Стивън Ледър
Гладният призрак (8)

Госпожица Куинлън изглеждаше точно така, както Хауълс очакваше, съдейки по гласа й: строга, изправена, със сива коса и очила с тъмни рамки. Лицето й беше с остри черти с едва забележими тъмни му стачки. Нямаше нужда да се заглежда, за да разбере, че не носи брачна халка. Госпожицата беше от онзи тип жени, които предпочитаха да са женени за работата си и Господ да е на помощ на малките й питомки, ако не оправдаеха доверието й. Не знаеше дали в Хонконг е разрешено физическото наказание, но беше сигурен, че госпожица Куинлън с най-голямо удоволствие би нашляпала нечие голо дупе.

— Инспектор Холт — представи се той и протегна ръка. Тя я пое и разтърси твърдо. Усети костите под сухата й кожа.

— Очаквах ви. Софи е в съседната стая при секретарката.

Директорката застана зад голямото дъбово писалище, сякаш, като се скриеше зад него, ставаше по-уверена. Бюрото беше като за мъж, но и нищо в стаята не подсказваше, че я използва жена.

Имаше кафяв, подвързан с кожа дневник, тежко кристално преспапие, месингов нож за хартия и две пълни с документи кошчета, черен телефон и сив пластмасов интерком. Никакви цветя, никакви семейни снимки.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя, като понаведе глава, за да го погледне над очилата.

— Не, за всичко сме се погрижили — отвърна Хауълс. — Най-важното сега е да отведем Софи в болницата.

Директорката кимна. Натисна един бутон на интеркома и наведе глава като птица, за да говори.

— Ако обичате, доведете Софи.

На вратата се почука и безшумно се отвори. Една млада китайка с гарвановочерен костюм държеше за ръка малка руса ученичка. Госпожица Куинлън излезе иззад бюрото и се усмихна на момиченцето.

— Софи — започна тя. — Този господин е инспектор Холт. Той е полицай. Дошъл е да те заведе да видиш дядо си.

Детето ококори очи:

— Станало ли е нещо? — попита то.

Госпожица Куинлън се обърна и погледна Хауълс, подканваше го да кажат всичко и той бързо поклати глава:

— Не, всичко е наред — протегна ръка и я погали по главата.

Директорката последва примера му и кимна уверено.

— Дядо ти ще ти обясни — каза тя.

Момичето все пак изглеждаше уплашено. Той я хвана за ръката и я поведе към изхода. Отстъпи встрани, за да й даде път да излезе първа, обърна се към директорката и промълви само с устни „благодаря“.

Когато вратата се затвори подире им, госпожица Куинлън се отпусна в креслото и вдигна слушалката на телефона. Набра номера на дома на Нгъ, но линията все така даваше заето.

Хауълс настани Софи в колата и провери дали предпазният колан е добре поставен, преди да тръгне.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Да видиш дядо си — отговори той.

— Защо? — Детето говореше възпитано, но настойчиво. Облегна глава на седалката и се извърна да го гледа, чакаше отговора.

— Той иска да те види.

— Защо не дойдоха татко или мама?

— Заети са.

— Нали не се е случило нещо лошо?

— Не, разбира се, че не. Виж, дядо ти ще ти обясни всичко.

— Но защо са изпратили точно теб да ме вземеш?

— Защо питаш, Софи?

— Защото си полицай.

— Да. Ти знаеш, че съм полицай. Госпожица Куинлън ти е казала.

— И защо е трябвало да изпращат полицай да ме вземе?

— Защото беше по-лесно да изпратят мен.

— Защо не си с униформа?

— Аз съм цивилен полицай — отговори той. — Не всички полицаи носят униформа.

Тя се замисли за малко над думите му, а после заговори бързо на китайски.

Хауълс се усмихна.

— И не всички полицаи говорят китайски, Софи — каза той.

— Мислех, че всички го знаят. И това не е полицейска кола.

Не беше очаквал подобен разпит от осемгодишното момиченце. Все още се движеха през натоварения градски център, така че нямаше начин да използва сила, за да я накара да млъкне. Трябваше да продължи да й отговаря, докато останеха сами.

