Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (4)

4.

Ема оживя. Всички казваха, че е чудо една седемдесет и осем годишна жена да превъзмогне подобна атака на остра бронхопневмония с всичките съпътстващи я усложнения. Удивителна бе възстановителната й способност, която й позволи след три седмици да напусне лондонската клиника. Като слушаше тези коментари, Ема не казваше нищо. Само се усмихваше загадъчно, все още слаба от отшумяващата болест и си мислеше: не си дават сметка, че волята за живот е най-могъщата сила, която може да съществува.

След няколко дни почивка, която й бяха наложили насила, Ема стана от легло и въпреки забраната на лекарите отиде в офиса. Там я посрещнаха с внимание и топлота. Всичките й служители я обичаха и уважаваха. Завръщането й на работа всички счетоха за естествено. Само Паола продължи да се навърта около нея и да се държи с нея като с болен човек.

— Бих желала да престанеш да трепериш над мене, съкровище, — я упрекна Ема, докато Паола й натякваше, че не спазва предписанията на лекарите. Свали мантото си от туид, украсено със скъпа кожа и се поспря за миг пред пламтящата камина, за да стопли ръцете си, после прекоси стаята с решителната си енергична походка.

Докато заемаше мястото си зад голямото бюро, отново начело на империята си, Ема погледна нежно внучката си.

— Чувствам се напълно здрава — подхвана живо. Видът й наистина беше добър, макар и отчасти благодарение на грима и цвета на дрехата, която беше облякла, а тя разбираше много добре от тези работи.

Паола се усмихна и помисли, че беше понякога толкова хитра. И все пак в нея се чувстваше прилив на енергия. Тя просто бликаше от цялото й същество. Паола не можеше да не признае, че тази сутрин Ема беше върнала предишния си образ.

— Познавам те много добре, бабо, отново ще прекалиш. Все пак не се преуморявай, първи ден ти е.

Ема я погледна доволна и се облегна на креслото. Беше жива и се бе завърнала на работа.

— Няма да се преуморявам, скъпа, — побърза да увери внучката си. — Трябва само да проведа няколко телефонни разговора и да продиктувам на Гай няколко писма. Това е всичко. Обещавам ти да не се преуморявам.

— Добре, бабо — отвърна Паола неохотно. Почти бе сигурна, че Ема ще се остави несъзнателно да я повлече ритъма на ежедневието. — Надявам се, ще спазиш обещанието си — добави, като нарочно наблегна на думите си. — Сега трябва да вървя, за да се срещна с моделиерите и завеждащата „Висша мода“. Ще намина да те видя по-късно.

— Между другото, Паола, възнамерявам в края на следващата седмица да отида до Пенистън Роял. Надявам се, че ще дойдеш и ти — каза Ема, докато момичето се канеше да напусне стаята.

Паола се спря насред стаята поразена от неочакваността на решението и я загледа.

— Разбира се, бабо, ще дойда с удоволствие — възкликна с блестящи от радост очи. — Кога смяташ да пътуваш?

— Точно след осем дни. В петък рано сутринта. Ще говорим по-късно за това.

— Чудесно! — отсече Паола с лъчезарна усмивка, зарадвана от перспективата да бъде в Йоркшир отново. Излезе забързано.

Ема държеше на думата си. Свърши набързо някои неотложни работи, продиктува няколко писма на Гай и проведе разговор с Дейвид Амори, съпругът на Дейзи и баща на Паола. Той беше упълномощен управител на веригата магазини Харт и безусловно беше поел на плещите си текущото ръководство на големите магазини. Тя го уважаваше и се възхищаваше от неговата всеотдайност в работата. Завършваше последния за този следобед разговор по телефона, когато Паола надникна през вратата с димящ чайник в ръка и изчака знак за покана да влезе.

Без да прекъсне разговора си, Ема я подкани с жест.

— Добре, ще се видим тогава в събота. Довиждане. — Постави слушалката и се присъедини към Паола, която се беше настанила и пълнеше чашите с чай пред горящата камина.

Затопляйки зиморничаво ръцете си на искрящия огън, Ема каза:

— Най-вироглава е от всички и не бях сигурна, че ще приеме, но прие. — Големите й зелени очи проблясваха на фона на светлината от огъня, усмивката й беше пълна със сарказъм. — Нямаше друг избор — промърмори като на себе си Ема, докато сядаше.

— За кой става дума, бабо? — позаинтересува се Паола и й подаде чашата с чай.

— За леля ти Едуина. Отначало даде вид, че не може да отложи поетите вече ангажименти — отбеляза Ема с многозначителен смях, — но после промени намеренията си и даде да се разбере, че й е удобно да дойде в Пенистън Роял. Ще бъде забележителна семейна сбирка. Ще дойдат всички.

— Кои, бабо? — Паола вдигна глава и погледна въпросително — Какво казваш? — попита удивена.

— Ще дойдат всички чичовци, лели, братовчеди, всички.

Сянка затъмни усмивката, която озаряваше лицето на Паола.

— Защо трябва да идват всички? Това ще донесе само неприятности, знаеш го много добре, бабо. — Върху лицето й се изписа досада и опасение.

Ема беше изненадана от бурната реакция на внучката си, но отвърна със спокоен глас: — Съмнявам се, дори ми се струва, че всички ще се държат по най-добър начин.

— О…, бабо, как можа! — възкликна Паола с поглед, който обвиняваше. — Мислих си, че ще бъдем само двете и ще прекараме приятно. — Прехапа устни. — Развали всичко. Не ме притесняват братовчедите, колкото другите. Ужасно! Кит и Робин и всички останали, много са всички заедно. — Настръхна и направи изразителна гримаса пред перспективата от подобен край на седмицата.

— Моля те, съкровище, имай вяра в мене — намеси се Ема с благ и убедителен глас, който успокои Паола.

