Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (26)

26.

Следващата сутрин Едуин Феърли обикаляше из фабриката в потиснато настроение. От време на време поглеждаше градчето и се питаше къде можеше да е Ема в този момент.

Знаеше, че ще избяга от Феърли и може би вече го бе направила. Въздъхна безутешен. Бе се държал по най-срамен начин. Ако Ема бе съобщила новината не толкова набързо, ако бе почакала докато той я възприеме и я изясни за себе си, нямаше да бъде така травмиран. Може би тогава щеше да бъде в състояние да помисли по-ясно и щеше да реагира по различен начин. Но как, го попита неговият вътрешен глас. Но трябваше да приеме искрено в себе си, че нямаше да се съгласи да се ожени за нея. Това изобщо нямаше предвид. Но, о, достатъчно! Стига си се тормозил, си каза ядосан.

Ема си бе отишла и проблемът бе разрешен завинаги. Едуин се запита как ли щеше да се справи сама и къде ли щеше да отиде. Предния ден не се бе погрижил дори да я попита къде възнамерява да отиде. И тази мисъл го тормозеше.

Приближи се до конете, вързани близо до вратите и поглади Ръсет Даун, като се опитваше да забрави чувствата, които го вълнуваха. Една хубава езда из ливадите щеше да му дойде добре. Погледна небето. Не бе идеален ден, напротив, вятърът виеше бурно, небето бе мрачно. Трябваше да направи нещо, за да изгони Ема от съзнанието си.

Едуин загледа с блуждаещ поглед пространството, бе толкова погълнат от мислите си, че на първо време не забеляза струйката дим, която излизаше през процепите на вратата на близкия склад. Само когато Ръсет Даун започна да рие с копита и да цвили нервно Едуин забеляза дима. Вече бе все по-гъст. Сдържа дъха си, успокои конете и изтича бързо и задъхано към дървената постройка.

В същия миг Джак Харт заобикаляше ъгъла на предачницата, натоварен с цяла планина празни чували. От тази посока трябваше да премине, ще не ще пред прозорците на склада, затова видя незабавно червения отблясък, който се виждаше вътре. Видя и Едуин Феърли, който се бореше с веригата на тежките дървени врати. С изменено от ужас лице Джак се затича, викайки на Едуин да се махне от вратата.

— Не я отваряй, момче! — му извика. — Това е най-лошото, което можете да направите! Махай се, момче!

Едуин пренебрегна предупреждението и продължи да насилва вратата, за да я отвори. Най-накрая той успя и влезе решително в помещението. Джак захвърли товара си и се втурна в горящия склад след Едуин.

На отсрещната страна на склада няколко дървени вагонетки за пренасяне на вълна и празни бобини бяха обхванати от огън. Искрите от пламъците бяха подпалили балите със сурова вълна, натрупани една върху друга. Много скоро складът щеше да се превърне в истинска пещ, защото струята въздух през широко отворените врати щеше да подхранва огъня и да го превърне в огнена стихия.

— Бързо излизайте от тук, господарю Едуин — извика Големия Джак като се опитваше да надмогне шума и дращенето на огъня. Той вече се бе разпрострял и върху дървените стени на сградата. — Хайде, вън от тук! Трябва незабавно да вземем парната помпа, ако искаме да спрем това нещастие.

Накрая Едуин реши да послуша и двамата мъже се хвърлиха към изхода, задушавани от гъстия дим. Точно поради дима Едуин не видя желязната халка на пода, с която се вдигаше плочата на отвора към мазето, спъна се в нея и падна. Напразно се опитваше да се освободи, като викаше на Джак, който бе пред него, да спре. Джак се върна незабавно и с ужас разбра, че ботуша на Едуин се е заклещил в пръстена.

— Хайде, момче, опитай да си свалиш ботуша! — го посъветва Джак.

— Не мога в това положение — отговори Едуин, като се извиваше и се опитваше да си освободи крака.

— Пръстена не ми изглежда много здрав, ще се опитам да го откъсна от плочата — обяви Джак решително. Очите му пареха от лютия дим.

