за няколко седмици.

Ема се почувства облекчена. Искаше й се да прегърне госпожата от радост.

— Много любезно от Ваша страна, госпожо Дениъл. Благодарна съм ви — отговори възможно най-любезно, като подражаваше на Оливия Вайнрайт.

— Да се качим горе тогава.

Таванската стая бе наистина малка, но наредена с вкус. Имаше легло, гардероб, един сандък, стол и маса. Каната и легена за миене бяха под прозореца. Всичко беше педантично чисто и Ема го забеляза от пръв поглед.

— Всичко е много добре — каза.

— Наемът е три шилинга на седмица — я информира госпожа Дениъл. — Може да изглежда много, но няма да намерите нищо по-евтино.

— Не, съвсем не е скъпо — подхвана Ема и отвори чантичката си. Извади дванадесет шилинга, отговарящи на наема за един месец. Искаше да бъде сигурна, че има покрив над главата си, докато Блеки се завърне в Лийдс.

Госпожа Дениъл погледна парите, които Ема бе поставила на масата и си даде сметка, че момичето плаща наема за цял месец. Не беше сигурна, че предпочита момичето да остане толкова дълго, но почти без да съзнава прибра дванадесетте шилинга.

— Благодаря, отивам долу да донеса куфара ви.

— О, не се безпокойте, сама ще го донеса…

— Нищо подобно — възкликна госпожа Дениъл, която вече беше на стълбите. Веднага се завърна с куфара. Не бе пропуснала да отбележи, че е от истинска кожа. Докато се връщаше обратно я порази една друга мисъл.

Изгледа Ема като заяви сериозно:

— Има още нещо, което трябва да Ви кажа. Тъй като аз оправям стаите на другите пансионери, Вие сама ще трябва да оправяте леглото и да чистите стаята си. — Не можеше да откъсне очи от Ема. Така красива, стройна и изискана. — Вярвам, че Вие винаги сте имали лесен живот на госпожа. Можете ли да се оправяте с домакински задължения?

Ема остана невъзмутима.

— Мога лесно да се науча — отговори бързо, едва сдържайки смеха си.

— Чудесно — отговори господарката на дома. — Имайте предвид, че в наема не е включена храната. При тези днешни цени! — После по причини, които самата тя не можеше да си обясни прибави: — Ако желаете можете да ползвате кухнята, стига да не я оставяте разхвърляна. Ще ви направя място в бюфета да си оставяте провизиите.

— Благодаря — каза Ема, едва успявайки да потисне смеха, който напираше.

— Добре, сега Ви оставям сама, госпожо Харт, за да се оправите.

Поздрави с глава и излезе, като затвори вратата след себе си.

С ръка върху устата Ема остана заслушана, докато тежките стъпки на госпожа Дениъл не заглъхнаха. Тогава се хвърли върху леглото, зарови лице във възглавницата и се смя до сълзи. „Дали знам домакинските работи!“ Но скоро веселостта й се изпари. Стана и отиде до огледалото, което беше над легена. Калайджията и жена му, Рози и госпожа Дениъл, всичките я бяха взели за госпожа от добра, макар и не много богата фамилия. Но това, което беше предизвикателство за момента бе, че Ема стори всичко, за да създаде добро впечатление у хората, които среща.

Преди да замине от Феърли Ема бе решила да започне нов живот в Лийдс и да стане важна госпожа. И в добавка богата. Усмихна се отново, но в усмивката й имаше нещо цинично и нейните зелени изумрудени очи станаха студени и отмъстителни. Тя щеше да даде да се разбере на тези Феърли, но в момента нямаше време за губене, за фантазии. Времето й беше ценно, не можеше да губи нито минута. Ако беше необходимо щеше да работи по осемнадесет часа на ден, седем дни в седмицата, за да достигне целта си, да стане Някой, една могъща жена.

Без да се бави се отстрани от огледалото, свали шапката си и въпреки че беше много уморена отвори куфара. Нареди всичките си вещи в гардероба. В последната му преграда намери две кърпи за ръце, чисти и изгладени, и няколко книги. Една от тях беше томче стихове от Уйлям Блейк, подвързано в червена кожа и прекрасно илюстрирано. Отвори го на първа страница и прочете бавно на висок глас: „Книга на Алберт Дениъл“. Остави го на мястото му и разгледа останалите книги. И те бяха богато подвързани. Авторите им й бяха неизвестни: Спиноза, Платон, Аристотел… Запита се, кой ли е този Алберт Дениъл и си помисли колко ли щеше да е щастлив Франк да има книги като тези.

Франк, малкият Франк. Задържа дъха си и се строполи тежко върху стола, докато сърцето й биеше силно. Помисли за баща си и се почувства тъжна и виновна. Тази сутрин му бе оставила бележка, че заминава за Брадфорд, за да търси по-добра работа в някоя от по-големите господарски къщи. Беше го помолила да не се тревожи, защото има спестявания, достатъчни за някоя и друга седмица. Беше обещала да изпрати адреса си, щом това стане възможно.

Но какво можеше да му напише? Беше загрижена. Просто не знаеше. Най-важното в момента беше да помисли как да спечели хляба си.