Стивън Ледър
Гладният призрак (2)

Почти същата мисъл мина през ума на Доналдсън след около четиридесет и осем часа, когато самолетът му приближаваше летището Денпасар. Две неща обичаше най-много на този свят. Едното да се потопи в четене на хубав трилър, а второто да прави секс с млади момчета. За предпочитане наистина малки момченца, които да са вързани и да хленчат. Възложената от Грей задача май щеше да удовлетвори и двете му страсти. Беше чувал, че момченцата в Индонезия са направо великолепни, с големи кафяви очи и нежни гладки кафеникави тела. Само мисълта за тях беше достатъчна, за да се възбуди.

Самолетът на „Гаруда“ изглеждаше нов и издържаното в синьо и сиво вътрешно обзавеждане блестеше от чистота. Но полетът сигурно беше от евтините, защото не предлагаше никакви екстри като филми или музика. Освен това вътре беше студено, ужасно студено. Но вместо да пусне отоплението, веднага след излитането от Хонконг усмихнатата стюардеса раздаде на пътниците одеяла. Сега краката му бяха замръзнали и той ругаеше Грей, че му е осигурил билети за икономичната класа. „Скръндза — помисли си той. — Сякаш няма да му одобрят разхода!“

Навън беше тъмно като в рог и докато самолетът се снижаваше, на острова почти не се виждаха светлини. Той хвърли последен поглед на брошурата на авиолиниите, в която пишеше, че Индонезия има сто шейсет и пет милиона население, пръснато по тринайсет хиляди шестстотин шестдесет и седем островчета. „По-голямата част от местните жители са на възраст под двадесет години — помисли си с удоволствие Доналдсън. — И половината от тях са момчета.“ Тристата етнически групи говореха на петстотин осемдесет и три различни езика, но той нямаше намерение да си губи времето с приказки. Въпреки студа в самолета, дланите му се изпотиха.

Не видя пистата, докато машината не подскочи силно във въздуха преди самото кацане. „Гаден Трети свят“ — помисли си кисело.

Самолетът спря на около стотина метра от сградата на терминала и Доналдсън с досада разбра, че заедно с около петдесетината останали пътници ще трябва да се придвижи пеша. Господи, колко горещо и влажно беше навън! Още преди да е слязъл по подвижната стълба, почувства потта по лицето си и се задъха. Въздухът беше изпълнен с цвъртене на щурци и други нощни насекоми, които предявяваха териториалните си права, отправяха предложения за брак или каквото там насекомите смятат за жизненоважно след спускането на нощта. Група китайски туристи от Хонконг изпревари Доналдсън, като минаха от двете му страни и се събраха отново отпреде му като рибен пасаж около риф. Тъпите азиатци говореха, без да спират.

По гърба му вече се стичаше пот и той усещаше ручейчетата по бедрата си под лекия костюм, с който беше облечен. Премести чантата си на другото рамо и трепна, когато тясната найлонова лента се впи в плътта под тънката тъкан.

Влезе в сградата и с благодарност вдъхна хладния въздух вътре, а кожата му моментално настръхна. Паспортната и митническа проверка мина бързо. Явно на острова обслужваха добре чуждестранните туристи. Доналдсън мярна две униформени млади момчета, за които с удоволствие би умрял. Или заплатил. Кожата им беше с цвят на полиран махагон, а красивите кафяви очи изглеждаха пълни със сълзи, макар че и двамата отвърнаха весело на усмивката му. „Не бързай, момче — каза си Доналдсън. — След като си свършиш работата в Джакарта, на връщане. Няколко дни напълно заслужено удоволствие за добре свършената работа.“ Господи, пак се беше възбудил.

Излезе от митницата и тръгна към чакалнята, заобиколен от облечени в отпуснати тениски и избелели джинси индонезийци, но те не бяха толкова привлекателни като униформените младежи, от които се откъсна с такава мъка.

— Такси? Такси? Искате ли такси? — повтаряха те в хор.

— Да, да — отвърна той, започваше да се поти отново. — Кой от вас говори най-добре английски?

Свали очилата си и ги избърса сигурно за десети път след излизането от летящия фризер.

— Аз говоря добре английски, сър — каза мъжът отляво, висок почти колкото него, но много по-слаб и с извити мустаци. Май и той се измъчваше от горещината, също като англичанина.