— Добре, щом това ти доставя удоволствие, но ти все още не си се съвзела от болестта. Смяташ ли, че ще понесеш къщата пълна с… хора? — приключи изречението си с нотка на несигурност в гласа си.

— Не са само хора, мила, не мислиш ли? В края на краищата това е семейството ни, не може да го пренебрегнем просто така.

Паола, която до момента беше разгледала чайника, вдигна глава, долавяйки нотка на дързост в гласа на баба си. Лицето на Ема беше непроницаемо. Подготвя нещо — помисли Паола разтревожена, но веднага отхвърли това подозрение, самообвинявайки се мислено. Направи усилие да се усмихне и каза:

— Все пак съм щастлива, че ще се срещна с мама и татко. При всичките тези пътувания цял век не съм ги виждала. — Поспря и загледана смутено към баба си, попита: — Защо все пак покани цялата фамилия, бабо?

— Помислих си, че ще е приятно да видя децата и внуците си след тежката болест, която прекарах. Не ги виждам много често, скъпа.

Сърцето на Паола трепна, като си даде сметка, че независимо от спокойния глас, очите на баба й бяха студени като големия изумруд, който блестеше на пръста й. Тя знаеше добре колко опасен беше този израз.

— Имаш право, бабо. Ти не ги виждаш достатъчно често — отвърна на един дъх, опитвайки се да открие до каква степен подозренията й са оправдани. Така разговорът приключи.

 

 

Седмица по-късно в петък рано сутринта двете жени напуснаха Лондон на път за Йоркшир. Валеше като из ведро. Но колкото повече луксозният Ролс-Ройс оставаше зад гърба им полята около Лондон, отправен на север, толкова повече времето се подобряваше. Скоро дъждът спря и въпреки че небето беше все още ниско и тежко, скоро бледото слънце започна да се процежда през облаците. На волана беше Смитърс, който повече от петнадесет години беше доверен шофьор на Ема и познаваше пътя както собствения си джоб. Затова двете жени можеха спокойно да си приказват, без да се грижат за нищо. След малко Ема задряма и Паола започна да размишлява за края на седмицата, която я очакваше, поглеждайки разсеяно през стъклото. След няколко часа щеше да се срещне с роднините си.

Кит, самонадеян и дребнав, беше амбициозна и хитра личност. Той дълбоко ненавиждаше Паола, но прикриваше това чувство зад пласт от фалшива сърдечност. Щеше да го придружава Джун, фригидната му съпруга, която с течение на годините се беше превърнала в блудкаво безцветно копие на мъжа си. Също щеше да присъства и чичо Робин, съвсем различен от Кит, както деня от нощта — красив, язвителен, голям оратор и в известен смисъл декадент. Паола мислеше за него винаги като за плъзгава змия, опасна, въпреки очарованието, което излъчваше и неоспоримата му елегантност. Ненавиждаше го преди всичко заради високомерието, с което се отнасяше към Валери, нещастната му съпруга. След това следваше леля Едуина, която все още си оставаше една загадка за нея. Тя прекарваше по-голяма част от времето си в Ирландия, заедно с любимите си коне. Паола я познаваше като надменна, суха и досадна жена. Леля Елизабет обаче беше красива, жива и блестяща по свой начин. Но невероятното й непостоянство, невротичната й крехкост също я правеха непоносима в очите на Паола.

Младата жена въздъхна и изхвърли от съзнанието си мисълта за роднините, които в общи линии намираше за неприятни и по особен начин смущаващи. Съсредоточи мислите си върху Пенистън Роял, старата къща, пълна с толкова красота и топлота, че я обичаше не по-малко от Ема. Видя се да язди свободно през хълмовете и пущинака, шибана като с бич от студения въздух. Без да си дава сметка пред нея изпъкна образа на Джим Феърли. Сърцето й се сви, докато слепите й очи пулсираха. Не смееше да мисли за него. Не трябваше да мисли за него! С усилие се помъчи да отхвърли чувствата, които я бяха обзели, които я смущаваха всеки път, когато се отдадеше на спомените си.

Паола отвори очи и погледна през стъклото, решена да пропъди мисълта за Джим Феърли. Нейната любов. Нейната единствена любов, забранена й заради миналото на баба й. Малко по-късно погледна часовника си и се отпусна на седалката със затворени очи. Смитърс беше пуснал радиото тихо и дискретната музика, смесена с тихия, постоянен шум на мотора залюля Паола в едно състояние на сладка полудрямка. Колкото пъти се стряскаше, за да погледне към баба си, виждаше затворените й очи и огряното й от нежна усмивка лице. Баба й изглеждаше съвсем отпочинала. Половин час по-късно Ема се стресна и се протегна напълно събудена. Смени позата си и погледна навън, усмихвайки се на себе си. Усещаше винаги, когато пристига в Йоркшир — тук са нейните корени. Цялото й същество реагираше, сякаш на някакъв атавистичен повик.

Колата пътуваше с висока скорост по автострадата, подминавайки известни градчета. Допкастър, Уейфилд, Понтефракт и накрая Лийдс. Сивият, мрачен Лийдс, така богат и могъщ, пулсиращ от живот и делова активност. Един от големите индустриални центрове на Англия в областта на конфекцията, текстилната промишленост, леярството и производството на цимент и типографията. Нейният град. Центърът на нейната власт, мястото, от което започна успеха й. Подминаха внушителните здания, които й принадлежаха и огромния магазин, който носеше името й… Скоро излязоха отново вън от градското движение към обширните полета извън града.

