Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (38)

38.

Следващата сутрин още отрано Ема бе на бюрото си в магазина. Елегантно облечена в строг костюм от черна коприна с перли, „униформа Харт“, така я наричаше Джо, тя беше се вдълбочила в изучаване на търговските книги. Толкова бе погълната от дългите колони цифри, че едва възприемаше признаците на живот, които постепенно оживяваха магазина и улицата.

Вниманието на Ема бе погълнато от анализа на цифрите, свързани с големия магазин, отворен през 1912 година. Това беше станало след реконструкцията на старите магазини, извършена от Блеки О’Нийл. През януари 1913 година магазинът бе открит най-тържествено.

Инвестицията доведе до огромен успех. Умелата реклама, организирана лично от Ема, привличаше много клиенти. Посетителите идваха на тълпи, за да разгледат новия луксозен универсален магазин, изникнал между свещените стени на Листър, най-консервативния от големите магазини, издигнат от тази млада жена, пълна със странни, чудати идеи. После с тяхната недоверчивост оставаха очаровани от елегантната атмосфера, която владееше всеки етаж от големия магазин. Накрая купуваха, без да съзнават, че са подбудени за това от строгата атмосфера, добрия вкус и от прилагането на най-прогресивния психологически похват в търговията: изкуството на „неагресивната продажба“, която по-късно Ема нарече „гъвкава търговия“.

Друг съществен фактор за популярността на големия магазин бе кафенето, което Ема откри на първия етаж. Беше подредено в стил английска градина, като използваха тапети, изобразяващи пасторални сцени, поставиха перголи, изкуствени стени, клетки, пълни с разноцветни птички и много зеленина. Сервитьорките бяха облечени в бледозелени униформи с престилчици и бонета от бяла стъклена батиста. Помпозността на викторианския стил, изисканото обслужване, простите, но вкусни блюда и сладкиши, превърнаха скоро кафенето в най-модно и предпочитано заведение. Всички елегантни жени на града го бяха избрали като място за срещи и много от тях не напускаха магазина, без да купят нещо, което Ема хитро бе предвидила. Тази новост, единствена по рода си, скоро се разпространи в Лийдс, но нито едно от новите заведения не успя да засенчи успеха на кафенето на Ема.

Споменът за чувството, което бе изпитала, когато Блеки за четиринадесетгодишния й рожден ден й бе подарил малко, но красиво опаковано пакетче, накара Ема да въведе още една новост. Тази услуга, която другите местни магазини не предлагаха, се оказа нов тласък за увеличаване на продажбите. Сребърната хартия за опаковане, сребърната панделка и копринените теменужки за украса скоро се превърнаха в емблема на магазините Харт. Вниманието и уважението, което портиерът в ливрея, на входа на магазина, оказваше на клиентите също предразполагаше посетителите. Портиерът подпомагаше купувачите да пренасят пакетите си, отваряше им галантно вратите и със своята блестяща синя ливрея, украсена със златни ширити беше неразделна част от магазина. Ема въведе и обслужване на клиентите по домовете. Отначало три пъти седмично, после поради големия брой поръчки, ежедневно.

Тази съботна утрин, двадесет месеца след откриването на магазина, работите на Ема Харт вървяха добре, продажбите й непрекъснато растяха. Вече имаше в налични достатъчно средства, за да действа няколко години, реши, като приключи прегледа на балансите. Въпреки това, тя по-скоро се противеше да изтегли от банковата си сметка 50000 лири, въпреки че депозитите й далеч надхвърляха тази сума. Войната бе избухнала едва преди четири дни, но с обичайната си предвидливост Ема смяташе, че може да продължи дълго и че загубите можеха да бъдат тежки. Продажбите можеха да спаднат. Смяташе, че моментът не е подходящ да се поставя в опасност стабилността на търговската й дейност с прибързани решения.

Ема прехвърли страницата на баланса за „Грегсън Веъхаус“, търговска къща на едро, нейна собственост. Очите й бързо пробягаха през колоната от цифри, докато пресмяташе на ум. Ликвидните резерви на тази компания бяха много по-високи от тези на самия магазин. Чрез него Ема купуваше и продаваше големи количества и практически нямаше разходи. Запасите бяха попълнени поне за една година напред.

