Стивън Ледър
Гладният призрак (4)

„Горещи клюки“ се тресеше. Беше един от любимите барове на Дуган и тук се събираха много от неженените ченгета. Гуейло^[1] и китайци. Бар, където можеш да си сигурен, че ще си намериш момиче и няма да хванеш нещо заразно. Храната не беше лоша, музиката гърмеше, а напитките бяха достатъчно скъпи, за да държат боклуците отвън. Заведението беше на два етажа на булевард „Кантон“. Барът и ресторантът се намираха на втория етаж, а дискотеката долу. Дуган беше горе и се наслаждаваше на бирата, преди да се гмурне в пазара на плътта.

Беше на едва ли не най-дългия бар от полирано черно дърво в Каулун, край който можеха да се сместят трийсетина души, без да изглежда претъпкано. А зад плота на интервали от по три метра на стената висяха телевизионни екрани, които показваха един и същ музикален клип. В другия край на бара, където барманите смесваха скъпите си коктейли, бяха поставени група маси с розови покривки, пак така заобиколени с телевизионни екрани. Където и да застанеше, можеше да види някой от екраните, без да върти глава.

Той беше излязъл от кабинета си рано и дойде тук сам, но скоро намери приятели — трима служители от отдела за борба с организираната престъпност, които също участваха в полицейския отбор по ръгби. Те започнаха да го закачат за работата и го попитаха кога следващата му жертва ще си вземе еднопосочен билет за Тайван. Дуган беше свикнал със закачките, също както свикна заподозрените му да изчезват от Хонконг в мига, когато момчетата от отдела за стопански престъпления са почти готови да ги арестуват.

— На вас ви е добре, копелета — отвърна той и размаха чашата си. — Можете да ги хванете с оръжие в ръка или с пълен с наркотици джоб. Или да разбиете вратата на някой бардак и да ги спипате с малолетни.

— Де да беше толкова лесно — изсмя се Колин Бър, едър мъж, чиито рамена сякаш бяха направени специално за разбиване на врати.

— Отречи го де — настоя Дуган. — Отречи го, ако можеш.

— И вие, чиновниците, трябва да опитате някой път — обади се Ник Холт, висок шотландец с хитлеровски мустачки, който работеше в Хонконг едва от три години.

— Да, хвани се за истинска полицейска работа някой път — добави Джеф Белами, най-старият от групата, който също като Дуган вече беше започнал да губи част от косата си. За разлика от него той се беше отказал да прикрива плешивостта си и ходеше с късо подстригана коса, оформена като полумесец около темето.

— Истинска полицейска работа ли? — изсумтя Дуган. — Не ме карайте да се смея. Кога за последен път сте хванали някой от Главите на драконите? Кажете ми едно име.

— Чен Ю Чен — обади се Холт. — Влезе в затвора за седем години.

— Копеле — заключи Дуган. — Добре де, кажете ми пет имена. Хайде, кажете поне три.

— О, я се разкарай.

— Разбирате какво искам да кажа. Да, отчетът ви за арести изглежда по-добре от нашия, но почти всичките престъпници са дребни риби. Обикновени пешки. А ние гоним едрите риби. Истинските престъпници, онези, които крадат милиарди.

— Да, ама колко от тях хващате, а? — изсумтя Бър и надигна чашата.

— За да съберем доказателства за пред съда, ни трябва време — отвърна Дуган. Млъкна и се загледа в Патси Кенсит, която подскачаше по един от екраните зад бара. Беше великолепна. Съзнаваше, че спори само защото другите всъщност са прави. Често пъти бяха нужни месеци мъчително разследване, по-близко до обикновеното счетоводство, отколкото до полицейска работа, за да се образува дело. А докато съберяха достатъчно доказателства, заподозреният имаше достатъчно време и пари, за да си купи измъкването. Беше неприятно. Ужасно неприятно.

Откъсна поглед от екрана и огледа хората, които се хранеха в ресторанта. Изведнъж усети нечий поглед върху себе си. Дребна китайка с красиви очи. Тя седеше на масата с други две момичета, беше облечена в черна рокля, която блестеше като косата й. Изглеждаше дребна даже за китайка, но очите й бяха опитни и предизвикателни. Очи на жена, тяло на младо момиче. Тя се усмихна на Дуган и направо го изкара от равновесие. Той отклони поглед засрамен, сякаш хванат да наднича през прозорчето в женска съблекалня.

— Ще слизаме ли долу? — попита приятелите си.