След по-малко от час спряха в павирания двор на Пенистън Роял. Ема буквално изскочи от колата. Както при всяко посещение и днес тя се поспря и се загледа в голямата къща. Винаги се възхищаваше от хармоничните пропорции на сградата, от зелените ливади и добре подредените цветни лехи, дървета и алеи, които заобикаляха къщата. Двете с Паола се упътиха към представителната стълба, която водеше към главния вход. За кой ли път Ема се почувства развълнувана при вида на тази типично английска красота. Това величествено жилище с кули от сив камък не можеше да се появи никъде другаде, не можеше да се впише хармонично в никакъв друг пейзаж, освен този на Йоркшир. Сградата датираше някъде от седемнадесети век. Времето обаче, вместо да я похаби и унищожи, я беше направило още по-неразрушима и вечна.

Пронизващият въздух на севера отвлече вниманието на Ема от размислите й. Мрачната утрин беше отстъпила място на ярък, слънчев ден, но температурата на въздуха беше останала ниска. Докато изкачваха стълбището голямата външна дъбова врата се отвори широко и Хилда, икономка от дълги години, застана на прага. Широкото й зачервено лице грееше от искрена усмивка.

— О… Мадам! — извика въодушевено, изтича напред и пое ръцете на Ема. — Бяхме така разтревожени за Вас! Благодаря на Бога, вече сте добре. Колко е хубаво, че отново сте тук, заедно с госпожица Паола — даде простор на чувствата си Хилда и подтикна пристигналите да влязат у дома.

— Не зная как да изразя щастието си, че отново съм си у дома — каза Ема, обръщайки се към Хилда. — А ти как си?

— Много добре, мадам, само Вие ни изплашихте. Всички бяхме загрижени за здравето Ви. Тук всичко е наред. Готови сме да посрещнем фамилията.

Съкрушена от неспирния поток от думи, Ема влезе в обширното преддверие и се огледа с удоволствие. Погледът й бе привлечен от превъзходните мебели от масивен дъб, от разкошните тапети по стените, от медното котле върху голямата маса, пълно с момини сълзи.

— Къщата изглежда чудесно, Хилда — каза с топлота в гласа си Ема. Както винаги си свършила отлична работа.

Хилда сияеше:

— Приготвила съм кафе, мадам, или предпочитате чай? Може би ще предпочетете чашка шери преди закуска — предложи. — Поставила съм ликьора, който предпочитате горе в салона, мадам.

— Чудесна идея, Хилда. Качваме се веднага. Обядът точно в един, моля, ако нямаш нищо против — каза Ема, поставила крак на първото стъпало.

— Естествено, мадам, — възкликна икономката, като се забърза към кухнята.

— Ще дойда след миг, бабо — каза Паола, следвайки възрастната госпожа по извитото парадно стълбище и дългия коридор, който водеше към спалните и салона на първия етаж. — Ще ми се да се поосвежа преди закуска.

Ема кимна утвърдително.

— Аз също, скъпа. Ще се видим след малко. — И двете влязоха в стаите си. Малко по-късно, с освежен грим и след като смени дрехата си, Ема влезе в салона, тази стая тя харесваше повече от всички останали. Огънят пращеше в камината, а Хилда беше запалила някои от лампите, покрити с копринени абажури. Стаята бе изпълнена с мека светлина. Доволна, Ема се приближи до камината и с привичен жест протегна ръце към огъня, за да ги стопли.

 

 

Салонът на първия етаж се отличаваше с дискретната си красота и добрия вкус, с който беше подреден. Това очевидно беше постигнато както от вложените средства, тъй и от добрия вкус на стопанката.

От двете страни на камината от дялан камък бяха поставени два дивана, тапицирани в романтичен стил с дамаска на цветя в червено, жълто и синьо. Те изпъкваха на прекрасния старинен килим в пастелни цветове. Във великолепни пропорции до стената имаше шкаф в стил Чипъндейл, в който беше подредена колекция от скъп порцелан. Върху пръснатите на различни места масички бяха поставени скъпоценни кристални съдове и вази, както и лампи от нефрит с кремави абажури от коприна.

До шкафа Чипъндейл беше окачен портрет в масло, изобразяващ млад аристократ със съпругата си, подписана „Рейнолд“. Зад тежкото бюро от масивно полирано дърво на стената беше подредена с вкус колекция миниатюри от деветнадесети век. Безупречният вкус на Ема се чувстваше навсякъде и във всичко.

Като затопли ръцете си Ема си сипа малко шери в искряща кристална чашка и приседна до огъня в очакване на Паола. Заинтересува се и започна да прелиства сутрешното издание на „Йоркшир Морнинг Газет“, нейния собствен вестник. Ежедневникът се бе подобрил чувствително, откак го повери на Джим Феърли като главен редактор. Младият човек бе направил много промени и в резултат както външният вид, тъй и съдържанието на вестника се бяха подобрили рязко. И това важеше както за сутрешното, тъй и за вечерното издание — „Йоркшир Ивнинг Стандарт“. И двата вестника повишиха тиража си и бяха предпочитани от публиката. Джим извърши отлична работа, — помисли доволна Ема. Джим Феърли… Паола… Не успяваше вече да мисли за младежа, без да си спомни за Паола. Въздъхна. В този момент вратата се отвори и влезе Паола. Ема я загледа с обич:

— Приготвих и за тебе чашка шери, скъпа, — каза и посочи масичката пред камината.

Паола й се усмихна ласкаво. Усамотена в стаята си, беше решила да бъде много внимателна и сърдечна през дните до края на седмицата. Това бе единственото, което можеше да направи при дадените обстоятелства, защото баба й имаше нужда от морална подкрепа срещу тези пиявици, както тя заслужено наричаше някои от своите сродници. Александър и Емили, братовчедите й, споделяха нейното мнение.

— Намислих да изляза следобед да пояздя, ако нямаш нещо друго предвид, бабо, — обяви Паола, сядайки до Ема. — Прекрасен ден е, макар и малко студен.

Ема се съгласи. Беше в добро настроение. Желаеше след обеда да остане малко сама и разходката на Паола беше добре дошла. Иначе трябваше да измисли някаква поръчка, за да я изпрати до Лийдс. Сега това не беше необходимо. — Да, съкровище, идеята ти е чудесна. Обличай се по-топло. Аз в това време ще си почина.