Мъжът изглеждаше доста умен и Доналдсън тръгна с него през отворените врати към редицата очукани коли. Вече си беше избрал шофьор и останалите се отдалечиха в търсене на нова плячка. Индонезиецът взе чантата му и го заведе до стара кола с неизвестна марка, която някога сигурно е била зелена, синя или черна. Беше паркирана на известно разстояние от сградата и нямаше осветление, за да може да определи със сигурност цвета. По пътя, докато следваше шофьора, Доналдсън на два пъти хлътна в дупки и изруга на глас.

— Сър? — Шофьорът отвори задната врата на колата и хвърли вътре чантата.

— Нищо — отвърна той и се вмъкна вътре. Беше тапицирано с някаква мъхеста материя, а от огледалото за обратно виждане висяха месингови звънчета.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Мамка му! — възкликна внезапно Доналдсън, нямаше местна валута. — Чакай тук. Трябва да сменя пари — изскочи от колата и забърза към сградата.

Шофьорът не желаеше да изпусне клиента си и хукна след него.

— Няма проблем, в хотелите сменят валута — извика той зад него.

— Няма да ходим в хотел.

Думите му разтревожиха шофьора и той остана да чака неспокойно, докато Доналдсън сменяше шепа банкноти от по десет паунда. Смешните местни банкноти бяха с купища нули и той си помисли, че вероятно за нула време е станал милионер по тукашните стандарти.

Докато вървеше обратно към таксито, той обясни на шофьора къде иска да отиде. Да тръгне към хотел „Оберой“, но да продължи около километър по-нататък до кръстовището и да свие наляво. Хауълс живееше във вила, близо до морския бряг, на края на пътя.

— Искате в хотел „Оберой“ — кимна шофьорът и потегли.

— Не, идиот такъв — изсъска Доналдсън и повтори инструкциите си на усмихнатия шофьор.

Когато свърши, онзи се ухили още повече и каза:

— Няма проблеми.

— Дано — измърмори англичанинът.

Шофьорът продължи напред, като си тананикаше тихо. Беше горещо. Доналдсън го потупа по рамото.

— Пусни климатика — каза той.

Шофьорът се извърна с усмивка.

— Няма климатик. Съжалявам. Отвори прозорец.

— Страхотно! — възкликна мрачно Доналдсън и се отпусна на седалката. Спусна прозореца докрай и подложи лицето си на вятъра, който го блъсна като гореща вълна от сешоар, и той продължи да се поти.

Светлините на летището бързо останаха зад тях. Движеха се по двупосочен черен път и колата извиваше непрекъснато, за да избегне пешеходците. „Бог знае защо толкова хора са навън посред нощ“ — помисли си Доналдсън. Може би телевизията им не ставаше за нищо. Жени с ярки дрехи носеха чували на главите си, деца тичаха около родителите си, младежи вървяха прегърнати, хванали се за ръце. Тъмнината отвъд светлината от фаровете на колата изглеждаше непрогледна, но шофьорът като че ли имаше шесто чувство, което го караше да натиска клаксона и да извива, преди да е видял пешеходец. Покрай тях непрекъснато бръмчаха мотоциклети с наведени над кормилото млади мъже без каски, зад тях седяха момичета, косите им се развяваха на вятъра, а на очите им бяха избили сълзи.

Доналдсън притвори клепачи и опита да се отпусне, а когато погледна отново навън, колата беше върху съвсем пуст път. През отворения прозорец се виждаше обсипаното със звезди небе, но луна нямаше и полето от двете страни на пътя беше съвсем тъмно.

— Колко още? — попита той шофьора.

— Не много. Скоро — отвърна индонезиецът. Той посочи наляво от пътя. — Маймуни. Много маймуни.

Доналдсън се взря в тъмнината. Нищо. Присви очи. Пак нищо. Опита с широко отворени очи. Никакъв успех. Шофьорът гледаше очаквателно през рамо и чакаше някаква реакция.

— Супер — извика англичанинът. Шофьорът кимна с явно удоволствие.

След няколко минути посочи вдясно.

— Оризови полета.

Доналдсън погледна. Тъмно като в рог.

— Фантастично.

Шофьорът сви наляво и пътят се стесни, но като че ли отново си беше двупосочен с места за пресичане на всеки петстотин метра. Индонезиецът посочи вляво и каза:

— Много стар храм. Много известен.