Ема се облегна на стола като почукваше с молива върху плота на бюрото си. Наведе очи и взе изрезката от „Файненшъл Таймз“, която повече от седмица беше на масата й. Кратката статия предаваше новината за затварянето на Лондонската борса и за увеличаването на лихвения процент от четири на осем на сто. За Ема това бе симптом за тежка криза, която избухваше във финансовата област. За Ема затварянето на борсата целеше да се предотврати паниката в Сити. Така се даваше възможност на търговците, малко време преди да уредят акциите си на борсата. Втората мярка, според Ема щеше да попречи на отлива на валута от страната и това беше твърде обезпокоително. Каквото и да кажеха политиците, войната беше грозяща опасност.

Това развитие на нещата, вместо да я блокира, беше я подтикнало да действа по осъществяването на една своя идея, която отдавна бе в главата й. Повишаването на лихвения процент я принуди да изостави мисълта за банков кредит за финансиране на проекта.

Когато през 1910 година Ема навлезе в света на висшите финанси беше психологически подготвена. Бе оптимистка по природа и риска не я плашеше. Всъщност рисковете, към които прибягваше, бяха винаги добре пресметнати. Тя бе предразположена към хазарта, но само в известни граници. Единствен Дейвид Калински я разбираше напълно, защото бяха направени от едно тесто.

Освен това Ема имаше железни нерви. Беше безстрашна и готова да хване със здрава ръка всяка възможност. Не се плашеше от дългосрочните доставки и бе готова, както и през последните години да пристъпи към тях, ако е необходимо.

Но не и в момента, каза си Ема, като мислеше за лихвения процент от осем на сто. Този процент е скандален. В сметките на „Грегсън“ имаше всички средства, които са й необходими, и много кредити за събиране от клиентите. Решително Ема взе чековата книжка, попълни една сума, откъсна чека, постави го в плик, който надписа за Фредерик Енсли. Погледна часовника, взе телефона и набра номера на магазините на едро „Грегсън“.

Както бе очаквала обади се сам Винс Хартли, директорът.

— Добър ден, Винс. Току-що прегледах сметките и забелязах, че някои клиенти закъсняват с плащанията — обяви Ема.

— Добър ден, госпожо Харт. Да, зная го. Имах намерение да говоря с Вас…

— Започнете незабавно да събирате дълговете, Винс. Незабавно, още от понеделник сутринта — го прекъсна Ема. — Не се ограничавайте да напишете най-настоятелни писма. Телефонирайте и веднага изпращайте телеграмите. Искам незабавни резултати. Ако не могат да изплатят цялата сума, настоявайте да я изплащат на части. Впрочем клиентите, които имат открити сметки повече от два месеца уведомете, че ако не ги ликвидират незабавно ще им потърсим и лихва. При осем на сто!

Винс остана без дъх.

— Но, госпожо Харт, не Ви ли се струва, че е малко жестоко? Може да се откажат да купуват повече от нас…

— Не ме интересува какво могат да си помислят подобни клиенти, дори и да решат да не купуват повече от нас.

— Но складовете ни са препълнени. Ще ни тежат всичките запаси на гърба, ако не внимаваме.

— Не, не е така — прекъсна го Ема спокойно. — Забравяте, че сега сме във война. Скоро стоките ще започват да намаляват и съм сигурна, че самата аз в моите магазини ще мога да оползотворя това, което е натрупано. Ако помислим добре, сигурно ще ни трябват още стоки. Много фабрики ще променят производствената си програма за снабдяване на армията. Униформи и всичко останало. Никак не се тревожа за запасите. В известен смисъл бих казала, че са небесно благоволение.

— Да, разбирам — потвърди Хартли, проклинайки се, че сам не бе помислил за това. Но все пак се знаеше, че Ема Харт е винаги преди останалите.

— И така, разбрахме се. Започвате да събирате кредитите от понеделник и ме дръжте в течение за резултатите. Искам да бъдете много твърд, Винс. Нямам време да се заема аз самата, но ако има необходимост, ще го направя — заключи Ема.

— Не се тревожете, госпожо Харт, можете да разчитате на мен — отговори Хартли малко изнервен, защото знаеше, че жената говори сериозно.

— Тогава до понеделник, Винс. — Ема се облегна на стола и се замисли дали да блокира продажбите, за да задържи всичките стоки за себе си. Леко почукване на вратата, прекъсна размишленията й. Ема вдигна поглед към Гладис Бърнс, младата секретарка, която бе надникнала през открехнатата врата.

