Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (32)

32.

Главната улица на Феърли беше пуста и докато се изкачваше по стръмния склон градчето се стори на Ема по-малко от всякога. Това не й попречи да се чувства щастлива. Засмя се, нямаше търпение да прегърне баща си и Франк. И тази така дълго мечтана среща беше единственото нещо, за което можеше да мисли сега. Нейните не знаеха, че пристига. Не бе писала, защото искаше да ги изненада. Радост се излъчваше от всичките й пори при мисълта, че ще ги види отново. За тези десет месеца, помисли Ема, Франк сигурно е пораснал. Кой знае как щеше да намери малкия Франк и баща си. Тази сутрин, преди да тръгне на път беше употребила доста време, за да се разкраси. Над червената копринена рокля бе облякла вълненото черно палто, което Оливия Вайнрайт й бе подарила и си бе обула съвсем нови черни обувки. Имаше подаръци за всички: чорапи, риза, връзка и кутия от предпочитания тютюн за баща й; чорапи, риза, хартия, бои и моливи за Франк, заедно с последното издание на „Дейвид Копърфийлд“. Носеше и един голям букет цветя за гроба на майка си. Наложи се да посегне към натрупаните с пот спестявания, но го бе направила с радост. На дъното на чантичката имаше нови три лири, които щеше да даде на баща си.

Изкачването бе стръмно, но Ема не го усети, беше щастлива и сигурна, че бъдещето й е отредило само радост и щастие.

Както беше предвидила, Фреда беше приела с желание да задържи детето, колкото е необходимо. Братовчедка й бе останала изненадана, когато видя Ема да пристига с вързопчето. Но не си загуби главата, напротив — прие я сърдечно и остана възхитена от Едуина. Обеща да се грижи за нея като за собствена дъщеря и се закле да не казва нито дума на Джак Харт, когото впрочем не бе виждала от смъртта на Елизабет от 1904 година. Като се завърна в Армли Ема се успокои и въпреки че чувстваше липсата на детето, бе доволна, че я бе оставила в добри ръце. Имаше доверие във Фреда. Тя приличаше много на майка й.

Като минаваше пред „Белия кон“ Ема забърза. Не държеше да се срещне с мъже от градчето. Тези вечни губиделници, които пилееха живота си в кръчмата. Но едва я бе подминала, когато чу вратата да се отваря. Весели гласове огласиха въздуха. Група мъже, развеселени от изпитата бира изскочи от кръчмата.

— Ема! — Момичето замръзна и хукна да бяга. Не желаеше да говори с никого. Пияници, помисли си, отегчена. — Ема! Почакай, Ема! Аз съм, Уинстън!

Ема се развълнува. Големият й брат, блестящ в своята моряшка униформа, я догонваше, размахвайки бялата си барета за поздрав. Хвърли се, прегърна я и покри лицето и косите й с целувки. Ема бе толкова развълнувана, че го притисна с всичка сила. Изведнъж разбра колко много й бе липсвал Уинстън. Останаха за миг прегърнати, после се отдалечиха един от друг, за да се разгледат. Ема остана поразена като разбра колко много се е променил Уинстън. Момчето, което Ема помнеше се бе превърнало в силен и красив мъж. Само очите му с цвят на синчец бяха предишните. Вятърът пилееше черните му коси, белите му зъби блестяха като украса на свежото му лице, отворено от кротка приятна усмивка. Беше станал висок и строен като баща им, с широки мускулести рамена. Станал е хубав мъж, помисли Ема. Дори твърде хубав, за да е за негово добро. Ще бъде обожаван от жените и мразен от мъжете, реши, като се питаше колко ли сърца вече е покорил по всички пристанища на света. Не можеше да се убеди, че този мъж пред нея беше брат й. Спомняше си за момчето, кожа и кости, което години наред я бе дразнило като й дърпа косите и с което се бяха карали непрекъснато, но и с когото винаги бяха задружни. Тя винаги му се бе възхищавала.