Напрегна всичките си сили и разтърси железния пръстен. Още няколко напъна и пръстенът започна бавно да се разклаща. Точно тогава широката площадка, която заобикаляше стените на склада бе обхваната от огъня. Ако паднеше, балите от сурова вълна щяха непременно да се разпилеят по пода. Ужасен Джак погледна нагоре и извика. Гърлото му се сви от ужас. Може би само след миг площадката ще се срути и ще се стовари върху Едуин. Без да чака и без да мисли за себе си се хвърли върху момчето, за да го предпази с тялото си. Точно тогава една бала, цялата в пламъци се стовари върху гърба му. Джак задуши един вик, предизвикан от болката. Горящата бала подпали и дрехите му. Пламъците започнаха да горят и тялото му. С рязко движение на рамената Джак успя да отхвърли от гърба си пламтящата бала и без да обръща внимание на жестоката болка и пламъците се захвана отново с железния пръстен. С едно последно нечовешко усилие успя да я измъкне. Едуин се освободи, лицето му бе побледняло от страх.

Като кашляха и плюеха мъжете се измъкнаха навън от склада точно в момента, когато горящият покрив се стовари на пода. Едва излезли навън, Джак се хвърли на земята, полузадушен от лютия дим и сгърчен от болка. Незабавно Едуин смъкна дрехата си и започна да прави опити да загаси пламъците, които бяха обхванали дрехите на Джак.

Адам Феърли притича като викаше и даваше нареждане на хората си. Като видя Едуин, че се опитва да угаси факлата, в която се бе превърнал Джак Харт, свали палтото си и викна на Уилсън:

— Носете веднага вода, веднага!

Със самообладание и присъствие на духа Адам хвърли палтото си върху горящата риза на Джак, после грабна палтото на Едуин и го уви около краката на пострадалия. Хвърли и водата от кофите. Надойдоха и други работници. С общи усилия пламъците бяха потушени и Джак остана неподвижен и безчувствен на земята.

Адам се спусна и опипа пулса му. Бе слаб, но биеше.

— Веднага го занесете в моята канцелария, много внимателно! — нареди Адам на двама работници. Погледна Едуин, който бе до него и гледаше уплашено.

— Ранен ли си?

— Не. Само дрехите ми са малко прегорени — отговори Едуин кашляйки, — и дробовете ми са пълни с пушек. Няма друго.

— Щом е така, тичай да извикаш доктор Малкъм, кажи му да идва незабавно.

Едуин остана неподвижен, сякаш закован за земята. Погледна баща си с отворена уста, докато ужасна мисъл се прокрадна в съзнанието му.

— Гръм и мълнии, Едуин! Не стой там като идиот! — викна Адам, за да го разтърси. — Тръгвай, момче! Животът на този човек зависи от теб! Има нужда от незабавни грижи!

— Да, разбира се. — Едуин загледа слисано Адам. После проследи с поглед сгърченото тяло на Джак, когото пренасяха в канцеларията. — Спаси ми живота — каза глухо. — Онази бала щеше да падне върху мен, ако той не ме бе запазил с тялото си.

— Добре, добре, Едуин, разбрах! — отсече Адам остро. — Разбрах какво искаш да ми кажеш, ще поговорим по-късно. Сега, за Бога, прави каквото ти казвам! Няма време за губене! Тичай при доктор Малкъм и му кажи, че е спешно.

— Да, веднага! — Едуин скочи на седлото и препусна в галоп, смутен от една-единствена мъчителна мисъл: Бащата на Ема му бе спасил живота!

След заминаването на Едуин Адам съсредоточи вниманието си върху горящия склад. За щастие преди няколко години предвидливо бе купил от онези нови машини с пара, в случай на пожар и хората бяха я пуснали в действие.

Изведнъж вятърът смени посоката си и Адам въздъхна облекчено. Миг по-късно погледът му се помрачи, като забеляза, че искрите бяха успели да подпалят сухи храсти, от онези, които ограждаха пътя към градчето. С промяната на вятъра съседната горичка и градчето щяха да бъдат в опасност.