Клиентът му дори не си направи труда да погледне.

— Великолепно — каза той и се облегна назад със затворени очи. Може би другият щеше да млъкне, ако помислеше, че е заспал.

Тактиката му не донесе никакъв успех. Шофьорът продължи да сочи забележителностите покрай пътя и Доналдсън отговаряше със „супер“, „фантастично“ и „великолепно“.

Минаха покрай редица магазини, които се точеха на километри, и въпреки късния час всички бяха отворени — смесица от евтини и приятни ресторантчета, бутици с тениски и памучни дрехи, магазинчета без витрини, претъпкани с аудиокасети. „Сигурно са пиратски — помисли си англичанинът. — Евтини записи, продавани за една десета от официалната цена.“ Изглежда единствените клиенти бяха туристите — руси жени с дебели бедра и отпуснати бюстове без сутиени, мъже с дълги коси и изгоряла кожа, облечени в широки тениски, шорти и сандали. Никъде не видя магазин за храна или ежедневни стоки като сапуни, прах за пране или зеленчуци. Явно това беше нещо като азиатски моден пазар.

— Искаш да спра тук? — попита шофьорът.

Доналдсън поклати глава:

— Наближаваме ли?

— Скоро — отвърна индонезиецът и натисна клаксона, за да спре един жълт джип, който се опитваше да се включи в движението откъм тъмния страничен път.

Колата забави ход и се подреди зад колоната ландроувъри, джипове и велосипеди, които май не бързаха за никъде. „Сигурно е от горещината“ — помисли Доналдсън и отново избърса стъклата на очилата си. Някакъв слаб, леко плешив мъж си купи от уличен продавач купичка с местна храна и се облегна на спрялата кола, за да се нахрани, приятелката му, жена с доста широки бедра и коса с цвят на царевица, сплетена на множество плитки, го зяпаше глупаво.

— Вкусно е, нали? — извика той с пълна уста, тя се усмихна и кимна.

„Още един болен от хепатит Б — помисли си Доналдсън. — Безгрижен като истински янки.“

Въздухът в колата започна да мирише на изгорели газове, но при тази горещина не му се искаше да вдигне стъклото на прозореца. Извади носна кърпа и покри устата и носа си. Като че ли нямаше особен ефект. Опита да задържи дъха си, но това го замая още повече.

Излязоха от района с магазините и отново се потопиха в тъмнина. Фаровете осветиха три пътни знака, на които бе обозначено, че хотелите са вляво, и колата спря. Шофьорът посочи през прозореца напред.

— „Оберой“ — каза той.

— Добре — надигна се Доналдсън. — Карай направо.

— Направо?

— Само напред — махна с ръка към предницата на колата. Погледна километража. Грей беше казал да продължи на около километър и половина след хотела. На километър и четиристотин метра стигнаха до кръстовище и той заповяда на шофьора да завие наляво. Човекът нещо се поразтревожи, но си спомни купчината валута, която беше сменил Доналдсън. Поредният откачен турист, вероятно попрекалил с алкохола в самолета.

Пътят скоро се стесни и на фаровете на колата от двете страни се виждаха ниви и пръснати високи дървета. Стана малко по-хладно и на няколко пъти му се стори, че долавя мириса на море. На около тридесетина метра вдясно от пътя се издигаше висок остър покрив, под който на светлината на звездите се очертаваше нещо като квадратна сграда.

Потупа шофьора по рамото.

— Спри тук — каза му той.

— Тук? — учуди се шофьорът, но разбра по лицето му, че отговорът е „да“, и натисна спирачката.

— Колко? — попита Доналдсън и внезапно си спомни, че не попита за цената, преди да наеме таксито. Очите на шофьора светнаха, той се беше сетил за същото. Шофьорът измърмори цифра с много нули в края, но англичанинът беше твърде изморен, за да се опитва да я пресметне в нормални пари. Бързо преброи шепа банкноти и ги хвърли на предната седалка.

— Много благодаря — каза той.

— Няма защо — отвърна шофьорът, кимаше на всяка дума. — Добър английски, а?

— Прекрасен — съгласи се Доналдсън, грабна чантата си и се измъкна от колата. Десният му крак беше изтръпнал.