— Е, най-накрая заговори като човек — отвърна Белами. Изпразниха чашите си и минаха покрай барплота към стълбите за дискотеката. Музиката ги обгърна като гъста мъгла и трябваше да си пробиват път през тълпата, за да стигнат до бара долу. Холт поръча питиета и те се скупчиха един до друг, оглеждаха се като хищни акули, готвещи се да се нахвърлят към ято риби.

— Какво ще кажеш за онези двете — кимна Холт към две момичета, които танцуваха заедно.

— Хубави са — съгласи се Бър. — Много хубавки.

Момичетата се движеха в синхрон, явно свикнали да танцуват заедно.

— Искаш ли да опитаме? — попита Холт.

— Разбира се — отвърна Бър, двамата оставиха чашите си на бара и се спуснаха да си пробият път през оживения дансинг към момичетата.

— Виждаш ли нещо, което да ти харесва? — попита Белами.

— Още не — отговори Дуган. — Но това е въпрос на време.

Трите момичета от ресторанта слязоха по стълбите и застанаха на светло в края. Едната беше дребната китайка с красивите очи. Тя като че ли гледаше право в него, макар той да съзнаваше, че е скрит в мрака.

— Загледа се — засмя се Белами.

— Красива е, нали?

— Нисичката ли? Страхотна. Но такъв едър гуейло като теб направо ще я разкъса. Намери си някоя с твоя размер.

Дуган го изгледа и се изсмя, погледна отново към стълбите, но момичетата бяха изчезнали.

Двамата мъже останаха до бара, оглеждаха дансинга и потрепваха в такт с музиката. Бър и Холт, изглежда, се забавляваха добре, бяха разделили момичетата и сега ги отдалечаваха една от друга като овчарски кучета разтревожени овчици.

Дуган мислеше да попита Белами как се движи молбата му за преместването, но се отказа. Не му беше нито времето, нито мястото за такива разговори. Господи, как му се искаше да успее. В „Стопански престъпления“ направо полудяваше бавно, дори и без днешното разочарование. Това не приличаше на полицейска работа, а на обикновено счетоводство. Капката, която препълни чашата, беше аферата „Кариан“. Тригодишно разследване, последвано от дело, което се точи година и половина. Най-дългото и най-скъпото в историята на Хонконг. И то приключи внезапно, когато един съдия реши, че обвиняемите са невинни. Близо пет години тежък труд отиде на вятъра. Дуган си беше изтъркал топките от работа по това дело. По десет — дванадесет часа работа на ден. Ядеше, спеше и дишаше с делото „Кариан“ и какво? Един човек изтри с махване на ръката си целия му труд.

Нощта, след като съдията прекрати делото, Дуган отиде и се напи. Седмица след това подаде молба за преместване от първи отдел в трети. Първи отдел се занимаваше с дълги заплетени дела за измами, втори разследваше дребните престъпления и затова преместването там би било понижение. В трети отдел бяха хората, занимаващи се с проследяване на измамници. Това означава доста задгранични пътувания, работа под прикритие, точно както в „Светлините на Маями“. Но там щатът беше само четиридесет души и напливът беше ужасен. Когато Дуган подаде молба, му казаха, че може да се очаква освобождаване на място чак след три години. Тогава той реши, че искат да го откажат от преместването, защото го смятат за много ценен в първи отдел.

Накрая търпението му се изчерпа и той реши изобщо да напусне „Стопански престъпления“ и да опита да се върне към истинска полицейска работа. Но сякаш никой не вземаше на сериозно молбата му да постъпи в отдела за борба с организираната престъпност. А сега вече знаеше защо.

Белами забеляза мълчанието му и посегна да чукне чашата си в неговата.

— Как е животът? — попита той.

Дуган сви рамене.

— Нищо не се променя. Все така ми е писнало от стопанския.

Бър и Холт сега бяха опрели гърбовете си и отдалечаваха момичетата все повече една от друга. Танцуваха мълчаливо, но и без това от музиката не можеха да се чуят. Дуган отпи голяма глътка. Вече не му пукаше, че е неподходящото време и място.

— Трябва да се махна — каза той.

— Музиката ли ти е силна? — попита Белами.

— Знаеш за какво говоря — отвърна Дуган. — Да се махна от „Стопански престъпления“.

Белами бавно поклати глава.

— Най-добре си стой там, където си.

— Не — изсумтя той. — Искам да се махна.

Двамата се спогледаха над чашите. Дуган искаше да продължи, но мълчанието на по-възрастния подсказваше, че ще бъде разочарован. Все едно да се обадиш на бивша любовница, за да я помолиш да опитате пак, макар да знаеш, че няма да получиш онова, което искаш. Желаеше да опита, въпреки че съзнаваше, че отказът ще бъде още по-болезнен.

