Стивън Ледър
Гладният призрак (20)

Томас Нгъ пристигна в резиденцията „Златен дракон“ един час преди церемонията да започне. Заедно с него на задната седалка в колата седеше Чен Юклин, който освен най-довереният Двоен цвят на бяло хартиено ветрило на триадата, беше също и Хюн Чу — господар на благовонията, пазител на церемониите и ритуалите, които обвързват организацията и правят от членовете й едно цяло.

Нгъ реши да вземе даймлера и даде свободен ден на шофьора. Лин Винуа караше колата, а до него седеше Кени Суен, но на тях не им бе позволено да влязат в къщата. Церемонията „Изгаряне на жълтия лист“ беше само за ръководителите на триади. При това положение и самият Нгъ не би трябвало да присъства, защото за тази среща баща му отново пое ролята на Глава на дракона.

Малката опашка на тила на Лин се мяташе, докато колата се изкачваше по стръмния път към гаража, където спря плавно. Чен и Нгъ слязоха мълчаливо и тръгнаха към къщата в здрача. Чен носеше зелен сак, който се клатушкаше в ръката му в такт със стъпките. Суен остана в колата, а Лин се върна пеша към портите, за да наблюдава пазачите, докато пускат гостите да влизат. Тази нощ нямаше да допусне да бъде извършена никаква грешка.

Нгъ Вайсън ги очакваше при входа на къщата, облечен в червено кимоно, знак за Глава на дракон, с бял колан, вързан хлабаво около кръста, и червена лента с няколко възела около челото. Единият му крак беше обут в равен черен чехъл, а другият в ръчно изработен сандал от лико. Изглеждаше смешен. Дребен, плешив мъж, облечен като за карнавал. Но Томас не си позволи да се усмихне.

— Сине — кимна Нгъ Вайсън и пристъпи напред да се ръкува със сина си. Обърна се към Чен и постави двете си длани върху раменете му. — Приятелю, Чен Юклин. Тази нощ ще имам нужда от твоята помощ и подкрепа.

— Имаш я — отговори той и вдигна спортния сак. — Нещата ми са тук. На обичайното място ли ще се проведе церемонията?

— Мина много време от последния път, но да, на обичайното място.

Чен кимна.

— Ще се кача горе, за да се преоблека.

Той влезе в къщата, осветена от жълтеникавото сияние на малките кандила. Тук имаше електричество, но старият водач на триадата беше пожелал да запалят кандила.

— Мина цяла вечност, откакто ти беше в този дом, облечен в кимоно на триадата — каза старецът на сина си.

— Напоследък бизнесът ни се ръководи най-вече от кабинети — отбеляза Томас Нгъ.

— Церемониите обаче си имат свое място — натърти баща му. — Те са смолата, която свързва триадите. Правят едно семейство. Да влезем вътре — хвана го за ръката и го въведе в антрето, сякаш синът беше по-безпомощният от двамата. — Кой пристигна с теб?

— Лин Винуа и Кени Суен, но те ще останат в колата.

— Добре. Тази нощ в къщата трябва да има колкото е възможно по-малко напрежение.

Вечерта беше гореща и липсата на климатик, както и оранжевото сияние придаваха мрачна атмосфера, но Томас никога не се беше страхувал от нея. Сега къщата беше анахронизъм, но все още пазеше уюта на дома, увереността, че знае всяко кътче и ъгълче, всяка тайна ниша в нея. Вътре имаше много тъмни местенца, но всички те бяха изследвани отдавна и не таяха никакви страхове за него.

Главната стая беше много официална, с твърди столове и ниски маси, изрисувани със злато паравани покрай стените и две от безценните нефритови скулптури на баща му, поставени върху розови масички край старата дървена камина. Тук се посрещаха гостите. Фамилните стаи бяха на горния етаж, заедно със спалните и по-голямата част от нефритената колекция на Нгъ. Вдясно на приемната имаше две врати от тисово дърво с резбовани дракони, изправени на задните си крака и с пламъци, излизащи от устата и ноздрите. Старецът ги бутна с две ръце и те се отвориха със скърцане навътре, откривайки помещението зад тях. Стените на квадратната стая бяха дълги по десет стъпки, в средата се намираше огромна кръгла маса, около която можеха спокойно да седнат шестнадесет души, но при оживените семейни празници побираше и двадесет, борещи се с пълните си с храна чинии. Тази вечер местата бяха дванадесет. По кръга на равни разстояния бяха подредени златни писалки и купчинки листа. Нямаше поставки с имена. При кръгла маса не беше необходимо да се разпределят местата по ранга на присъстващите.