Като гледаше Ема, Уинстън от своя страна мислеше: Колко се е променила, има нещо различно в нея. Много е сигурна в себе си. Блестящо момиче! Не, вече жена, готова за женитба. Тази мисъл събуди ревност у него. Никой мъж не е достоен да се ожени за сестра ми. Обожавам я, каза на себе си. И това щеше да се превърне в главен проблем на съществуванието му. Никоя жена в неговите очи не можеше да се сравни със сестра му.

— Добре ли си? — попита накрая Ема като го загледа нежно сестрински.

— А ти, сестричке? — каза Уинстън. — Виждаш ми се пораснала! — Усмихна се възторжено, но изведнъж лицето му се помрачи. Цялата му радост помръкна при мисълта за Франк. Момчето беше страдало много от отсъствието на сестра си. Хвана я за ръка. — Ема, къде се беше дянала през цялото това време? Толкова се тревожихме за теб! Как има смелостта да избягаш по този начин?

Ема сдържа ироничната си усмивка.

— По-добре не споменавай за въже в къщата на обесения, не ти ли се струва?

Уинстън я стрелна с очи.

— Аз съм мъж и това е по-различно. Но ти не трябваше да офейкваш така. Беше необходима в къщи.

— Не викай, Уинстън — помоли Ема. — Татко знае къде съм била. Пишех му редовно и даже пращах пари.

Уинстън я изгледа мрачно.

— Да, но не изпрати адреса си и в това сбърка, Ема.

— Татко знае, че много често пътувах заедно с госпожа Смит от Брадфорд. Моля те, Уинстън, не се ядосвай и не ми стискай така ръката, боли!

— Извинявай — промърмори Уинстън и я пусна. — Хайде да вървим, за да не ни гледат. — Тръгнаха.

Ема започна весело:

— Сигурно е вълнуващо да си моряк, да видиш толкова много неща по света. Доволна съм, че постъпи във флота, Уинстън. Най-после да видиш света, както винаги си мечтал от малък. — Брат й не отговори, но като видя, че лицето му е по-спокойно настоя: — Вълнуващо е, нали?

Уинстън не беше способен да се сърди дълго и си бе дал сметка, че причината се дължеше на напрежението, което чувстваше в себе си. Трябваше да й съобщи ужасна новина. За момента се насили да приеме по-весел вид и каза:

— Да, чудесно е и ми харесва да съм във флота. Така научавам толкова много неща. Не само тези свързани с работата, разбира се. Надявам се да направя кариера, Ема.

Това признание изпълни Ема с възторг. Готвеше се да каже нещо, когато брат й я изправи:

— Ще ти разкажа нещо, което не съм казвал на никого, Ема. Отначало ме беше страх.

Ема отвори широко очи удивена.

— Страх, ти? Не мога да повярвам!

Успокоен, че е успял да отклони сестра си да пита още нещо за семейството, Уинстън покашля смутено:

— Как да не е вярно — повери, усмихвайки се — случи ми се. Когато за пръв път стъпих на борда видях на лунната светлина да блести надпис, който гласеше: „Страхувай се от Бога, почитай Царя!“. Тези думи бяха толкова изпълнени със смисъл, толкова сериозни, че изведнъж разбрах, какво означаваше да се запишеш в Британския Флот. Това означава да следваш примера на хора като Дрейк, Рейли, Нелсън. Служа на моя крал и на моята страна и съм горд! Да се запишеш във флота не е само едно предизвикателство, но е нещо много по-сериозно.

Ема внимателно и развълнувана изслуша тези думи.

— Гордея се с теб, Уинстън! Предполагам, татко също!

При тази забележка ведрото лице на младежа помръкна.

— Побързай — каза, като ускори крачките си, точно когато Ема щеше да запита:

— Татко добре ли е? — Но трябваше да го догони, защото се бе отдалечил напред.

За да смени темата Уинстън побърза да каже:

— А, ти, Ема, как живееш? Забелязах, че говориш, сякаш си важна госпожа.

