Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (3)

3.

Хенри Роситър притисна слушалката до ухото си, за да чува по-добре гласа на жената. Помъчи се да се съсредоточи върху думите й. Обзе го смътно чувство на безпокойство, защото гласът на Ема Харт, винаги ясен и добре модулиран, този ден бе някак дрезгав.

— Ще ти бъда благодарна, Хенри, ако наминеш тази сутрин към единадесет и половина. Помислих си, че ще можем да поговорим около час и да закусим заедно, ако си свободен, разбира се.

Банкерът побърза да каже:

— Чудесно, скъпа моя, ще бъда щастлив да те видя.

— Може би имаш други задължения, Хенри? Не бих желала да те затруднявам.

Да, имаше задължения, важна делова среща, уговорена отдавна, но банкерът не искаше да рискува да засегне клиентката си, която беше и една от най-богатите жени в Обединеното кралство, може би и в света. Трудно бе да се оцени истинското й богатство. Роситър знаеше, че Ема е достатъчно съобразителна, за да не си дава сметка, че е зает. Затова не си направи труда да излъже и й каза съвсем искрено:

— Да, Ема, но няма да ми е трудно да отложа ангажимента си, ако ти желаеш това, скъпа.

— Чудесно, много съм ти задължена, Хенри. Ще се видим в 11.30. Довиждане, Хенри.

— Довиждане, Ема — промълви банкера, но Ема вече бе затворила телефона.

Хенри Роситър познаваше Ема Харт от почти четиридесет години, време достатъчно да си даде сметка, че зад любезно оказаните пожелания и шеги почти винаги се крие нещо като заповед.

Хенри се загледа в мастилницата от оникс върху бюрото си, разсъждавайки върху думите на Ема. Не бе казано нищо необичайно, не бе разкрил дори нюанс от раздразнение и недоволство в гласа й и все пак по време на разговора го бе обхванало непонятно чувство на тревога. Хенри беше наблюдателен. Банкер до мозъка на костите си той винаги се пригаждаше към своите клиенти, внимаваше за настроенията им и за техните прищевки. От години бе разбрал, че хората колкото са по-богати, толкова са по-трудни и педантични, особено когато става дума за пари.

Изведнъж си даде сметка, че неочаквано бе поканен на закуска. Случваше се за пръв път и това изостри вниманието му. Свали очилата си, облегна се на стола и се запита дали неговата клиентка няма някакви особени причини да бъде недоволна от начина, по който управлява капиталите й. Хенри винаги бе нащрек особено когато ставаше въпрос за банката. „Вероятно има просто обяснение за тази покана и аз се тревожа без причина“, промърмори полугласно и малко възбудено Хенри. Незабавно натисна копчето на интерфона и поръча на секретарката си да му изпрати незабавно Озбърн.

Тони Озбърн заедно с още двама чиновници от банката бяха натоварени да наблюдават сделките на Ема Харт в Англия. Самият той от друга страна лично преглеждаше сметките на Харт два или три пъти седмично. Често Озбърн се шегуваше, че шефа му се противеше упорито да ползва компютър поне за официалната част от сметките на Харт. Хенри, консервативен по душа, нямаше намерение да се довери на някакъв си компютър. В добавка беше убеден, че управлението на едно богатство, надвишаващо 300 милиона лири стерлинги си заслужава усилието — физическо и умствено, да се води лично.

Разсъжденията му бяха прекъснати от пристигането на Озбърн, който прекоси с обичайната си твърда и енергична походка стаята. „Момче — егоист, самонадеяно и твърде амбициозно“, помисли възбудено Хенри, и продължи да наблюдава младежа, който застана пред бюрото му. Той беше безупречно елегантен.

— Добър ден, Хенри.

— Здравей, Озбърн. Повиках те, защото току-що завърших един разговор с госпожа Харт. Покани ме да намина към нея. Как вървят работите й? Има ли проблеми?

— Абсолютно наред са! — Озбърн изглеждаше поразен. — Всичко е под контрол.

— Предполагам, че самият ти си наблюдавал интересите й в чужбина? Кога провери за последен път? — Хенри си играеше с писалката, все още обхванат от безпокойство.