Капаците на прозорците бяха затворени и заключени, а единственото осветление идваше от четири големи месингови кандила, поставени в ъглите на стаята. Те хвърляха оранжево сияние, а кръговете от светлина се срещаха в центъра на масата и на тавана над нея. На стената вляво от двойната врата се намираше поставен в рамка портрет на бога Куан Кун. Останалите символи на триадата — знамената, свещените предмети, паната — липсваха и Томас разбра, че това е поради срещата на различни триади. Баща му не искаше да изглежда, че гостите му се намират на вражеска територия, въпреки че беше точно така. Сега триадите рядко влизаха в междуособни войни, както в миналото, но все още си бяха жестоки конкуренти и самото идване на главатарите им в резиденцията „Златен дракон“ сигурно ги караше да се чувстват несигурни. Затова беше по-добре да не са заобиколени и със символите на съперника. Пред портрета имаше груба дървена маса, с нацепена като касапска дъска повърхност. Отгоре беше поставена черна керамична кръгла купа.

Стаята изпълняваше две функции. В нея се извършваха най-важните церемонии на триадата и приемането за пълноправни членове на най-близките хора на семейството. Тук Томас, Саймън и Чарлз бяха обявени за членове на триадата и Саймън беше издигнал Чен Юклин в ранг на доверен съветник. Но това също беше и помещението за семейни празненства, където Нгъ Вайсън събираше поколенията за Коледа, китайската Нова година, рождените дни и сватбите. Тук той се радваше на оглавяваната от него династия и галеше главите на децата, докато им поднасяше подаръци.

Стаята беше и музей на семейство Нгъ. По стените, като се започне вляво от вратите, бяха подредени семейни снимки, които проследяваха две трети от живота на Нгъ Вайсън и целия живот на Томас. Първата снимка най-близо до вратата беше на Нгъ Вайсън и съпругата му в деня на сватбата. Той в сив смокинг, в ръката си държеше цилиндър, с изправен гръб и сериозно лице, а тя красива млада жена в европейска булчинска рокля, вдигнала лице към него с нескрито обожание.

Следваха я почти четиридесет снимки, всяка направена на годишнината от сватбата им с децата, първо като бебета, после едва проходили, след това младежи и накрая мъже. Разглеждането на снимките приличаше на стар, примигващ черно-бял филм, в който Нгъ Вайсън се променя от жилав младеж с черна права коса до плешив старец, а жена му от красива булка в прегърбена старица с криви пръсти и набръчкана кожа. Накрая двамата позираха оградени от трима мъже и жена на средна възраст с купчина малки деца, включително едно с руса коса и бяла кожа.

Промените в последователно подредените снимки, с изключение на появата на бебета, не бяха големи, но като цяло накараха Томас да се замисли за собствената си преходност на този свят. Снимките му разказваха за история, традиции и му даваха чувство на увереност, която произтичаше от развитието на родителите му през годините. Но фактът, че майка му вече я нямаше и мястото й до съпруга беше останало празно, го накара да осъзнае, че никой не живее вечно. А на снимката догодина и Саймън нямаше да стои там, прегърнал през рамо Томас. Може би щеше да бъде и без Софи.

Той погледна последната снимка, направена преди около три месеца. Тримата братя и сестрата, групата деца, повечето от които на Катрин, най-малкото от децата на Нгъ Вайсън, но затова пък най-продуктивната. Още ненавършила тридесет години, тя и съпругът й вече имаха пет деца — едно момче и четири момичета. Чарлз и съпругата му, родената в Америка китайка Сандра, имаха две момчета, а Саймън и Джил само Софи. Изведнъж Томас забеляза, че баща му го наблюдава внимателно.

— Не, татко, нямам планове за женитба — тихо каза той, без да обръща глава. Имаше много приятелки и никога не страдаше от липса на женска компания, но досега не бе пожелал да се ожени и нямаше намерение да го направи само за да задоволи стареца, който вече имаше осем внуци. Или седем, ако се окажеше, че са загубили Софи. Нгъ Вайсън цъкна с език, но очите му се усмихваха.

— Накарах да ти приготвят кимоното в старата ти стая — каза той.

Томас кимна. Кимоното беше анахронизъм като къщата, но останалите Глави на дракони, особено възрастните, също като баща му държаха на церемонията. Молбата, която щеше да отправи към тях тази вечер, беше необикновена и нямаше смисъл да ги дразни допълнително, като се появи без тази, според него, смешна дреха. Затова се качи горе да се преоблече. Остави баща си да разглежда тъжно последната снимка.

Спалнята му се намираше на първия етаж и беше непроменена, откакто я видя преди около три месеца. Знаеше, че стаята се почиства всеки ден и чаршафите на леглото се сменят през седмица, въпреки че през последните десет години всъщност не беше спал тук. Но това беше неговата стая и щеше да си остане такава до смъртта му. На същия етаж имаше стаи за Саймън, Чарлз и Катрин, макар и те повече от десетилетие да не бяха оставали тук за през нощта.

Томас съблече костюма и ризата, навлече кимоното през главата си и нагласи червения шал около врата, краищата му стигаха под колената. Започна да завързва и развързва белия колан, докато накрая успя да направи правилно възела, а след това постави на челото си лентата само с един възел на нея. До леглото намери кафява обувка и въжен чехъл и ги обу върху чорапите. Погледна се в голямото огледало до прозореца и не успя да сдържи усмивката си. Изглеждаше абсурдно, чудеше се какво биха казали приятелите му банкери в Сан Франциско, ако го видят в това облекло — церемониалната дреха на ранга Пак Цъ. Съветник.