— Останалите кога пристигат? — попита момичето с престорена небрежност.

— Някои още тази вечер, останалите утре — отговори Ема с малко приповдигнат тон, защото беше почувствала нервността на момичето, а тя съвсем не желаеше то да се вълнува повече от необходимото.

— Ще бъде истинска врява, бабо, от години не сме се събирали всички заедно.

— Наистина.

— Вярваш ли, че и леля Елизабет ще доведе съпруга си?

— Един ли е в момента? — попита Ема с нотка на коварство в гласа си.

— О, бабо, ужасна си! — възкликна Паола с блестящи очи. — Знаеш, че има Джани, италианския граф.

— Глупости, ако той е граф, аз съм Наполеон — каза Ема с презрение.

— Бабо, засрами се! Той е благороден човек. Повече отколкото заслужава леля Елизабет.

— Имаш право. Като си помисля, този брак продължава повече от останалите.

Паола избухна в смях.

— Кой знае, може би този брак ще бъде по-добър от предния.

— Да, и от всички преди него — изкоментира Ема сухо.

Паола изглеждаше развеселена.

— И ти, бабо, си имала няколко съпрузи!

— Не толкова, колкото Елизабет. И освен това не съм колекционирала разводи. Нито пък съпрузите ми са ставали все по-млади, докато аз остарявам — подчерта Ема, развеселена. — Бедната Елизабет. Има толкова идеализиран възглед за любовта и брака. Днес е повече романтичка, отколкото когато бе на шестнадесет години. Надявам се, че ще се вразуми рано или късно.

— И ще порасне също! Надявам се, че ще доведе със себе си Джани и близначките. Тази седмица Емили беше в магазина в Брадфорд за проверка. Предполагам, че ще дойде вечерта.

— Да, имаш право, аз говорих с нея вчера и…

В този момент с леко почукване на вратата Хилда влезе, както винаги с усмивка на едрото си румено селско лице.

— Обедът е сервиран, мадам.

— Ще слезем веднага, Хилда — отговори Ема. Тя беше привързана към старата икономка, която повече от тридесет години ръководеше къщата с любов. На това беше посветила целия си живот. Ема бе решила да се позабавят, защото желаеше да обсъди до край всички подробности за голямото семейно събиране.

Като видя колебанията на господарката си, Хилда, която не можеше лесно да бъде заблудена, прибави с гордост:

— Готвачката приготви любимите ви блюда, мадам. Очакват ви топли и димящи. Извинявайте за настояването, но ще бъде по-добре да слезете веднага, ако не искате целия следобед да мърмори. Вие имате нужда да се пооправите, мадам, станали сте кожа и кости.

Ема остана за миг слисана пред тази команда и не знаеше как да устои. Смеейки се от сърце, тя се изправи и се запъти към столовата.

 

 

След обеда, докато Паола яздеше на воля сред полята, Ема остана в салона на първия етаж, където обикновено работеше. Тук още веднъж провери всички документи, подготвени от адвокатите й, преди да се разболее. Когато завърши, телефонира на Хенри Роситър в Лондон.

Без особени предисловия му каза бързо:

— Докъде стигна с ликвидирането на собствеността, Хенри?

— Всичките документи са пред мен, Ема. Точно в момента ги преглеждах — отговори банкерът, като проясняваше гласа си покашляйки.

На Ема й се стори изведнъж, че този глас е трепкащ и нерешителен. Моят скъп, стар приятел започва да остарява, помисли тъжно тя. Ще ми липсва, когато се оттегли в пенсия. Колкото до нея, Ема нямаше никакво намерение да се оттегля. Щеше да умре на крака, зад своето бюро.

— А, да, ето всички са тука, Ема. Всичко е ликвидирано и то на най-добра цена. Получихме почти девет милиона стерлинги. Не е лошо, нали?

— Чудесно, Хенри, а къде са парите?

— Как? Ами тук, в банката, естествено! Къде мислиш, че могат да бъдат, скъпа? — Изглеждаше удивен, дори засегнат и Ема не можа да скрие усмивката си.

— Знам, че в банката, Хенри, но в коя сметка са вложени? — попита с нетърпение.

— Внесох ги в твоята сметка към Е.Х.Инкорпорейтед.

— За Бога, прехвърли ги веднага, Хенри, в моята лична сметка!

Уплахата на Хенри бе очевидна. Банкерът остана сякаш без дъх няколко секунди. Въздъхна, възвърна гласа си и възкликна:

— Но Ема, това е смешно! Никой не влага девет милиона стерлинги в личната си сметка!

— Не ме интересува дали е смешно, Хенри! Тези пари ги искам в моята лична сметка! — започна да се смее и не можеше да се спре, без да си дава сметка, че Хенри може да се обиди. — Да предположим, че ми се иска да купувам, Хенри.

— Да вървиш да купуваш?! — избухна банкерът, без да е схванал иронията в думите на старата си приятелка. — Хайде, Ема! Дори ти не би могла да похарчиш току-така толкова много пари. Това е най-смешното нещо, което съм чул през живота си. — Изглеждаше извън себе си от объркване.

— И все пак мога да ги похарча, Хари, скъпи! Зависи какво съм решила да купувам — отвърна Ема язвително, мислейки си как винаги доброто чувство за хумор на Хари се топи като сняг, когато стане дума за пари. — Моля те, Хари, да не обсъждаме повече този въпрос. Задръж сумата, която се пада като комисионна за банката, естествено данъците, и всичко, което остава нека отиде в моята лична сметка.

Мъжът въздъхна някак раздразнено.

— Добре, Ема. Предполагам, че знаеш какво правиш. В края на краищата, парите са си твои.