Колата направи широк обратен завой и потегли назад по пътя и той остана сам в тъмнината, с изтръпнал крак. Въздъхна и закуцука към къщата.

Отблизо изглеждаше, че стряхата на покрива е осветена с топъл отблясък, макар върхът му да тъне в мрака. После разбра, че всъщност това е стена, на половината на човешки ръст, която заобикаля къщата. Светлината идеше отвътре. Откъм пътя нямаше врата и той зави вляво покрай стената. Отново не намери врата. Вървеше към морето, вълните шумно се разбиваха в брега. Стъпваше върху трева, но когато очите му свикнаха със светлината на звездите, успя да различи белезникава ивица, която трябва да беше плажът.

Спря и се заслуша. През шума на вълните се чуваше музика. „Пинк Флойд“. „Тъмната страна на луната“. Господи, това беше толкова отдавна!

Сви вдясно и намери вратата — две потъмнели от времето дъски под каменна арка. Вляво имаше метална камбанка, към чието езиче беше вързана дълга връв. Посегна към нея, но забеляза, че вратата не е затворена, през процеп от около десетина сантиметра се процеждаше светлина. Бутна леко вратата и процепът тихо се разшири. Сега чуваше по-ясно музиката. Вътре имаше втора стена, направена от същите груби камъни, нещо като вътрешна бариера, висока около метър и половина. Отгоре се издигаше каменен орел, кокошка или може би ангел. Или пък някаква комбинация от трите, не можеше да се види добре поради светлината, идеща отзад.

Доналдсън зави рязко вляво, измина около три метра, сви вдясно към малък двор, заобиколен със свежи зелени растения. В другия край на ограденото с каменни стени дворче имаше малък басейн, който се пълнеше с вода от устата на каменен лъв, вграден в стената. На повърхността плуваха лилии и нежно се полюшваха от вълните. Някъде приглушено крякаше жаба, сякаш се страхуваше да не привлече внимание. Басейнът се осветяваше от три лампи в стената и мекия блясък откъм големите френски прозорци, които водеха навътре към къщата. Доналдсън пристъпи напред, прескочи една кафява змия, която се извиваше към водата. Някъде над главата му изкрещя нощна птица, писъкът се усили постепенно, но изведнъж замлъкна внезапно като свистене на снаряд във военен филм. Дясната му ръка, стиснала здраво презрамката на чантата, впита в рамото му, беше мокра от пот. „От горещината е“ — каза си той, опитваше се да не обръща внимание на миризмата на страх от тялото си. Кучетата усещаха миризмата на страха, той ги караше да настръхват и да ръмжат. Всичко беше заради проклетата горещина. Нищо друго. „Господи, какво правя тук? — попита го писклив вътрешен глас като на уплашен ученик. — Хауълс е звяр!“ Той потисна тревогата си и тръгна напред към музиката на „Пинк Флойд“ и прозорците.

Сега виждаше стаята. Френският прозорец беше като рамка на картина на благословен домашен уют, където бяха изобразени мъж и две момичета. Тримата седяха в другия край на стаята около малка маса, мъжът с гръб към прозореца, а момичетата от двете му страни. Косата му беше хваната с ластик на тила в къса опашка и главата му се движеше напред-назад, хранеше се от някаква купа. Седеше на пода със скръстени крака, облечен в избелели джинси и бяла риза с навити над лактите ръкави. Момичетата приличаха на близначки, красиви като момченца. Тримата се хранеха, разговаряха и се смееха. Момичетата бяха късо подстригани и изглеждаха много млади, кожата им беше нежна, очите блестящи, ресниците тъмни. От време на време някоя от тях посягаше да докосне мъжа, да добави ориз в купичката или да му подаде месо. Доналдсън виждаше движенията на устните им, но музиката заглушаваше думите. Момичетата бяха облечени в прости, басмени рокли, отворени на врата, но ръцете им бяха покрити до китките. Едната имаше тънка златна верижка на врата, по друго той не можеше да ги различи. Момчешкият им външен вид му се стори твърде привлекателен, но едновременно с това се чувстваше отблъснат от женствеността им. Той извади кърпата си и отново избърса чело. Прибра кърпата в джоба си и почука леко по стъклото.