 

 

В един часа през нощта всички момичета в клуб „Лаймлайт“ бяха девственици. Поне така казваха на Джак Едмъндс, който седеше на стола си, отпиваше „Джак Даниълс“ и гледаше как танцьорките се извиват в такт с музиката. „Лаймлайт“ се помещаваше на първия етаж на „Патпон“, така че всички момичета бяха облечени, макар и доста оскъдно, по бикини или в дълбоко изрязани цели бански костюми. Ако някой искаше да гледа голи танцьорки или секс на живо, трябваше да се качи на горния етаж, но след четири дни в Банкок той беше видял всичко: момичета, които пронизват гърдите си с безопасни игли, горят се със свещи, използват вагиналните си мускули, за да изхвърлят стрелички или да напишат името си с дебел маркер. Беше гледал обикновен секс, между жени, с немска овчарка. Сега му беше омръзнало и предпочиташе да си седи и да пие в „Лаймлайт“, където поне нещо оставаше за въображението на клиента. Тук момичетата изглеждаха и по-красиви, макар че след половин дузина питиета и някоя вещица би изглеждала като спящата красавица. Големият овал на бара ограждаше издигнат подиум, където танцуваха десетина тайландки. Само няколко от тях се движеха по-ентусиазирано, но всички се усмихваха. Изглеждаха изморени, повечето бяха на крака почти четири часа. Танцуваха по веднъж на час за около двадесет минути. През останалото време седяха около бара или край масичките, галеха бедрата на клиентите и ги караха да им купуват напитки. Също като момичетата, седнали от двете страни на Едмъндс. Малките им длани настойчиво се движеха около слабините му. И двете изглеждаха под седемнадесетгодишни, но той знаеше колко е трудно да се определи възрастта на азиатките. Естествено, можеш да познаеш някоя малолетна, както и съвсем старите проститутки, които продължават да обхождат баровете и да търсят достатъчно пиян турист, който да не различи бръчките и белезите им. Но между двете крайности нямаше как да се познае възрастта. Всички бяха с еднаква гарвановочерна коса, гладка кафеникава кожа и блестящи кафяви очи.

Момичето вдясно се казваше Дел. Дългата й коса беше сплетена на плитка, увита около главата й като корона. Носеше яркозелен бански. На бедрото й имаше две рани от изгаряне с цигара, но вече зараснали. Той я попита от какво са, но тя само се усмихна и поклати глава. На една от китките й се виждаха три дълги белега. Не достатъчно дълбоки, за да изглеждат като опит за самоубийство и като че ли бяха направени по различно време, защото единият беше напълно зараснал, вторият леко червенееше, а последният имаше коричка. Другото момиче беше подстригано късо, по лицето й се виждаха трудни за скриване под грима пъпки от акне. Тя беше в червен бански, който едва прикриваше острите като лимони гърди, между които висеше малък медальон от нефрит на тънка златна верижка. Името й беше Нийд. Едмъндс знаеше достатъчно добре езика, за да разбере, че името означава „малка“. За десети път тази нощ тя го погледна, погали бедрото му и попита:

— Искаш ли да правим любов?

Зъбите й биха накарали всеки зъболекар да фалира. Бели, подредени и без нито една пломба. А в устата на Едмъндс имаше мостове и амалгама за не по-малко от пет хиляди долара. Първия път, когато го попита, той поклати глава и отвърна:

— Не тази нощ.

На петия път каза, че няма пари, но сега беше стигнал на етапа, когато отвърна:

— Може би по-късно.

— Искам сега — измърка тя и посочи Дел. — Две момичета, добра цена. — Другата кимна ентусиазирано и ръката й се присъедини към тази на Нийд. Двете нежно започнаха да галят слабините му. Джак въздъхна дълбоко и изпразни чашата си. Махна на сервитьорката зад бара и посочи своята чаша и тези на момичетата. Те пиеха лимонада, два пъти по-скъпа от неговото уиски. Така печелеха комисионата си за безалкохолни напитки плюс онова, което успееха да измъкнат от клиентите като бакшиш или за някой бърз сеанс.

— Искам да правим любов — настояваше Нийд, като се люшваше на стола си. Той реши, че задникът й е хубав. И имаше красиви твърди гърди. Пък и акнето не беше чак толкова грозно.

— Обичам те — каза Нийд.

— Нима? — учуди се той.

— Нима! — повториха в хор момичетата и се изкискаха. Джак ясно съзнаваше, че е поне три пъти по-стар от тях, но от това не се чувстваше по-малко възбуден.

— Сега. Много съм уморена — каза Дел, облегна чело на рамото му и започна да си играе с ципа на панталона му.