Но въпреки това продължи и обясни как му отнеха делото за компютрите.

— Искам да се преместя в групата за борба с организираната престъпност. Трябва да се върна към истинската полицейска работа.

— Стопанските престъпления също са истинска полицейска работа — отговори Белами, но избягваше погледа му.

— Не разбирам защо е толкова трудно да ме преместят — продължи упорито Дуган, макар да знаеше отговора. Видя устните на приятеля си да се движат, но думите му бяха заглушени от музиката.

— Какво? — извика той.

— Ти знаеш защо — изкрещя Белами. — Заради гадния ти зет. Това те спира. Гадния Саймън Нгъ и сестра ти.

Дуган въздъхна и почувства как последователно го залива вълна от яд и объркване. Делото за компютрите беше първото, което губи заради Нгъ, но явно нямаше да е последно. А сега му стана безпощадно ясно, че никога нямаше да му разрешат да се премести от „Стопански престъпления“. Белами смутено отклони поглед.

— Мамка му! — извика Дуган и се усмихна насила. — Дай да черпя по още едно и да си ходя да спя.

Обърна се към бара и тя беше там. Малка и сладка, вдигнала очи към него със закачлива усмивка. Дали го беше чула? Силно се надяваше да не е. Усмихна й се.

— Здрасти — каза той. — Видях те горе, нали?

Тя кимна.

— И аз те видях. Светът е малък — засмя се тя.

„Красива уста“ — помисли Дуган.

— Може ли да ти предложа нещо за пиене? — попита той на кантонски и се зарадва от изненадата, изписала се на лицето й.

— Искам нещо безалкохолно. Голямо и студено — отвърна бързо на кантонски и тя. Предизвикваше го.

— Какво ще кажеш за мен, ще свърша ли работа? — попита той, а момичето отново се засмя.

— Откъде знаеш толкова добре китайски? Ченге ли си?

— Разбира се. Ама кажи какво наистина искаш да пиеш?

— Перие — отговори тя.

Дуган си поръча бира и газираната вода за нея, а после усети потупване по гърба.

— Не забравяй приятелите — изръмжа Белами.

Поръча бира и за него и му я подаде, без да го поглежда. Очите му не се отделяха от момичето, страхуваше се да не я изпусне.

— Какво ще кажеш за едно запознанство? — попита Белами.

— А какво ще кажеш да отплуваш и да оставиш мен и това хубаво момиче да се опознаем? — Каза го бързо на английски и използва жаргон, за да не може тя да разбере. Но китайката се усмихна широко, протегна ръка пред него и се ръкува с Белами.

— Казвам се Цвете.

— Радвам се да се запознаем, Цвете — отвърна той. — Аз съм Джеф Белами. А този млад загубеняк е Патрик Дуган. Човек, когото трябва да избягваш на всяка цена.

— Можеш вече да я пуснеш, Джеф — подхвърли Дуган и на свой ред пое ръката на момичето. Беше мека и хладна. — Радвам се да се запознаем, Цвете.

— И аз се радвам, Патрик Дуган.

— Сега е мой ред да попитам — каза той. — Откъде този добър английски?

— Бях добра ученичка. Ужасно добра ученичка — отвърна тя с акцент на дамския колеж „Челтнам“ в Англия.

Дуган посочи чашата в ръката й. Мехурчетата се издигаха към резенчето лимон.

— Няма ли да пиеш?

— Тук съм, за да танцувам, а не да пия.

Той разбра намека и двамата тръгнаха към дансинга. Тя се движеше красиво, близо до него и понякога го докосваше. Дуган не можеше да прецени дали е случайно или нарочно. Просто от време на време го допираше с лакът или дланите им се срещаха, щом тя се обърнеше настрани. Но всеки път сякаш го удряше ток. Чудеше се къде са приятелките й, сега тя изглеждаше сама. Диджеят обърна на бавна балада и каза нещо за този час на нощта. Дуган понечи да напусне дансинга, но тя пристъпи напред и обви ръце около кръста му. Облегна глава върху гърдите му и затвори очи. Господи, колко беше малка! Приличаше на ученичка, макар че гърдите й, притиснати към него, бяха съвсем женски. Прегърна я и се почувства едър и тромав. Тя ухаеше на свежи цветя.

 

 

Хауълс седеше на бара на около три километра южно от „Горещи клюки“, на едно място във Ванчай, наречено „Клуб Вашингтон“. Табелите над главата на възрастния портиер, седнал отвън в дървена кабинка, обещаваха голи танцьорки, но тук от много години не бяха виждали голи гърди. Основното помещение представляваше кръгъл бар, заобиколил малък издигнат дансинг, където две момичета с еднакви бански в черно и сребристо и обувки с високи токчета се стараеха с всички сили да се движат в такт с музиката. Между танцьорките и бара група жени на средна възраст с дълги вечерни рокли сервираха на посетителите или седяха на високите столчета с буреносни лица.

