Барбара Тейлър Брадфорд
Изключителна жена (43)

43.

„Онез, що в планините върхове изкачват, ще открият,

че по-издигнатите, по-забулени са в облаци и сняг;

а който превъзхожда или подчинява други,

ще трябва поглед да сведе пред скритата омраза,

на тез, които са под него“

Лорд Байрон

— Защо си ядосан, Франк? — попита Ема като го гледаше през луксозната масичка в хотел „Риц“.

Сянка на душевно сътресение помрачи чувствителното лице на Франк.

— Не съм ядосан, скъпа, само съм загрижен за теб.

— Но аз съм добре, Франк. Напълно се възстанових от пневмонията — го увери Ема с лъчезарна усмивка.

— Зная, имаш прекрасен вид, Ема. И въпреки това се тревожа за теб. По-скоро за начина ти на живот — каза Франк тихо.

— За моя живот! Какво искаш да кажеш? Какво не е на ред в живота ми? — Ема възкликна.

Франк поклати глава обезпокоен.

— Какво не е както трябва в живота ти? И ти ме питаш, Ема? Възможно ли е да не си се замисляла? Продължаваш да вървиш по острието на бръснача, скъпа! Имам впечатлението, че се преуморяваш повече, отколкото когато беше във Феърли Хол.

— Но това е смешно! — прекъсна го Ема намръщена.

— Разбира се, не миеш подовете, това го признавам — отговори Франк незабавно. — Но продължаваш да работиш като вол. Със собствените си ръце си се оковала за работата си като с верига — въздъхна, — никога няма да се освободиш.

— Но аз нямам и намерение да се освобождавам — каза Ема и избухна в смях. — Не ти ли е идвало на ум, че работата ми харесва?

— Работа! Нищо друго не правиш и точно това ме тревожи. Не мислиш ли, че и за теб е настъпил момента да се понаслаждаваш малко на живота? Сега, веднага, докато си още млада — хвърли й уморен поглед и продължи внимателно: — След няколко месеца ще навършиш двадесет и девет години. Не е ли време да помислиш да се ожениш?

Раменете на Ема се разтърсиха от смях.

— Да се омъжа отново! Франк, ти си луд! И за кого? Не виждам мъже наоколо. Не правиш ли сметка, че е още война?

— Да, но скоро ще свърши. Откакто Америка влезе в конфликта обстановката се променя коренно. Съюзниците напредват бързо. Сигурен съм, че след девет месеца ще бъде обявено примирие и мъжете ще се върнат в къщи.

— Възможно е, но в момента сме още месец януари. — Ема продължи да се смее като го гледаше с широко отворени, развеселени очи. — За момента всичките млади мъже са все още на фронта. Малко си се разбързал, скъпи.

— А какво ще кажеш за Блеки О’Нийл? — подхвърли Франк и загледа изучаващо реакцията на сестра си. — Обожава те, а сега и двамата сте свободни. Не само, последната година ти се грижеше за Браян като за твой син — като отбеляза, че сестра му не е смутена, заключи: — Не може да се каже, че и двамата сте чужди един за друг.

— О, Франк, не ставай глупав. — Ема измести въпроса. — Блеки е като брат за мен и после не съм сигурна, че искам да се женя отново. Освен всичко друго няма да ми е приятно да имам някой мъж да ми се мотае в краката при цялата ми работа.

— По дяволите, твоята работа, Ема! Понякога съвсем не мога да те разбера. — Погледът му беше мрачен. — Ти сега не можеш да не се чувстваш сигурна вече! Много си богата, а и Джо ти остави достатъчно да живееш в охолство. Възможно ли е да не ти е достатъчно това, Ема?

Лека усмивка раздвижи устните на Ема.

— Не е за парите, наистина. Просто работата ми харесва, Франк, а и за децата — трябва да помисля, за тяхното бъдеще. Напълно съм в състояние да се грижа за себе си без нечия помощ.