Като приключи телефонния разговор, Ема реши, че може да си почине малко и се оттегли в стаята си. Опъна се в леглото и въздъхна дълбоко. Предстояха й два особено трудни дни. Въпреки това не изпитваше никакви опасения, само чувстваше как я обзема някаква студенина и отчужденост. Изтръпваше при мисълта за сцените, които предстояха тази събота вечер.

Ема ненавиждаше сцените, било поради насилието, обикновено свързано с тях, било поради тяхната безполезност. Винаги се беше стремила да ги предотвратява, особено когато в тях се намесваха децата й. Въпреки уверенията, които беше дала на внучката си, Ема знаеше, че щеше да има сцени. Това беше неизбежно при дадените обстоятелства, но се стремеше поне да бъде готова дори за най-лошото. Не беше уверена, че децата й, с изключение на Дейзи биха проявили достатъчно морална сила, за да посрещнат с достойнство подобни сцени. Тя първа щеше да посрещне с радост всяка проява на почтеност и достойнство, която се противопоставя на сблъсъка в семейството, но на това почти не можеше да се разчита.

Ема си даваше сметка, че им подготвяше ужасен удар, който щеше да измени напълно живота им, но не изпитваше никакво чувство на вина, защото беше принудена да отговори с оръжие, подобно на онова, с което те заговорничейки, смятаха да я унищожат. Трябваше да се защити срещу късогледите им враждебни машинации. В този момент почувства безкрайна тъга, сякаш стоманена хватка стисна майчиното й сърце. Тъгата бликаше от болката, разочарованието, ужаса, който човек изпитва, когато разбере за предателството на онези, които е обичал най-много. От години вече Ема беше престанала да очаква обич от децата си, не очакваше и признателност, но никога не бе и помисляла да се съмнява в лоялността им.

Сбръчка чело и се опита да отхвърли от себе си мисълта за неверните и недостойни членове на семейството и се опита да се съсредоточи върху Дейзи, Паола и останалите внуци. Постепенно душевният смут, който я бе завладял, отшумя и я обзе дълбок възстановителен сън.

Чаят в пет следобед отдавна беше ритуал в Пенистън Роял. Ема го приемаше с удоволствие, но само благодарение на Хилда се спазваше строго. — За нищо на света, само през трупа ми, мадам, — беше възкликнала преди няколко години Хилда, когато Ема беше предложила направо да вечерят. На тази енергична реакция Ема беше вдигнала рамена и бе се смяла на негодуванието на това женище, което със селската си неподправеност я обожаваше и я превъзнасяше като най-добрата, най-великодушната и най-възпитаната и любезна от всички жени. Това го разправяше наляво и надясно из града.

И този ден, както и в останалите, точно в пет Хилда пристигна в салона с големия сребърен чайник и скъпия порцеланов сервиз. С нея беше и едно от момичетата, наето като прислуга за през деня. То носеше голям царствен поднос, пълен с наредени лакомства, приготвени с любов от готвачката. Имаше препечени филийки, прясно масло, домашен мармалад, пушена сьомга, плодов пай и плодове. Истински йоркширски чай по отколешен обичай. Хилда не беше пропуснала и колосаната покривка, и сребърните прибори със седефени дръжки. След като подреди възглавниците и разрови огъня в камината, Хилда почука на вратата на Ема:

— Будна ли сте, мадам?

— Да, Хилда, заповядай, — отвърна Ема.

Икономката открехна вратата и подаде глава с широка усмивка.

— Чаят е готов! Мис Паола току-що се завърна от езда. Каза ми да ви предам, че ще дойде при вас след няколко минути. Преоблича се.

— Благодаря, Хилда. Ще дойда след миг.

— Позвънете, ако имате нужда от мен, мадам, — заключи Хилда и си отиде, за да вземе и тя своя заслужен следобеден чай и да похвали готвачката за отличната работа.

Малко по-късно Паола влезе в салона и поспря, сякаш занемяла пред красотата, изпълнила салона, благодарение на аромата на цветята, пръснати навсякъде и разцъфнали от топлината. Съвсем тихо, почти плахо, за да не наруши спокойствието, Паола премина през стаята и се отпусна върху мекия диван. За миг обходи с поглед добре познатите предмети, които я заобикаляха и между които тя бе живяла от ранното си детство. В тази стая беше лесно да се забрави, че вън съществува един жесток свят, пълен с мъка, нещастие и отчаяние. Отпусна се сладостно и се остави да я повлекат спомените за щастливите мигове от детството, преминало в тази къща заедно с майка й, баща й, братовчедите и приятелите, и баба й, разбира се. Баба й бе винаги готова да изтрие сълзите й, да се смее на нейните детски лудории, да похвали малките й завоевания, да я упрекне, да я поглези и да я обича. Нейната баба беше онази, която я направи такава, каквато е. Тя вдъхна сигурността и вътрешната сила, с която да посрещне истината без страх и с открито сърце…

Паола не чу Ема да влиза в салона. Ема, както и Паола, поспря за малко, възхищавайки се тихо преди всичко на внучката си. „Колко е красива“ — помисли. „Красива като старинен портрет“. В Паола имаше нещо наистина изящно, средновековно, подчертано този ден с високата, богата яка, дългите бухнали ръкави, които се стягаха около деликатните китки. Дрехата й бе тъмновиолетова и този цвят подчертаваше виолетовите оттенъци в очите й, дълбоки езерца върху бялото като алабастър лице. Черните й коси бяха изтеглени назад и привързани на тила със старинен гребен от черупка на костенурка. Не носеше никакви други накити, освен чифт обеци с диаманти, които деликатно улавяха и отразяваха слънчевите лъчи.

— Ето те и тебе, скъпа, — каза Ема, прекосявайки грациозно салона. — Имаш превъзходен вид след ездата.

Паола вдигна глава, почти трепвайки.

— О, бабо, изплаши ме! Бях на много километри далеч от тук.