— Правим го редовно всеки понеделник. Тази седмица както винаги проверихме американските и австралийските акции, всичките са стабилни. Ситекс плува с разпънати платна. Даже обявяването на новия президент на Ситекс доведе до повишаване на котировката. Слушай, Хенри, бъди искрен, има ли нещо, което не е както трябва? Какво става? — запита загрижено той.

Хенри поклати глава.

— Нищо, което можем да разберем оттук, Озбърн. Но искам да бъда абсолютно сигурен и осведомен, преди да се видя с нашата клиентка. Ще бъде добре заедно да хвърлим поглед върху сметките. След малко ще дойда при тебе.

След час и половина работа Хенри бе абсолютно сигурен, че Озбърн и помощниците му бяха старателни и точни в работата си. Точно в 11 часа, облечен в черна връхна дреха, мека шапка и чадър Хенри напусна банката. Бодро премина няколкото улици от центъра, размахвайки чадъра си. Той беше добре сложен, изискан, висок шестдесетгодишен мъж, чийто строг и достолепен вид не можеше да прикрие хумористичната жилка и чара, който излъчваше.

Хенри Роситър бе интелигентен човек с висок дух и интелект, имаше богата култура, истински експерт в областта на изкуството, колекционер на редки издания, запален по театъра и музиката, яздеше кон и стреляше за удоволствие. Беше женен два пъти, но в момента бе разведен, което го правеше един от най-желаните и търсени ергени в Лондонското общество. Накратко, бе абсолютно неудържим на гребена на вълната, както в обществото, така и в сделките си.

Спря с ръка едно такси, качи се и се разположи удобно на седалката. Чувстваше се сигурен в себе си. Ема не можеше да има забележки към банката. Все още не можеше да разбере причината за неочакваната покана, но съвестта му беше спокойна.

Докато таксито прекосяваше лондонските улици Хенри се потопи в спомените си за дългите години на приятелство с Ема. Беше запленен още в първия миг, когато я видя. Стори му се най-привлекателната жена, която бе виждал в живота си и все още мислеше така. Веднъж, преди време, се почувства влюбен в нея, но не разкри никога своите чувства. Тогава беше на 24 години, а Ема на 39, което я правеше в очите на неопитния младеж като него най-желаното същество, символ на зряла и опитна жена. Тогава тя беше ослепително красива, с буйни лъскави коси и лице, върху което блестяха две големи зелени очи — интелигентни и живи. Бликаща от енергия, съвършено различна от безцветните госпожици на висшето общество, в което се движеше той. Ема беше надарена с висок дух и необичайна способност да се шегува със себе си и своите беди. Безкрайно обичаше живота, което Хенри намираше за изключително. Оттогава и до ден-днешен банкерът не бе престанал да се възхищава от невъобразимата интелигентност и интуиция на Ема, от неукротимата сила на волята й, да не говорим от естествения й чар, към който все още бе чувствителен.

Приблизително тридесет години вече Хенри Роситър бе финансов консултант на Ема. Тя се вслушваше в съветите му и често ги следваше с благодарност. Никога не се беше случвало да се скарат. Изключителна жена! Безпрецедентен финансов успех. Общоприет факт беше, че големият магазин Харт в Лондон надминава който и да е друг по света не само по размерите си, но преди всичко по качеството и разнообразието на стоките. Ема беше считана за кралица на търговията. Но малцина бяха в течение на ужасната, безмерна цена, платена за този успех. Хенри знаеше, че в основите на нейната обширна търговска империя стоеше нерушимата воля на създателката й, дарбата й да търгува, на инстинктивната й способност да улавя капризите на потребителите, на непогрешимото й око, което можеше да определя модата и тенденциите, както и на куража й да рискува, когато това беше необходимо. Лондонският магазин между всичките, които притежаваше, беше недвусмислено доказателство на силата на духа и страданието й.