Франк вдигна ръка.

— Изобщо струва ми се, че би трябвало да вземеш да си починеш поне един път в живота си.

Ема се наведе към брат си и продължи:

— Чуй ме добре, Франк, престани да се занимаваш с мен, иначе се качвам на първия влак и… — прекъсна и наведе поглед.

— Нещо не е ли в ред?

— О, не. Онези двамата мъже там на масата продължават да ни наблюдават. Може би ги познаваш? Не гледай сега натам, ще се досетят, че сме им обърнали внимание.

— Забелязах ги още когато дойдохме. Управителят непрекъснато им се кланяше. Лично не ги познавам, но знам кой е по-младият, красивият майор: австралиец е. Идва от Четвърти австралийски батальон.

— Някой наперен, от колониите! Сега разбирам.

Развеселен от гневното избухване на сестра си Франк каза:

— Какво искаше да кажеш с това?

— Държи се непоносимо от първия момент, в който дойде. Всеки път като вдигна очи виждам неговите да ме фиксират — възкликна разярена.

— Хайде, Ема, какво чакаш? Възможно ли е да не си даваш сметка колко си красива, скъпа? — Франк се любуваше на сестра си. Бе облечена в кадифена рокля с цвят на зелена бутилка. Прозрачните перли, които украсяваха шията и ушите й блестяха. Косите й буйни и лъскави бяха изтеглени назад в разкошен кок. — Приличаш на осемнадесетгодишна, Ема. Радостен съм, че не си слагаш на лицето всички онези мазила, които употребяват сега жените — усмихна й се. — Ти наистина си най-красивата жена в тази зала днес.

Камериерът се приближи до тяхната маса и съобщи почтително:

— Извинете, господине, но ви търсят по телефона.

Франк кимна и се обърна към Ема:

— Извинявай, скъпа, няма да се бавя. — Бутна стола назад и се изправи. — Защо междувременно не хвърлиш поглед на менюто и не решиш какво да поръчаме за десерт?

— Разбира се, скъпи. — Ема изгледа Франк, който прекосяваше елегантната зала на Риц. Беше толкова изискан във вечерното си облекло и тя беше толкова горда с него. Той знаеше как да постъпва. Толкова бе загрижен за нейното щастие. Ема се усмихна, като се питаше какво би казал Франк за новото й предприятие „Емералд“. Вероятно щеше да прочете цяла проповед и да й разправя, че хвърля масло в огъня. И все пак тази нова компания щеше да бъде виновник за нейното истинско богатство и щастие. Идеята й бе гениална. Ставаше дума за акционерно дружество, което бе придобила със средствата от продажбата на фабриката за обувки и работилницата за щавене на кожи на Джо. Вече почти единадесет месеца новото дружество съществуваше документирано. Името „Емералд“ бе също измислено от Ема. Като съкращение на думите Ема и emerald^[1]. Един ден смяташе да го назове „Предприятие Харт“. В момента не желаеше светът да знае, че е нейна собственост. Имаше си съображения, за да държи в тайна факта, че самата тя е собственичка. Тя бе единствената акционерка, но не участваше в административния съвет, нито поемаше някакви административни и други задължения към дружеството. За пред света дружеството се ръководеше от един генерален директор и двама директори. И тримата нейни доверени хора, готови сляпо да изпълняват нейните заповеди.

