Стивън Ледър
Гладният призрак (18)

Телефонът върху бюрото на Дуган звънна и той вдигна веднага слушалката с мисълта, че може да е Цвете. Но още докато я приближаваше към ухото си, разбра, че не е тя. Беше Белами.

— Какво, по дяволите, става, Пат?

— В какъв смисъл?

— Какво ти каза тя?

Патрик разбра, че отсега нататък трябва да внимава много. Намираше се в непознати води, нямаше представа какво и колко знае Белами, нито пък каква част от историята на Цвете отговаря на истината. Не искаше да лъже приятеля си, но пък между него и Цвете съществуваше връзка, доверие, които той не искаше да изложи на опасност.

— Била ритната от някакъв гуейло в хотелската стая и пак той нападнал двамата мъже, с които е била.

— И?

— И какво?

Глъсът на Белами звучеше сърдито и Дуган се зарадва, че говорят по телефона, а не един срещу друг на масата в стаята за разпити.

— Не ме занасяй, Дуган. Какво е правела в хотелската стая? И кои са били двамата биячи с нея? Защо са се опитвали да инжектират стимулант в гуейлото? При това достатъчно количество, което да повали и слон.

— Получи ли резултатите от лабораторията?

— А ти как мислиш, по дяволите? Слушай, Пат, знам, че ти е трудно, както на всеки в полицията. Но това не е нищо в сравнение с онези лайна, които всеки момент ще се изсипят отвсякъде върху нас по този въпрос.

— Тя нищо не ми каза, Джеф. Честно. Беше натъпкана с успокоителни и в шок. Не е в състояние да говори.

— Сестрата твърди друго. Прекарал си цели петнадесет минути в разговор с нея.

— Тя бълнуваше бе, човек — изпъшка Дуган. — Несвързано. Пълни безсмислици. Най-добре да я оставим за ден-два, докато дойде поне малко на себе си.

— Късно е — отвърна Белами и сърцето на Пат се сви.

— О, боже — изпъшка той. — Да не е…

— Не, тъпо копеле, не е мъртва. Но вече не е в болницата. Някаква група идиоти от агенция „Синхуа“ пристигнали и я отвели на летището. А самолетът на китайските авиолинии излетял половин час преди разписанието си с нея на борда. Става нещо много странно, Дуган, и имам чувството, че ти знаеш какво.

— И аз съм объркан като теб, Джеф.

— Гледай наистина да си, старче.

— Това заплаха ли е?

— Приеми го както искаш. Но на твое място бих забравил всяка мисъл за кариера в хонконгската полиция.

Патрик чу тихо щракване, но беше сигурен, че Белами е тръшнал слушалката.

 

 

Лин и Дзъ останаха в колата, а Нгъ въведе госпожица Куинлън в къщата. Телевизорът и видеото от хола бяха преместени на бюрото в кабинета. На дивана имаше купчина касети и Томас постави една във видеото.

— Седнете на дивана, госпожице Куинлън. Или предпочитате да ви донеса кресло? — попита той.

— Тук е добре, благодаря.

Прислужницата влезе в кабинета и пое палтото й, а тя благодари тихо.

— Да ви поръчам ли чаша чай? — попита Нгъ, за да я накара да се отпусне. Ако беше твърде напрегната, можеше да пропусне нещо.

— Благодаря, не.

Директорката свали очилата си и ги избърса. В кабинета влезе Чен и Томас й го представи.

— Господин Чен ще остане тук с вас — обясни той. — Ако познаете някого на записите, моля, кажете му.

Чен взе дървен стол, свали червената му възглавница и го постави до дивана. Седна, поставил длани в скута си, и се усмихна на госпожица Куинлън.

— Готова ли сте? — попита Нгъ.

Жената кимна и той включи видеото. След няколко секунди на екрана се появи изглед на пристана. Картината се местеше наляво и надясно и показваше на пръв поглед случайни лица, които се размазваха и изчезваха бързо. Томас усети, че му се повдига, като гледа екрана. Сякаш се намираше в клатушкащ се кораб. Никак не завиждаше на директорката за часовете, които трябваше да прекара тук.