— Дошъл е господин Енсли, госпожо Харт.

— Нека влезе, Гладис.

— Да, госпожо Харт.

Ема се изправи, оправи машинално полата си и приглади коси, като се запъти да посрещне своя юрист. Остана изненадана, когато видя, че вместо него е дошъл Артър, синът му.

Артър Енсли, висок, строен, типично рус, красив и арогантен, съзнаваше влиянието, което оказваше върху жените. Облечен елегантно, играеше перфектно ролята на Дон Жуан, от която не се бе отказал дори в момента.

„Забравил си е ракетата за тенис“, помисли Ема с презрение. Въпреки това, без да коментира го покани с любезна усмивка:

— Добър ден, господин Енсли.

— Добър ден, госпожо Харт. Блестяща сте както винаги — хвърли ослепителна усмивка и стисна продължително ръката на Ема.

— Благодаря, много сте любезен, господин Енсли. Разположете се, моля. — Ема седна зад бюрото си, усмихвайки се, без да скрива неприятното си чувство. Артър Енсли беше за Ема не повече от куриера на баща си, макар и съдружник в кантората.

— Баща ви сигурно ще позакъснее? — попита сдържано.

— Не, няма да му бъде възможно. Вчера вечерта легна болен с ужасна инфлуенца. Затова съм тук — обясни Артър с невинен глас.

— О, много съжалявам.

— Като и да е — продължи Артър бързо, — каза ми да Ви информирам, че можете да му телефонирате в къщи, ако счетете това за необходимо. Това означава, че сте решили, че аз не съм в състояние да Ви помогна за вашия проблем.

— О, аз нямам никакъв проблем, господин Енсли — каза Ема сдържано. — Желая просто да доведа до край една работа, която вече съм обсъдила с баща Ви. Предполагам, че ще бъдете в състояние да я осъществите сполучливо, след като по-важната част вече е придвижена. Когато вчера сутринта помолих баща Ви да се срещнем не му обясних целта на срещата, поради което очевидно не Ви е поставил в течение на въпроса. Оставете аз да Ви обясня. Преди няколко седмици започнах преговори с господин Уйлям Лейтън от вълненотекстилната фабрика в Армли. Лейтън има намерение да ги продава. Очевидно е остарял, за да ръководи предприятието си, а напоследък продажбите му са спаднали драстично. Преди всичко това се дължи на спада на качеството на вълната, която произвежда. Струва ми се, че е на крачка от банкрута. Господин Лейтън се съгласи да продаде предприятието за петдесет хиляди лири. Струва ми се, че цената е разумна, защото фабриката е сравнително скромна…

— Сделката не ми се струва много добра — я прекъсна Артър, като се надяваше да й направи добро впечатление.

Ема се намръщи и вдигна ръка.

— Моля, господин Енсли, оставете ме да свърша — каза с ледено спокойствие. — Машините са в добро състояние, а и сградата е запазена. С малко модернизиране ще върши добра работа. В договора за продажбата са включени и огромни запаси от сурова вълна, което е много важно за мен. Накратко, за да си дойдем на думата, господин Лейтън се съгласи с предложението ми да получи петнадесет хиляди лири при подписването на договора, десет хиляди след три месеца и остатъка от двадесет хиляди лири след изтичане на шест месеца, това е приблизително необходимото време, за което ще мога да задействам обновяването на производството. Тъкмо предстоеше подписването на договора, когато господин Лейтън отстъпи от уговорката, като се извини, че не желае да продава.

— Мисля, че бихте могли да го заставите на уговорката, намеси се Артър — сигурен съм, че и баща ми е казал същото, така ли е?

— Да, каза го — отговори Ема. — Във всеки случай засега няма да предприемам нищо в тази насока. Господин Лейтън е възрастен и аз не желая да го поставям натясно. Все пак негово право е да променя намеренията си. Така казах на баща Ви, с идеята да се огледам наоколо за друга подходяща вълненотекстилна фабрика, каквато ми е необходима в момента. Преди няколко дни обаче открих от доверителен източник, че господин Лейтън е получил друга оферта — обясни Ема. — По същество тя не е по-висока от моята, но очевидно начинът на плащане сигурно се е сторил по-подходящ за господин Лейтън. Моят конкурент бил съгласен да плати на два пъти, вместо на три. Трябва да Ви доверя, господин Енсли, че нелоялността на господин Лейтън ме засегна. Бяхме сключили вече съглашение и той нямаше право да ми обръща гръб и да се отказва. Нямаше и смелостта да ме осведоми за новата оферта и да ми даде възможност да реагирам.