Каквото и да бяха сторили с Хауълс психолозите, то не беше засегнало реакциите му. С едно плавно движение той остави купата върху масата, изправи се и се дръпна на три крачки от масата, по-далеч от момичетата, застана встрани спрямо натрапника, но впери поглед в него. Доналдсън усети неприятно присвиване в стомаха, знаеше, че ако Хауълс имаше пистолет в ръката си, той вече щеше да е мъртъв. Да, това наистина беше Хауълс, убеден беше. И все пак изглеждаше различно. Лицето беше по-слабо, меката брада и мустаците бяха новост. Беше отслабнал доста, не че някога имаше по тялото си друго освен здрави мускули, но сега изглеждаше почти кльощав. Стомахът му беше съвсем плосък, гърбът и краката му бяха с мускули на маратонец. Хауълс каза нещо на момичетата и те бавно се отдалечиха от масата с тревожен израз на лицата си. Пенсионираният убиец като че гледаше през Доналдсън с неподвижните си светлокафяви очи и за миг англичанинът си помисли, че може би отражението на светлината не му позволява да види извън прозореца. Не, не беше възможно, нали и отвън светеха лампи. Той протегна ръка и почука отново.

Хауълс тръгна бавно напред, докосваше пода първо с пръсти, готов да скочи всеки миг. Не приличаше на бивш служител на САС, нито на професионален убиец, а по-скоро на наркоман, лишил се от нужната си доза, но в котешката му походка имаше нещо изнервящо. Музиката в стаята все още гърмеше силно, но Доналдсън знаеше, че Хауълс се придвижва напълно безшумно.

Той се приближи и отвори прозореца, англичанинът се дръпна назад, музиката се усили. Хауълс не каза нищо, поглади брадата си, впил поглед в натрапника. Внезапно Доналдсън усети напрежение в пикочния си мехур. Беше объркан, чудеше се какво да каже. „Здрасти, Джеф, помниш ли ме?“ Или може би: „Предполагам, вие сте господин Хауълс?“ А защо не: „Извинете, май съм сбъркал адреса?“ А после да изчезне оттук, както настояваше вътрешният глас? Той се изкашля леко, за да прочисти гърлото си. Зачуди се как беше възможно тялото му да е потънало в пот, а устата му да е съвсем суха.

— Джеф Хауълс? — проговори с несигурен глас.

Той кимна бавно, продължаваше да поглажда брадата си.

— Ами… може ли да вляза?

Хауълс не каза нищо.

— Грей ме изпраща — добави Доналдсън почти умолително. — От Лондон.

Убиецът се усмихна с бавна увереност и разкри равните си бели зъби. Приличаше на истинска усмивка, дори приятелска, а не на изкуствените гримаси на отегчен продавач на стари коли. Доналдсън веднага се почувства по-спокоен и се отпусна. Домакинът пристъпи встрани и отвори по-широко прозореца.

— Влез — каза той, а Доналдсън се изненада от мекия му и приятен тон. — Страхувам се, че не ми идват много гости.

Гостът прекрачи ниския перваз. Мина край Хауълс и неволно трепна. Дали си го спомняше? Вероятно не, сигурно се дължеше на промиването на мозъка.

Стаята беше квадратна, около шест на шест метра. Вляво имаше две врати от тъмночервено дърво, което като че ли излъчваше топлина. Нямаше климатик, но окаченият на тавана вентилатор правеше всичко възможно да раздвижва въздуха. Стените бяха бели, с поставени в рамки картини, на които бяха изобразени някакви местни божества. „Подредено с вкус — помисли си Доналдсън, — но някак плашещо.“ Това не бяха божества, които да помогнат на нещастния и да защитят слабия, а жестоки богове, готови да убиват и обезобразяват. Между двете големи врати беше поставен голям резбован дървен сандък с катинар, отгоре бяха струпани купчина вестници и списания. Мебелите бяха изработени от същото червено дърво като вратите — дълъг нисък шкаф, пълна с книги библиотека, три кресла и диван с бежови възглавници. Момичетата бяха застанали зад едно от креслата, държаха се за ръце и оглеждаха Доналдсън през спуснати мигли. Вляво от тях се виждаше матовочерна стереоуредба, очевидно доста скъпа, с две огромни тонколони. Прозорецът зад гърба му се затвори с рязко скърцане и той подскочи. Обърна се, Хауълс го гледаше с весела усмивка.