Обърна се към Чен на китайски, заповяда му да се увери, че тя гледа внимателно. Ако отклонеше вниманието си, лентата да се върне. Ако до края не разпознаеше никого, да изгледа всички ленти отново. Приготви се да излезе и едва не се блъсна в Джил, която се беше появила на вратата. Изглеждаше доста кошмарно, с подпухнало от плач бледо лице, тъмни кръгове под очите, мътен поглед и разрошена коса.

Устните й се изпънаха в животинско озъбване.

— Какво, по дяволите, прави тази дърта брантия в дома ми? — изсъска тя. — Махнете я! Искам да излезе от дома ми веднага!

Нгъ посегна и я хвана за рамената.

— Дошла е да помогне.

Джил го изгледа яростно. Вдигна ръце и го отблъсна, бутна го силно в гърдите и той отстъпи.

— Махнете я от дома ми! — извика тя. Томас се опита да я хване отново, но снаха му замахна със закривени пръсти и го одраска по бузата. Ритна го по глезена и отново го блъсна. Той избухна и я зашлеви силно през лицето. Отляво и отдясно. Джил залитна назад и се подпря на вратата, а тялото й се затресе от ридания.

— Тя не опази дъщеря ми.

— Знам, знам — заговори успокоително Нгъ, пристъпи напред и я прегърна. Тя се притисна силно в него. Прегърна го през кръста, все едно беше съпругът й. Опря мокрото си лице в гърдите му и заплака. Той я изведе от стаята към дивана в хола. Чен погледна към директорката, която седеше със застинало като маска лице.

— Госпожа Нгъ е много разстроена — тихо каза той. — Моля да й простите.

— Разбирам я — прошепна госпожица Куинлън. — Бих искала да имаше начин да й покажа колко съжалявам…

— Идентифицирането на мъжа ще бъде достатъчна помощ — увери я Чен, стана и отиде до видеото, за да върне лентата отначало.

— Обещавам, че ще се концентрирам — добави директорката. — Нямам желание да преглеждам лентите два пъти.

Чен кимна. Гуейпор говореше китайски. Не биваше да го забравя.

Нгъ затвори вратата на кабинета и помогна на Джил да се настани в едно от креслата.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той, макар вече да беше усетил мирис на алкохол в дъха й.

— Бренди — каза тя.

Наля малко в тумбеста чаша и й я подаде. Тя изгълта питието на един дъх и върна празната чаша, но той не й сипа отново. Остави я върху шкафчето с напитки и отиде да седне до нея.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Госпожица Куинлън гледа видеокасети, записани скоро след изчезването на Саймън. Надяваме се, че мъжът, който го отвлече, ще се появи на някоя от тях. Тя го е видяла добре, когато е отишъл да вземе Софи. Ако успеем да разберем как изглежда, ще го хванем.

— Освен ако вече не е напуснал Хонконг.

— Възможно е — призна Томас. — Но се надяваме да не е така. Вече уредихме да се наблюдават всички гуейло, които излитат оттук. Поставили сме много от нашите хора при гишетата за паспортна проверка и макар да не можем да спрем никого, поне ще имаме на снимка всеки, който напуска Хонконг. Ако го идентифицираме, няма да ни е трудно да го открием. Но според мен той все още е в Хонконг. Все пак Софи е в ръцете му, а той едва ли би я наранил по някакъв начин.

Джил отново се разплака и притисна с длани глава, като при мигрена.

— Ще я намерим, обещавам — опита се да я успокои той, макар да разбираше, че не беше в състояние да изпълни думата си.

— Ами Саймън? Какво става със съпруга ми?

Томас не знаеше какво да отговори. Отиде в кухнята, повика прислужницата и й заповяда да отведе Джил в спалнята, да й даде топло мляко и да се погрижи тя да глътне едно хапче успокоително. По-добре упоена, отколкото пияна.

— Всеки, който се обажда, да бъде свързван с учителя Чен — нареди строго той на прислужницата. — Всеки. Щом госпожа Нгъ заспи, махни телефона от спалнята й, за да не я тревожи. Разбра ли?

