Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (10)

10.

Адам Феърли се спря по средата на библиотеката и притисна ръце върху лицето си. Беше уморен, изтощен, не бе затворил очи през цялата нощ, а безсънието не беше новост за него. Изглежда, че проклятие го преследваше от много време. Даже и пет-шест чашки превъзходно порто, които изпиваше след вечеря, не му действаха успокоително. За няколко часа изпадаше в неспокоен сън. Събуждаше се изведнъж посред нощ, облян в ледена пот. Мозъкът му бе изпълнен с мъчителни спомени и размишления за съществуванието му, което от доста време не беше в ред.

Започна да се разхожда назад-напред из стаята, зает от мислите си. Той беше строен, добре сложен мъж, около метър и осемдесет, с чувствително и приятно лице, на което личеше знака на умората и напрежението. Очите му, сиво-сини говореха за висока интелигентност и дълбока духовност, но в този ден бяха зачервени от умора и сякаш угаснали. Най-изненадващата особеност на аскетичното му лице бе устата, пълна и чувствена, но тази чувственост бе скрита зад постоянния израз на строгост и суровост. Светлокестенявите му коси бяха прави и малко по-дълги от модата. Един кичур непрекъснато падаше над широкото му чело и му бе създал навика, често да го отхвърля назад с нервен жест. Това той правеше и в момента, докато с нервни широки крачки обикаляше из стаята, за да успокои напрежението си.

Дрехите, които обикновено носеше, бяха елегантни и с безупречна кройка, за което му завиждаха всички колеги и конкуренти от текстилната индустрия в Лондон, Лийдс и Брадфорд. Бяха изработени от най-скъпи платове от собствените му тъкачници или тъкачниците на приятели. Качеството им бе превъзходно, защото вълната беше от Йоркшир, безспорен център за производство на вълна в цял свят, а в текстилното производство Адам Феърли беше всепризнат крал. Той ненавиждаше всичко, което е недодялано и небрежно. Слабостта му към изисканите дрехи беше една от малкото слабости, които си разрешаваше. Независимо от това никога не му идваше на ум, че къщата, в която живее, е лишена от всякаква изисканост.

Няколко минути по-късно престана да се разхожда назад-напред из стаята и спря пред огромното си бюро от скъпо масивно дърво. Седна на големия стол, тапициран с мека кожа и започна да изучава списъка на предстоящите си срещи. Очите му пареха от безсъние, чувстваше се схванат, а главата му пулсираше не само от умората, но и от непрекъснатите грижи и напрежение. Живееше с чувството, че в живота му не бе останало нищо, за което си струва да се живее: нито радости, нито любов, нито приятелства, нито дори интереси, към които да насочи енергията си. Нищо, нямаше нищо извън безкрайните дни на самота, които преминаваха неумолимо в още по-самотни и безсънни нощи, месец след месец, година след година.

Животът ми е голяма бъркотия, помисли недоволно, за какво да живея? Бих желал да имам смелостта да си пръсна главата с един куршум и всичко да свърши.

Тази мисъл, дошла подсъзнателно, го разтърси и го накара да подскочи на стола, стискайки конвулсивно ръкохватките. Погледна ръцете си — трепереха. Случваше му се за първи път. Дори в най-тежките моменти от живота си не бе помислял да си сложи край.

Независимо от положението си в обществото и натрупаното богатство Адам Феърли бе един измъчен и обезверен човек. Не очакваше никакво щастие, но мечтаеше трескаво поне за малко спокойствие. Знаеше, че няма лекарство за горчивата самота на сърцето, още повече, че до голяма степен причината беше в самия него. В действителност неудовлетвореността на Адам се пораждаше от предателството спрямо самия себе си, към амбициите, мечтите и идеалите си. Нарастваше от чувството на интелектуалната му неосъщественост и пропадането на моралните му убеждения.