Когато Хауълс влезе през вратата покрай големия аквариум преди час, една жена, достатъчно възрастна, за да му бъде прабаба, го заведе до стола и го попита какво ще пие. Преди още да му донесе бирата, към него се приближиха две от дебелите дами и го изгледаха заплашително. Едната го хвана за ръката и я погали нежно. Дланта й беше като шкурка.

— Откога си в Хонконг? — попита тя и се усмихна с кривите си зъби.

— От два дни — отговори той. Питието му пристигна и Хауълс го използва като извинение да дръпне ръката си. В друга чаша, която бабата постави пред него, имаше навита на руло бяла касова бележка.

Втората жена, дебела, с накъдрена коса и трапчинка на брадата, примигна и попита:

— Къде си отседнал?

— В хотел „Мандарин“ — излъга Хауълс.

— Хубав хотел — кимна тя. — Какво работиш?

— Търговец.

— Как се казваш? — попита първата.

Названието компаньонка никак не й отиваше. Как ли можеше да я нарече? Стара чанта? Хауълс се зачуди как ли е назовала професията си в паспорта.

— Том — отговори той с първото име, което му дойде наум. Жените се представиха, като всяка се ръкува официално.

— Ще ми купиш ли питие? — попита онази с трапчинката.

Ценоразписът беше закачен на един стълб вляво от танцьорките. Бирата му струваше колкото в петзвезден хотел, а най-евтиното питие за компаньонка беше поне три пъти повече.

Той поклати глава.

— Не тази вечер, благодаря.

— Не е скъпо — настоя тя.

— Не — повтори Хауълс и им обърна гръб. Те си заговориха на китайски, хвърлиха му по един мръсен поглед и се отдалечиха. Той отпиваше от чашата си и оглеждаше танцьорките. Едната беше ниска, с дълга черна коса и малко чипо носле. Другата изглеждаше по-висока, косата й беше разрошена, а фигурата по-женствена. И двете бяха с по-тъмна кожа от бабите, които преди малко се опитваха да го изнудват. Движеха се синхронно, свикнали с танца, размахваха крака и тресяха рамене. Явно го бяха правили много пъти и нямаше нужда да се гледат, за да се движат еднакво. Други четири момичета със същия цвят на кожата като на танцьорките седяха в задната част на бара и дъвчеха фъстъци. Бяха облекли тениски върху банските си и разговаряха на някакъв мелодичен като птича песен език. Вероятно филипински.

В бара имаше около дузина посетители. Всички бяха мъже. Трима пиеха с компаньонки и в чашите заедно с белите касови бележки се виждаха и сини талончета. Единият, оплешивяващ мъж с очила, с измъчен вид на съпруг, отървал се от жена си за няколко часа, получаваше доста сериозно обслужване от четири от старите чанти. Две бяха седнали срещу него, а другите от двете му страни и всички пиеха шампанско, а в чашата имаше цял сноп сини талони. Смееха се на всяка негова дума, а жените от двете му страни последователно масажираха врата му.

Танцьорките свършиха номера си и слязоха от сцената, а други две заеха местата им. Онази с чипия нос се изтри със син пешкир и нахлузи оранжева тениска. Седна на стола срещу висок грозен мъж със сресана назад черна коса и тънки мустаци. Бабата донесе питие за компаньонката и го остави пред момичето, без дори да поиска разрешението на мъжа. Явно той беше постоянен посетител. Може би влюбен.

Хауълс обхвана чашата си с длани и приведе леко глава, но очите му не изпускаха нищо. От тавана висяха телевизионни екрани, Оливия Нютън-Джон дрезгаво пееше нещо съвсем различно от музиката, на която танцуваха момичетата, двамата високи и здрави китайци, застанали до тоалетната, явно готови да се намесят, ако възникнеше проблем, малката филипинка в рокля с голи рамене, чиито големи очи се обръщаха към вратата при всяко нейно отваряне, чантите на пода зад бара, в тях сигурно бяха дрехите за прибиране у дома на момичетата.

Танцьорките бяха опрели гърбове, въртяха задници в унисон и се смееха весело. Оливия Нютън-Джон подтичваше по екрана в анцуг, с бяла лента на челото. От стаята, която, изглежда, служеше за почивка на персонала, излезе момиче. Тя беше по-високичка, очите й изглеждаха големи и кръгли, по-скоро европейски, отколкото азиатски. Беше облечена в чиста бяла блуза с дантелена яка и дълги ръкави, черна вратовръзка и дълга до пода черна пола.