Тя кимна. Всичко беше ясно. Госпожа Нгъ не биваше да говори с никого извън дома. Прислужницата не знаеше какво точно се е случило, но се досещаше, че е нещо лошо. Познаваше семейство Нгъ достатъчно, за да осъзнае, че не бива да задава въпроси. Томас наблюдаваше как тя отвежда Джил горе, а след това отиде в колата при Лин и Дзъ.

— Добре. — Сега, по-далеч от Джил, той се чувстваше малко по-спокойно. — Да вървим при баща ми.

 

 

Резиденцията „Златен дракон“ беше истински анахронизъм, отживял времето си, също както старите триади в днешното високотехнологично общество. Томас Нгъ я мразеше. Намираше се на две трети път към Върха, малко по-долу от подобната на палат Небесна резиденция на управителя на хонконгската и шанхайска банка. Към входа водеше тесен частен път. Цялата площ беше оградена с каменна стена, построена без хоросан с височина три човешки ръста и вътре можеше да се влезе само през огромен дървен портал, вратите бяха боядисани в яркочервено, укрепени с черни метални клинци, благодарение на които изглеждаха сякаш някой беше стрелял по тях с огромна ловна пушка.

Стената заобикаляше шест или седем акра първокачествена жилищна площ, която лесно можеше да бъде превърната в огромен небостъргач, осигуряващ приходи от милиони долари. Преди няколко години беше направил проучвания и разбра, че няма да е проблем да получи право на строеж, мястото беше достатъчно стабилно, за да се строи на височина повече от двадесет етажа. Повдигна този въпрос пред баща си, но дори не успя да изложи целия си план. Той му даде съвсем ясно да разбере, че резиденцията „Златен дракон“ не може да се пипа и че този въпрос повече никога не бива да се повдига.

Склонът се спускаше под ъгъл от двадесет градуса, къщата се намираше някъде по средата, откъдето имаше невероятен изглед към пристанището „Виктория“, небостъргачите в центъра и Адмиралтейството, а зад тях Цим Ша Цуй. В далечината, обвити в мъгла, се виждаха осемте хълма на Каулун.

Двама пазачи отвориха огромните порти, за да пропуснат мерцедеса и той се заизкачва бавно по извиващия се нагоре чакълен път, който свърши с кръгла площадка пред гаража. Макар самата къща да бе построена върху издълбани в хълма основи, по-голямата част от двора се спускаше полегато и беше пресечена с криви пътечки за разходка и стръмни стъпала. За да се стигне от гаража до къщата, се изкачваха дванадесет каменни стъпала, минаваше се по извит дървен мост над изкуствено езеро, от което над водата се издигаше гърбът на поне шест метра дълъг каменен дракон, а масивната глава с остри зъби и втренчени очи гледаше към сградата на „Банк ъф Чайна“. Във водата плуваха едри златни рибки, които баща му хранеше всяка сутрин. Томас спря върху моста и погледна главата на дракона. Спомни си как като деца с братята му играеха във водата. Лин и Дзъ мълчаливо застанаха няколко крачки зад него, за да не го смущават.

Дворът беше удобен за игра на криеница, пълен с тайни местенца — пещери от бетон със скрити вътре малки параклиси, екзотични растения, внесени от цяла Азия, пътеки към малки пагоди с каменни пейки и масички, където човек можеше да седне и да се възхищава на гледката, статуи на гигантски птици и животни, предмети, които баща му е купувал по някакво хрумване и след това с часове се е чудил къде да ги постави в това приказно място. Тук имаше японска каменна градина, оградена с дребни дръвчета, бананова плантация, портокалова горичка, водопад, задвижван от огромна помпа, който се спускаше над тайното местенце, където Саймън, Томас и Чарлз обичаха да се крият, да ядат пасти и да пият лимонада, когато искаха да се отърват от по-малката си сестра. В дъното на двора, скрит от терасата на къщата, се намираше плувен басейн със съблекални, покрит с плочки като в училище, с маркирана на интервали от по-тъмни плочи дълбочина и кула за скокове. Вляво зад група пинии имаше друг басейн, където баща им беше построил каменно корабче, до което се стигаше само по прехвърлена над водата дъска. Там обичаха да си играят на пирати. Размахваха дървените мечове и се биеха за превземане на кораба, а понякога даже разрешаваха на Катрин и куклите да играят ролята на заложници.