Ема го погледна и се разсмя:

— И ти, Уинстън Харт, мислиш ли, че не забелязах колко добре говориш?

— Правя каквото мога, не само да се уча да говоря. Искам да се издигна по-бързо, не искам да остана цял живот прост моряк. Един ден ще стана офицер.

— Няма ли и адмирал? — го прекъсна Ема, за да го подразни.

— Зная си възможностите — отговори Уинстън и я прегърна през раменете сякаш да я защити, както беше правил, когато бяха още деца. Ема разбра, че Уинстън я обича, макар че никога не й го беше казвал. Усмихна се на себе си при мисълта, че скоро щеше да прегърне баща си и малкия Франк и тогава всичко щеше да си бъде както преди.

Спуснаха се бързо по Топ Фолд, без да говорят и когато пристигнаха пред къщата сърцето на Ема се изпълни с радост. Измъкна се от прегръдката на брат си и изтича по павираната пътека. Не забеляза отчаяната физиономия на Уинстън.

Франк, с гръб към вратата, гледаше нещо във фурната, когато Ема влезе в къщи.

— Отново закъсняваш, Уинстън, скъпи, и леля Лили ще хвърля огън и жулел, ако разбере. Държах обеда ти на топло, но не знам как е сега. Ето го тук, Уинстън. — Докато говореше се обърна и за малко не изпусна чинията, като видя сестра си. Промърмори от удивление, отвори уста и широко разтвори очи. Остави шумно чинията на масата, изтича и се хвърли в отворените обятия на Ема. За малко да я събори на земята. Ема го притисна и започна да гали косите му. Франк се разплака.

— Франк, съкровище, не плачи — опита се да го успокои. — Тук съм, жива и здрава и с цял куп подаръци за теб. Ще видиш, Франк, ще ти харесат!

Момчето вдигна лицето си, обляно в сълзи и каза подсмърчайки:

— Много ми беше мъчно за теб, Ема, мислех, че няма повече да се върнеш.

— Не ставай глупав. Рано или късно щях да се завърна, трябваше да знаеш. И аз чувствах липсата ти, Франк. Добре, сега стига плач. И нека да си сваля палтото.

Уинстън беше хвърлил баретата си на един стол и неспособен да погледне сестра си в очите гледаше с неудоволствие храната в чинията.

— Не съм гладен — промърмори тихо. Нервите му не издържаха, не знаеше как да заговори сестра си и целия разговор, който предварително бе намислил по пътя, бе излетял и главата му сякаш бе празна.

— Леля Лили много ще се ядоса, ако не ядеш — го предупреди Франк.

Ема закачи палтото си зад вратата и постави чантата близо до камината. След като натопи във вода цветята, които носеше, извади пакетите за Франк. Надяваше се, че го зарадва.

— Това е за теб, скъпи — каза с обич и му подаде подаръците, които Франк прие, без да каже дума.

Когато очите му съзряха книга засияха.

— Благодаря ти, Ема, точно за тази си мечтаех! — Щастието му бе искрено.

Ема зарови из чантата и извади останалите пакети.

— Това е за татко — и възкликна, — но къде е? — Изгледа първо Уинстън после Франк с очи, искрящи от радост.

Уинстън постави шумно приборите в чинията и Франк го изгледа с объркан поглед, като притискаше подаръка до гърдите си. Никой от тях не отговори.

— Какво се е случило? Защо нищо не казвате? — Ема започна да се вълнува, обхваната постепенно от необясним страх. Сграбчи Уинстън за ръката и с поглед, впит в очите му го попита: Къде е татко, Уинстън?

Уинстън се изкашля смутено.

— Той е с мама, Ема.

Момичето почувства облекчение.

— О, искаш да кажеш, че е отишъл на гробищата? Жалко, ако бях дошла малко по-рано, можех да отида с него. Ако побързам може и да го настигна.

— Не, Ема, невъзможно е. Татко е мъртъв — каза Франк по детски искрено. Гласът му бе прекършен от мъка.