Погледът й обходи бара професионално и тя се усмихна на Хауълс. Зъбите като че бяха прекалено много за устата й, повдигаха устните нагоре като на кон, готвещ се да цвили, и блеснаха като надгробни камъни от слонова кост под мигащите светлини над дансинга. Той вдигна вежди и чашата си към нея в шеговит тост. Момичето се засмя, устните й се изпънаха още по-нагоре, показаха още зъби и тя вдигна нежната си длан, за да ги прикрие. Хауълс си помисли, че е трябвало да я заведат на зъболекар още като малка, но може би родителите просто не са обърнали внимание на дефекта. Пък и сигурно не им е пукало.

Тя се приближи и застана до него.

— Здрасти. Как се казваш? — Белите й зъби блеснаха.

— Том — повтори той първоначалното си хрумване.

Момичето подаде ръка и той я пое. Беше хладна и суха.

— Аз съм Еми.

— Радвам се да се запознаем, Еми — отговори той. — Мога ли да ти предложа питие?

Тя сякаш се изненада от предложението. Хауълс реши, че сигурно се преструва. Може би смяташе, че трябва да положи повече труд, за да получи почерпка. Отдалечи се, за да си вземе питието и синьото талонче, което постави в чашата с касовата бележка на Хауълс. После чукна чашата си в неговата:

— Благодаря.

— Няма защо. Откога си в Хонконг? — попита той.

Тя го изгледа объркано.

— Родена съм тук. — Въпросът му я накара да вдигне учудено вежда.

— Къде живееш?

— В Цим Ша Цуй.

Хауълс продължи да я гледа сериозно.

— Какво работиш?

Сега тя наистина се обърка и прехапа долната си устна. Не отговори нищо.

— Ти ще ми купиш ли питие? — попита я Хауълс и тя веднага разбра шегата.

— Ти се шегуваш — бутна го по рамото тя. — Правиш се на компаньонка. Ти много лош човек. — Беше по-скоро привлекателна, отколкото красива. Носът й беше леко сплескан, устните не много плътни, но очите й блестяха шеговито, а кожата изглеждаше гладка. Би могла да бъде между двадесет и пет и тридесет и пет годишна, което я поставяше в различно поколение от останалите баби в бара.

— В Хонконг ли работиш? — попита Еми.

Хауълс кимна.

— Търговец — каза той.

— И какво продаваш?

„Смърт“ — помисли си той. Тя го гледаше изпитателно.

— Хладилници — отвърна най-накрая Хауълс. Момичето го изгледа с неразбиране. — Хладилници — повтори той. — Да държат храната студена. — Начерта с ръце във въздуха нещо като шкаф и се престори, че отваря врата.

Тя разбра и се усмихна.

— Хладилници — повтори и потрети думата, за да я запомни. Сигурно така беше научила английски, в разговори с клиентите, като ги е карала да обясняват думите, които не разбира. Английският й не беше съвсем лош, тя не се затрудняваше да го разбира, ако говореше по-бавно. Чудеше се каква част от него е научила в леглото.

Еми си заслужаваше парите. Слушаше внимателно всяка негова дума и погледът й не се отделяше от лицето му. Отговаряше възпитано на всичките му въпроси и показваше интерес към него. Питаше го къде живее, къде е семейството му, дали му харесва Хонконг. Понякога посягаше и го погалваше по ръката, а когато той й правеше комплимент, тя навеждаше очи и почти се изчервяваше. Игра си с питието си почти двадесет минути, но веднага щом отпи последната капка, бабата се домъкна и взе празната чаша. Показа я на Хауълс като детектив веществено доказателство за убийство.

— Купуваш на момиче питие? — попита тя и разклати чашата, за да покаже, че е съвсем празна.

Той кимна:

— Разбира се, защо не?

— Благодаря — каза Еми и постави малката си длан върху неговата, сякаш й бе направил огромна услуга и това не е просто работата й. Хауълс се чудеше колко пъти е правила така, шепнала е „благодаря“ и е държала мъже за ръката. Питието й пристигна заедно с нов син талон.

— Защо не купиш питие и на мен? — попита бабата зад бара.

— Не тази вечер. Друг път — обърна й гръб и се зае отново с Еми. Попита я за живота й.

— Животът ми е много тъжен — въздъхна тя.