Адам вдигна уморено глава и загледа с блуждаещ поглед библиотеката, сякаш я виждаше отново след дълго отсъствие. Беше изключителна стая с висок таван, огромни стени, покрити с тъмна дъбова ламперия, забележителна колекция от старинни книги и многобройни предмети с антикварна стойност. Разкошен персийски килим оживяваше със свежите си цветове излъскания до блясък паркет на пода. Удобен диван, тапициран с мека кожа беше разположен пред камината. В стаята бяха пръснати множество столове, а в ъгъла орехов скрин се използваше за подвижен бар, отрупан с кристални бутилки, пълни с порто, шери, бренди, уиски и джин.

Библиотеката не беше така потискаща както останалите стаи и зали във Феърли Хол. Адам беше забранил на съпругата си да я изпълни с непотребни вещи, както бе направила в останалата част на къщата. Това й придаваше достойнство. Както и в спалнята си, достатъчно строга, за да отразява вкусовете му, така и в библиотеката Адам беше наложил своето виждане. Там той прекарваше по-голямата част от времето си и когато нямаше гости, което се случваше рядко, тук се оттегляше с удоволствие да чете или да размишлява насаме.

Извади джобния си часовник и го погледна, беше почти седем и половина и все още нямаше нито следа от прислугата, освен онази камериерка. Проклинайки отсъствието на икономката дръпна шнура на звънеца и ядосано погледна студената камина. Докато чакаше пристигането на Мъргатройт, погледът му бе привлечен от собствената му фотография в униформата на Четвърти хусарски. Прехапвайки устни се приближи да я види отблизо и се усмихна тъжно. Какво лице! Така пълно с очакване и щастие. Помъчи се да познае в младежа от фотографията разочарования мъж, в който се бе превърнал. Беше на 44 години и му бе мъчно за отлетялата младост. Колкото по-малко знаем какво ни очаква, щом сме тръгнали да завоюваме бъдещето, толкова по-добре.

Почуквайки дискретно на вратата, Мъргатройт прекъсна размислите на Адам.

— Добър ден, Мъргатройт — поздрави Адам със сдържано студен глас.

Майордомът пристъпи с котешка стъпка, оправяйки черното си сако.

— Добър ден, господарю. Надявам се, че спахте добре. Успешен ден за Вашето пътуване до Лийдс. Готвачката скоро ще бъде готова със закуската. — Всичко това беше казано толкова угоднически, че Адам настръхна и извърна поглед, за да не може Мъргатройт да прочете в очите му чувството на досада. Като видя, че господарят му не реагира, майордомът продължи: — Мога ли да направя нещо за Вас, господарю?

„Пълзящ идиот!“ помисли Адам, поглеждайки майордома в лицето.

— Огън в камината ще ми достави удоволствие.

— Моля за извинение, господарю! — Мъргатройт изглеждаше объркан и нещастен. Хвърли поглед към студената камина и прокле наум Ема.

— Огънят, Мъргатройт! — повтори Адам. — Студено е като в ледник. Имаме достатъчно прислужници на разположение, за да поддържат цял дворец, а те не успяват да създадат и най-елементарни удобства. — Изключително ядосан, Адам изрече всичко това с обичайния си спокоен и сдържан тон. Не обичаше да изважда на показ лошото си настроение, а още по-малко пред прислугата.

Проклятие! Няма настроение тази сутрин, помисли Мъргатройт, докато отговаряше угоднически:

— Много съжалявам, господарю! Поли е болна, а другото момиче закъсня. Повярвайте ми, ако не им стоя над главата ден и нощ, днешните младежи няма да помръднат и пръста си. Преди час казах на момичето да дойде да запали огъня и…

— Да не сте без ръце, Мъргатройт? — прекъсна го Адам тихо, но с леден поглед.

Стреснат, Мъргатройт каза:

— Не, разбира се, не, господарю, ще се заема веднага — отвърна набързо с несръчен поклон.

— Да, направете го!

— Незабавно, господарю! — повторно се поклони и запристъпя назад, докато излезе от стаята.

— О, Мъргатройт!

— Да, господарю?