Докато заемаше място до внучката си, Ема забеляза чайника.

— Господи, виж само! Хилда понякога е невероятна! — промърмори, поклащайки глава с добро чувство. — Как можем да изядем всичко това? Съвсем скоро ще бъде и вечерята! И после не съм гладна. Хилда ще се разсърди, ако не уважим чая й.

— Аз обаче съм огладняла, така че не се тревожи — отсече Паола, и отхапа от един сандвич. — Навън беше студено и яздих километри. Гладна съм като вълк! — отхапа още от хлебчето, докато Ема я гледаше с удоволствие.

— Щастлива съм като те гледам, че един път и ти ядеш с охота. Иначе приличаш на врабче, когато седнеш на масата. Не е чудно, че си толкова слаба…

В този момент телефонът звънна и Паола скочи на крака.

— Не се притеснявай, бабо, — каза, пресичайки тичешком салона. — Вероятно е някой от семейството. — Вдигна слушалката. — Да, Хилда? Добре, ще говоря. Моля? Аз съм Паола, искаш ли да говориш с баба? — остана един миг да слуша и отговори: — О, добре. Да, ясно. Довиждане. — Постави слушалката и се върна на мястото си — Беше леля Елизабет. Пристига утре сутрин с близначките и… своя съпруг.

— Добре, сега поне знаем — отсече Ема, подсмихвайки се. Телефонът звънна отново. — О, Господи, надявам се, че няма всички да ни звънят един по един, за да ни кажат кога пристигат. Така можем да си имаме работа цял ден — възкликна Ема, загубила търпение.

Паола се свърза отново.

— Емили! Как си? — засия като чу гласа на братовчедка си, с която бяха големи приятелки. — Да, разбира се, че можеш, тук е. Постави слушалката върху бюрото и се обърна към Ема. — Емили е, бабо, иска да говори с теб.

— Като познавам Емили ще бъде един дълъг разговор — засмя се Ема, оставяйки чашата чай. Отиде до бюрото си, седна. — Моля, скъпа? Как…

— Добре съм, бабо, — прекъсна я Емили, задъхана както винаги. — Не мога да остана дълго на телефона, много бързам. Исках само да ти кажа, че Сара пристига от Лондон със самолет днес следобед. Ще мина да я взема на летището днес в шест и половина, така ще успеем за вечеря. О, Александър ми каза, че сигурно ще закъснее. Чичо Кит го отчайва с новите машинарии и го е задължил да прегледа всички сметки. Александър е вън от себе си, независимо от това мисли, че ще бъде в Пенистън Роял към осем, ако не е много късно. Забравих… Джонатан обаче пристига с влака в Лийдс и ще вземе такси.

Цялата тази информация се изля като непрекъснат поток, типично за Емили. С една искра на забава в очите, Ема се разположи удобно в креслото и остана търпеливо да слуша. „Емили винаги бърза, повече и от мене“ — помисли Ема, после с напевен глас каза:

— За някой, който толкова бърза, подобен разговор е по-скоро дълъг, скъпа Емили.

— Не бъди лоша, бабичко! Какво мога да направя, ако племето на твоите глупави внуци ми възложи да предам тези съобщения! Между другото, имам още едно! Филип ще се опита да дойде с мен, ако не успее с Александър. Бабичко, съкровище — Емили поспря, понижи гласа си и заговори с неочаквано убеждаващ глас. — Може ли да ми направиш една услуга?

— Разбира се, скъпа — каза Ема, подтиквайки една разбираща усмивка. Познаваше много добре ласкавия глас на внучката си, когато се стремеше да получи нещо.

— Може ли да взема на заем една от твоите официални рокли? Когато заминах за Брадфорд миналата седмица взех най-необходимото. Не знаех, че ще се състои този голям семеен празник. Нямам какво да облека. Днес хвърлих поглед в магазина, но е толкова потискащо, бабичко.

Ема се засмя.

— Ако мислиш, че вечерните рокли в магазина са потискащи, не зная какво ще намериш по вкуса си тука, съкровище, — каза Ема и си помисли какво привлекателно можеше да намери в нейния гардероб една двадесет и една годишна русокоса красавица.

— Червената рокля от шифон, бабо. Тази от Париж, много ми отива. И гладките червени обувки, — продължи Емили с развълнуван глас. — Може ли да я облека само тази вечер? Обещавам, че ще съм внимателна.

— Бях абсолютно забравила за тази дреха, Емили. Разбира се, че можеш да я облечеш, ако желаеш, даже не си спомням защо съм я купила. Ако ти харесва толкова, защо не я вземеш изобщо? — подсказа в порив на щедрост.

Емили задържа дъха си от изненада и възкликна:

— О, бабо, съкровище! Наистина ли! Наистина ли не я носиш, бабо?

Ема се засмя.

— Не, мила, не ме интересува, много е ярка за мен. Ако искаш, твоя е.

— О, бабо! Тю да се не види! Благодаря, благодаря! Ти си ангел! Е… бабичко…

— Да, Емили, какво друго?

— Ще бъде нахално от моя страна да те помоля да ми заемеш и старите брилянтни обеци, разкошната рокля изисква… Ти как мислиш? — заключи с възбуден глас. — Изисква накити от класа, не си ли съгласна?

Ема избухна в смях:

— Сериозно, Емили, много си смешна, не знам за какво говориш. Кои ще да са тези стари брилянтни обеци?

— Ами онези като капки, бабо. Слагаш ги толкова рядко, че сигурно си забравила за тях — отсече Емили с надежда в гласа си.

— А, онези, да. Можеш да ги вземеш и тях, и всичко, каквото ти дойде на ум, скъпа. А защо нищо не ми казваш как вървят работите в магазина в Брадфорд?