Беше история за голямо семейство с баща пияница, който я изнасилил, когато била на дванадесет години. Тя избягала и се сприятелила с някакъв шестнадесетгодишен пласьор на наркотици, той я окуражил да пуши хероин, а после я накарал да работи в бардак за малолетни. Избягала от него, преди да навърши четиринадесет години, и попаднала в ръцете на лихвар, който й заел пари, настанил я в едностаен апартамент и я снабдил с половин дузина клиенти на нощ, за да му изплаща заема. Накрая срещнала богат мъж, производител на пластмасови торбички, обещал да се ожени за нея, но я изоставил веднага, щом забременяла. Направила аборт, но той пак не пожелал да я види. Сега живеела сама, работела в няколко бара в Хонконг и в Каулун.

Разказа историята си с равен, монотонен глас и Хауълс се зачуди колко ли пъти я е повтаряла и каква част от нея е вярна.

Еми му каза каква комисиона получава за всяко питие, колко пъти пие на нощ и как всички момичета трябва да работят по две смени, най-малко по четиринадесет часа, когато в града пристане американски кораб. Той я попита защо не танцува и тя се намръщи.

— Само филипинки и таитянки танцуват — изрече тя презрително. — Китайките не го правят.

„Страхотно“ — помисли си Хауълс. Значи да изнудваш пияни туристи да те черпят е прилично, да ходиш с тях в хотела им е законен бизнес, но да танцуваш по бански не е. Еми като че ли не се срамуваше и не съжаляваше за работата си. Просто бизнес. Попита я колко често излиза с клиенти и тя сви рамене:

— Зависи. Понякога по четири пъти на месец, а понякога никак.

След това продължи с мненията си за различните типове хора. Не спеше с американци, защото не били чисти, не обичала германците, тъй като един набил приятелката й и й откраднал чантата. Страняла от туристи и никога не излизала с полицаи, защото не плащали. Най-много харесвала женените мъже, които живеят и работят в Хонконг.

— Те много внимават, за да не заразят жените си и не остават цялата нощ — каза тя. Логиката й беше необорима.

— Искаш ли да ме откупиш? — попита го тя, когато свърши второто си питие. Бабата застана до нея още преди да е оставила чашата си. Хауълс каза „да“ за питието, но „не“ на предложението да я откупи.

— Тази вечер имам малко пари — каза той. — Може би друг път.

— Няма проблеми — отвърна тя. — Може да използваш кредитна карта. А и ние ще ти дадем касова бележка. — Погали ръката му: — Харесваш ми, Том.

Хауълс знаеше, че това е представление, което тя е изпълнявала хиляди пъти преди, и въпреки това му се струваше, че тя все пак го смята за по-специален от другите.

Питието й с талончето пристигна заедно с нова бира за него, която той не беше поръчал, но прие. Еми чукна леко чашата си в неговата.

— Радвам се, че се запознахме — каза тя. После отново се захвана за работа, като говореше, смееше се и го докосваше.

Танцьорките продължиха да се сменят, по двадесет минути на сцената и четиридесет минути почивка, през която получаваха напитки от клиенти. Те не се държаха като Еми, а лакомо изгълтваха питиетата си, щом обожателите им обърнеха глава, или ги изливаха в мивката, когато те отиваха до тоалетната. Еми беше направо златна. Всяко от питиетата й издържаше цели двадесет минути.

— Идват ли много полицаи тук? — попита я Хауълс.

Тя поклати глава:

— Не. Понякога ходят в клуб „Суперзвезда“. Това е дискотека и там няма нужда да купуваш напитки на момичетата.

Той се усмихна.

— И къде другаде ходят? Към Каулун ли?

Еми измърка.

— Искаш да си тръгнеш ли? Омръзнах ли ти?

— Не — засмя се. — Не бой се. — Отново чукнаха чашите си: — А къде пият в Каулун?

— В кафе „Рик“, в дискотека „Кантон“, в „Горещи клюки“ — отвърна тя. — Има много места.

Хауълс запомни имената също както тя беше запомнила думата „хладилник“. След половин час се сбогува, обеща, че ще дойде пак, но изобщо не го мислеше сериозно. Сбогуваха се, тя изглеждаше тъжна, но на вратата той погледна през рамо и видя, че вече е на друго място и разговаря с брадат турист по къси панталони. Просто работа. „Истинска крава“ — помисли си той.

 

 

Дуган се изненада приятно, че Цвете се съгласи да отиде с него в дома му. Беше очаквал да се прави на скромна, но когато седнаха в таксито, го хвана здраво за ръката, той се наклони да я целуне, устните й се разтвориха и тя изстена тихо. Малката й длан погали бедрото му.