— Ако не те затруднява много, бих желал също чаша топъл чай.

Саркастичната нотка в гласа на Адам не убягна на майордома.

— Незабавно, господарю, — каза с нисък поклон и се измъкна от стаята, ожесточен срещу готвачката и камериерките, та даже и към господаря си.

Адам се загледа отново в портрета. Нямаше нужда да се вглежда в това лице, за да си припомни военната кариера, която навремето трябваше да напусне. Беше се убедил, че съществуванието му би било съвършено различно, ако беше следвал своите наклонности, вместо да ги загърби заради баща си. Не можеше да се освободи от тези си мисли, но съзнаваше, че е вече много късно да съжалява.

Седнал в тази тъмна и студена стая той сякаш се виждаше като младеж. Спомни си как навремето, завръщайки се във ваканция от Итън беше обявил на баща си с жар, че възнамерява да се запише в армията. Баща му остана не само поразен, но и се противопостави с всички сили. Адам си припомни с каква настойчивост е защитавал намерението си, докато стария благородник, макар и с нежелание разреши да се яви на изпит в Академията. След като Адам го бе издържал блестящо старецът се държа много благородно. Адам обичаше баща си.

Старият Ричард Феърли беше типичен йоркширски джентълмен, суров и навъсен, но с голямо сърце. Беше един от най-богатите и могъщи английски индустриалци от севера с верен инстинкт в сделките и остър съобразителен ум. След като Адам доказа на себе си и на света, че е безупречен възпитаник на военната академия, старият упражни цялото си влияние и пари, за да помогне на сина си. Щом Адам изяви желание да премине в кавалерията, защото беше отличен ездач, Ричард Феърли не остави нищо неопитано, за да осъществи желанието на сина си. Благодарение на богатството си и на политическите си връзки осигури прехвърлянето на Адам в Четвърти хусарски. Наблюдателен по природа и разбиращ добре човешката душа, старият джентълмен трябваше да признае, че Адам притежава всичките качества на един добър военен. Сякаш беше изваян и създаден за военния живот. Надарен, какъвто беше, с дисциплина, интелигентност, чувство за дълг и кураж. Истински романтик.

Едва Адам беше получил назначение в Четвърти хусарски, когато по-големият му брат Едуард загина при трагични обстоятелства. Старият благородник бе сломен от скръб. Обстоятелствата наложиха Адам да изпълни дълга си и да се завърне в Йоркшир, за да заеме мястото на Едуард в семейното предприятие.

Адам бе горчиво разочарован, но постъпи по единствения начин, който му подсказваше кодекса на дълга. Наложи се да изпълни семейните си задължения. С примирение бе приел да изпълни синовния си дълг. Тогава поради младостта си той не можа да прецени, че подчинявайки се на бащината воля върши непоправима грешка. Едва сега го разбираше.

Мъргатройт се завърна и прекъсна мислите му, почуквайки на вратата и влезе бързо с кофа въглища.

— Чаят ви ще бъде поднесен след миг, господарю.

— Благодаря, Мъргатройт. Ще бъдете ли така добър да запалите лампата в дъното на стаята?

Междувременно Адам разлистваше бележника с насрочените срещи и го разглеждаше с явно безразличие. Имаше среща в административния съвет на „Йоркшир Морнинг Газет“, вестника, в който имаше най-много акции от всички в Лийдс. По-късно имаше работен обяд с един клиент от Лондон, един от най-важните ангросисти на текстил. Денят не обещаваше да е много тежък. Пътьом възнамеряваше да се отбие във фабриката във Феърли, за да разговаря с Уилсън — директора. Искаше да се осведоми как напредва синът му Джералд. Потисна една въздишка. Работата започваше да му досажда до смърт. Нямаше никакво предизвикателство. И като се замислеше добре, никога не бе имало предизвикателство. Адам не се интересуваше от парите и никога не бе подхранвал амбициите си за власт и богатство. Успехът му преди всичко бе успех на баща му, а преди това на дядо му. Той не бе направил нищо друго, освен да продължи започнатото от тях.