— Къде отиваме? — попита Софи и прекара пръсти по таблото, да провери дали няма прах, както беше виждала майка си да прави, след като помощничките са завършили почистването у дома. — В полицията ли?

— Не — тихо отговори Хауълс. — На един кораб. Дядо ти те чака там.

— На татковата яхта ли?

— Не, на друга.

Сега вече движението не беше толкова оживено. Най-близката кола се намираше на около стотина метра назад.

— Каква яхта?

— Джонка. Като онези от едно време.

— Колко е голяма?

— Не знам. Сигурно десетина метра.

— Ха! Татковата яхта е дълга четиринадесет метра. Тя е океански кораб. — Явно беше доволна да покаже, че е от висшето общество. Облегна се със скръстени на гърдите ръце и надуто изражение. Поне спря потокът от въпроси.

 

 

— Госпожо Нгъ? — Джил така и не свикна с фамилното си име. То нямаше английски еквивалент, а представляваше някакъв носов звук, какъвто никой европеец не може да произнесе правилно. Когато ходеше в Америка или се връщаше в Англия и Саймън не беше с нея, тя се връщаше към моминското си име. Това разрешаваше доста проблеми.

— Госпожо Нгъ? — повтори помощничката.

— Да, Роза, какво има? — Роза беше една от двете прислужници филипинки, които живееха в къщата, готвеха, чистеха и гледаха Софи.

— Телефонът не работи. Някой говори.

— Преплитане на линии може би — отговори Джил. — Остави го за малко, Роза. Може сам да се оправи.

— Да, госпожо Нгъ. Готов ли е списъкът за покупките?

— В кухнята е, Роза. На масата. Мени върна ли се с колата?

— Да — отвърна тя.

— Тогава можеш да излезеш с него. И не забравяй да купиш още джин. — Роза кимна и остави Джил сама в хола на белия кожен диван, зачетена във вестник „Хонконг Стандарт“.

В стаята на Хауълс в хотел „Холидей Ин“ лентата стигна до края и касетофонът се изключи автоматично.

След няколко минути телефонистката се включи в линията.

— Извинете, господин Доналдсън, използвате ли още телефона? — попита тя. Не получи отговор, но апаратът определено беше оставен отворен. „Вероятно не желае да го безпокоят“ — помисли момичето. Странното обаче беше, че продължаваше да е свързан с външна линия. Тя прекъсна връзката, без да се замисля.

 

 

Хауълс спря колата и заобиколи, за да отвори вратата на момичето. Само един път водеше от залива Клиъруотър към пристана Хебе Хевън. Той свършваше до редица ниски метални стълбове, поставени, за да не могат колите да достигат до пристана, но точно пред тях се намираха паркингите. Неговата кола беше единствената наоколо. Софи изтича напред покрай дълго, изоставено кану, подпряно на една стена, в което сигурно можеха да седнат в редица двадесет души.

— Къде е? — попита тя и погледна с присвити очи към блестящото море с гора от мачти. — Тук има толкова много корабчета.

— Ето там — посочи Хауълс наляво.

— Онази дървената ли?

— Да. Точно тя. Хайде.

— Много е малка — сви устни тя. — Къде е дядо?

— Там е. Може би е слязъл долу.

Софи сви ръце на фуния пред устата си и извика колкото й глас държи:

— Дядо… Тук сме. — После извика пак на китайски. Пискливото й детско гласче отекна по целия залив.

— Софи, стига — спря я той и я хвана здраво за рамото.

— Ох! — изписка тя. — Боли. Пусни ме.

— Съжалявам. Но не трябва да викаш.

— Ама аз исках дядо да знае, че сме пристигнали.

Момичето замълча, в погледа й се появи съмнение. Недоверието на наранено дете. Един плешив старец седеше в края на пристана на избелял дървен стол и вадеше от кутийка червеи. До него лежеше малка дървена клетка за птици и докато работеше, той говореше нещо на птичката с яркочервена човка.

Хауълс се опита да се усмихне:

— Хайде — каза той. — Нашата лодка е там.