Явно имаше късмет. Даже и таксито дойде като по поръчка. Обикновено нощем трябваше да се бори с тълпата, а днес едно спря пред тях в мига, когато излязоха на тротоара. Гуейлото от задната седалка дори задържа вратата отворена, за да се качат те, преди сам да влезе в дискотеката.

По пътя към острова Хонконг Цвете се смееше на шегите му, а в асансьора се притисна към него. Сърцето на Дуган биеше силно, ръцете му трепереха и той едва пъхна ключа и отвори вратата пред нея. Тя влезе и се усмихна широко, а той внезапно се засрами от малкото си жилище. Искаше да й направи впечатление, но знаеше, че тази кутия за обувки, наричана от него „дом“, не може да впечатли никого. Господи, спалнята не беше оправена! Изведнъж си спомни за тоалетната и изтръпна. Бутна Цвете встрани и се хвърли към банята. Пое дълбоко дъх и дръпна ръчката. Водата потече силно и той въздъхна с облекчение. Върна се в хола, Цвете седеше на дивана с весела усмивка.

— Май доста бързаше — каза тя. — Проблем ли има?

— Не — отвърна Дуган. — Но когато ти се ходи, трябва да идеш. — „Господи, какви ги говореше!?“ — Искаш ли нещо за пиене?

— Хммм, би било чудесно. Имаш ли някакво вино?

На Дуган просто не му се вярваше как хубаво се подрежда всичко. В дъното на хладилника беше скрил бутилка бяло калифорнийско вино специално за такива случаи.

— Разбира се — отговори той. — Бяло става ли?

— Чудесно е.

Даже тапата излезе леко и за пръв път, когато наля в чашите, отгоре не плуваха парченца корк. Дуган й подаде чашата, пръстите им се докоснаха и тя отново се усмихна. Той седна до нея. Апартаментът беше толкова малък, че нямаше къде другаде да се настани, освен ако не влезеше в спалнята.

— Много удобно — каза Цвете.

— Моля?

Тя кимна към прозореца.

— Много е удобно — повтори. — Ако ти омръзне да гледаш телевизия, винаги можеш да зяпаш съседите си. — От мястото, където бяха седнали, се виждаше балкона на съседния апартамент, който се намираше под прав ъгъл с този на Дуган. Лицето му се изкриви намръщено и тя разбра, че го е обидила. — Апартаментът е хубав — добави извинително Цвете.

— Не, не е — горчиво възрази той. — Малък е, шумен е и ако можех да си позволя нещо по-голямо, веднага бих се преместил, но заплатата на обикновен инспектор…

Тя притисна пръсти към устните му.

— На мен ми харесва — заяви момичето. — Покажи ми спалнята.

 

 

Хауълс задържа вратата на таксито отворена не от възпитание, а защото не можа да откъсне очи от момичето, което чакаше да се качи. То представляваше смесица от уязвимо малко момиченце и очевидна чувственост, което малко го озадачи. Приличаше на дете, но се движеше с грацията на жена, а лицето й беше като на ангел, макар и азиатски. Той завидя на едрия мъж, с когото вървеше. Тя се усмихна и благодари шепнешком, когато мина край него. Вдъхна парфюма й с аромат на жасмин и таксито тръгна.

Застина за миг неподвижно, но се опомни бързо и влезе в „Горещи клюки“. Качи се на горния етаж, настани се на един празен стол на бара и си поръча бира. Пиеше на едри глътки и се озърташе с жадния поглед на мъж, който си търси момиче. Погледът му преминаваше от лице на лице и се спря за момент на няколко момичета. Гледаха го с надежда за запознанство, но той въобще нямаше подобни намерения.

Загледа се в един от екраните на стената, на черно-белия клип на „Бийтълс“ младият Джон Ленън клатеше глава в такт с музиката. Хауълс вдигна чаша към екрана.

— Отиде си с гръм и трясък, Джон — каза той, — когато беше на върха. Най-добрият начин да си идеш. — Изпразни чашата, плати сметката и се спусна надолу към силната музика на дискотеката.

Проби си път през потната тълпа, възползваше се от предимството, че е по-висок от останалите клиенти. Огледа се наоколо като патрулиращ военен пилот и бързо намери това, което търсеше — на бара седяха двама европейци с късо подстригани коси, здравеняци с бдителни погледи. Застана на около два метра от тях, поръча си бира и се помъчи да подслуша разговора им сред шумната музика. Приличаха на ченгета и след около десетина минути беше чул достатъчно, за да се увери, че наистина са полицаи. Единият беше доста едър, а другият висок и слаб с мустаци. И двамата бяха хванати под мишница от китайки, но не им обръщаха внимание, а разговаряха над главите им, сякаш изобщо не съществуваха. Към тях се приближи трети мъж, също полицай, и тримата започнаха да клюкарстват за четвърти, който като че ли искал да се мести. Служебни проблеми.