Таксито пристигна и след като плати, Хенри се забърза към асансьора, който щеше да го заведе на последния етаж, където е кабинетът на Ема. Гай Слоун го въведе незабавно в стаята. Ема седеше зад голямото бюро, покрито с документите, които работеше. Когато я видя, Хенри помисли, че изглежда странно малка и крехка, но трябваше да се разубеди, когато Ема тръгна да го посрещне с обичайната си лека и гъвкава походка. Бе облечена в елегантен кадифен костюм с цвят на зелена бутилка, с шал от бяла коприна около врата, прикрепен с игла изумруди, еднакви с тези, които блестяха на ушите й.

— Хенри, съкровище, какво удоволствие е да те видя! — поздрави и го хвана под ръка сърдечно. Хенри отвърна на усмивката й и я целуна по бузата.

— Чакай да те погледам, Ема, скъпа — възкликна той, отдръпвайки я от себе си, за да я види по-добре. Усмихна се отново, изразявайки с това възхищение и приятна изненада. — Трябва непременно да ми разкриеш твоята тайна. Не зная как го правиш, но си винаги млада и хубава.

Ема се усмихна с щастливи очи.

— Усилена работа, безупречен живот и чиста съвест. Ти, скъпи, също не можеш да се оплачеш. Изглеждаш прекрасно. Ела да изпием по чашка шери и да поговорим пред огъня. — Седнаха един срещу друг и отпиха от кристалните чаши, в които Ема бе сипала искрящата напитка.

— Вдигам наздравица за големия човек с име Ема — каза Хенри и вдигна чашата си.

Ема му хвърли изненадан поглед, после се засмя развеселена:

— Хиляди благодарности, Хенри, но с твое позволение не съм Катерина Велика и ти не си Волтер. Въпреки това благодаря! Приемам, че си имал намерение да ми направиш комплимент.

Хенри се усмихна на свой ред, без да се смути от реакцията на приятелката си.

— Има ли нещо на света, което ти да не познаваш, скъпа? Разбира се, имах намерение да ти направя комплимент, съмняваш ли се?

Ема се засмя отново.

— Толкова много неща има, които не познавам, Хенри, но за да бъда по-точна, един от моите галантни внуци ми каза същото. Когато отвърнах на комплимента с комплимент, той се реши да разкрие причината за любезността си. Така че си закъснял с един ден, съкровище.

Хенри се присъедини към нейния смях.

— Е, значи мислим по един и същи начин! И за кой внук става дума? — запита, за да задоволи любопитството си към голямото и необикновено семейство на Ема.

— Имам ги много, нали? — каза Ема с въодушевена усмивка. — Отнася се за Александър, сина на Елизабет. Мина вчера, пътьом от Йоркшир и даде изблик на чувствата си към вуйчо си Кит, който посрещнал на нож идеята да се инсталират нови машини в една от тъкачниците. Безусловно това е скъпа инвестиция, но с времето ще се възстанови и ще осигури отлично качество на продукцията. Александър бе напълно прав и аз сама уредих нещата, без да се пролива излишна кръв.

— Той е млад и интелигентен и ти е много предан, Ема. Впрочем като говорим за Кристофър… — поспря и се усмихна — прощавай, Ема, но така и не привикнах да го наричам Кит, като става дума за Кристофър, срещнах го преди няколко седмици. Можеш ли да познаеш с кого беше? С Едуина и Робин, вечеряха заедно в „Савоя“.

Ема, която до момента се бе отпуснала и малко развеселила от галантността на Хенри изведнъж се стегна, но запази привидно веселия си израз.

— О, наистина ли? Радвам се да разбера, че децата ми са решили най-после да живеят в съгласие.

Хенри запали цигара и поде:

— В интерес на истината останах по-скоро изненадан да ги видя тримата заедно. Стори ми се странно — заключи той, отпивайки от чашата си, без да подозира бъркотията от мисли, която изпълваше съзнанието на Ема.

— О, това не ми се струва странно, Хенри. Наскоро подразбрах, че подготвят събиране на цялата фамилия за рождения ми ден — излъга спокойно. — Предполагам, че са се събрали да обмислят организирането на празника.

— Но, доколкото зная рождения ти ден е в края на април.