Ема се огледа наоколо, като размишляваше за „Емералд“ и за големите финансови възможности, които имаше. Докато гледаше разсеяно пред себе си понякога очите й срещаха очите на младия австралийски майор. За свое най-голямо изумление Ема усети, че не може да откъсне поглед. Много е красив и сигурен в себе си, помисли малко настръхнала. Гъстите светли лъскави коси, правилните вежди, добре поддържаните мустаци над чувствената уста бяха идеални. Бронзовият тен на суровото му лице бе очарователен. И после очите му, толкова сини и дълбоки, почти виолетови. Дори трапчинката на брадичката му бе много по-подчертана от обикновено. Устата на младежа се отвори в иронична усмивка, при което на бузите му се очертаха две трапчинки. Погледът, който я гледаше беше толкова решителен и провокационен, че Ема инстинктивно се отдръпна. Лицето й почервеня. „Абсолютно непристойно държание“, помисли, а лицето й гореше. Имаше ужасното усещане, сякаш е гола пред него. Смутена протегна ръка, за да вземе чашата с вино, но бутна чашата и тя се разля.

Незабавно сервитьорът се отзова, успокоявайки я и бързо смени покривката. Едва си бе отишъл и майорът отново попадна в полезрението й и за нейно най-голямо възмущение продължаваше да я фиксира със същата настоятелност както преди. Очите му бяха засмени и излъчваха някакво скрито предизвикателство. Побесняла Ема грабна листа с менюто и скри лицето си за него. Този нетърпим идиот от другата страна на залата й се натрапваше. Този ужасен Франк и неговия безкраен телефонен разговор!

Лицето на Брус Макхил бе развеселено и пълно с ирония. Очите му блестяха, докато говореше:

— Ако откъснеш очи от онова очарователно създание за някой и друг миг, може и да успеем да обменим някоя мисъл, момчето ми.

— Извинявай — отговори Пол Макхил. Намести се на стола и реши да обърне малко внимание на баща си. Беше разсеян и отбеляза: — Можеш ли да отречеш, че тя е най-очарователната жена, която някога си виждал? Не си ли съгласен?

Брус се съгласи.

— Да, момчето ми. Страхувам се, че си наследил от мен слабостта към нежния пол. Никога не съм знаел как да устоя на някоя красива жена. Въпреки това ми се иска да поговорим с теб, момче. Не ни се случва да се виждаме често в тези времена.

— Ще има достатъчно да ме гледаш през няколкото седмици докато съм в отпуск. Тази проклета рана няма скоро да зарасне.

Брус изглеждаше загрижен.

— Надявам се, че не е много болезнена?

— Не, само е досадна. Както и това отвратително английско време. — Усмихна се насила. — Но не трябва да хленча, нали? Трябва по-скоро да благодаря на щастливата си звезда. Чудо е, че ме раниха във Франция, а не в битката при Галиполи, от която излязох без нито една драскотина.

— Да, имал си щастие. — Тежка сянка помрачи лицето на Брус. — Надявам се, че след раняването ще успея да те освободя и да се върнеш с мен в Кунембъл. Но чувството ми е, че няма много надежда да стане. Мислиш ли да се връщаш във Франция и да се присъединиш към частите на полковник Монаш?

— Мисля, че да, но да не мислим за това тази вечер. Ще ми се да се отдам на лудо веселие, докато съм все още тук.

— Радостен съм да го чуя, синко, заслужаваш го, след като преживя всичко това. Но не прекалявай, момче. — Брус се засмя и очите му отново станаха весели. — Никакви скандали повече, този път. Доли все ми разказва за авантюрата ти с онази нейна приятелка.

— О, Исусе, не ми говори! Всеки път като си спомня за тази неприятност, решавам, че веднъж завинаги съм свършил с жените. В колко часа трябваше да бъдем при Доли?

— След вечеря, момчето ми. Нали познаваш Доли и нейните приятели от света на театъра. Празниците им обикновено продължават чак до зори. Впрочем, надявам се, че няма да ти е неприятно, но реших да не идвам. Ти можеш да прескочиш при нея, ще се разсееш. Поднеси й моите извинения, но тази вечер не се чувствам в настроение да гуляя. И после ми се ще да прескоча и да поздравя Адам Феърли.

Пол вдигна глава.

— А той как е?