Нгъ тръгна отново по моста и излезе на пътеката, която се извиваше към къщата. Тя беше традиционна триетажна китайска къща, но архитектът дотолкова се беше престарал, че чак приличаше на подигравка със стила. Сякаш беше декор в някоя шанхайска сапунена опера, където воини с опашки хвърчат из въздуха, а магьосници изчезват сред облаци червен дим. Покривът беше във формата на пагода, с накъдрени по краищата оранжеви керемиди, а в четирите ъгъла бяха закачени драконови глави с широки ноздри и разцепени езици. Прозорците бяха малки и с капаци. Вътре нямаше климатична инсталация, а и едва ли щяха да сложат, докато баща му е жив. Затова капаците на прозорците стояха затворени целогодишно, през лятото, за да предпазват от жегата, а през зимата да пазят от студ. В къщата постоянно цареше мрак, освен през няколкото прекрасни седмици пролет и есен.

Пред главния вход на малка, покрита с камъчета площадка го чакаше баща му, скръстил длани зад гърба си и загледан към пристанището.

Дзъ и Лин спряха в края на пътеката и оставиха Томас да премине сам по площадката към баща си. Чак в последния миг старецът отмести поглед от корабите в пристанището и се усмихна на сина си.

— Изглеждаш добре, Кин-мин.

— И ти, татко. — Старецът твърдо отказваше да нарича синовете си с английските им имена, а те се бяха отказали да настояват.

Баща му беше стигнал възрастта, когато ходът на годините вече не можеше да засегне външността му. Цялата му коса беше изчезнала, кожата му беше посипана с тъмни петна, но върху лицето почти нямаше бръчки. Той беше дребен мъж, с отпуснати рамене и леко криви крака и обикновено, ако хората не знаеха кой е, не получаваше добро обслужване в магазините и хотелите. Отчасти сам си беше виновен за това, тъй като не си позволяваше да покаже с външния си вид богатството си. Винаги беше носил евтини и старомодни дрехи, металният часовник на китката му беше поне на тридесетина години и освен това предпочиташе да носи сандали, а не обувки. Единственото му бижу беше златната сватбена халка. При една приблизителна оценка баща му притежаваше най-малко 250 милиона долара, но изглеждаше като обикновен работник, говореше носово на китайски със силен континентален акцент и едва свързваше две изречения на английски.

Старецът остана с ръце на гърба и не се приближи да го докосне. Такъв си беше. Томас не си спомняше кога за последен път си бяха стиснали ръцете, да не говорим за прегръдка. Баща му не обичаше физическото докосване и винаги беше крил чувствата си. Дори и сега изглеждаше спокоен и доволен, въпреки тъжната причина за срещата им. На погребението на съпругата си преди десет години се беше държал по същия начин и презрително гледаше сълзите в очите на синовете си. Но същата нощ той беше чул как когато остана сам в спалнята си на горния етаж, баща му плака тихо и дълго повтаря името на жена си. Тогава Томас почувства към него по-силна обич от когато и да било преди, но остана до вратата и не си позволи да влезе и да го прегърне. Знаеше, че той никога няма да му го прости. Затова тихо беше слязъл обратно надолу по стълбите.

— Ела да се поразходим — подкани го баща му и тръгна по пътеката край къщата. Тя беше тясна и двамата застанаха един до друг чак когато стигнаха укрепени с дърво стъпала, които водеха към широка ивица трева, заобиколена с красиво подредени цветя. Пред лехата беше коленичил един от шестимата градинари, чиято основна грижа беше да поддържат двора в идеално състояние. Плащаха им оскъдно, но те вече бяха на такава възраст, че работеха по-скоро от вярност към стареца и от любов към цветята. Живееха в малка редичка бараки зад съблекалните на басейна заедно с трите прислужници филипинки, които се грижеха за дома. Освен тях тук постоянно имаше и шестима бойци Червени пръти, които пазеха стареца. Томас видя само двамата при портите, но знаеше, че поне още двама са наблизо и бдят над разходката им.