— Истина е, съкровище, но дотогава остават само няколко месеца.

— Надявам се, че ще бъда поканен — каза Хенри. — Освен всичко ще имаш нужда от кавалер, а аз от тридесет години съм твой най-верен почитател.

— Ще бъдеш, скъпи! — увери го Ема, доволна, че така лесно можа да преодолее този момент на объркване. — Но аз не те поканих да говорим за семейството ми. Целта на срещата ни е съвсем друга.

Телефонът иззвъня и Ема скочи:

— Извинявай, Хенри, сигурно е Паола от Париж. Казах на Гай да ме свърже само с нея, ако се обади.

— Разбира се, скъпа — отвърна банкера, като стана на свой ред.

Ема отиде до бюрото си, докато Хенри се разположи отново пред камината. Ема наистина му се виждаше уморена, но така и не можеше да открие нито знак, който да подсказва, че има някакви проблеми. Изглеждаше по-скоро весела. След малко Ема приключи телефонния разговор и също седна пред камината. В ръце държеше някакви документи, които Хенри не можа да определи. Ема постави книжата върху масичката до стола си и го погледна.

— Паола те поздравява специално. В Париж е, за да придвижи някои сделки вместо мен.

— Чудесно момиче! — възкликна Хенри с нотка на възхищение в гласа. — Изцяло прилича на Дейзи. Така мила, любезна и не създава затруднения. Кога се връща?

Ема съвсем не мислеше, че Паола не създава затруднения, но реши да не обсъжда този въпрос.

— Връща се в четвъртък. Още едно шери, Хенри?

— Да, скъпа, благодаря. Преди телефона да ни прекъсне говореше за някаква работа, сигурно се е случило нещо? — каза той и погледна въпросително книжата върху масичката.

— Не, нищо, само бих желала да ликвидирам някои лични ценности и помислих, че можеш да го направиш вместо мен — отвърна Ема небрежно. Бавно отпи глътка шери, очаквайки реакцията на Хенри, която не закъсня.

Предишното безпокойство на Хенри се замени с изненада. Не беше очаквал подобно нещо. Остави чашката с израз на тревога в очите.

— Какви са проблемите ти, Ема? — попита Хенри тихо и я погледна изучаващо.

Ема спокойно издържа погледа му и отговори:

— Не, Хенри, казах ти, че само искам да се освободя от някои собствени ценности. Това е личен въпрос. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг, ти управляваш парите ми.

Хенри помисли за миг, изкашля се, да прочисти гърлото си.

— Да, наистина — потвърди замислен, — в интерес на истината хвърлих поглед на сметките ти преди да дойда, всичко е в ред. Нещо повече, нещата никога не са били така добре — заключи той напълно искрено.

— Имам нужда от малко пари в брой, Хенри. За лични нужди както ти казах. Вместо да продавам акции, реших да се освободя от някои скъпоценности, недвижими имоти и част от картините.

— Но, Ема! Всичко това не представлява „малко в брой“, както каза. Богатствата, за които говориш струват милиони стерлинги.

— О, зная, около 7–8 милиона предполагам, ти как мислиш, скъпи? — приключи с равнодушен вид.

— Велики Боже, Ема! А защо имаш нужда така изведнъж от 7–8 милиона лири стерлинги? Попитай ме какво си мисля! Мисля си, че нещо не е в ред и ти не искаш да ми кажеш. Сигурно имаш проблеми, които аз не зная. — Прозрачните сиви очи на банкера блестяха, въпреки усилията да скрие негодуванието си. Без съмнение Ема криеше нещо и това го възмущаваше.

— Хайде, Хенри — отсече Ема — нямам никакви проблеми. Просто имам нужда от около шест милиона, за да осъществя да го наречем един личен проект. Затова предпочитам да продам тези ценности, които за момента не са ми потребни. Знаеш, никога не съм имала слабост към диамантите. Що се отнася до недвижимото имущество знаеш, че е само една ненужна тежест. Желая да се освободя, още повече, че в момента за тях можем да вземем добра цена. Ако помислиш — постъпвам хитро, скъпи — заключи Ема, смеейки се доволно.