— Разбирам какво чувствате, госпожо Харт — каза Артър със сервилна усмивка. — Предполагам, че сега бихте желали да подновите офертата?

— Не само да я подновя, но и да я подобря в известен смисъл. Реших да уредя плащането наведнъж и то в налични. Още в понеделник.

Артър Енсли се изправи изведнъж на стола и разтри нервно брадата си.

— Но това не е подобрение. Изцяло променяте начина на плащане. И после, откъде знаете, че не е вече подписан?

Ема му хвърли доверителен поглед.

— Зная със сигурност, че не е подписан. И още знам, че противната страна не е в състояние да плати в свободни средства. Убедена съм, че ако не се забавим ще успея да подпиша договора в моя полза.

— Да, може би е така — съгласи се Артър предпазливо.

— Между другото, господин Лейтън не желае работата да се проточи. Кредиторите му са по петите и той предпочита незабавна продажба. Тръгвам от силна позиция, не мислите ли?

Артър се съгласи очевидно изненадан. Тази жена бе способна на всичко. После го завладя друга мисъл.

— Чуйте ме за момент. Моля Ви, премислете още веднъж. Сигурна ли сте, че желаете да инвестирате петдесет хиляди лири в едно предприятие като това? След като сме във война? Не съм убеден, че това е времето за подобни рискове.

— Не ме заплашва никакъв риск и може би това е точно момента за покупка, защото се надявам да получа държавни поръчки за производството на платове за армията. Платове за униформи, господин Енсли. С подобни поръчки мога да съживя фабриката само за двадесет и четири часа!

— Е, добре, трябва да отбележа, че мислите за всичко! — Артър не се съмняваше, че Ема щеше да получи поръчките, които желае.

Ема събра документите от бюрото си, подреди ги и му ги подаде.

— Това са оригиналните договори. Направих малки промени. Сигурна съм, че са в ред. Промените са толкова дребни, че би трябвало да сте в състояние да съставите новите договори до обед.

„Знае как да заповядва, това е сигурно“, помисли Артър с чувство на леко негодувание. Въпреки това се съгласи.

— Никакви проблеми, госпожо Харт.

— Не вярвам, че ще имате затруднения с преговорите в понеделник. Офертата, която предлагам на Лейтън е такава, че той трудно може да я отхвърли при дадените обстоятелства — заключи Ема. — Зная, че моят съперник няма да е в състояние да устои на нашето предизвикателство.

— О, колкото до това няма съмнение! — С обезоръжаваща усмивка Артър попита: — Може ли да Ви поканя на обяд в понеделник, преди да отида при Лейтън? За мен ще е удоволствие.

Ема се престори, че съжалява.

— Много сте любезен, но не ми е възможно. Вече имам насрочен делови обед. Ще се видим във Вашето бюро в два часа, ако нямате нищо против, за да хвърля едно око на договора преди срещата с господин Лейтън.

Артър прикри разочарованието си, като си даде сметка, че чарът му не успя при нея.

— Да, разбира се, чудесно. Имате ли нещо друго, което бихте желала да обсъдим? — попита с надеждата разговорът им да се удължи.

Вечно бързащата Ема отговори:

— Не, това е всичко — изправи се, последвана от Артър, който грабна набързо чантата си и тръгна да излиза.

— Благодаря, че дойдохте, господин Енсли. Поздравете баща си. Надявам се скоро да оздравее. — Ема стисна ръката на Артър и отвори вратата. Младежът се намери извън кабинета й още преди да разбере какво става.

Останала сама Ема се засмя. Артър Енсли е влюбен в себе си, каза си, след което го изхвърли от мислите си. Няколко минути по-късно Джо пристигна неочаквано в кабинета й. Решила още предната вечер да бъде по-внимателна с него, Ема го прие сърдечно и остана удивена от противоположната му реакция. Без да прекъсва да се усмихва, тъкмо го питаше какво го е разстроило толкова, когато Джо спести недоумението й.