— Извинявай — кимна той. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не — отвърна Доналдсън. — Не, благодаря. Няма нужда.

Във въздуха се носеше сладникав мирис, който идеше от нещо като олтар в стената между двете врати — боядисана в кървавочервено дървена кутия, отворена отпред. Там димяха три дървени пръчици, а пред тях лежаха на пръв поглед небрежно хвърлени някакви загниващи плодове и букетче жълти цветя. Хауълс се отпусна на едно от креслата и изпъна дългите си крака.

Доналдсън седна на дивана, постави пътната си чанта на коленете, но реши, че ще му е неудобно, и я бутна настрани.

— Така… — провлече несигурно той, домакинът повдигна вежди.

Албумът беше към края си. Оставаше още една песен: „Повреда в мозъка“. Думите й отекнаха в главата му: „Вземаш скалпела, правиш промяна, подреждаш ме отново, за да стана здрав.“

„Съвсем точно“ — помисли си той. Само дето не скалпелът на хирурга е променил личността на Хауълс, а дълбоката хипноза и лекарствата. А в джоба му бяха цветните карти, които щяха да върнат към живот стария Хауълс. Хауълс психопатът. Хауълс убиецът.

— Така — повтори Доналдсън. Не знаеше как да започне. Грей му беше казал съвсем ясно: първо да провери доколко ефективно е било лечението, а после да извади картите. Но какво, по дяволите, да кажеше? „Това е човекът, когото искаме да убиеш? Да елиминираш? Да унищожиш на всяка цена?“

Момичетата се престрашиха и седнаха на пода от двете страни на Хауълс, гледаха нагоре към него като верни кученца. Изглеждаха миловидни. „Господи, а какви ли ще са момченцата?“ помисли англичанинът.

— Може ли да поговорим насаме? — попита той.

— Разбира се — отвърна домакинът и каза нещо на някакъв пеещ език на момичетата. Те го погледнаха, сякаш ги беше ударил, но той им се усмихна и каза още нещо. Те закимаха радостно, хванаха се за ръце и излязоха през една от вратите. Вероятно към спалнята, реши Доналдсън.

— Познавам ли те? — попита любезно Хауълс, почесваше брадата си небрежно и го разглеждаше със сдържано любопитство.

Доналдсън преглътна трудно:

— Мисля, че сме се виждали на няколко пъти в Лондон. Ти може и да не си спомняш. — Мирисът на горящите ароматни пръчици стана по-силен, изпълни въздуха и той имаше чувството, че ще се задуши.

— И казваш, че те изпраща Грей?

— Да — потвърди той и се изкашля шумно. — Помниш ли го?

— Разбира се.

— Имам да ти предам съобщение от него.

— И?

Доналдсън се обърка.

— Какво „и“?

— Какво е съобщението — търпеливо попита Хауълс.

— Той иска отново да работиш за него.

— Както преди ли?

Англичанинът кимна:

— Точно така.

Хауълс го изгледа тъжно. Смъкна се от креслото и облегна глава на възглавницата с поглед към тавана.

— Вече не върша такава работа.

— Каква работа?

— Знаеш какво имам предвид. Сега съм друг човек. Аз съм будист. — Помълча известно време със затворени очи. — Не мога. Това е част от живота ми, която предпочитам да забравя. Вече не мога да убивам. Дори съм станал вегетарианец.

Доналдсън посегна към чантата си и отвори ципа.

— Грей ме помоли да ти дам нещо, което според него ще промени решението ти.

— Нищо не може да го промени. Върни се и му кажи от мое име „не, благодаря“.

Доналдсън тършуваше нервно из чантата, намери двата затворени плика, които му беше дал Грей в Англия. По-тънкият беше най-отгоре и той го отвори. Вътре, както беше казал шефът, се намираха трите цветни картички, големи колкото подложки за бирени чаши. Едната светлозелена, другата синя с жълтеникав отблясък, а третата сребристобежова, но с променящ се оттенък. На гърба на всяка със син химикал беше изписана цифра: 1,2 и 3.

— Грей каза, че трябва да ти покажа тези неща — каза Доналдсън и се изправи. Застана пред него с картите в ръка като фокусник, приготвящ номер. С лека въздишка Хауълс вдигна ръка и взе картата с номер едно на гърба.