— Скоро — успокои я Едмъндс с пресъхнала уста, вече беше взел решение. Вдигна чашата си и отпи със затворени очи. Искаше двете момичета, но не беше чак толкова пиян, та да не усеща чувството на отвращение, зародило се в стомаха му. Случваше му се всеки път, когато влизаше в някой от баровете на Патпон. Сядаше сам, с намерение единствено да гледа и да пие, изпитваше само презрение към мъжете на средна възраст, които седяха в мрака и се натискаха с момичета, които биха могли да им бъдат дъщери. Той гледаше момичетата, разговаряше с тях, купуваше им питиета и зяпаше програмата, съзнаваше, че няма да се съблазни. Изпитваше яд към наглостта на един германски бизнесмен с достатъчно пари и три гънки гуши, който подхвърляше на коленете си едно шестнадесетгодишно дете и пъхаше набръчканата си длан отзад в банския й. Джак пък си приказваше с момичетата, питаше ги откъде са, откога са в Банкок и им купуваше напитки. Всеки път беше така. Алкохолът го отпускаше, техните ръце започваха да го галят и не след дълго мисълта да легне с някое момиче, на възраст да му бъде внучка, вече не му се виждаше неприемлива.

— Колко? — попита той Нийд и тя притвори очи. Разбра, че са го навили. — Колко за двете ви?

Тя му каза. Почти колкото за една бутилка свястно уиски в Щатите. Беше страшно евтино. Ръката на Дел стисна члена му през панталона.

— Сега? — попита тя и го погледна в очите.

— Но не тук — отвърна Едмъндс. Преди няколко дни беше ходил с едно момиче в стаичките отзад. Тя го нарече „набързо“. Помещението се намираше след тясно коридорче, беше малко и вътре имаше само двойно легло и мивка. Леглото беше покрито с чаршаф, изцапан господ знае с какво. Без възглавници, без одеяла. Стая, предназначена само за едно, осветена с виснала от тавана гола крушка. Момичето изглеждаше младо, твърде младо. Беше казала, че името й е Ор, но той цяла вечер я наричаше „номер 11“. Тази цифра беше изписана на картончето, закачено върху черно-белия й бански. И тя изглеждаше на толкова години. Ор беше взела парите от ръката му, клекна над мивката, изми се и настоя и той да направи същото. Беше му помогнала да се възбуди, отвори пакетчето и умело нахлузи презерватива на члена му. След това го беше дръпнала на леглото отгоре си. Краката й се издигнаха над задника му, тя ги кръстоса върху него и започна да се движи бързо и силно. Лицето й остана извърнато настрани с безжизнено изражение. Джак се беше почувствал излъган. Започна да се движи по-бързо и по-грубо, опитваше се да я накара да реагира, но тя само стискаше зъби.

— Погледни ме — беше извикал той, но тя продължи да си върши работата, за да свърши по-бързо. За да се върне на бара и към следващия клиент. Тогава Джак беше започнал да блъска. Искаше му се да я заболи, да я накара поне да усети болка, да я принуди да покаже, че го вижда, че го усеща в себе си. Момичето само трепна и затвори очи, но не каза нищо, а продължи да движи бедрата си, докато той свърши. Едмъндс се беше почувствал отвратен от себе си, засрамен от жестокостта си към нея. Беше се измил мълчаливо, даде й още една банкнота и излезе навън.

— Не набързо — каза той на Нийд. — Ще дойдете с мен в хотела. — Момичетата се усмихнаха. В стаята си разполагаше с голямо легло, чисти чаршафи и още пиячка. И щеше да има доста време, през което поне да се почувства като човешко същество, да усети, че към него се отнасят като с истински мъж. Влизането на момичетата нямаше да е проблем. В хотелите на Банкок знаеха откъде идват парите. Естествено, щяха да ги проверят на рецепцията и да запишат номерата на личните им карти, но не за да притесняват госта, а за да бъдат сигурни, че няма да го ограбят. И освен това нямаше да има прикрити иронични усмивки от страна на персонала, а само възпитано разбиране.

— Тръгваме ли? — попита Дел. — Аз надървен.

„Боже — помисли си Едмъндс, — откъде са научили всичко това?“ Но знаеше отговора. В леглото. По гръб. Ръцете им го стискаха, галеха, настояваха. Още две ръце започнаха да масажират врата му. Бавно и чувствено. Той наведе глава и въздъхна.

— Ммм — измърмори той. — Хубаво. Много хубаво.

Затвори очи и се концентрира върху хладните, силни длани на врата си. Момичето беше добро, много добро. Знаеше какво прави. Чувстваше как мускулите му се отпускат. Господи, каква ли беше в леглото? Би се разтопил в ръцете й. Тя можеше да направи каквото си поискаше с него.

Ръцете се спуснаха към рамената и продължиха да разтриват, стигнаха до сънната артерия и стиснаха. Прекъснаха притока на кръв към главата му. Очите му се изцъклиха и той опита да поеме дъх и да се отърве от стисналите го пръсти, преди да е припаднал. Изведнъж натискът изчезна и Джак падна с глава върху бара, бутна чашата си. Тя се разби на пода. Опитваше се да възстанови дишането си, а един съвсем мъжки глас зад него каза:

— Масаж ли ти се искаше, гадно копеле такова?