Минаха мълчаливо през подредените в кръг каменни костенурки, вдигнали глави към небето, от храстите се носеше упойващ мирис, от който на младия Нгъ му се зави свят.

Пътечката водеше към още две стълбички, едната се спускаше с извивка надолу към тенис корта, а другата се издигаше стръмно нагоре. Старецът се хвана за парапета и започна да се изкачва, като се поклащаше леко като моряк. Нгъ го последва задъхан.

— Не сме изморени, нали, Кин-мин?

— Не, татко — отговори Томас. Старото копеле го направи нарочно, да покаже колко е здрав и силен.

Стълбите бяха осемдесет и осем. Щастливо число, ако не си понапълнял и задъхан. Горе се издигаха две червено-златни пагоди, във всяка от тях имаше кръгла каменна маса, заобиколена с четири стола. Зад пагодите лежаха две дълги едноетажни сгради, боядисани в червено и с керемидени покриви, където баща му обичаше да играе на ма-джонг или карти до късно през нощта с приятели, или на тенис на маса с Томас, Саймън и Чарлз, когато бяха по-малки. Залите за игра се намираха от двете страни на поляна с размер на баскетболно игрище, където старецът практикуваше тай-чи всяка сутрин, навремето тук момчетата учеха кунг-фу. Беше място за игри и тренировки, оттук се откриваше и чудесен изглед. Това беше най-високата точка на имението, оголено място върху склона на хълма, което свършваше при оградата и беше любимото на Томас, докато майка им почина и баща им реши да я погребе в края на поляната до стълбите. Това не беше просто гроб, а истински мавзолей, който той построи в нейна памет — голям каменен купол, изписан със златни китайски йероглифи, поставен върху еднометрова основа. Сега гробницата засенчваше всичко наоколо и макар да не можеше да се види от къщата, Нгъ никога не забравяше, че майка му е погребана тук. На всичкото отгоре баща му реши също да бъде погребан тук, до нея, и дори го посочи в завещанието си. Томас знаеше, че ако зависеше от него, след смъртта му мястото щеше да бъде променено колкото е възможно по-скоро.

Старецът се насочи към дясната пагода и седна на един от столовете. Направи знак на сина си да седне на съседния. И двамата бяха с лице към пристанището и мълчаливо наблюдаваха корабите, джонките и фериботите, които пресичаха сините води и потока самолети, кацащи и излитащи на Кай Так.

— Държите под око летището — наруши накрая мълчанието старецът. Не го каза като въпрос.

— И пристанището — отговори Томас. — Снимаме всеки гуейло, който напуска. Щом разберем как изглежда, ще проверим снимките и ще знаем дали е напуснал, или е още тук. Ако е напуснал, няма място на този свят, където да може да се скрие.

Старецът кимна.

— Но ти мислиш, че още е тук?

— Да.

— Заради Софи ли?

— Каквото и да се е случило със Саймън, а ние всъщност не знаем истината, това е работа на професионалист. А професионалистите не убиват деца.

— Може би в миналото. Сега светът е различен. Взривяват самолети, поставят бомби в магазини.

— Терористите, татко. Това са терористи. А тук става въпрос за нещо друго. Саймън е бил нападнат от професионалист. Това е още една причина да мислим, че той все още е в Хонконг.

— Парите?

Нгъ кимна.

— Той е гуейло, така че не може да е личен въпрос. Сигурно му е платено да го извърши, а обикновено на убийците не им плащат всичко предварително.

Двамата отново изпаднаха в мълчание и въпреки спокойното лице на стареца, Томас разбра, че той е силно разтревожен. Отново му се прииска да го прегърне, да го успокои, но страхът да не бъде отблъснат го задържа. В градината под тях се обади паун и внезапният писък накара баща му да подскочи.

— Сигурни ли сме, че гуейпор ще бъде в състояние да разпознае гуейло? — попита той.

Нгъ повдигна рамене и призна, че няма начин да бъдат сигурни дали мъжът е заснет на лентите, нито пък че госпожица Куинлън ще успее да го забележи.

— Но разчитаме на това — каза той.

— А когато разберем как изглежда, по какъв начин ще го открием?