— Изпрати веднага още хора, Уилсън! — викна Адам. — Трябва да изолираме незабавно горичката! Ако не внимаваме, ще се запали. Вятърът духа точно в тази посока.

— Да, но фабриката… — започна Уилсън.

— Проклятие! Прави каквото ти казвам! Фабриката винаги мога да построя наново, но там, в онези къщи има беззащитни жени и деца! Ако се подпалят дърветата, няма да разберем как пожарът ще обхване и градчето.

Уилсън веднага изпрати пет души при Адам, който бързо и точно им заповяда:

— Вземете брадви и тичайте при онези храсти. Трябва да се образува земна ивица пред огъня, трябва да се изолира. Не бива да му позволим да стигне горичката!

Мъжете изтичаха да изпълнят нареждането на Адам, който се върна при Уилсън, зает с гасенето на склада. Постепенно, благодарение на автопомпата и самоотвержения труд на хората пожарът бе потушен.

Адам избърса потта от лицето си с кърпа. Чу звука на колелата в двора и се упъти да посрещне доктор Малкъм. Докторът скочи още в движение.

Като посочи канцелариите, Адам викна:

— Харт е в лошо състояние, Клив, направи всичко, което можеш!

Адам погледна горичката като кашляше. Хората работеха живо и изглеждаше, че дърветата още не бяха засегнати от пламъците. После Адам изведнъж си даде сметка, че вятърът е отслабнал значително. Погледна небето. Проклятие! Защо не завали? — промърмори на себе си като наблюдаваше облаците. В този момент го настигна Уилсън.

— Мисля, че всичко е под контрол, господине. Фабриката не е вече в опасност. — Докато говореше усмивка озари лицето му, покрито със сажди. — За Бога, мисля, че започва да вали. Усетих капки.

Уилсън имаше право. Заваля обилно като из ведро. За пръв път в живота си Адам прие с радост проливния дъжд, който се лееше от небето и накисваше димящия склад, храстите, горичката. Мъжете спряха да работят и всички заедно започнаха да викат от радост и възторг. Без да държи сметка за дъжда, Уилсън започна да изучава димящите остатъци от склада.

— Истинско щастие, господине. Истинско щастие!

Адам потвърди.

— Ще говорим за това по-късно, Уилсън, — сви очи — просто не мога да разбера как избухна този проклет пожар.

Уилсън отвърна на погледа на Адам, но не каза нищо.

Адам отиде при Клив Малкъм, който в момента даваше първа помощ на Джак Харт. До прозореца бе Еди и говореше нещо тихо с Едуин.

— Как е? — попита Адам още от прага.

Клив се огледа наоколо и каза загрижено:

— Не е добре, но вярвам, че ще оживее, Адам. Много зле е обгорен на гърба, раменете и краката. Трета степен! Опитвам се малко да го облекча, преди да го пренеса в болницата на графството. Ще ми трябва кола, за да го превозя легнал. Необходимо е това да стане колкото може по-бързо. Тук нямам никаква възможност да го лекувам.

— Ще изпратя веднага Едуин да вземе кола — отвърна Адам, обръщайки се към сина си. — Побързай, момчето ми, тичай! Няма време за губене!

Когато Едуин тръгна, Адам попита, седнал зад бюрото си:

— Мислиш ли, че ще оживее?

— Надявам се. Но е трудно да се каже със сигурност. Не съм сигурен дали няма вътрешни увреждания. Едуин ми разказа, че голяма бала се е стоварила върху него. Освен това е поел много пушек в дробовете си. Не знам как ще се възстановят.

— О, Господи! — възкликна Адам, прекарвайки ръка през лицето си. — Не ми изглеждаш много оптимист.

— Здрав и силен човек е той, Адам. Надявам се, че ще се оправи. — Клив погледна Адам съчувствено. — Не се тревожи много, старче. Вината не е твоя. Дори си щастлив, че почти няма жертви.

Адам въздъхна.

— Зная, но можеше Едуин да бъде на негово място!