— Не е добре, бедният. Тъжна, много е тъжна цялата работа. Не е същия след смъртта на Оливия. И само това му оставаше. Трудно ми е да го гледам прикован към инвалидната количка. Винаги беше толкова жизнен. Смъртта на Оливия се превърна в трагедия за него. Левкемия. Така жива и прекрасна жена. Още си спомням първия път, когато я срещнах преди четиринадесет години. Казвам ти искрено, имах желание тогава да я ухажвам.

В този момент Ема и Франк се изправиха да си тръгнат. С очите си Пол Макхил проследи всяка стъпка на жената. Забеляза начина, по който държеше изправена главата си и царствената й походка. И остана още по-очарован.

Пол направи знак на сервитьора да се приближи.

— Чарлс, кой беше онзи господин, който току-що излезе? С дамата в зелена кадифена рокля?

— Франк Харт, господине, Франк Харт от „Дейли Кроникъл“, истински джентълмен. Създал си е име на военен кореспондент.

— А госпожата? — пожела да узнае Пол.

— Простете майоре, но се страхувам, че не зная.

— Значи господин Харт е известен човек? — намеси се Брус.

— О, да, господине! Сега пише за политика. Както се говори е протеже на господин Лойд Джордж.

— Благодаря, Чарлс — каза Брус. — Беше ни много полезен. — Наклони се напред и се вгледа в очите на сина си. — Чуй ме добре, Пол. Не искам да правиш глупости. Внимавай накъде отиваш. Аз съм свързан с много политици в тази страна, не мога да си позволя да имам неприятности, заради твоите сантиментални авантюри. Тази жена чудесно би могла да бъде законна съпруга на този тип. И щом като без съмнение има много могъщи приятели, играта, която ти се ще да започнеш може да бъде много опасна.

— Не се тревожи, няма да ти създам неприятности. Но каквото и да ми струва, трябва да открия коя е тази жена. — Пол се облегна на стола и извади златна табакера замислен. Огромното богатство на баща му беше отваряло всички врати за него. Мислено Пол изброи приятели, които би могъл да избере, за да стигне до Франк Харт и мистериозната дама.

 

 

В салона на Доли Мостън се бяха събрали вече дузина хора, когато Ема и Франк влязоха. Ема не бе направила и крачка, когато се спря потресена и хвана брат си за ръка. Той я погледна.

— Трябва да си вървим, Франк! — прошушна Ема.

Изненада се изписа на лицето на младежа.

— Да си вървим? Но едва-що влизаме!

Ръката на Ема го стисна здраво и го задърпа.

— За Бога, Франк! Трябва незабавно да си вървим. Незабавно.

— Не ставай за смях, Ема. Ще бъде много странно и аз не желая да засягам Доли. Съдбата ми тогава ще стане тежка. По-лоша от смърт. Няма да ми го прости никога. И после защо така изведнъж кръгом? Преди малко тръгна с желание.

— Чувствам се… Чувствам се зле — измисли Ема, — прилошава ми.

— Съжалявам, но вече е твърде късно — промърмори Франк. Доли Мостън се бе отправила към тях в облак от жълт шифон и светложълти диаманти. С пуснати огненочервени коси, които красяха блестящото, но повърхностно лице. В компанията й беше австралийският майор, който преди малко бяха забелязали в Риц. „Ясно е тогава защо“, помисли Франк. Изразът му стана ироничен, когато погледна Ема и каза на шега: — Не хапе, знаеш ли?

Ема нямаше време да отговори. Доли ги поздрави сърдечно и започна да ги представя на гостите си. Смутена от нейната показна фамилиарност Ема отклони поглед, за да не погледне към майора, който я наблюдаваше жадно. Почувства се като вързана и после една голяма и силна ръка пое нейната.

— Щастлив съм да се запозная с вас, госпожо Лаутър. Безкрайно удоволствие, което не очаквах така скоро да ме сполети. Въпреки че, за да бъда искрен, бях решил в сърцето си непременно да се запозная с вас. Чудесно съвпадение е заедно да бъдем тук при Доли тази вечер — възкликна човекът с дълбокия си плътен глас, в който едва се чувстваше провлачения австралийски акцент.