Онзи с мустаците му се видя най-подходящ. Сега Хауълс беше гладко избръснат, но няма да е проблем да си пусне отново мустаци. Изчака мустакатият да тръгне към тоалетната и се блъсна в него на вратата.

— Пардон — измърмори Холт.

— Моля, нищо — отговори Хауълс с наведена глава. Полицаят застана пред един от писоарите и свали ципа на панталона. Изглежда, бяха сами, но Хауълс все пак се наведе, сякаш си връзваше обувката, и огледа под вратите на кабинките. И двете бяха празни. Холт си вършеше работата със затворени очи, Хауълс замахна и го удари в слепоочието. Не достатъчно силно, за да го убие, но напълно достатъчно полицаят да падне без звук. Урината намокри левия му крачол. Хауълс го хвана под мишниците и го издърпа в една от кабинките. Облегна го на стената, разкопча колана, свали надолу до глезените панталона и го постави да седне на тоалетната чиния. Една от обувките беше паднала и той се върна да я вземе. Затвори се заедно с изпадналия в безсъзнание мъж, наведе се да му сложи обувката, но чу как вратата на помещението се отвори. Скочи безшумно, стъпи на тоалетната чиния между бедрата на Холт и се хвана за стените на кабинката, за да се задържи на място.

Когато отново останаха сами, той завърза обувката на полицая и пребърка джобовете му. Полицейската карта беше в найлоново джобче в кафяв портфейл. Хауълс взе целия портфейл, за да изглежда нападението като кражба. Главата на Холт лежеше отпусната на гърдите. Той дишаше тежко през нос, но освен червенината на слепоочието нищо друго не показваше, че е ударен, а не е заспал от напиване например. Хауълс се хвана за ръба на стената на кабинката и се надигна да я прескочи. Стъпи върху съседната тоалетна чиния и се измъкна през вратата. Все така с наведена глава мина през дискотеката, като се поклащаше в такт с музиката и се преструваше, че залита. Две минути по-късно беше в такси на път към хотела и леко разтриваше дясната си ръка.

 

 

Дуган се събуди, лъчите на утринното слънце го приковаваха в леглото. Алуминиевата рамка на прозореца започна да пука от затоплянето, той се обърна към другата половина на леглото и отвори очи. Тя си беше отишла. За миг се зачуди дали не я беше сънувал, но на съседната възглавница имаше вдлъбнатина, виждаха се няколко дълги черни косъма и се усещаше ароматът на парфюма й.

— Цвете — извика той. — Тук ли си?

Не получи отговор, отиде в хола и на кръглата маса намери бележка:

„Пат, изглеждаше толкова сладък, докато спеше, че не ми се искаше да те будя. Обади ми се, когато имаш време. Цвете.“

Беше оставила телефонния си номер, а в края на листа имаше набързо нарисувано цвете.

Дуган си направи кафе и остана по хавлия, докато го пиеше. Обикновено първо взимаше душ, но тази сутрин му се искаше да го отложи колкото може. Знаеше, че е глупаво, момчешка постъпка, но не искаше да измие от себе си аромата й.

— Господи, колко съм перверзен — изрече той на глас и се усмихна глупаво. Отдавна не се беше чувствал с момиче така, както с Цвете. Имаше един ужасен момент, когато мислеше, че нещо се е объркал и тя е от бранша, защото му се стори много навита. Той познаваше проститутките. Често му се беше случвало да доведе някоя в дома си, за да запълни празната нощ, и не му беше жал за парите. С някои даже се бяха сприятелили, макар че пак се налагаше да им плаща. Но искаше Цвете за любовница и приятелка. Затова щеше да се почувства разочарован, ако се окажеше проститутка. Тя обаче не го накара да вземе душ, преди да си легнат, както правят проститутките, нито пък настоя да си сложи презерватив.

— Аз взимам таблетки — прошепна тя. Той чувстваше животинска страст, която почти го изплаши със силата си, но освен това се усещаше и изпълнен с нежност. Искаше да я стисне, да я ухапе, да я изяде, да доминира над нея и в същото време беше като памук в ръцете й. Галеше я, прегръщаше, беше сигурен, че тя ще достигне оргазъм секунди след като проникне в нея, накрая извика името й, а тя се сгуши в него като коте. Прегърна я и заспа, главата й лежеше на гърдите му.

Само при мисълта за нея започна отново да се възбужда. Влезе под душа, пусна студената вода и дъхът му спря от студената струя.