Нямаше нужда да се извръща, само един тъпанар на света можеше да се държи по такъв начин.

— Курва си ти, Файнбърг. Първокласна при това.

— Много обичам да ми говориш мръсотии, Едмъндс. Това ме възбужда.

Дел се смъкна от стола, за да освободи място за втория мъж, а той я потупа по гърба, тя се мушна между двамата и ръката й отново се плъзна по бедрото на Едмъндс.

— Предполагам, че искаш едно гадно питие?

— Джак, вече мислех, че изобщо няма да ме попиташ — провлечено изрече новодошлият. — А какво ще кажеш за едно за жена ти?

Файнбърг притежаваше особено чувство за хумор, но онова, което направи с врата му, не беше смешно. Той можеше да убива с дългите си като на пианист пръсти. И го беше правил. Едмъндс разтри вратните си мускули.

— Какво искаш?

— Ром и кола, благодаря.

Джак поръча, мислеше си кога за последен път беше срещал Рик Файнбърг. Май в главната квартира на ЦРУ във Вирджиния преди година и половина, на онова съвещание след оплесканата работа в Южна Африка. Файнбърг беше виновен, че е станала толкова мръсна. Една бомба, която трябваше да очисти някакъв генерал с гадно минало, уби и три минаващи наблизо деца, разкъсвайки ги на милион кървави парченца. Всъщност и двамата американци си бяха виновни, защото заложиха бомбата с обикновен часовников механизъм и когато тя избухна, те вече се бяха прибрали в хотела, но именно Файнбърг беше решил колко експлозив да се постави.

— Обичам силните гърмежи — беше казал той, когато пъхна чантата с бомбата под седалката на генералския мерцедес. Но Едмъндс не го разказа на следователите, когато се завърнаха в Ленгли. Джак страшно уважаваше чувството за колегиалност. Винаги е бил такъв човек, още откакто играеше в отбора на колежа. И винаги щеше да бъде.

Напитките пристигнаха и Файнбърг се наведе да отпие от чашата на бара. Като лъв от локва. Дел започна да гали бедрото му и да шепне в ухото.

Какво, по дяволите, правеше Рик в Банкок? Твърде голямо съвпадение би било да пият в един и същи бар. Сигурно Файнбърг го търсеше, макар че му оставаше повече от седмица отпуск. Джак го изгледа изучаващо. Беше висок и жилав като маратонец, но не достатъчно дълъг за баскетболист. Лицето му изглеждаше остро, с леко издадена брада и ъгловат нос между притворените очи, сякаш постоянно му се спеше. От последния път, когато го беше виждал, той си бе пуснал тънки мустачки, които се спускаха покрай свитите бледи устни. Файнбърг носеше трикотажна риза с къси ръкави на сиви райета и джинси, пристегната със зелено-червен колан на „Гучи“. Едмъндс отмести поглед от по-младия мъж към огледалната стена срещу себе си. Боже, колко стар изглеждаше! Коремът му висеше над колана на панталона и макар косата да си беше на място, цялата беше посивяла. Такава си беше от десет години насам, но докато преди можеше да си каже, че е преждевременно побелял, сега тя просто си беше сива. Лицето му, както и цялото тяло, беше по-месесто от това на Файнбърг, чертите му бяха поизгладени от подкожна тлъстина, но мрачният му поглед изобщо не се беше променил. Но това бе последица от твърде многото алкохол и дългите безсънни нощи. Като изкараше няколко дни в Щатите, очите му пак щяха да блеснат и щеше да изглежда по-бодър.

Глътна корема си, което подмлади с пет години отражението му, но му струваше големи усилия да стои така и затова го отпусна с тъжна въздишка. Видя, че Файнбърг го наблюдава в огледалото с усмивка на разбиране.

— Малко си понапълнял, Джак — каза той. — Спрял си утринната гимнастика, нали? Вече не ти се занимава, а?

— Що не дойдеш навън, да видиш колко ми са силите? — изръмжа му Едмъндс. — Още мога да те съборя и без килограм експлозив.

По-младият вдигна помирително ръце.

— Брей, колко сме обидчиви.

— Какво искаш, Рик?

— Достатъчно пари, любима жена и мир на земята. Нормалните неща, за които всеки си мечтае — отвърна той. — И няколко часа с това красиво малко момиче.

Едмъндс усети някъде в гърдите му да избухва нещо като ревност. Дел сякаш беше забравила за съществуването му, макар че пръстите на Нийд бяха все така настоятелни.

— Какво правиш тук, Рик? — настойчиво продължи да пита Джак.

— Просто минавам — въздъхна той, вперил поглед в Дел.

— Откъде?

— От Ленгли.

— Накъде?

— Хонконг.

— И?

— Какво „и“?

Нийд въздъхна дълбоко и Едмъндс усети топлия й дъх върху врата си.