„Високомерен претенциозен демон“, помисли Ема смутена при спомена за онова, което бе изпитала в Риц. Изпитваше лудо желание да му удря шамари. Накрая вдигна глава и реши да го погледне право в очите, които я фиксираха така явно. Реши да каже нещо, но гласът й замря в гърлото, докато клепките й трепкаха, разстроена от разбойническия израз на тези поразителни очи и на тази иронична усмивка, която очакваше отговор.

Като почувства натиска на ръката на Франк върху рамото си Ема се усети, че казва за свой най-голям ужас:

— Струва ми се, че сте австралиец, майор Макхил. Надявам се, че недостойния начин, по който се показахте в началото на тази вечер не е присъщ за вашата нация, а само на вашето недостатъчно възпитание. В противен случай вашите сънародници щяха да бъдат посрещани ледено в нашата страна, където жените са все още уважавани. Тук не сме във ферма за отглеждане на овце, майоре.

Доли изохка, Франк възкликна:

— Ема, що за начин на разговор е това?

Сам майор Макхил изглеждаше повече развеселен, отколкото засегнат. Отметна глава назад и избухна в смях от сърце, като стискаше още по-силно ръката на Ема.

— Прощавай, Доли — продължи Ема, като се обърна към стопанката на дома. — Не исках да бъда нелюбезна към теб. Моля те да ме извиниш. По време на вечерята се случи нещо, което ми развали настроението — опита се да си откъсне ръката от ръката на майора, който я стисна с още по-голяма сила.

— Съжалявам, госпожо Лаутър — каза мъжът. — Заслужих си го. — Наклони се напред и предостави страната си на Ема. — Ще ми зашлевите ли шамар за ваше удовлетворение?

Ема се изчерви и отстъпи назад, но майорът бе готов да я придърпа обратно в центъра на групата.

— Мисля, че ще бъде по-добре да ме придружите, госпожо Лаутър, да изпием по чаша шампанско — предложи. — Надявам се, така ще мога да ви убедя, че ние от колониите също можем, когато се наложи да бъдем цивилизовани. — Постави ръката на Ема под своята и с властен жест й каза: — Елате, госпожо Лаутър.

Като видя оскърбителния за нея израз на сините му очи Ема го намрази повече от всякога.

— Извинете — каза Пол на Доли и Франк, които очевидно бяха доволни, че инцидентът е приключил. — Малко шампанско ще ви угаси гнева — възкликна Пол, като се поклони привично на една двойка, която междувременно мина покрай тях. Продължи да я тегли за ръка.

— Можете да закарате един кон на водопой, но не можете да го заставите да пие — просъска Ема бясна от яд.

— Рано или късно жаждата покорява всички, госпожо Лаутър — отговори тихо, като продължаваше да я наблюдава открито и храбро. — Разбира се, това много зависи кога си пил за последен път. Като ви гледам, може да се предположи, че сте абсолютно зажадняла.

Тези думи на пръв поглед невинни, бяха изпълнени с недомлъвки. В очите на майора се четеше желание. Ема почервеня като рак и в своето раздразнение си даде сметка, че е в мъчителна физическа близост с Пол Макхил… С пръстите му, които я стискаха за китката, чрез ръката му, която галеше така интимно рамото й. Беше по-висок и мощен, отколкото й се бе сторил в Риц. Излъчваше сила и бликаща мъжественост, която я смущаваше. Стаята сякаш се залюля пред очите й и Ема почувства, че й прилошава. Странна тръпка премина през тялото й и сърцето й ускори ударите си. За миг помисли, че ще се пръсне в гърдите й. Беше смутена, объркана. „Той е само един чужденец“ и тя реши, че в това се състоеше бедата.