Несъмнено Адам Феърли беше увеличил наследеното богатство, но имаше чувството, че това е станало не благодарение на неговите възможности, а благодарение на добрия шанс. В този смисъл той не беше съвсем прав, защото бе си изработил усет в сделките.

Отстрани бележника и приглади косите си с обичайния малко нервен жест. В камината се бе разгорял хубав огън и, макар че топлината не бе се разнесла все още из стаята видът на пламъците го развесели.

Когато свърши да се суети около огъня Мъргатройт застана смутен пред бюрото, покашляйки. Адам откъсна поглед от годишния баланс на фабриката и попита:

— Да, Мъргатройт, какво има?

— Тъкмо се питах, господарю, дали да наредя на камериерката да приготви същата стая на госпожа Вайнрайт? Сивата стая в централното крило? Вие знаете, че тази стая й харесва, господарю. Желая госпожа Вайнрайт да се чувства винаги добре при нас.

За пръв път угодническото държание на майордома не подразни Адам. Напротив, дори не го забеляза. Беше забравил напълно, че следобеда пристига сестрата на жена му.

— Да, да, чудесно, Мъргатройт — отвърна Адам, преди да добави: — И ви моля, открийте къде е чаят ми и ме уведомете кога момчетата ще са готови за закуска. Тази сутрин ще закусим заедно. — Адам отпрати майордома с махване на ръка.

— Разбира се, господарю. — Отмъстителен израз изкриви лицето на Мъргатройт, решил да смъмри Ема в кухнята, че не си изпълнява задълженията. С мързела си това момиче го проваляше.

Адам отвори чекмеджето на бюрото и започна да търси писмото на Оливия. Беше й написал без знанието на Адела, давайки си сметка, че неговото неразположение и склонността му да се самовглъбява напоследък го правеха безразличен към всичко, което го заобикаля. Трябваше да излезе от състоянието на депресия, в което бе изпаднал, за да не се превърне в хронично и да полудее. Луд като жената на горния етаж.

От известно време Адам се бе отказал да се съобразява с психическото здраве на съпругата си. Беше безсилен пред странното й поведение през последните години, като съчетание на истерични пристъпи, хронична депресия, хипохондрия и тази особена разсеяност и блуждаещ поглед на жената. Беше изпълнена със странно чувство на безпокойство и видения, това да, но и те, заключаваше Адам, бяха плод на богатата й женска фантазия. В момента се запита с леко угризение дали това поведение не е продиктувано от инстинкта за самосъхранение, след като бе разбрала, че загубва разсъдъка си на моменти. Не можеше да успее да не мисли как трябва да посрещне действителността. За момента не можеше да направи нищо. Жената беше сякаш бедната Офелия, завладяна от сладка лудост, бродейки с отсъстващ израз из коридорите с разпуснати коси, увита като в облак във въздушната си дреха от шифон.

Преди време Адам бе разговарял със специалист в Лийдс, но в същия ден, завръщайки се във Феърли бе установил, с голямо изумление и облекчение, че странните постъпки на жена му са напълно изчезнали. Оттогава жената се бе държала доста нормално. Здравето й беше крехко, често бе неразположена, но не изглеждаше повече жертва на халюцинации. Адам потръпна и почувства, че го избива студена пот, когато за миг с ужасяваща яснота осъзна, че крехката черупка на нормалност, която обвиваше съпругата му можеше всеки миг да се счупи.

Четейки сега, писмото на Оливия Вайнрайт отблъсна мрачните мисли. Сестрата на съпругата му щеше да пристигне в Лийдс с влака в 15,30 от Лондон. Щеше да има време да я посрещне. Отново се върна към баланса, който преди това бе започнал да проучва, направи няколко бележки в полето на страниците и продължи да чете останалите документи, които искаха бърза намеса.