— Какъв дявол е довлякъл тук Артър Енсли? — изръмжа, като се стовари на стола, на който допреди малко бе стоял младежът.

— Беше тук, защото е нашият юрист. Не ми казвай, че си забравил, Джо.

— Нашият юрист е баща му — каза Джо.

— Фредерик Енсли е болен. Аз имах един спешен въпрос за обсъждане. И той вместо себе си изпратил Артър.

— Не ми харесва този тип — поясни Джо.

Тонът на Джо беше твърд и това разстрои Ема.

— Боже, но какво ти става, скъпи? Артър Енсли е любезен, а също и способен, струва ми се.

— И се навърта около теб, Ема. Ти си жена и този тип е готов да хукне след всяка пола, която види. Истински Дон Жуан!

Ема избухна в смях.

— О, Джо, не бъди глупав! Във всеки случай личния му живот си е негова работа, нали?

— Както и да е, не ми харесва начина, по който се отнася с теб, Ема. Не ми убягна от погледа, че младият Енсли се лигави само като те погледне. Сигурен е в своя фатален чар, ако искаш да знаеш.

Ема сдържа усмивката си. Джо бе ревнив. Едно чувство, което до този момент не бе проявявал никога. А и самата Ема никога не му бе давала повод да бъде ревнив, нито имаше намерение да го прави. Мъжете не заемаха никакво място в мислите й.

— Чуй ме добре, Джо, вдигаш много шум за нищо. Нямам никакво намерение да насърчавам вниманието на Артър Енсли. За да съм по-точна дори не съм го забелязала. Какво съм виновна, че господин Енсли го е изпратил тук вместо себе си. Хайде, любов моя, не ставай дете, каза кротко и с обич тя.

Изведнъж Джо се почувства като глупак и се засмя засрамен.

— Да, може би имаш право. Но какво беше толкова спешно, за да го накараш да дойде тук в събота?

Ема му разказа за намеренията си да купи фабриката на Лейтън. Обясни му и причината, която я кара да бърза.

— Често изненадата е най-доброто нападение — подчерта. — Пърси Ломакс е убеден, че фабриката на Лейтън е вече в ръцете му. Вярва, че ме е победил, но греши. Никога!

Джо я изгледа стреснато.

— Не ти ли се струва, че слагаш малко повече масло в огъня? — възкликна.

— Какво искаш да кажеш? — попита изненадано Ема.

— С магазина „Грегсън Веъхаус“ и колекцията „Лейди Хамилтън“ струва ми се, че си ангажирана по двадесет и четири часа на ден, та да прибавяш и тази проклета фабрика.

Ема избухна в смях.

— Но аз нямам никакво намерение да я ръководя, Джо.

— Като те познавам, ти лично ще пожелаеш да участваш в администрацията. Ти не оставяш нищо на случая и в края на краищата ще се заемеш и с нея. От това, което чух, ще се наложи сериозна реконструкция и реконструиране на производството. Така ли е?

— Точно така. Но вече съм помислила за всичко. Ще намеря добър директор.

— И кой? Подобни хора се намират трудно и ти го знаеш по-добре.

— Бен Ендрюс. Аз вече…

— Бен Ендрюс? Боже, Ема, но Ендрюс работи във фабриката „Томсън“ отдавна! Няма да го склониш никога да напусне.

— Е, тука грешиш, Джо. Вече имах няколко разговора с Бен и зная, че иска да напусне „Томсън“. Вече трябва да кажа само една дума. Зная, че не е добре там, откакто има нови собственици, вече четири години. Ако искаш да знаеш най-голямото му желание е да напусне.

Джо се засмя.

— Свалям ти шапка, Ема. Ти знаеш какво правиш. Бен е наистина изключителен човек. — Джо добави като поклащаше глава: — Мисля, че излизаш от кожата си, за да имаш на разположение Бен Ендрюс. Нали ти беше началник, когато работеше в „Томсън“. И не мога да те обвинявам.

— Имаш право — каза Ема тихо. — Всъщност най-вълнуващото от цялата работа е идеята да привлека Бен Ендрюс, заедно с трима от най-добрите началници на групи и двадесетина подготвени тъкачи. Без поддръжката и окото на Бен, както и опита на тези работници, продукцията на „Томсън“ ще западне. — Тръпка на вълнение я разтърси от глава до пети. Беше направила първия ход срещу Феърли, новите собственици на „Томсън и сие“.