— Мъртъв? — промълви Ема невярваща! — Не може да е мъртъв! Невъзможно е. Ако беше умрял сигурно щях да имам някакво предчувствие, сигурно някъде дълбоко в сърцето си щях да го почувствам! — Но докато произнасяше тези думи по израженията върху лицата на братята си разбра, че е истина. Избухна в плач и сълзите се стекоха по страните й и падаха върху червената коприна на роклята.

Очите на Уинстън помръкнаха още повече и той заплака, така както в деня, когато баща им почина, но в момента сълзите му бяха за Ема. Знаеше, че сестра му е по-привързана от него и Франк към баща им. Изтри очите си, решен да бъде силен, за да я утеши и облекчи мъката й. Коленичи до нея и я прегърна. Ема се облегна на рамото му.

— О, Уинстън! О, Уинстън! — Хълцаше тя. — Няма да видя татко никога, никога вече — промълви нещастна.

— Стига, стига, скъпа — опита се да я утеши Уинстън, притискайки я до сърцето си и галеше косите й. След малко хълцането престана и Ема остана тиха.

Франк се занимаваше с чая, за да се въздържи да не заплаче. Трябваше да бъде смел. Вече е голям. И Уинстън му го каза.

Но не можеше да понесе как Ема страда. Като съгледа Франк сам и нещастен Уинстън го повика с ръка. Момчето притича през стаята и зарови лице в рамото на брат си. Франк и Ема бе прегърнал в една обща братска прегръдка. Сега той беше глава на семейството и чувстваше цялата отговорност, която ляга върху него. Тримата останаха прегърнати и безмълвни, чувствайки се по-добре от взаимната близост.

Когато Уинстън заговори, гласът му прозвуча малко тържествено в дълбоката тишина.

— Сега, когато останахме сами трябва да бъдем единни. Убеден съм, че татко и мама биха желали същото. Трябва да си помагаме срещу превратностите на съдбата, Ема. Чу ли ме, Франк?

— Да, Уинстън — каза момчето.

Още съсипана от мъката, Ема се изправи и избърса лицето си с ръце. Неспособна да говори, отвърна на Уинстън утвърдително с кимване на глава.

— Франк, моля донеси, ако обичаш чая — помоли Уинстън като на свой ред се изправи и се доближи до Ема.

Тя го погледна и го попита тихо.

— Защо не ми каза веднага, когато се срещнахме пред кръчмата?

— Как бих могъл, Ема, да ти кажа на средата на улицата? За миг се почувствах щастлив като те видях жива и здрава след толкова време. После ме достраша от въпросите ти. Затова продължих да говоря и те задърпах да вървим бързо към къщи. Знаех, че новината ще те разстрои. По-добре беше да научиш това в къщи.

— Да, добре направи. Кога… кога… се случи това? — Притискайки кърпичка към устните си Ема се опита да предвари хълцането и новия изблик на сълзи, бе страдала много, когато умря майка й, но тогава в продължение на месеци се бе готвила за страшната мъка. Сега вестта за смъртта на баща й бе дошла толкова неочаквано, че просто я хвърли в нетърпима мъка.

— Пет дни след като избяга, през август миналата година — отговори Уинстън бавно. Пушеше машинално, без да чувства вкуса на цигарата.

Ема побеля като платно, лицето й се вкамени неподвижно, сякаш издялано. „И аз не знаех“, помисли. „Продължих да пиша всичките тези лъжи, докато той вече е бил в гроба.“ Ужасена постави ръка на устата си. Не можеше да си намери място от терзания и мъка.

Накрая Уинстън успя да я успокои и Франк донесе чая. Ема пое чашата, но веднага трябваше да я върне в чинийката, ръцете й трепереха. Разяждана от тъжните си мисли тя гледаше в пространството с невиждащ поглед. Успя да запита безизразно:

— Как умря?