Посочи малката лодка, която се поклащаше на мястото, където я беше оставил. Софи сякаш се готвеше да възрази и затова Хауълс се поусмихна насила и стисна по-здраво ръката й. Поведе я надолу покрай брега, във водата блестяха бели моторници, наред с очукани стари рибарски лодки. Пусна я да върви пред него по дървеното мостче. Отдалеч то не изглеждаше твърде безопасно, съставено от различни по вид и дължина дъски, но отблизо се виждаше, че дървото е здраво и пироните не са ръждясали. Почти не се поклащаше под краката им.

Стигнаха до лодката и мъжът вдигна момиченцето на ръце, за да я постави вътре. Отблъсна лодката, ръката му се плъзна във водата и ръкавът на сакото му се намокри. Софи се разсмя, почти забравила за момент страха си. Той включи извънбордовия мотор. Детето седеше на носа, топнало ръка във водата, а Хауълс управляваше.

Когато приближиха, той изключи двигателя, завърза лодката за парапета и я задържа, докато Софи се изкачи по дървената стълба. После веднага я последва, но тя вече тичаше по палубата и викаше дядо си. Слезе долу, надникна в кухнята, в главната кабина и спалнята и там той най-сетне я настигна. Тя се обърна, изгледа го разтревожено и отстъпи изплашено.

— Къде е той? Къде е дядо? — извика Софи, от очите й изскочиха сълзи.

Хауълс притисна пръст към устните си.

— Шшш — тихо каза той. — Няма защо да плачеш.

Софи започна да хлипа и отстъпи, докато опря в леглото.

— Кой си ти? — попита хлипайки. — Какво ще ми направиш?

— Ще прекараш известно време с мен — отвърна той. — Не за дълго, но трябва да стоиш на яхтата.

Пристъпи напред и я погали по главата. Софи се дръпна, внезапно се ядоса на себе си. Мама все й повтаряше никога да не тръгва с непознати, а веднъж в училището даже дойде един полицай, за да ги научи какво да правят, ако някой се опита да ги накара да го последват. Той им каза, че има лоши хора, които нараняват децата, но така и не им обясни защо или какво всъщност им правят. И майка й си мълчеше за подробностите, а само й втълпяваше, че не бива да се доверява на непознати. Но госпожица Куинлън каза, че всичко е наред… Софи започна да трепери.

Не смееше да погледне към Хауълс. Не искаше да вижда лицето му. Помоли го с тих и треперещ глас:

— Не ме наранявай, моля ти се.

Мъжът се усмихна и погали меката руса коса:

— Не ставай глупава — успокои я той. — Нищо няма да ти сторя.

 

 

Телефонът звънна и внезапният звук изненада Джил. Свали краката си от дивана и пристъпи по паркета към черната дървена поставка. „Ето че работи — помисли си тя и вдигна слушалката. — Господ да ме пази от глупави прислужници.“ Беше Саймън, канеше я на обяд в хотел „Екселсиор“ и тя прие с удоволствие. Това ще й даде възможност да изкара новото си порше. В този час на деня по тунела под залива на пристанището нямаше да има много коли.

Преоблече се бързо, като избра дрехи, каквито той щеше да хареса. След три четвърти час беше в ресторанта. Саймън вече седеше до ъгловата маса и пиеше газирана вода, когато Джил пристигна леко задъхана, следвана от управителя на ресторанта.

Съпругът й се изправи и я целуна по бузата.

— Изглеждаш великолепно — каза й на китайски.

— Ласкател — отвърна тя също на китайски. — Голям си лъжец. Грозна съм и закъснях. Но все пак ти благодаря, че лъжеш толкова красиво.

Сервитьорът повдигна учудено вежди, впечатлен от лингвистичните й познания, и задържа стола й, за да се настани.

— Да ти поръчам ли питие? — попита Саймън на английски.

— Кампари и сода — отвърна тя, вперила поглед в него. За милионен път се възхищаваше колко е красив. Всъщност нямаше нещо в него, което да не харесва. Косата му беше черна, очите тъмнокафяви, зъбите здрави и бели, рамената широки, а кожата светлобежова като на кокер шпаньола, който гледаха родителите й, когато тя беше малка. Дланите му бяха широки и силни. Когато я докосваше, тя винаги усещаше скритата им мощ, но той никога не я беше наранявал физически, нито пък по някакъв начин беше засегнал чувствата й. Както винаги, облеклото му беше изрядно, лек черен костюм от фина вълна с едва забележимо сиво райе, бяла риза и вратовръзка с емблемата на хонконгския клуб. Обувките му блестяха и тя знаеше, че са лъснати от редовния му ваксаджия — набръчкан старец, който работеше в алеята до хотел „Мандарин“.