— Поздравление, Ема. Най-после си собственица на текстилна фабрика.

— Не ме поздравявай, Джо. Още не — каза Ема. — Знаеш, че съм суеверна. Не е добре да се празнува, преди работата да е свършена.

— О, ще стане, Ема, не се съмнявам — каза Джо със странна усмивка. — Ти получаваш винаги онова, което желаеш, не е ли така? Нищо не може да те спре, щом веднъж вземеш решение. Тръгваш с главата напред, разкъсвайки всяка преграда по пътя. Без да те е грижа дали не си премазала някого.

Изненадана от тези тежки думи, изречени с явен сарказъм, Ема изгледа Джо. Общо взето не я беше грижа за неговите забележки, но в този момент не можеше да не отговори ядосано:

— Говориш сякаш аз съм жестока и цинична, а не съм. Просто аз съм делова жена и никой нищо не ми е поднесъл до сега на сребърен поднос. Работила съм като куче за всичко, което притежавам, Джо.

— Не мога да го отрека. Трудът е твоята страст, нали? — Погледът му бе суров и пълен с укор.

Ема въздъхна. В желанието си да се освободи от него започна да размества документите на бюрото си.

— Като кога си толкова рано в града? — Попита го любезно с надежда да смени темата.

— Отивам в службата. Изостанал съм с няколко ревизии — каза Джо небрежно и стана. — След това ще закуся с Блеки в „Метропол“. Искам да обсъдя с него конструкцията на новия покрив на работилницата за щавене на кожи и за работите на последния етаж. До днес бе много зает, но вече не може да се отлага.

— Поздрави го от мен и му кажи, че ще ги посетя в неделя. — Изразът на лицето на Ема се промени. При спомена за Лаура то просветна. — Загрижена съм за Лаура, Джо. След последния аборт не можа повече да се възстанови. Бих желала да направя нещо за нея…

— Не, ти нищо не можеш да направиш за нея. Това е проблем, който засяга Блеки. Би трябвало да се контролира малко повече и да престане да й скача на гърба всеки път, когато му се прииска… — прекъсна и прехапа език, изчервявайки се.

— … да си гледа удобството — завърши Ема вместо него. — Казано между нас, виж кой го казва!

Като се изчерви още повече Джо се отправи към вратата.

— Ще се видим в къщи, Ема. Довиждане.

— Довиждане, Джо.

Ема поклати глава и остана загледана дълго във вратата, която съпругът й бе тръшнал зад себе си. Кой знае какво го е прихванало тази сутрин, помисли уморено; нямаше време да се занимава с детинските настроения на Джо. Взе счетоводните книги и ги заключи в касата, където ги държеше винаги. Завърна се на бюрото си с вдигната глава и уверена и гъвкава походка. Ставаше собственица на текстилна фабрика и своевременно нанасяше първия удар в гърба на Джералд Феърли. Избухна в смях. Идеята да увеличи богатството си за сметка на Феърли беше ужасното в нейната ирония. Погледна фотографията в сребърна рамка на осемгодишната си дъщеря.

— Това е то, което се нарича справедливост, Едуина — каза, сякаш разговаряше с фотографията. — Справедливост и за двете. И това е само началото.

 

 

Бързо почукване на вратата прекъсна разсъжденията на Ема за запасите на Грегсън. Вдигна поглед.

— Аз съм с чаша топъл чай — обяви Гладис и влезе. — Помислих, че ще ви дойде добре, преди да слезете в отделите, госпожо Харт.

— Много мило, Гладис, благодаря. — Вдигна крака и ги опря на ръба на бюрото. Започна да пие чая си, като продължи да размишлява. Запасите щяха да бъдат достатъчни по време на войната и с малко щастие можеше да просъществува без големи загуби.

Опита се да се съсредоточи още върху последната страница на отчета, но мисълта за фабриката я разсейваше. Нямаше търпение да сложи ръка на „Лейтън“. Щеше да бъде истинска златна мина. После си представи физиономията, която щеше да направи Джералд Феърли, когато узнае, че най-опитните му хора го напускат.

Този негодник щеше да получи една хубава изненада, помисли Ема с ледено задоволство.