— Умря при злополука — каза Уинстън. — Леля Лили ми изпрати телеграма. Така успях да се върна в къщи в отпуск, но не знаехме къде да те търсим, Ема. Надявахме се въпреки всичко, че ще се завърнеш в къщи скоро, но…

Ема не отговори, защото не виждаше никаква извинителна причина. Чувстваше се виновна и угризенията й се прибавяха към скръбта. След миг попита с треперещ глас:

— Каква злополука? — Искаше да знае всичко в най-малки подробности, дори и сърцето й да се късаше от това. Обърна се към Франк, който седеше до нея. — Ти си бил тук преди Уинстън да дойде. Можеш ли да ми кажеш какво се е случило, или това ще бъде мъчително за теб, скъпи?

— Не, Ема, ще ти разкажа всичко. — Преглъщайки мъчително Франк започна да говори и разказа подробно за инцидента, за раните на баща им, за лекуването, за интереса на Адам Феърли, за намесата на доктор Малкъм и всички доктори в болницата.

Когато завърши, Ема каза с приглушен глас:

— Трябва да е било ужасно за татко да умре по този начин и при тези нечовешки мъки. Трудно ми е дори да го помисля. Било е ужасно.

Франк продължи:

— Леля Лили казва, че татко не искал повече да живее. — Фразата свърши с шепот и на Ема като гледаше опънатото му личице й се стори сякаш, че е преждевременно остарял.

Изгледа го учудена.

— Но защо казва подобно нещо? Какво мислиш, че иска да каже с това?

Франк изгледа Уинстън, който кимна с глава.

— Всеки ден ходихме да го виждаме — обясни Франк. — Том Харди ни водеше с колата на Феърли. Татко изобщо не се подобряваше и в срядата след злополуката, когато ние бяхме там леля Лили каза: „Джак, не можеш да продължаваш по този начин, момче. Трябва да направиш усилия или ще завършиш в гробищата заедно с бедната Елизабет.“ Тогава татко я погледна особено с разсеян поглед и отговори: „Бих желал да съм там при нея, Лили.“ Преди да си отидем го целунах и той ми каза: — Довиждане, Франк, бъди добро момче. И докато целуваше Уинстън… — погледът на Франк падна на брат му: — Ти сам кажи какво ти каза.

Уинстън прекара пръсти през косите си.

— Татко ми каза: „Ти си най-големия, бъди като баща на брат си и сестра си, дръжте се заедно и когато Ема се завърне от Брадфорд кажи й да вземе едно клонче от калуна горе на Покрива на света и да си носи винаги със себе си спомен от мен и майка й.“ И после… — Гласът на Уинстън се пречупи преди да продължи почти шепнешком: — Опита се да хване ръката ми, Ема, но неговите бяха жестоко изгорени и бинтовани. Наведох се, той ме целуна по челото и каза: „Обичам ви всичките, Уинстън. Но Елизабет най-много и не мога да живея без нея“. Аз избухнах в плач, но татко се усмихна. Очите му блестяха като твоите, Ема, и изглеждаше успокоен и щастлив, наистина щастлив. По обратния път леля Лили каза, че ще умре не толкова от изгарянията, а от дълбока скръб, защото все още не се бе съвзел от смъртта на мама. Умря същата тази нощ, Ема. Спокойно, докато спял. Може би наистина е искал да умре, както твърди леля Лили.

Потискайки хълцането си Ема каза:

— Каза ли нещо, че не съм се завърнала от Брадфорд и че няма да го подкрепя, Уинстън?

Брат й потвърди.

— Да, но казваше, че няма значение, защото те носи в сърцето си завинаги.

Ема затвори очи, които сякаш горяха и се облегна на стола. „Не бях тук точно когато баща ми имаше най-голяма нужда от мен“, помисли. „Да бях си отишла само няколко дни по-късно, щях да му помогна.“ Страхуваше се да пита за други подробности, но не успя и реши да узнае.

— Трябва да е бил ужасен пожар. Ти Франк, за щастие не си пострадал. Някой друг да е пострадал или да е мъртъв?

— Не, аз не пострадах никак — я увери Франк. — Няколко души се изгориха, но малко. Татко единствен загина, Ема.

Ема го погледна, без да разбира.