Банкерът я погледна изненадано. Ема имаше дарбата да прикрива мислите си и това го ядосваше.

— Но това е твоята колекция, Ема! Вложи толкова любов и енергия да я събереш! Истински шедьоври! Сигурна ли си, че искаш да ги продаваш? — Гласът му издаваше тъга и разочарование. Хвърли поглед върху листа, който държеше. — Е, гледай какво си написала тук: Сисле, Шагал, Моне, Мане, Дали, Реноар, няколко картини от Писаро и два Дега, фантастична колекция наистина!

— Добре — възкликна Ема, поемайки топката — значи, че няма да имаш трудности да ги продадеш и ще им вземеш добра цена. Мисля, че за сградата в Хампстед и тази на фабриката в Истенд ще получим отлична цена.

— Да, няма и съмнение, също сградата, предназначена за офиси в Уестенд. Естествено имаш право, Ема, моментът е идеален за продажба. — Хенри се съсредоточи върху списъците, които Ема му бе дала, като пресмяташе на ум. Ема бе подценила общата стойност. Картини, недвижима собственост и бижута щяха да донесат най-малко сто милиона стерлинги. Остави снопчето документи, запали цигара, разяждан от безпокойство.

— Ема, скъпа, трябва непременно да ми кажеш, ако имаш някакви проблеми. Кой друг освен мен може да ти помогне? — Усмихна й се с разбиране и пое ръката й сърдечно. Никога не бе успял да задържи ръката й за дълго.

Ема поклати глава:

— Съжалявам, Хенри, не мога да ти кажа нищо. — И добави глухо: — И така ще се заемеш ли с тази операция за моя сметка?

Банкерът въздъхна:

— Разбира се, Ема, колкото до това не се и съмнявай.

— Благодаря ти, Хенри! — каза Ема и лицето й се проясни. — Колко време ще ти е необходимо?

Мъжът сви рамене:

— Не знам със сигурност, вероятно няколко седмици, най-много месец.

— Чудесно! — възкликна Ема. Скочи на крака и се приближи към камината. Обръщайки гръб към огъня, погледна Хенри със задоволство. — Не прави тази нещастна физиономия, скъпи. Банката ще спечели доста пари от тази операция и ти го знаеш. А също и държавата с всички тези такси и данъци, които трябва да платя!

— Понякога си мисля, че си просто непоправима, Ема Харт!

— Такава съм! Най-непоправимата жена, която познавам! А сега, хайде да хапнем и ти да ми разкажеш за последните си завоевания на приказните партита, на които си присъствал докато аз бях в Ню Йорк.

— Чудесна идея! — отсече Хенри жизнерадостно. Докато минаваха през обширната стая той не успя да се освободи от странното усещане на тревога.

Следващия ден Ема се почувства зле. Настинката от Ню Йорк премина в суха и упорита кашлица, която раздираше гърдите й. Трябваше обаче да мине цялата седмица преди да се предаде и да реши, че здравето й, обикновено непоклатимо се бе разклатило. Отхвърляше грижите на Гай Слоун и на Дейзи и продължаваше да пристига точно в осем сутринта и да се прибира в къщи в седем вечерта.

Понякога през деня, докато преглеждаше планината от документи, баланси и други официални книжа, биваше разтърсвана от пристъпи на кашлица, която я оставяше без дъх. Въпреки това продължаваше, тласкана от ужасното чувство за спешност. Не беше само обичайната работа, която я измъчваше, по-скоро това произлизаше от официалните документи, редактирани от адвокатите й за продажба на собственост, които я тревожеха. Понякога, гледайки листовете, пръснати върху голямата маса, директно осветена от настолната лампа Ема трепваше пред грамадата от работа, която трябва да извърши. „Няма да успея никога“ — казваше си в такива моменти. „Нямам достатъчно време“. И съзнанието й бе жертва на паника, но подобни моменти преминаваха бързо и Ема започваше работа отново със забележителна енергия. Четеше, поправяше, резюмираше бележки за своите юристи. Една постоянна мисъл я вдъхновяваше. Тези документи трябваше да бъдат безупречни, непоклатими, трябваше да имат силата на бомба. „Трябва да бъда сигурна, абсолютно сигурна, че няма да могат да бъдат оспорени в съда.“