— Ще го търсим, татко. Ще претърсим всяка къща, хотел или лодка, всяко местенце, където би могъл да се скрие. В Хонконг има само 50 000 гуейло, плюс туристите. Ще ни отнеме време, но няма да е невъзможно.

— Има нещо, което ми се струва, че си пропуснал. Това ще означава да навлезем в територии, контролирани от други триади. Райони, където нямаме право да действаме. Бъди внимателен, Кин-мин. Големи групи наши хора на територията на други триади може да подпалят война.

— Освен, ако не ги предупредим.

— Точно за това мислех — усмихна се за пръв път старецът. — Уредих тази нощ Главите на дракони на триадите да дойдат тук, в „Златен дракон“. Ще им обясня какво се е случило и ще ги помоля за разбиране.

— И ще го получиш ли?

— Ще трябва — кимна баща му. — Тази нощ ще ги помоля да вземат участие в церемонията по изгарянето на жълтия лист. Не мисля, че те ще откажат.

Една котка се измъкна иззад пагодата и започна да търка гръб около краката на стареца. Десетки котки скитаха свободно из имението. Всички получаваха храна всяка сутрин, но не им се разрешаваше да влизат в къщата. Баща му се наведе, вдигна котката, постави я в скута си и започна да я гали по главата. Котката замърка, затвори очи и изви гръб.

— Татко, имаш ли някаква представа защо някой би поискал да убие Саймън? Участва ли триадата в някакъв конфликт тук, в Хонконг?

Старецът не вдигна поглед от котката, но каза „не“. Всяка триада се занимаваше със собствената си дейност и извън случайните сбивания и териториални претенции повечето гледаха да натрупат повече пари преди предаването на колонията през 1997 година.

— Първоначално ми се струваше като обикновено отвличане — каза Нгъ. — Но гуейлото дори не направи опит да вземе парите. Според мен трябва да признаем, че той е искал точно Саймън.

Старецът издиша шумно през ноздри.

— Брат ти не ми казваше всичко, с което се занимаваше. Той не се беше отървал от младежката самоувереност и имаше някои неща, които се наложи сам да открия.

— Например?

— Неща, които са извън нормалния бизнес на триадата.

Понякога старецът ставаше ужасно досаден, но Нгъ успя да въздържи нетърпението си. Не си позволи да задава въпроси и изчака той да сподели мислите си, когато сам реши.

На котката й омръзнаха ласките, скочи на земята и изчезна в храстите.

— По-рано беше много по-просто — продължи старецът. — Съвсем просто. Взимаш каквото можеш, защитаваш собствеността си и трупаш пари. Сега всичко е политика: правителството, Китай, ти и твоят бизнес в чужбина. Британците никога не биваше да се съгласяват да връщат Хонконг на Китай. Макар да я наричат добронамерена диктатура, тя все пак е система, с която ние просперирахме.

— Британците се отнасят с нас добре, вярно е — съгласи се Нгъ. — Те дори ни прехвърлиха търговията с опиум, която създаде нашето богатство — добави той с лека ирония.

— И сега се отказват от всичко. Проклети да са.

— Нямат избор, татко. Договорът изтича през 1997 година.

Старецът изсумтя.

— Само договорът за Новите територии. Островът беше техен завинаги. Китайците никога нямаше да си го вземат обратно. Той принадлежеше на британците съвсем законно. С мирен договор.

Нгъ изобщо не разбираше накъде водеше този урок по история, но прие играта:

— Островът не може да оцелее без Новите територии, твърде малък е. Там има само къщи на гуейло и административни сгради. Британците сключиха най-добрия възможен договор. Петдесет години стабилност след предаването през 1997 година.

— Така казваше и брат ти. И виж какво му се случи.

Сега Томас съвсем се обърка. Не виждаше никаква връзка между предаването на колонията и брат си. Саймън не се бъркаше в политиката. Той чисто и просто си беше Глава на дракон.

— Брат ти непрекъснато ме убеждаваше, че имаме само един начин да оживеем след 1997 година и затова трябвало още отсега да създадем връзки с Пекин, да правим услуги на комунистите, те щели да ни се отплатят, след като поемат контрола над Хонконг през 1997.