— О, благодаря, благодаря, бабо! Имам предвид обеците. Работите тук вървят чудесно. Ще ти разкажа по-късно за промените, които направих тук, за да влезе малко чист въздух.

— Добре. Доколкото разбрах, следващата седмица ще бъдеш в Лийдс. А довечера ще ми разкажеш всичко за промените. Няма смисъл да продължаваме сега. Впрочем, майка ти току-що телефонира и каза, че пристига утре с…

— Тю, да се не види, бабо, за момент забравих! — прекъсна я Емили набързо. — Исках да те предупредя за нещо ужасно, мама имаше жестока кавга с близначките относно подаръка, който искат да ти направят. Нещо като статуя, която тя намираше чудовищна и много голяма, за да я сложи в багажника на колата. Близначките бяха така ядосани, че решиха да останат да живеят при теб. Казвам ти го, поне да знаеш какво те очаква! — въздъхна мелодраматично. — Небеса, какво семейство!

— Благодаря за предупреждението, скъпа, — отговори Ема предпазливо. — Но да не мислим за това сега. Сигурна съм, че когато пристигнат близначките ще са се успокоили. Разбира се, ако желаят, могат да останат тук колкото искат. Свърши ли, Емили? — запита накрая Ема, която въпреки търпеливостта си искаше да приключи разговора.

— Да, небеса, трябва да бързам, имам да върша милион неща, ще се видим довечера.

— Довиждане, скъпа… — Ема избухна в смях. Емили бе затворила телефона. Без да прекъсва смеха си тя се облегна на креслото и поклати глава. — Не се учудвам, че директорите на магазините изтръпват, когато видят, че пристига Емили. Истински ураган.

Паола потвърди с глава.

— Така е, но в работата си е много добра, бабо. Мисля, че можеш да вземеш предвид идеята да я пратиш в магазина в Париж за малко. Ще бъде великолепно за нея.

Ема вдигна вежди от учудване.

— Вече мислех по този въпрос, но тя не говори френски.

— Обаче да, бабо. От известно време го учи — обясни Паола, опипвайки внимателно почвата. — Емили би била луда от радост и съм сигурна, че успешно ще реши всички проблеми там.

— Добре, ще си помисля — отвърна Ема със задоволство.

Емили бе прецизна и разумна — това го знаеше, сигурно би било добро решение. Емили, като останалите й внуци на подходяща възраст, работеха в Предприятия Харт с ентусиазъм. А Емили беше неуморима. По този въпрос щеше да помисли, но сега имаше по-спешни задачи за решаване.

— Проучих разположението на местата на масата за вечеря — подхвана, наливайки си нова чаша чай. — Смятам, че са подредени добре. Постарах се да разделя онези, които не се разбират много. — Измъкна от джоба си един лист и го подаде на внучката си.

— Поздравявам те, бабо! — отсече Паола. — Толкова много сме и ти добре знаеш колко труден е всеки един от нас. Невъзможни наистина.

— Да, така е — отговори Ема. Фиксирайки внучката си с изучаващ поглед, попита: — Мисля си, че всички са решили, че този път ти дърпаш конците, а?

Този неочакван въпрос накара момичето да подскочи.

— Не смятам… — започна несигурно — може би… — помисли си за ожесточението между своите сродници и каза: — О, те са такива пиявици, бабо! Не зная защо си губиш времето с тях. Извинявай, зная, че в края на краищата са ти деца, но всеки път като помисля за тях излизам от кожата си.

— Няма нужда да се извиняваш, скъпа, много добре знам какви са — Ема се усмихна. — Не се заблуждавам, че идват при мен от уважение. Напротив, приеха поканата, тласкани от любопитство. Ястребите обикалят около жертвата си. Но аз все още не съм умряла и нямам намерение за това поне в момента — заключи тържествуващо Ема.

Паола се наведе напред, вглеждайки се в очите на баба си.

— Щом е така, щом знаеш какви са, защо ги покани, бабо?

Ема се усмихна загадъчно:

— Исках да ги видя всички събрани заедно за последен път.

— Не говори така, бабо! Вече си добре. Ще се погрижим за теб. По дяволите работата! — възкликна Паола с жар.

— Нямах предвид, че се оттеглям, скъпа, казах, че за последен път ги каня на сбирка от този вид — изясни Ема. — Има един семеен въпрос, който е неотложен и се отнася до всички тях — стисна устни решително и в очите й блеснаха заплашителни искри.

Загрижеността изчезна от лицето на Паола.

— Обещай ми, че няма да се тревожиш, бабо — помоли, вглеждайки се в израза на лицето на баба си. — Не е ли твърде рано да се занимаваш със семейни въпроси? Не беше ли възможно да се поизчака?

— О, нищо съществено, скъпа, — увери я Ема, повдигайки рамене. — Само някои юридически подробности. Бъди сигурна, че няма да позволя на никой да ме тревожи. По-скоро съм нетърпелива да ги видя.

— Не съм толкова сигурна! — възрази Паола. — Може ли да видя разположението на местата?

— Разбира се, съкровище — и подаде листа — Ето. — Остана неподвижен.

Погледът на Паола пробягна набързо по списъка. Ема нито за миг не я изпускаше от погледа си. Очите на внучката й се спряха, разшириха се в недоумение.

— О, бабо, защо, защо? — в гласа й се чувстваше възмущение, докато листа падаше върху килима. Ема остана мълчалива, докато първоначалната изненада премине и Паола дойде на себе си. — Защо? — повтори момичето, скочи на крака с треперещи устни и пребледняло лице. — Защо постъпваш така, бабо? Нямаш право да каниш Джим Феърли утре вечер! Той не принадлежи към семейството. Не искам да идва тук! Няма да го понеса, разбираш ли? Как можа, бабо!

Изтича към прозореца и от потръпването на крехките й рамене Ема разбра за борбата, която водеше, за да се успокои. Сърцето й се сви пред толкова мъка, която чувстваше и дълбоко въздъхна.