Една вечер към края на седмицата, докато работеше трескаво в кабинета си Ема почувства непреодолимо желание да слезе в магазина. Отначало отдаде тази идея на каприза на една старица, но мисълта продължи да я измъчва и тя не можа да устои. Чувстваше се буквално победена от нуждата да се намира в обширните помещения долу, като че ли да се увери в тяхното съществувание. Вдигна се бавно, костите я боляха, гърдите й горяха. След като се обади на нощната стража, Ема прекоси преддверието на големия магазин. Задържа се на прага в отдел „Галантерия“, съзерцавайки картината, която се откри пред очите й. Отделът, който през деня блестеше от ярката светлина на големите полилеи, сега приличаше на вкаменена гора, потопена сякаш в пространство, където времето е спряло, без живот и цветове, потънало в сянката на приглушеното нощно осветление. Високият таван бе набразден от тъмни и мистериозни сенки, докато стените сякаш бяха оцветени с тъмновиолетова окраска. Ема вървеше безшумно по пода, покрит с дебел луксозен мокет и стигна в отдела на хранителните стоки: серия от обширни правоъгълни зали, през които се минаваше от една в друга, отделени с портали, подобни на тези в средновековен манастир.

За Ема отделът хранителни стоки беше опората на магазина, защото именно с тези стоки тя беше започнала всичко. Малкото семе, от което изникна и процъфтя веригата от големи магазини Харт, за да стане могъщата икономическа империя каквато беше сега. Обратно на другите сектори в сградата там ден и нощ светлините бяха запалени. Блясъкът на големите полилеи се отразяваше върху стените, облицовани с бели и сиви плочки, върху мраморните плотове, кристалните витрини, блестящите стоманени хладилници и върху пода от мраморни плочи. На Ема всичко й се струваше чисто и спретнато като снежен простор под слънчева светлина. Пресече една след друга залите, преглеждаше и се любуваше на чудесните витрини пълни с деликатеси от всички краища на света и невъобразим асортимент от вина и ликьори, с които направо се гордееше. Ема знаеше, че никъде върху лицето на земята не съществува магазин за хранителни стоки, който би могъл да се конкурира с нейния. Тази мисъл й достави удоволствие и за момент забрави острите болки в гърдите си.

Когато стигна в отдела за колбаси и консерви пред очите й сякаш реално изпъкна първото й магазинче в Лийдс. Споменът бе толкова истински, че Ема се спря. „Колко незначителна, скромна беше в сравнение с лукса и богатството на обширните зали малката лавка, от която бе започнало всичко!“ Остана неподвижна и в очакване, сякаш от миналото в тишината на нощта можеха да я достигнат гласове от спомените. Спомени, които времето бе позаличило, но все още събуждащи носталгия нахлуха в съзнанието й. Докато галеше с ръка солидния тезгях от блестящо полиран дъб си спомни за грапавото дърво на тезгяха в тясното магазинче, което винаги старателно почистваше. В ноздрите си почувства острият дъх на сапун и препарат за изтъркване, които използваше ежедневно да го търка. В ушите си още чуваше звъна на касата, която отбелязваше радостно всяка продажба.

Колко беше обичала малкото магазинче, препълнено до невъобразимост с мармалади и консерви, направени вкъщи, буркани със сладка и туршии от различен вид.

— Кой можеше да си помисли, че ще се стигне до това тук? — каза Ема на висок глас, а ехото изпълни обширните празни пространства на залите, нарушавайки нощната тишина. — Откъде намерих толкова сили? — се питаше Ема. От години вече тя нямаше време да мисли за постигнатото. Беше твърде заета с делата си, за да си припомня минали успехи. Тази безплодна работа бе предоставила на своите конкуренти и противници. Те едва ли биха разбрали, че веригата големи магазини Харт беше създадена и процъфтяла върху здравите основи на честността, решителността, търпението и страданието.