— На комунистите не бива да се вярва — твърдо изрече Нгъ. — Те лесно дават обещания, но рядко ги спазват.

— И аз му казвах същото, но той не ме слушаше. Даже след онази лудост на площад Тянанмън, когато избиха невинните деца. Пътуваше редовно до Пекин, срещаше се с високопоставени лица и ги посрещаше тук, когато идваха в Хонконг. Оказваше им внимание като на крале. Най-добрата храна, най-хубавите вина, най-красивите момичета. Но това не им стигаше.

— Какво искаха от него? От триадата?

— Информация. Разузнаване. За полицията, за другите триади, за Специалния отдел. Интересуваха се от бизнеса с наркотици, застрахователния рекет, абсолютно всичко. Китайците искат да знаят как работи Хонконг. Кои са лошите и добрите страни.

— И Саймън им го е казвал?

— Не всичко, разбира се. Той играеше опасна игра. Подхвърляше колкото да спечели доверието им, но се опитваше да запази тайните ни. Твърдеше, че все някой ще им даде информацията, така че по-добре да сме ние.

— Сключил ли е сделка с тях?

Старецът се изкашля шумно и се изплю върху тревата.

— Не сделка. Били постигнали „разбирателство“, казваше той. Ако им помогнел сега и сътрудничел с тях след 1997 година, на триадата щяло да бъде позволено да просперира.

Нгъ изсумтя.

— И той им е повярвал? Как може да бъде толкова наивен!

— Правеше онова, което смяташе за най-добро за триадата и семейството.

— Колко пъти съм повтарял, че единственият път е да се навлезе в законния бизнес, да обърнем гръб на старите методи. Да се насочим към недвижими имоти, транспорта, даване под наем. Инвеститорите поне не се убиват един друг.

Баща му се извърна и го погледна хладно с кафявите си очи.

— Е, кой сега говори като наивник, Кин-мин? — тихо попита той. Нгъ се изчерви, беше отвикнал да му се говори като на дете. Махна с ръка пред лицето си, сякаш да прогони досадна муха.

— Знаеш за какво говоря, татко.

Лицето на стареца омекна в усмивка.

— Знам. Трябва да простиш за острия език на стареца. Днес не беше добър ден. — Нгъ си помисли, че това беше най-многото, с което баща му би могъл да признае мъката си, стегнала сърцето му. Той посегна и постави ръка върху дланта на баща си. Кожата беше набръчкана, но мека и хладна като кадифе. Томас стисна нежно пръстите на баща си и отдръпна ръка, преди старецът да успее да покаже недоволство или да му се скара за проявените чувства.

— Ти мислиш, че Саймън е бил убит, защото е предавал информация на комунистите ли?

— Възможно е.

— Но какво би могъл да знае той, че някой да поиска да го убие?

— В момента в Хонконг стават много неща, за които хората не желаят комунистите да разберат. Сключват се дългосрочни договори, които не са в интерес на Китай, контрабанда с антикварни предмети от континента, нелегални емигранти, агенти на чужди държави, които действат срещу комунистите. Има много причини.

— А коя е най-вероятната?

— Не знам, Кин-мин. Брат ти държеше в строга тайна онова, с което подпомагаше комунистите. Едва ли ще стигнем донякъде, като търсим причините, поради които е бил убит. Намери убиеца и ще разрешим загадката.

Изглежда, старецът вече беше приел Саймън за мъртъв, въпреки че трупът липсваше. Томас непрекъснато си напомняше, че съществува някаква вероятност брат му просто да е бил отвлечен, но в дъното на душата си знаеше, че се заблуждава. Гуейло вече е държал Софи, а имаше много по-лесни начини да отвлечеш човек от това да го дръпнеш под водата.

— Прав си, разбира се — каза Нгъ. — Трябва да тръгвам.

Баща му кимна.

— Ще бъдеш довечера тук за церемонията, нали? Към девет часа.

— Ще дойда.

Старецът не помръдна, Нгъ стана и тръгна надолу по стълбите към Лин и Дзъ. Чу някакво стенание зад себе си, но може би идваше от някой паун.