Беше научила много неща от съвместния си живот със Саймън Нгъ и не на последно място сред тях беше начинът да се облича. Без съмнение това отчасти се дължеше на факта, че като негова съпруга разполагаше с много пари, няколко златни кредитни карти и банкови сметки, но основната причина се криеше в съвместното им пазаруване. Той разбираше от мода и винаги настояваше тя да купува най-доброто, пък и познаваше вкуса й. Първоначално й беше трудно да си признае, но след известно време напълно се убеди, че когато излизаха някъде и тя е облечена в избран от него тоалет, комплиментите се сипят като дъжд. А щом се появеше в купени от нея самата дрехи, хората си мълчаха. Под негово ръководство постепенно смени целия си гардероб и сега в него имаше само имена, за които, преди да се омъжи, само беше чела по модните списания — „Шанел“, „Кензо“, „Чарлз Джордан“. Освен това придоби и вкус към скъпите бижута. Разполагаше с повече от дузина часовници и три пъти повече пръстени, макар да носеше само една верижка около врата си, тънко и фино изработено златно колие, които той и подари след раждането на Софи.

Днес беше с бежов копринен костюм с пола до коленете и малка чанта в тон с него, а косата си беше завързала на тила с тънка черна панделка, както на него му харесваше. Обичаше да се облича за него. Даже носеше белите жартиери, които той обожаваше, макар че нямаше как да ги види сега. По-късно… Питието й пристигна и Саймън вдигна чашата си в познат жест:

— За най-красивото момиче в Хонконг — каза той.

Джил прихна:

— Иска ми се да е така. Но отдавна съм минала възрастта, когато можех да се наричам „момиче“.

Сервитьорът им донесе менюто.

— Какво ще поръчаш? — попита Саймън.

— Ти избери — отвърна тя. — Знаеш какво обичам.

Той набързо поръча, изчака сервитьорът да се отдалечи и заговори отново:

— Следващата седмица трябва да отида в Пекин.

— Пак ли? Миналата седмица беше там.

Съпругът й сви рамене:

— Бизнес. Знаеш как е.

Джил много добре знаеше с какъв бизнес се занимава той. Беше разбрала за триадите доста преди да се омъжи за него и приемаше онова, което правеше той. Обичаше го и затова не обръщаше внимание на хората, които постоянно влизаха и излизаха от дома им, на честите отсъствия на съпруга си, на късните телефонни разговори и непрестанното присъствие на телохранителите. Вестниците бяха пълни с истории за убийства в триадите, наркотрафик, публични домове за малолетни, за известните престъпни организации, но въпреки че Саймън ръководеше една от най-успелите групировки, не вярваше лично той да е замесен в някакви жестокости. Съпругът й винаги беше толкова нежен и търпелив към нея, а когато го наблюдаваше да си играе със Софи, сърцето й се разтапяше.

Тя посегна и го погали по ръката:

— Трябва ли да отидеш?

Той кимна.

— Защо точно в Пекин? — попита Джил. — Какъв бизнес може да се прави там сега?

Саймън отдръпна ръката си и в очите му се появи хлад.

— Просто бизнес, Джил. Приеми го така.

„Винаги е такъв“ — помисли си тя. Даваше й всичко, което би могла да поиска, защитаваше я, грижеше се за нея, обичаше я, но част от него оставаше скрита и това я плашеше. Връзката й със Саймън Нгъ продължаваше повече от десет години, но семейство Нгъ ръководеше триадите от векове. Джил често се чудеше какво би станало, ако го накараше да избира — тя или триадата. Но така и не се реши да го стори, защото дълбоко в душата си знаеше какъв щеше да бъде изборът му, а тя не би понесла да го загуби.

Усмихна се и го погали по бузата.

— Просто когато те няма, ми липсваш ужасно.

Саймън хвана ръката й и я поднесе към устните си. Целуна я нежно. Погледът му възвърна топлотата си и той я стисна леко:

— Няма да е за дълго. И ще ти донеса подарък.