— Щом фабриката се е запалила, сигурно…

— Пожарът избухна в склада, не във фабриката — я прекъсна Франк и й разказа как е станала злополуката.

Ема почувства, че се вледенява.

— Татко е спасил живота на Едуин Феърли! — извика с такава ярост и сила, че Уинстън подскочи вцепенен. — Умрял е, за да спаси един Феърли! Пожертвал се е за един от тях! — В думите й звучеше гняв. — Не мога да го повярвам! — Извика, после се засмя истерично и горчивината я завладя.

Братята й я гледаха уплашено. Франк се сниши в ъгъла.

— Но, Ема — каза Уинстън, — всеки на негово място би го направил…

— Така ли мислиш? — нападна го момичето, скачайки право. — Господин Феърли, господинчото Джералд или господинчото Едуин биха ли постъпили по същия начин? — Отново в думите й прозвуча цялата омраза, която се бе насъбрала в нея. — Мислите ли наистина, че биха рискували живота си, за да спасят баща ни? Не биха го направили никога! Аз ви го казвам! О, Господи! Не мога да го понеса — извика, треперейки от възмущение.

— Успокой се, успокой се, Ема. Ще ти прилошее. Станалото не може да се поправи вече — опита се да я успокои Уинстън, уплашен от реакцията й.

— Господин Феърли постъпи много благородно с нас — намеси се Франк примирително. — Ще продължи да ни дава заплатата, която получаваше татко, докато навърша петнадесет години…

— А, такава ли е неговата щедрост? — изръмжа Ема с бесен поглед. — Четиридесет и осем лири на година — изсмя се саркастично. — Предполагам, че ще ви даде тези пари за десетте месеца и може би ще ви даде и за следващите две години. Много щедро от негова страна! — Гневът й нарастваше. — И така мислят, че ще си платят дълга, господата Феърли? За тях татко струва сто и петдесет лири. Наистина отвратително! — Пое си дъх. — Вярват, че живота на баща ни струва само сто и петдесет лири.

Уинстън се позакашля и каза колкото може по-спокойно:

— Направи и още нещо, господин Феърли, искам да кажа. Прехвърли Франк в канцеларията да се учи на счетоводство. И всяка неделя леля Лили отива във Феърли Хол, където готвачката й дава пълна кошница с храна, достатъчна за цялата седмица за нея и за Франк. Леля Лили се премести да живее с Франк. Сега е във Феърли Хол, за да вземе храната. За нас това е благословено нещо.

— Кошница с храна — повтори саркастично Ема с горчив смях. — Добре. Господарят е станал щедър. — Обърна глава и изгледа брат си. — Чудя се как не ти е обидно от всичко това, Франк?

Пресече стаята с вдигната глава. Франк и Уинстън я гледаха изненадано и уплашено. Облече си палтото, взе цветята, спря се за миг и каза:

— Отивам на гробища и ще се кача на Покрива на света, за да потърся калуна, макар че ще е трудно да намеря през този сезон. Искам да остана малко сама. После ще поговорим за бъдещето, Франк. Надявам се да видя също и леля Лили.

— И аз ще дойда — каза Уинстън, после добави: — По-добре да дойдем и двамата, нали Франк?

— Не! — възкликна Ема. — Казах, че искам да остана сама. Трябва да помисля.

Преди двете момчета да имат време да възразят, затвори вратата зад себе си. Когато излезе навън тръгна бавно, като влачеше крака. Чувстваше се изчерпана. Отправи се към малкото гробище, близо до черквата, сама със своята безпределна скръб. Лицето й бе сериозно, очите й студени и решителни. В този момент старата й омраза към Феърли, тлееща в съзнанието й, избухна с цялата си сила. Това я накара за миг да забрави собствената си драма. Кога най-после тази проклета фамилия щеше да престане да причинява зло? Може би съдбата й бе отредила да бъде преследвана от тях през целия си живот? Проклети Феърли! Без изключение! Проклети! Проклети! Проклети! Всичките да вървят в ада!