Изведнъж салонът на Доли й се стори огромен, толкова, че запъвайки се каза:

— Моля, бих желала да седна. Долу. Защо не потърсите един камериер и…

— О, не, за нищо на света! Няма да позволя да избягате така лесно — отсече Пол.

— Къде ме водите?

Пол се спря изведнъж и се обърна да я погледне.

— Не знам. Съществуват стотици възможности, които са интересни… — като видя смутения, пълен с възмущение поглед на Ема, избухна в обичайния си ироничен смях и продължи кротко: — Хайде, не правете уплашени физиономии. Нямам намерение да ви крада. Искаше ми се само да ви измъкна от брат ви и от Доли. — Обходи с поглед залата и каза: — Там, може би, близо до онази палма. Изглежда място само за нас, спокойно и скрито.

Ема опита да се освободи.

— Моля, оставете ме да си вървя.

— Никога.

Напълно уверен я поведе към ъгъла. С растящо неудоволствие Ема разбра, че няма да може да избяга. Просто беше принудена да остане поне за малко, за да не обиди Доли. Отпусна се на дивана и прие с мрачен израз на лицето чашата шампанско, която майорът пътьом бе взел от таблата на минаващия камериер.

Беше вързана, наистина, но нямаше никакво намерение да се предава на този дяволски човек, нито да му щади самолюбието. Съвсем убийствено му каза:

— Предполагам, че този груб подход, който прилагате действа на по-голямата част от жените, майоре.

Пол кимна утвърдително с глава и кръстоса крака в израз на безгрижие.

— В общи линии, бих казал, да — отговори мързеливо. После като видя, че се изчервява до корена на косите си, я изгледа с присъщия си нахален поглед.

— Е, добре, знайте, че при мен това няма никакъв ефект — възкликна Ема с повишен глас и добави високомерно: — Аз съм различна от другите жени.

— Имам предвид — добави майорът и в погледа му отново просветна ирония. — Забелязах го още от пръв поглед и ще ви доверя, че именно това ме привлече към Вас, като оставим настрана красотата ви, естествено. — Засмя се. — Изглеждате ми много волева жена, госпожо Лаутър. Упорита, ако не и твърдоглава. Да, много различна от другите бих казал. Кипящ лед, може би.

— Само лед, майоре — изгледа го Ема.

— И леда може да се стопи, знаете.

— Но също така може да бъде много опасно. Върху леда човек може да се подхлъзне. Могат да се случат ужасни инциденти — клъвна го Ема.

— Опасността винаги ме е привличала, госпожо Лаутър, намирам я вълнуваща. Освобождава всичките ми мъжки инстинкти.

Ема го изгледа кръвожадно и отмести поглед от него, за да потърси Франк. Този мъж заслужаваше добър урок, но освобождаваше в нея една реакция, която я разсейваше и я караше да се смущава. С неговия безмерен нарцисизъм, невероятната му красота и несломимата сигурност в себе си, бързата му реакция в отговорите го правеше много различен от всички мъже, които бе срещала дотогава. Никой мъж до този момент не бе й говорил толкова грубо. И с такова безочие да й казва какво мисли за нея.

Пол се отпусна на седалката и с изучаващ поглед започна да разглежда безупречния профил на Ема, възхвалявайки своето невероятно щастие да го срещне с тази изключителна жена. „Наистина е абсолютно различна“, помисли. „Неподражаема е! Желая я! Няма да имам мир, докато не бъде моя, напълно! Не само тялото, но и сърцето, и съзнанието й!“ Беше смутен и разтърсен до дълбините на душата си. Нито една жена преди това не беше събуждала у него такава буйна реакция. На тридесет и шест години Пол Макхил беше Дон Жуан, светски човек, с бликаща буйна сексуалност, която не признаваше класови бариери и успяваше винаги да освободи същите чувствени реакции в жените, каквито и да са те. Продавачки и благороднички го намираха неудържим по един и същи начин. До този ден завоеванията му бяха лесни и многобройни. Отдавна беше престанал да брои сантименталните си преживявания.