— Имам чувството, че премълчаваш нещо.

Файнбърг се ухили.

— А, да. Забравих да ти кажа. Ти идваш с мен.

— Аз съм в отпуска, Рик. За почивка и възстановяване.

— Май повече за възстановяване, отколкото за почивка.

— Няма да спорим. Какво става?

Нийд се смъкна от стола, преглътнала факта, че е загубила вниманието от страна на Едмъндс. И парите му. Но беше сравнително рано и в бара имаше достатъчно клиенти. Дел я видя, че си тръгва, но реши да продължи да си опитва късмета с по-младия мъж.

— Малък проблем, за който шефовете ни искат да се погрижим.

— Познаваме ли го?

Файнбърг най-после се обърна да го погледне.

— Джеф Хауълс. Англичанинът. Познаваш ли го?

— Не си спомням. Какво е направил?

— Човече, не ни е работа да знаем защо и така нататък. Откога се интересуваш от това?

— Откакто ми прекратиха заслужената почивка — усмихна се Едмъндс.

— Убил е един наш човек в Хонконг.

— Кой?

— Жълт. Никога не съм го чувал. Някой си Нгъ. Наемник.

— Че защо англичанин ще убива някой от нашите?

— Пак питаш. — Той започна да си играе с малките гърди на Дел, като търкаше зърната им, за да ги накара да се втвърдят.

— Ще се любим ли? — попита го тя.

Файнбърг се ухили зверски и я стисна, тя се сви.

— Никога — каза й той, но продължи да стиска, в очите на момичето се показаха сълзи. Но тя не заплака, нито се опита да отстрани ръката му.

— Остави я на мира — каза Едмъндс.

— Станал си милозлив на старини — отвърна Рик, но пусна момичето. Тя избяга към тоалетната, Джак знаеше, че ще плаче там, далеч от тях. Сърцето го заболя. Може би Файнбърг беше прав, започнал е да се размеква.

— Странна работа — реши да се върне към задачата той.

— Явно е излязъл изпод контрол. Има психологически проблеми. Сигурен ли си, че не си чувал за него? Мислех, че познаваш всички в този бизнес, толкова отдавна си в него.

— На моята възраст ми се случва и да забравям — каза Едмъндс.

— Хей, не съм искал да те обидя.

— Сигурно. Е, какво знаем за този Хауълс?

— Пълна биография, снимки, дейност. Без такива подробности като адреса, но Хонконг вече е запечатан като жабешки гъз. Няма къде да иде.

— Звучи гот.

— Гот ли? Никой вече не казва „гот“. Тази думичка изчезна заедно с гащите на цветя.

Файнбърг видя яда в очите на Едмъндс и веднага вдигна ръце.

— Стига бе, човече, не бъди толкова чувствителен.

Джак се изсмя, изгълта питието си и се изправи със залитане.

— Връщам се в хотела. В колко часа ни е полетът?

— Малко преди обяд. Ще ти се обадя. Аз също съм в „Шератън“.

— Добре. Ти оставаш ли?

— Разбира се. Ще го имам онова момиченце. — Той посочи една от танцьорките, високо момиче с ботуши до коленете и дълга коса, хваната на опашка. — Ще я накарам да ми прави ужасни неща с тази коса. Да я обвие… — Едмъндс не чу останалото, защото тръгна към изхода и музиката го обгърна от всички страни. Мина край тоалетните и мярна Дел, облегната на стената. Очите й бяха червени, но тя се усмихна, когато го видя.

— Да правим любов? — с надежда попита тя. — Обичам те.

Едмъндс усети как го облива вълна от тъга, примесена с вина.

Извади портфейла си и й подаде две банкноти.

— Съжалявам — каза той и излезе в горещата нощ, изпълнена с мирис на подправки и отработени газове.

 

 

Дванадесетте ръководители на триади, които седяха тази вечер около кръглата маса, контролираха лъвския пай от наркотрафика, проституцията и незаконните залагания в Хонконг, както и част от законния бизнес на колонията. На Томас Нгъ обаче му приличаха на група пенсионери, събрали се да поговорят за предстояща екскурзия. Те седяха мълчаливо, от време на време кимаха или мърмореха тихо, докато Нгъ Вайсън, застанал пред портрета на бог Куан Кун, им разказваше събитията от изминалите четиридесет и осем часа. Той говореше тихо, с твърд глас и поглеждаше всеки от присъстващите в очите.

Те бяха пристигнали поотделно, всеки със собствена кола и телохранители, но идваха сами към къщата, а на входа ги посрещаше Нгъ Вайсън. Някои бяха облечени в измачкани скъпи костюми, други в маркови спортни дрехи, а един, който изглеждаше по-стар даже от домакина, пристигна в традиционна черна китайска носия с катарами от слонова кост. Всеки носеше малка чанта с церемониалното облекло. Един по един се качиха на горния етаж да се преоблекат, а после заеха местата си около масата. Томас стоеше отляво на двойната врата, скръстил ръце на гърди, а Чен беше застанал отдясно.