— И какво би трябвало да е това? — попита той, загледан в зелената карта. Обърна я и видя цифрата. Доналдсън облиза горната си устна и подаде карта номер две. Синкавата. Пенсионираният убиец се намръщи и се поизправи, по-скоро объркан, отколкото разтревожен. Сви рамене и протегна ръка да я върне.

— Има още една — каза Доналдсън и подаде последната.

Не знаеше какво очаква да се случи, макар да беше премислял тази сцена много пъти след излитането от „Хийтроу“. Може би лек епилептичен припадък, треперене на клепачите, загуба на съзнание, израз на току-що събуден от сън човек, може би объркани въпроси от рода на „къде съм“, „кой съм?“

За голямо негово съжаление, Хауълс не направи нищо подобно. Той само се намръщи по-силно, огледа отново трите картички, обърна ги наопаки и му ги върна.

— И какво би трябвало да означава това? Някаква парола ли?

Сега Доналдсън се обърка. Какво не беше наред? Той провери картичките, увери се, че ги е подал в правилна последователност, и ги прибра обратно в плика.

— Чувстваш ли се някак различен?

Хауълс изсъска като котка.

Англичанинът поклати глава, опитваше се напразно да се отърве от мириса на ароматичните пръчици. Задържа втория, по-тежък плик в ръце и се зачуди дали има смисъл да му го дава. Експериментът очевидно се беше провалил. Какъвто и да беше преди Хауълс, сега инстинктът му на убиец бе равен на този на домашен заек. Пусна запечатания плик в скута на седналия мъж и недоволно се върна да седне на мястото си.

— Какво е това? — попита Хауълс.

— Писмо. От Грей. Моите заповеди бяха да ти покажа картичките и да ти предам плика.

— Задачата е изпълнена — кимна домакинът и отвори плика.

— Да, вероятно е така — отвърна намръщено англичанинът. Наблюдаваше внимателно как изважда листовете и пачка пари. Хауълс зачете мълчаливо. Веднъж повдигна вежди и отново изсумтя.

— Май е по-добре да си тръгвам — каза Доналдсън. — Мога ли да повикам такси оттук?

Хауълс поклати глава, без да откъсва очи от писмото.

— Няма телефон — каза той. — Почакай да свърша и ще те закарам в града.

Доналдсън се облегна в креслото, нервно навиваше и развиваше дръжката на пътната си чанта. Накрая Хауълс свърши. Сгъна листовете и ги прибра в плика заедно с парите, остави го върху масата до недовършената вечеря.

— Много интересно — каза той. — И Грей очаква да му свърша тази работа, така ли? — стана и разтърси ръце встрани, сякаш да раздвижи кръвта в тях. — Това грубо копеле не се е променило, а?

Доналдсън се усмихна притеснено.

— Не, но мисля, че очакваше това от теб. — Стана и преметна чантата през рамо. — Имаш ли кола?

— Джип. Отзад е.

— Много мило от твоя страна.

Убиецът се усмихна и пристъпи напред. Дясната му ръка се изви настрани, после се сгъна с изпънати назад пръсти, за да удари първо с дланта. Разби хрущяла на носа на Доналдсън, парчетата от костта се забиха право в мозъка. Краката му се подгънаха и той падна на пода. По брадичката му течеше кръв. „Хубаво, чисто убийство“ — помисли си Хауълс за движението, което беше упражнявал хиляди пъти, но до днес не бе използвал. Почувства сгряващо удовлетворение от лекотата, с която го извърши, от усещането за счупването на носа, скоростта на удара и факта, че жертвата не успя да реагира или да издаде някакъв звук. Погледна надолу към трупа и топлинката се превърна в друго, почти сексуално усещане, тръпка, която премина по гръбнака и го накара да затаи дъх. Като оргазъм. Само че по-хубаво. Хауълс искаше да има повече време, за да си поиграе, да продължи усещането. Но момичетата бяха в спалнята, а той не искаше да ги тревожи. Тръпката на удоволствие премина и както винаги му остави чувство на загуба, някакъв сърбеж, който му се искаше да успокои. Отвори сандъка, вдигна трупа и го пусна вътре. По-късно, след като момичетата заспяха, щеше да го зарови. Но сега чувстваше глад. Искаше пържола. Дебела и недопечена. Беше чакал толкова дълго…