Страдание. Думата се завъртя в съзнанието й като муха, привлечена от мед. Наистина Ема беше преживяла ужасни страдания, за да постигне този успех, това огромно богатство и неоспорима власт, която имаше във финансовия свят. Бе жертвала младостта, семейството, домашния живот, голяма част от щастието си, свободното си време и още колко неизброими малки удоволствия, които си позволява всяка жена. Ема призна пред себе си колко много е загубила като се е отказала да бъде жена, съпруга и майка като всички останали. Сълзите започнаха да се стичат неудържимо по страните й и в този час на самозабрава терзанията й бяха отчасти облекчени от тях.

Постепенно сълзите и учестеното, затруднено дишане се успокоиха. Докато се опитваше да дойде на себе си, Ема си помисли, че съзнателно бе пренебрегнала всичко това в замяна на потребността от сигурност. Сигурността тя винаги беше смятала за нещо по-важно от богатството. В личността й имаше една пукнатина, която никога не успя да запълни. Дори тази вечер на спомени и самота всички разумни доводи й убягваха. Бе потънала в необичайното чувство на забрава, самотност и разкаяние.

След няколко минути Ема бе отново спокойна и се засрами от себе си, защото се остави да се самосъжалява. Ненавиждаше слабостта в другите, а за себе си не беше познавала това състояние на душата. „Живея в света, който сама съм си създала, не мога да променям нещата тепърва, не ми остава нищо друго, освен да извървя своя път до край.“

Гордо изправи рамене и вдигна глава. „Твърде много от мен самата има във всичко наоколо. За нищо на света няма да го дам в ръце, които да го съсипят! Имам право да действам с всички средства, не само защото платих скъпо, но и за бъдещето и за ония, които вярват във всичко, в което вярвах и аз.“ Мигновеното объркване бе изчезнало. На негово място дойде ледената решителност. С вдигната глава и сигурна стъпка Ема напусна залата.

Събитията от последните дни й бяха показали, че след смъртта й между наследниците ще се породят силни противоречия за разпределяне на богатството и начина, по който трябва да се ръководи бизнеса. Тя трябваше да създаде препятствия, с които да върже ръцете на дисидентите докато е още жива. Трябваше да побърза да състави юридическите документи, необходими да укрепят икономическата империя и да попречат на ликвидирането на големите магазини; документи точни, необорими, които не само да гарантират продължение на делото й, но то да премине в сигурни ръце.

Този понеделник още от сутринта болките в гърдите й бяха толкова остри и дишането затруднено, че Ема не успя да се вдигне от леглото си. Едва тогава разреши на Паола да извика семейния лекар Роджърс. Голяма част от документите беше подписала и подпечатала. Ема се чувстваше свободна да обърне внимание на здравето си. Лекарят установи остра бронхопневмония и веднага беше прехвърлена в лондонската клиника. Преди това бе взела от Паола обещание, че още същия ден ще занесе документите на Хенри Роситър. Банкерът пристигна в късния следобед потресен да я види под кислородна маска, заобиколена от различни медицински апарати, доктори с решителен израз на лицето и милосърдни сестри с колосани униформи. Стисна ръката й и я увери, че скоро ще се оправи. Напразно Ема се опита да отговори, беше толкова слаба, че с мъка успя да раздвижи пръстите на ръката си. Със свръхчовешко усилие Ема промълви:

— Всичко наред ли е?

Хенри продължи да я уверява с ласкав глас, че скоро ще бъде отново във форма и по-добре от преди.

В този миг Ема си даде сметка, че е съвършено сама, както е била в най-трудните моменти от дългия си живот. Тя за сетен път разбра, че може да разчита само на себе си. Макар и успешно подготвени, мерките, които щяха да предотвратят упадъка на нейната империя изискваха още малко усилия, за да приключат с успех. Заради това, тя трябваше да живее, не трябваше да се поддава на тази жалка болест, която опустошаваше старото й тяло. Щеше да живее и да диша до последна капка кръв. Щеше да употреби цялата си воля, за да устои, щеше да бъде може би най-трудната задача, с която някога се е справяла, но беше задължена да оживее.