Вглъбен в работата си Адам не разбра как изразът на лицето му се бе променил. Очите му се бяха просветлили, чертите на лицето му отпуснали. Изглежда, че като по чудо настроението му се бе подобрило. Чу почукване на вратата, повдигна глава и каза:

— Влез! — изправяйки се на стола.

Вратата бавно се отвори и Ема влезе. Носеше малък сребърен чайник и чаша за чай.

— Чаят ви, господарю — промърмори в очакване и с бърз поклон, при който едва не изпусна чашата. Великолепните й зелени очи гледаха господаря, без да посмее да влезе в стаята. „Изглежда уплашена“ — помисли Адам.

Усмихна й се уморено:

— Постави го там на масичката до огъня — й каза приветливо.

Ема постави чая, където й бе наредено и тичешком се върна до вратата. Направи поклон и се обърна, за да излезе.

— Кой ти каза да ми се покланяш всеки път като ме видиш?

Ема го изгледа смутена. Големите й очи изглеждаха разширени от ужас. Преглътна с мъка и произнесе плахо:

— Мъргатройт, господарю — изгледа го и го попита с решителен тон: — Не го ли правя както трябва?

Адам се усмихна отново:

— Разбира се, но много ме дразни да те виждам как подскачаш нагоре-надолу по този начин. Няма нужда да ми се кланяш. Не съм крал Едуард. Вече казах на Поли да не го прави и предполагах, че е съобщила това на Мъргатройт. Очевидно не го е направила. Можеш да му предадеш какво съм ти казал.

— Да, господарю.

— Как се казваш, момиче?

— Ема, господарю.

Адам кимна замислено:

— Можеш да си вървиш, Ема, и благодаря за чая.

Ема по навик понечи да се поклони, но спря и изскочи от стаята. Докато слизаше по стълбата към кухнята й стана много смешно. Какво иска този. Казва ми да не се покланям. От това внимание не й ставаше нито топло, нито студено. Каквото и да й кажеше никога нямаше да измени мнението си за него. Никога, за цял живот.

Адам се доближи до камината, неспособен да прогони от съзнанието си лицето на Ема. Това лице беше засегнало някаква скрита струна на паметта му още първия път като я видя тази сутрин, но не можеше да определи защо. Очевидно беше момиче от градчето, но не приличаше на никой от жителите. Смутен израз легна върху лицето му, докато измъчваше паметта си да съживи отдавна изтрити спомени. Имаше нещо много невинно и чисто в образа на това момиче, а очите й бяха най-необикновените, които бе виждал някога. Поклати глава неопределено, ядосан на самия себе си. Напомняше му на някого, но не можеше да разбере на кого.

Взе чашата и отпи от чая, преди да е изстинал. Все още бе пред огъня, когато чу ново почукване на вратата. Още един път Адам се намери пред Ема. Бе по-малко смутена и Адам я изгледа продължително, докато далечните спомени го измъчваха, но му убягваха.

За миг очите им се срещнаха и никой от двамата не успя да отмести поглед. Адам си каза: „Това момиче не се страхува от мен, мрази ме“. Инстинктивно Адам отмести поглед, докато Ема помисли: „Това е един зъл човек, който използва труда на другите“. Сърцето й трептящо се сви и се ожесточи още повече срещу него.

Със студен и решителен глас обяви:

— Мъргатройт ми каза да ви съобщя, че момчетата ви очакват за закуска, господарю.

Адам кимна, давайки си сметка, че в това особено и привлекателно момиченце има един заклет враг. Не знаеше причините. Тихо Ема се оттегли и Адам отбеляза, че този път не направи никакво усилие и опит да се поклони. Това момиче научаваше бързо и не се страхуваше от нищо. Без да я познава по интуиция Адам осъзна, че Ема е надарена с желязна воля и гордост. Докато размишляваше така, смътният спомен от преди започна да го тормози наново като привидение в границите на съзнанието му, но точно в мига, в който можеше да го хване, той му убягваше. Безсилен Адам вдигна рамене и се отказа. Имаше по-важни въпроси, за които да мисли.