Въпреки безгрижния си вид и слабостта към жените, Пол Макхил беше интелигентен човек. Нелишен от хитрина и способност за самопреценка. Не му бе необходимо много да разбере, че Ема бе нещо много по-различно от всички други. Тази жена нямаше да се предаде на неговия чар, нито на мъжествеността му. Тя можеше да бъде завоювана със съчувствие, честност и изтънченост. Като разбра, че действа погрешно, Пол реши да смени тактиката си, като спре да я провокира. Наведе се към нея и й каза:

— Да спрем с това глупаво казано — речено. Така ще разрушим всичко.

— Да разрушим какво? — каза Ема засегната.

— Нашата първа среща. Нашата първа вечер заедно.

— И нашата последна!

Пол доближи още повече лицето си до нейното и каза заговорнически:

— Харесват ми духовитите жени, госпожо Лаутър, предполагам, че господин Лаутър има същия вкус.

Изненадана Ема го погледна с отворена уста. „Какъв глупак“, помисли ядосана. Изгледа го съвсем студено и отговори:

— Вдовица съм, майор Макхил. Мъжът ми падна във войната преди осемнадесет месеца.

„О, Господи“, помисли Пол и каза:

— Моля да ме извините, не можех да зная. Наистина съжалявам. Аз съм един непоправим глупак! — промърмори през зъби и остана неподвижен. Ема също не каза нищо. — Беше наистина непростимо от моя страна — продължи Пол след малко. — Би трябвало човек да е по-внимателен по време на война. Наистина много съжалявам. Надявам се, че приемате извиненията ми и за непростимото ми държание в Риц.

Ема забеляза нотката на искреност в гласа му и съчувствието, което се четеше в очите му и бе удовлетворена от коренната промяна в поведението на мъжа.

— Ще приемете ли извиненията ми?

— Да — промърмори Ема.

В този момент Франк ги намери и подаде на Пол един бастун.

— Доли ме помоли да ви донеса това. — После се обърна към Ема и попита: — Как се чувстваш? Надявам се, по-добре.

— Да, благодаря — каза Ема. — Извинявай, Франк, не исках да ти създавам затруднения.

— Чуйте, Франк, вината е изцяло моя — намеси се Пол. — Какво ще кажете да забравим този инцидент?

— Разбира се, Пол — усмихна се и се отдалечи към един много известен политик, който бе събрал около себе си няколко души в другия край на залата.

Ема гледаше бастуна.

— Бях ранен — осведоми я Пол. — Сигурно не сте забелязали, че понакуцвам. — В очите му проблесна смирение. — Опитах се, колкото мога да го скрия, докато прекосявахме залата.

— И успяхте много добре — почти без да го иска Ема му се усмихна, давайки си сметка, че тази малка проява на слабост, изменяше отчасти мнението, което си бе съставила за него. Облегна се на дивана по-отпусната отпреди. — Надявам се, че раната ви не е много болезнена и тежка — забеляза кротко. Отбеляза за себе си, че с тази усмивка прилича на момченце, което е хванато, че прави беля.

— О, не. Дори скоро ще се върна във Франция. Тук съм на възстановяване още за няколко седмици. Ще бъде ли възможно да се срещаме понякога? Зная, че ме вземате за нещо като негодник, но не е така. Няма извинение за неприличното ми поведение в Риц, но бях поразен от красотата ви. Въпреки това не би трябвало да ви създавам неприятности. Бихте ли обядвали с мен утре, за да ми простите? — Очите му хвърляха искри. — Обещавам да се държа като добро момче… Като истински офицер и джентълмен, а не като австралийски овчар.

— Утре точно имам ангажимент за обяд — осведоми Ема.

— Толкова ли е важно? Не може ли да го отмените?