Старецът разказа за отвличането на внучката си от гуейлото, за изчезването и предполагаемото убийство на сина си и как са се сдобили със снимка на човека, когото смятат за отговорен. Замълча за момент, бавно огледа всички присъстващи и заговори отново.

— В миналото триадите често воюваха помежду си за територии и печалби, но тези дни са отминали. Останали са ни само няколко години, преди комунистите да вземат Хонконг, а ние знаем какво ще означава това. — По-възрастните мъже кимнаха в унисон. Един се изкашля шумно и се огледа къде да се изплюе, но се въздържа. — През последните години ние осъзнахме предимствата на сътрудничеството пред конфронтацията. Всеки увеличава печалбите си на собствена територия и не си губи времето и силите за конфликти. Сън Йон в Цим Ша Цуй, 14К в Монкок, Тан И във Ванчай и залива Косуей. — Той кимаше към съответните мъже, когато споменаваше триадите им. — Днес аз съм длъжен да поискам съвета ви в този труден за мен и моето семейство момент. Ние искаме да проведем хайка за този гуейло и със сигурност това търсене ще доведе до навлизането на мои хора в райони, където властта е ваша. Не желая нашите действия да бъдат разбрани погрешно, нито пък искам с нещо да ви обидя. Затова съм застанал пред вас и моля за разрешение.

Старецът прибра длани върху корема си и зачака.

Главата на дракона на Луен Инши пръв се изправи и заговори:

— Нгъ Вайсън, поднасям ти моите съболезнования за трагедията, която се е стоварила върху благородното ти семейство. Трагедия, която е още по-обидна, тъй като идва от ръката на варварин. Предлагам на хората ти безопасно преминаване през територията на Луен Инши, докато откриете човека, за когото говориш.

Последва го мъжът, който искаше да се изплюе при споменаването на комунистите. Той също се изправи и заяви подкрепата си. Но Томас знаеше, че и двамата са дребни риби, готови на всичко, за да се харесат и да се подмажат на баща му, защото означаваха, че все някога услугата им щеше да бъде възнаградена. Двамата заедно контролираха около петнадесет квадратни километра, повечето от които в Новите територии. Въпреки това Нгъ Вайсън се поклони на всеки от тях и им благодари сърдечно. Последва мълчание. Останалите водачи на триади се споглеждаха с каменни лица, чудеха се кой ще заговори следващ.

Главата на дракона на Тан И се изправи пръв — огромен мъж, с половин глава по-висок от Нгъ Вайсън и два пъти по-широк. На млади години той е бил един от най-опасните бойци на Тан И и беше излежал присъда в „Стенли“, тъй като отрязал главата на боец от вражеска триада. За убийството би трябвало да получи до живот, но триадата беше изпратила свои хора в Лондон, за да ликвидират двама от свидетелите, единият от които полицейски сержант. Мок Шинчи беше поомекнал след това, но не много. Въпреки седемдесетте си години, от главата му не бе паднал нито един косъм, макар вече да беше напълно побелял. И въпреки че мускулите му отдавна се бяха превърнали в сланина, той още правеше впечатление с фигурата си в червено кимоно. Преди пет години му бяха отстранили половината бял дроб и сега, когато дишаше, в гърлото му се чуваше хриптене.

— Аз споделям чувствата на говорилите преди мен, Нгъ Вайсън. И съм съгласен с онова, което ти каза за организациите, нашите семейства и мъдрото използване на възможностите. Никой от тук присъстващите не може да отрече, че откакто сме се отдали на бизнес и престанахме да се караме, всички просперираме.

Мъжете около масата заръмжаха и закимаха.

— Въпреки няколкото нищожни претенции за чужди територии — той изгледа назидателно един от по-младите мъже около масата, който наведе глава, — ние предпочитаме да си сътрудничим, вместо да враждуваме. — Мок Шинчи замълча, дишаше тежко, наведе се и подпря ръце на масата. — Според мен е дошло време да покажем, че това сътрудничество може да се разшири още повече. Ти си прав, Нгъ Вайсън, когато казваш, че ни остава малко време в Хонконг. Тук животът ще стане различен, щом дойдат на власт комунистите. Няма да е невъзможен, но ще бъде тежък. Лично аз се радвам, че няма да ме има, за да го видя.

При тези думи мъжете заклатиха глави, всички знаеха, че ракът отново се е развил и Мок Шинчи е отказал нова операция.

— Ти ни показа предимствата от прехвърлянето на бизнеса в чужбина, Нгъ Вайсън, макар че не всички от нас имат толкова умни синове като теб. — Кимна към Томас Нгъ, който се усмихна, доволен от признанието. — Когато ние се насочим към света, далеч от Хонконг и комунистите, трябва да го направим заедно, като партньори, а не като конкуренти. Защото въпреки различията си ние всички сме китайци. Длъжни сме да застанем заедно срещу света и да се подкрепяме един друг. Сигурен съм, че с приближаването на 1997 година това ще стане. Но тази нощ искам да направя стъпка в тази посока, да укрепя връзките на сътрудничеството. Това, което ти предлагам, Нгъ Вайсън, не е само разрешение за навлизане в територията на Тан И. Предлагам ти помощ. Триадата ми ще подкрепи търсенето на този варварин и ако го открием, ще ти го предадем. Правя това в името на приятелството и вярвам, че ще бъде възприето точно така. — Той изпъшка и седна тежко, а столът му изскърца.