— Ела тук, скъпа, седни. Трябва да поговорим — каза с топъл, пълен със съчувствие глас.

Паола се обърна изведнъж, очите й бяха толкова мрачни, че изглеждаха тъмносини.

— Не ми се говори, бабо. Поне не за Джим Феърли. — Остана неподвижна до прозореца, преливаща от възмущение, предизвикателство и мъка.

Изведнъж Ема я видя — страшно млада, затрогваща и уязвима. „Нея обичам най-много от всички на света. Повече от всичките си внуци. Само тя ми е отплата за цялото ми трудно съществувание до сега. Това момиче, силно, смело и предано е готово да постави моите желания над своето щастие.“

— Ела тук, скъпа. Трябва да ти кажа нещо важно.

Паола погледна Ема с отсъстващ поглед. Без съпротива като сомнамбул доближи дивана и седна. В нея имаше някаква твърдост и решимост, които плашеха Ема. Тя разбра какво трябва бързо да обясни, за да изчезне завинаги този израз от лицето на любимата й внучка. Бе поканила Джим Феърли, без да говори специално за това, но момента го изискваше. Трябваше да се сложи край на мъките на момичето.

— Поканих Джим Феърли утре, защото косвено е въвлечен в семейните въпроси, за които ти казах преди малко — поспря се, пое дъх и продължи спокойно, — но това не е единствената причина. Поканих го и заради тебе, и мога да добавя, че ми се стори щастлив да приеме поканата.

— Какво имаш предвид… за мене? — промърмори Паола. Един пламък от червенина покри лицето й и устните й отново потрепериха. — Не разбирам… бабо… да го поканиш за… за мене… какво в същност искаш да кажеш? Винаги си мразела Феърли.

Ема се изправи и седна близо до внучката си.

— Вече съм стара, Паола, като една стара твърдоглавка, която трябваше да се бори за всичко, което е постигнала. Вече уморена, за да е ожесточена. По дългия си път натрупах и малко мъдрост. Онзи ден се запитах защо безразсъдната гордост на една старица ще трябва да попречи на щастието на единственото същество на този свят, което обичам. Дадох си сметка, че съм егоистка и глупава да позволя събития, станали преди повече от шестдесет години да влияят на решенията ми днес.

— Продължавам да не разбирам — промърмори Паола.

— Опитвам се да ти кажа, че нямам нищо против да се срещаш с Джим Феърли. Вчера имах дълъг разговор с него. Успях да разбера чувствата му. Той не се е променил и все още има сериозни намерения към теб. Днес след обед му казах, че ако желае да се ожени за теб ще има не само моето съгласие, но и благословията ми. От все сърце ви благославям и двамата.

Паола остана безмълвна. Съзнанието й не можеше да възприеме това, което баба й казваше. От месеци си бе забранявала да мисли за Джим Феърли и разбра, че за двама им не съществува бъдеще. Бе жестока към себе си, отхвърляйки всякакво чувство. Бе се отдала на работата си, за да заглуши нещастието си. През мъглата от сълзи виждаше лицето на Ема, лицето, в което имаше доверие, което обожаваше. Ема се усмихваше нежно, очите й бяха пълни с мъдрост и разбиране. Полека сълзите се търкаляха върху страните на Паола.

— Не мога да повярвам, че си променила мнението си, бабо — каза с измъчен глас.

— Обаче да!

Тези простички думи, произнесени с увереност, прободоха изтерзаното сърце на Паола. Самообладанието й се стопи като сняг под лъчите на пролетно слънце. Избухна в ридания, тялото й разтърсвано от чувства толкова дълго, се поддаде. Отпаднала, протегнала ръце към Ема, Паола се хвърли в прегръдките й, както когато бе малка, едно време. Ема започна да милва косите й и да й говори успокоително:

— Ще видиш, малката ми, че всичко ще бъде както трябва.

Постепенно хълцанията се успокоиха и Паола вдигна глава, за да погледне Ема.

— Не желая никога да те виждам нещастна, докато съм жива — и с ръка изтри сълзите й.

— Не зная какво да кажа, бабо, толкова съм объркана! Не мога да повярвам. Джим. Джим! — сърцето на Паола сякаш щеше да се пръсне.

— Добре зная как се чувстваш, скъпа, — каза Ема и лицето й се проясни. — Сега ще ми направиш ли удоволствие, скъпа, телефонирай на Джим, още е в редакцията. Очаква да му позвъниш. Дори, ако искаш го покани още тази вечер. Не, по-добре върви ти в Лийдс и вечеряйте двамата сами. Емили и Сара ще ми правят компания. Може би и Александър, а и останалите. Повечето ще дойдат за вечеря. — Засмя се щастливо. — В края на краищата, имам и други внуци.

Паола я прегърна силно, целуна я и изчезна.

„Сякаш има криле на раменете, за да долети при любовта си“ — помисли Ема. Мисълта й се задържа върху Паола и Джим и тяхното щастие. Полека-лека, пред камината, мир обхвана съзнанието й. Събудиха се забравени спомени от младостта, с които тя остана сама, докато чакаше останалите си внуци. Спомни си за Феърли. Всички, освен последния от рода — Джеймс Артър Феърли — бяха вече мъртви. — Защо трябваше да страда и с него, и Паола за грешките на семейството си. И Ема си помисли: „Добре, че взех това решение! Това е подаръкът ми за нея. За двамата.“

Навън се стъмваше и в стаята, осветена от блясъка на пламъците, се очертаваха загадъчни форми и сенки върху стените и тавана. Всред тях сякаш долавяше старите познати образи, приятелите и неприятелите, всички мъртви вече. Призраци… призраци, които не можеха да я докоснат.

„Животът е странен, — помисли — като кръг. Моят започна с Феърли и ще завърши с тях. Двата края се допряха и кръгът се затвори.“