— Струва ми се, не. Ангажиментът ми е с Франк. Рядко се виждаме. Ще бъде много разочарован.

— Да, разбирам. — Лицето на Пол просветна. — Не бих желал да ви изглеждам натрапник, но може ли да се присъединя към вас? Дори ако искате, защо и двамата не бъдете мои гости? — усмихна й се умолително. — Така ще бъдете и по-сигурна, заедно с вашия брат.

Ема се засмя. Беше толкова прозрачен.

— Трябва да попитам Франк. Не мога да се ангажирам и за него.

За голямо неудоволствие на Пол Доли се приближи до тях и той трябваше да стане, за да й направи място да седне. За щастие, тя отклони поканата и отбеляза:

— Виждам, че вие двамата сте сключили мир. — Погледна първо Ема, после Пол. — Как е нашия ранен войник? Надявам се, че ти е приятна тази вечер, скъпи? Трябва да поддържаме духа на нашите войници. Нали е така? — Потупа го весело по ръката. — Виждам, че си в добри ръце. Предполагам, че ще те видя утре на обяд при баща ти?

— Не, страхувам се, че не. Имам уговорка, която не мога да отложа. Със съдбата.

— Със съдбата? — Доли смръщи чело учудено. — Каква странна уговорка.

Пол се опита да остане сериозен.

— Да, преди всичко за една като теб, Доли.

Доли повдигна рамене.

— Е, в края на краищата не може да се разбере всичко. Извинете ме, трябва да се погрижа и за другите гости, скъпи мои.

Пол се наведе към Ема, като си придаде много сериозен вид.

— Нали е така?

— Как?

— Утре имам среща със съдбата.

Ема го изгледа продължително и после нейната усмивка, нейната чудна лъчезарна усмивка озари лицето й.

— Мислех, че имате среща с мен и Франк — отговори.

 

 

— Но защо го правиш, Ема? — попита Франк.

— Какво, скъпи?

— Много добре знаеш за какво говоря. Защо така изненадващо заминаваш от Лондон?

— Възнамерявах да остана само няколко дни и вече съм тук две седмици. Трябва да се връщам в Йоркшир.

— Не бих помислил, че някога ще видя сестра си да бяга.

— Аз не бягам.

— Обаче, да. Заради Пол Макхил, не е ли така?

Ема го погледна продължително и прехапа устни.

— Да, заради него. — Въздъхна.

— Бях разбрал, но все още не ми е ясно, защо бягаш така.

— Защото се превръща в досада и защото съвсем не ме интересува.

— Как можеш да кажеш подобно нещо, Ема! Щом не ти харесва, защо прекара толкова време с него? Виждаше го почти всяка вечер, доколкото знам. Театри, вечери, приеми и дори обеди. Напоследък никога не бе сама и трябва да ти кажа, че имам впечатлението, че си абсолютно очарована от него.

— Не е истина, Франк Харт!

Франк поклати глава и погледна през прозореца на таксито. После се обърна към Ема и след кратко размишление и колебание каза:

— Влюбен е в теб като котарак.

— Глупости!

— Но е така, вижда се добре. Ще те изяде с очи. А зная, че и на теб ти харесва, Ема.

— Ще ме оставиш ли на мира най-после, Франк?

— Кажи ми поне една причина, поради която не искаш повече да го виждаш?

— Защото е много красив, много очарователен, много мил, много… Всичко е за мен. Освен това… — прекъсна, защото гласът й се разтрепери.

— И изобщо?

— Изобщо страх ме е да не се влюбя, ако остана.

— Знаех го! — хвана я за ръката. — Той знае ли, че заминаваш?

— Не, оставих му бележка в Риц. Ще я намери довечера, като мине да ме вземе.

— Не е добра постъпка по отношение на нашия беден майор.

— Това е единственото, което мога да направя. А сега, за Бога, стига сме говорили за Пол Макхил. И кажи на шофьора да бърза. Иначе ще изпусна влака.