Бащата на Нгъ се поклони на Главата на дракона Тан И.

— Благодарен съм ти за подкрепата, Мок Шинчи. — Нгъ Вайсън кимна на Чен, който тихо отвори вратата и се измъкна навън. — Приемам предложението ти и обещанието за приятелство. Ще се радвам на сътрудничеството между нашите организации.

След това и останалите изразиха желанието си да помогнат на Нгъ Вайсън, а Чен се върна в стаята, когато последният сядаше на мястото си. Учителят държеше дванадесет пачки с цветни снимки и тръгна бавно около масата, като поставяше по една пред всеки от водачите.

— Това са най-добрите снимки, които успяхме да направим на гуейлото — обясни бащата на Томас. — Знаем как изглежда, все още не е напуснал Хонконг или поне не го е направил през някое от пристанищата или летището Кай Так. Но не знаем неговото име, нито пък предполагаме къде се е скрил. Учителят Чен ще координира търсенето и може да бъде намерен тук по всяко време на деня или нощта.

Чен излезе от стаята и след по-малко от минута се върна със сака си. Внимателно затвори двойната врата и отиде до масата зад Нгъ Вайсън.

— А сега ви моля да се присъедините към мен в церемонията „Изгаряне на жълтия лист“ — продължи Главата на дракона. Зад него Чен отвори сака, извади жълт лист хартия и го постави до кръглата черна купа. Подаде на Главата на дракона черна четка за писане и отвори капачето на малко шишенце със синьо мастило. С внимателни премерени движения Нгъ Вайсън започна да пише върху хартията, като изговаряше на глас всеки от йероглифите. Изричаше клетвата за сътрудничество, за което се договориха всички. Мъжете около масата кимаха тежко. Когато завърши, той се приближи до Главата на дракона на триадата Тан И и му подаде листа и четката.

— Ще бъде чест за мен, ако ти се подпишеш пръв, Мок Шинчи.

Мок се усмихна и изписа трите йероглифа на името си под клетвата. Листът и четката след това преминаха по часовниковата стрелка през всички около масата, а когато върху него бяха положени дванадесетте подписа, Нгъ Вайсън добави и своя.

Чен извади кутия кибрит и бутилка вино. Главата на дракона задържа листа над купата, а учителят го запали. Пламъците обхванаха хартията и димът се издигна нагоре на облак, който сякаш излизаше от устата на Куан Кун. Воинът с червено лице като че гледаше през дима и ръцете му сякаш стиснаха по-здраво меча, който държеше пред гърдите си. Старецът държа горящата хартия, докато цялата не почерня, без да обръща внимание на болката от изгарянето, стиснал здраво зъби. Пламъкът трепна и угасна. Нгъ Вайсън пусна изгорелия лист в купата. Чен отвори бутилката и изля виното върху пепелта. Остави бутилката на масата, измъкна изпод кимоното си крив нож с дръжка от слонова кост и го подаде на Главата на дракона. Наведе се отново над сака и извади черна кокошка. Крилата й бяха завързани здраво за тялото, Нгъ Вайсън преряза вървите и я освободи. Главата на дракона хвана шията на кокошката с лявата си ръка и прекара ножа по врата й с едно рязко движение. Кръвта бликна в купата. Кокошката започна да се мята и няколко капки паднаха върху масата. Чен изчака птицата да замре, хвърли тялото в сака и пое окървавения нож от ръката на Нгъ Вайсън. Главата на дракона вдигна купата и разбърка съдържанието. С прикован към мъжете около масата поглед, той вдигна купата към устните си и отпи голяма глътка. След това я подаде на Мок Шинчи. Сместа от кръв и вино очерта червена линия над устните му като пародия на усмивка, ужасяваща клоунска усмивка. Мок я пое с почти религиозно преклонение, отпи и я връчи на мъжа вляво.

Купата обходи масата както преди това жълтия лист и всеки отпи от нея, накрая тя се върна при Нгъ Вайсън. Той я хвана внимателно, върна се към масата и я вдигна към изображението в рамка.

— Който пристъпи клетвата и предаде доверието на подписалите жълтия лист, да умре като кокошката — извика той и се обърна с лице към мъжете около масата. Хвърли купата на пода и тя се разби на стотици парченца. Останалата смес от сладникаво-лепкавата течност се разля по пода и образува малки локвички, тъй като не можеше да попие в лакираното дърво.

— И нека семействата им се разбият като купата — добави Нгъ.

Всички Глави на дракони кимнаха като един.